Дейвид Морел
Първа кръв (33)

2

На картата нямаше нанесени почти никакви подробности.

— Никой не е искал физическа карта на тези хълмове преди — обясни областният земемер когато я донесе. — Може би ако някой ден оттам минава път, ще трябва да нанесем подробностите. Геодезическите измервания струват много пари, особено в пресечна местност като тази, а и винаги сме считали за непрактично да харчим от бюджета за нещо, което едва ли някога ще потрябва.

Поне околните пътища бяха нанесени точно. На север се пресичаха под прави ъгли, но южният път се извиваше в полукръг и се съединяваше с пътищата, които се разклоняваха на двете страни. Командният камион на Тийзъл беше спрян в най-долната част на дъгата, която образуваше южният път. Това беше мястото, където Тийзъл бе намерен от служителя на щатската полиция и тъй като беше в близост с последното местонахождение на момчето, от него щяха да направляват операцията. Радистът погледна към Тийзъл:

— Приближава един хеликоптер. Говорят нещо, но не се чува ясно и не мога да разбера.

— Нашите два току-що излетяха. Никой от тях не би могъл да се върне толкова рано.

— Сигурно проблеми с двигателя.

— Или пък изобщо не е от нашите. Може да са някоя друга група вестникари, които искат да правят снимки. Ако са такива, не му разрешавай да каца.

Радистът повика хеликоптера и му поиска да се представи. Никакъв отговор. След малко Тийзъл чу рева на приближаващо витло, надигна се вдървено от пейката и с мъка се отправи към отворения заден капак на камиона. Камионът беше спрял до изораната нива, през която той бе допълзял същата сутрин. Беше тъмно, но след малко той видя браздите, когато ослепителната бяла светлина от прожектора на корема на хеликоптера се спусна над полето. Беше същият вид прожектор, който снимачният екип беше използвал преди това.

— Стоят над нас — каза той на радиста.

— Опитай да се свържеш отново. Не им давай да кацат.

Но хеликоптерът вече се снишаваше, шумът от двигателя намаля, разсичащите въздуха перки просвистяваха във въздуха все по-нарядко. Кабината беше осветена. Тийзъл видя един човек да слиза и по осанката на този човек, докато той вървеше през полето към камиона, решително изправена и гъвка, Тийзъл разбра, без да вижда дрехите му, че това не беше нито репортер, нито служител от щатската полиция, връщащ се заради авария в двигателя. Това беше човекът, когото той бе повикал. Мъчително и болезнено слезе от камиона и закуцука към банкета на пътя. Човекът тъкмо беше достигнал до бодливата тел, която обграждаше полето.

— Извинете, обикалям нагоре-надолу и търся един човек — каза мъжът. — Чудя се, дали няма да е тук. Казаха, че е възможно. Уилфред Тийзъл.

— Аз съм Тийзъл.

— Е, аз съм Сам Траутман — каза той. — Дойдох за моето момче.

Преминаха още няколко камиона, в които бяха насядали войници от Националната гвардия с пушки в ръце и лица, бледи под сянката на каските. В светлината на фаровете Тийзъл видя униформата на Траутман, капитанските му нашивки и зелената му барета, спретнато подпъхната под колана му.

— Твоето момче ли?

— Е, не точно. Не съм го обучавал лично. Моите хора се занимаваха с него. Но аз съм обучавал хората, които обучаваха него, така че донякъде е мое момче. Успя ли да свърши нещо друго? Последното, което чух, беше, че е убил 13 души — той каза това ясно, прямо, без излишни емоции, но въпреки това Тийзъл усети нотката в гласа му.

Често я беше долавял преди нощем, в участъка, от устата на много бащи, шокирани, сломени, объркани от това, което бяха извършили синовете им.

Но това не беше същото. Не така просто. Нещо друго се криеше в гласа на Траутман, нещо толкова непривично за такава ситуация, че Тийзъл не разбираше какво е то, а когато разбра, се смути.

— Казваш го така, сякаш се гордееш с него — каза Тийзъл.

— Така ли? Извинявай. Без да искам. Просто той е най-добрият школник, който някога сме имали, и нещо щеше да не е наред с тая школа, ако той не ви беше подредил така.

