Дейвид Морел
Първа кръв (25)

11

Тийзъл сигурно вече се беше добрал до гората. Рамбо не се съмняваше в това. Бурята се оказа твърде силна, продължи дълго и Тийзъл и хората му не биха могли да издържат на голата скална площадка. Като използват дъжда за прикритие, така че да не може да ги види и да стреля, те сигурно бяха решили да изкачат склона и да се скрият в гората. Това беше добре. Не можеха да стигнат далече. Беше вършил сума ти такава работа в дъжд и знаеше точно как да преследва хора, когато вали.

Излезе от храстите и се понесе в дъжда към подножието на скалата. В суматохата, предизвикана от бурята, знаеше, че може да избяга в обратна посока и да се скрие навътре в гората, ако поиска. Съдейки по гъстите плътни облаци, можеше да бъде на много мили и часове от тук, преди да е утихнала бурята и Тийзъл да го проследи — толкова далеч, че Тийзъл изобщо нямаше да може да го настигне. Имаше даже вероятност след засадата и бурята Тийзъл да не се осмели да го преследва изобщо. Но това нямаше значение — засега беше решил да не бяга повече, независимо дали го преследваха или не. Дълго лежа прикрит в храстите, наблюдавайки върха на скалата за друга цел, мислеше си, как заради Тийзъл отново стана убиец и сега полицията го търсеше за убийство, ядосваше се, като си представеше всичките месеци, най-малко два, през които трябваше да бяга и да се крие. И пак да бяга, и пак да се крие, докато стигне Мексико. Но засега, Господ му е свидетел, щеше да обърне играта в своя полза и да накара Тийзъл да бяга от него, ще му покаже какво означава да си преследван. Копелето му с копеле, щеше да плати за това.

„Но и ти донякъде си го търсеше. Вината не беше само на Тийзъл. Можеше да отстъпиш.“

„Господи, за кой ли път? Стига толкова.“

„Дори да е за стотен път, какво от това? Щеше да е по-добре, ако беше отстъпил. Стига толкова. Зарежи я тая работа. Върви си.“

„И да го оставиш да направи същото с някой друг? Как пък не. Трябва да го спреш.“

„Какво? Затова ли правиш всичко? Признай си, че ти го искаше. Ти си го търсеше. За да му покажеш какво можеш, за да разбере с изненада, че си е намерил майстора. На тебе това ти харесва.“

„Нищо не съм си търсил. Обаче си ужасно прав, че ми харесва. Онова копеле ще плати.“ Наоколо беше тъмно. Леденостудените дрехи лепнеха по кожата му. Пред него дългата лъскава трева се беше слегнала от дъжда, той нагази в нея и тя се хлъзгаше по мокрите му панталони. Достигна каменистото място близо до основата на скалата и предпазливо тръгна през него. Потоци вода се плискаха между камъните и при този вятър нямаше да е трудно да се подхлъзне, да падне и да удари още по-силно ребрата си. Болката от падането след скока от канарата и удара в клона на дървото още пулсираше и всеки път, когато поемаше въздух, усещаше нещо остро да се забива отдясно в гърдите му. Сякаш беше рибарска въдица или парче от счупена бутилка. Трябваше да се погрижи за това. Скоро. Съвсем скоро. Чу рев. Беше го чул още от гората и беше предположил, че е от вятъра и дъжда. Но сега, като се изкачваше по камъните към скалата, шумът се усили и той разбра, че не е от дъжда. Скалата изникна, сива пред погледа му. Водопад. Скалата се беше превърнала във водопад — цял потоп се изливаше отгоре, спускаше се с рев по камъните и вдигаше мъгла от ситни капчици, които се сливаха с дъжда. Не беше безопасно да се приближава повече. Започна да си пробива път надясно. Знаеше, че дървото, върху което беше скочил, е на около стотина ярда от тук. И съвсем близо до него трябваше да се намира трупът на полицая, който беше паднал от скалата заедно с кучетата.