Погледна към бодливата тел и започна да се прехвърля през нея със същата пестеливост на движенията, с която беше слязъл от хеликоптера и беше прекосил полето. Когато скокна в канавката от страната на оградата, където беше Тийзъл, застана достатъчно близо, за да се види, че униформата му прилягаше идеално, без нито една гънка. В тъмното кожата му изглеждаше оловносива. Имаше къса черна коса, причесана назад, слабо лице и остра брадичка. Брадичката стърчеше малко напред и Тийзъл си спомни как понякога Орвал сравняваше хората с животни. Не Траутман^[2] би казал Орвал сега. Не пъстърва. По-скоро куче. Или пор. Или невестулка. Някой от тия ловки хищници. Той си спомни някои от щатните офицери, които бе срещал в Корея — професионални убийци, хора на „ти“ със смъртта, при вида на които ти се ще да се отдръпнеш. „Не знам дали всъщност те искам тук“ — помисли си той.

„Може би беше грешка, че те повиках.“

Но Орвал го беше научил да съди за хората и по ръкостискането им и когато Траутман направи три крачки от канавката към него, ръкостискането му не беше такова, каквото Тийзъл очакваше. Вместо грубо и самонадеяно, то беше необичайно внимателно и твърдо в същото време. Накара го да се отпусне.

Може би Траутман щеше да излезе свестен.

— Пристигна по-бързо, отколкото очаквах — каза му Тийзъл. Благодаря. Имаме нужда от всякаква помощ.

Понеже преди малко си помисли за Орвал, изведнъж се сети, че подобно нещо се случи и един друг път, преди две нощи, когато благодари на Орвал, че е дошъл, с почти същите думи, които сега каза на Траутман.

Но сега Орвал беше мъртъв.

— Наистина имате нужда от всякаква помощ. Да си кажа право, мислех да дойда още преди да се обадиш. Той вече не е на служба, това си е чисто граждански проблем и въпреки това не мога да не чувствам известна отговорност. Трябва да знаеш едно нещо обаче — нямам намерение да се замесвам в някоя касапница. Ще помагам, само ако видя, че тази работа се извършва справедливо — да бъде заловен, а не убит, без да му се дава никаква възможност. Може и да го убиете, но не бих искал да остана с впечатлението, че това ви е било целта. Съгласен ли си?

— Да! — и той не лъжеше.

По никакъв начин не искаше момчето да бъде застреляно някъде горе в планината, без той да види. Искаше го жив, тук, искаше да види всяко едно нещо, което щяха да му направят.

— Добре тогава — каза Траутман. — Но не съм сигурен, че и моята помощ ще ви е от полза. Предполагам, че нито един от вашите хора няма да се приближи до него достатъчно, за да го види даже, а за хващане — да не говорим. По-хитър е и по-издръжлив, отколкото можете да си представите. Как стана така, че не уби и тебе? Не ми го побира умът, как си успял да му се изплъзнеш.

Ето го пак. Този тон, примесен с гордост и разочарование.

— Казваш го така, сякаш съжаляваш, че съм се измъкнал.

— Е, донякъде е така, но не бива да го приемаш като обида. Технически погледнато, не би трябвало да му се изплъзнеш. Не и при неговите умения и подготовка. Ако ти беше враг, на който той е позволил да се изплъзне, можеше да стане много неприятно и аз искам да разбера, защо е станало така, за да мога да предам този урок на моите хора. Кажи ми, как организира всичко това? Как мобилизира толкова бързо Националната гвардия?

— Имаха учения, планирани за края на тази седмица. Екипировката им беше готова и просто трябваше да вдигнат по тревога хората си няколко дни по-рано.

— Но това е цивилен команден пункт. Къде е щабът на военните?

— Надолу по пътя, в друг камион. Но офицерите ни оставиха ние да командуваме. Искат да разберат как хората им се справят сами, а те само да наблюдават, както правят на учение.

— Учение — каза Траутман. — Господи, всички обичаме ученията. Защо си толкова сигурен, че той е още тук?

— Защото всеки път в тези планини е под наблюдение, откакто той е горе. Не може да е излязъл, без да бъде забелязан. Даже и да е, аз щях да го усетя.

— Какво?

— Не мога да ти обясня. Нещо като шесто чувство, което ми остана след всичко, което преживях покрай него. Той си е там горе, знам. А утре сутринта ще изпратя толкова хора подире му, че ще има по един за всяко дърво.

— Което, разбира се, е невъзможно, така че той пак има предимство. Той е професионалист в планински бойни действия, знае как да се прехранва и няма проблема да мъкне храна и провизии като вашите хора. Научен е на търпение и може да се скрие някъде и да изчака, докато свърши тази дандания, цяла година, ако се наложи. Сам е и е по-незабележим. Не е длъжен да се подчинява на заповеди и да съгласува действията си с други, така че може да се движи бързо, да стреля, да изчезва, да се крие на различни места и после пак да започне всичко отначало. Точно както са го учили моите хора.

— Добре — каза Тийзъл. — Тогава ти ще научиш мен.