Не можа да намери трупа никъде в близост до дървото. Канеше се да провери в останките от хеликоптера, когато се сети, че водопадът може да го е завлякъл надолу по камъните, към високата трева. Слезе надолу и намери трупа, на границата между тях, с лице във водата. Темето на главата му беше сплескано, а ръцете и краката му стърчаха в невъзможни ъгли. Рамбо се зачуди къде може да са труповете на кучетата, но не ги видя. Сигурно бяха отнесени по-надолу, във високата трева. Чевръсто коленичи, за да претърси трупа. Трябваше му колана на полицая. Задържа пушката си така, че да не падне във водата, и с една ръка обърна тялото. Лицето не изглеждаше крайно зле, беше виждал и по-лошо през войната. Откъсна поглед от него и се съсредоточи върху разкопчаването и измъкването на колана. Усилието го накара да се сгърчи — ребрата му се врязаха в гърдите. Най-после успя да измъкне колана и провери какво има на него.

Манерка, която се беше посмачкала, но не беше счупена. Отвъртя капачката, отпи и по звука позна, че е пълна до половината. Водата имаше застоял метален вкус. Револвер в удобен кобур. Дръжката беше закрита от кожен капак — не би трябвало да е влязла много вода. Извади револвера и се учуди колко добре Тийзъл беше въоръжил хората си. Беше Колт Питон, с дебела четириинчова цев и голяма мушка в единия край. Пластмасовата дръжка, с която обикновено се продаваше, беше заменена с дебела дървена ръкохватка, направена така, че да не се хлъзга, ако се навлажни. Мерникът до петлето също беше сменен. Обикновено той беше стационарен, но този беше подвижен, за далечна стрелба. Не беше се надявал да намери такова чудесно оръжие. Беше пригодено за патрони „Магнум“, калибър .357 — вторите по мощност амуниции за револвер. Човек можеше да убие елен с него. Можеше да пробие елен от единия край до другия. Бутна лостчето от едната страна и отвори барабана. В него имаше 5 патрона. Мястото под ударника беше празно. Бързо прибра оръжието обратно в кобура, за да не се мокри, провери паласката и преброи още 15 патрона. След това запаса колана около кръста си, наведе се, за да претърси джобовете, и ребрата го срязаха. Нямаше какво да вземе. Търсеше най-вече храна. Мислеше, че човекът може да е имал поне малко шоколад.

Така наведен, гръдният кош го болеше още по-силно. Трябваше да се погрижи за това. Веднага. Разкопча колана от панталона на мъртвеца, изправи се мъчително, разкопча горната вълнена риза и бялата памучна риза под нея. Дъждът заплющя по гърдите му. Омота колана около ребрата си, стегна го и го закопча като здрава превръзка. Болката спря да го прерязва. Остана само болезненият натиск от колана. Трудно му беше да диша. Много беше стегнато. Но поне болката спря.

Закопча се и усети памучната риза прогизнала и студена по тялото си. Тийзъл. Време бе да тръгне обратно към гората — преследването на Тийзъл можеше да му коства ценно време, а и ако имаше друга хайка в тези планини, можеше да се натъкне на нея. Но два часа не бяха кой знае колко. Горе-долу толкова му трябваше, за да го настигне и след това, под прикритието на нощта, щеше да има достатъчно време да се измъкне. Струваше си да отдели два часа, за да натрие носа на това копеле.

Е, добре, тогава накъде? Пукнатината в скалата, реши той. Ако Тийзъл искаше да се спусне бързо от канарата, най-вероятно щеше да се върне там. С малко късмет можеше да изпревари Тийзъл и да го причака, докато оня слизаше. Забърза надясно, вървейки по границата между тревата и камъните. След малко се препъна във втория труп.

Беше старецът в зелено. Но как беше паднал от скалата, за да стигне чак дотук? На неговия колан нямаше пистолет. Имаше ловджийски нож и един калъф и вътре Рамбо напипа нещо — храна. Парчета месо. Цяла шепа. Той отхапа, преглътна почти без да дъвче и отхапа още. Салам, парчета пушен салам, мокър и посмачкан от падането на стареца върху камъните, но все пак беше храна и той отхапваше, дъвчеше, преглъщаше бързо, налагайки си да забави и да прокара храната по всички ъгли на устата си. След това саламът свърши, той натъпка последните парчета в устата си и облиза пръсти. Остана единствено пушеният вкус и лекото парене по езика му от лютивия пипер в месото.

Внезапна светкавица, след нея — гръм, сякаш земята потрепера. Трябваше да внимава — прекалено голям късметлия излезе до тук. Първо револверът, патроните, манерката, а сега ножа и салама. Прекалено лесно ги беше намерил и трябваше да внимава. Знаеше как стават тези работи и как могат да завършат. В един момент ти провървя и в следващия… Е, добре, той щеше много да внимава, за да остане късметът на негова страна.