Дейвид Морел
Първа кръв (24)

10

Валеше и валеше. Плющеше здраво по тях. Тийзъл никога не беше виждал такъв дъжд. Вятърът го навяваше в очите и в устата им.

— Буря, ама друг път. Само на облак е.

Лежеше цял във вода. Не мислеше, че може да стане по-лошо от това, но в този момент дъждът се усили и той остана почти под вода. Светкавиците трещяха, ярки като слънца, след тях веднага наставаше мрак — мрак, който ставаше все по-гъст, докато заприлича на нощ, само дето беше късен следобед, а дъждът заслепяваше очите му и Тийзъл не можеше да види дори до ръба на скалата. Една гръмотевица го разтърси.

— Какво беше това?

Той засени очи. Орвал лежеше по гръб и дъждът влизаше в устата му. Ще се удави, помисли си Тийзъл. Устата му ще се напълни с вода, той ще вдиша и ще се удави.

Погледна с примижали очи към хората си, налягали във водата по скалата, и разбра, че Орвал не беше единственият, който можеше да се удави. Мястото, където лежаха те, се беше превърнало в дъното на бушуващ порой. От склона зад тях прииждаха потоци вода, заливаха ги, устремяваха се към ръба на скалата и макар че той не можеше да види до там, се досети какво представлява. Намираха се на върха на един водопад. Ако бурята се усилеше, щеше да ги помете и да ги изхвърли от скалата.

И Орвал щеше да бъде първият, който щеше да бъде повлечен.

Хвана Орвал за краката.

— Шингълтън! Помогни ми! — извика той и дъждът влезе в устата му. Докато говореше, отново изтрещя гръмотевица.

— Хвани го за ръцете, Шингълтън! Да се махаме оттук!

Температурата беше спаднала рязко. От студения дъжд по гърба дъхът му секваше и той си спомни истории за хора, станали жертва на порои в планината, повлечени от течението в някой пролом, запокитени и разбити на парчета в скалите долу.

— Трябва да изчезваме!

— Ами момчето?! — изкрещя някой.

— Няма да ни види сега!

— Няма да може да види нищо.

— Но може да ни причаква горе!

— Нямаме време да мислим сега за това! Трябва да се махнем от това място, преди да се е усилила бурята! Ще ни помете като нищо!

Една светкавица блесна ярко. Той поклати глава от това, което видя. Хората му. Лицата им. В светлината на светкавицата и в дъжда лицата им приличаха на бели черепи. Черепите изчезнаха тъй бързо, както се бяха появили, той замига в тъмнината и гръмотевицата го стресна като залп от минохвъргачки.

— Тук съм! — извика Шингълтън и сграбчи Орвал за ръцете. — Хванал съм го. Да тръгваме!

Вдигнаха го от водата и се отправиха към склона. Дъждът се усили, капките станаха по-тежки и западаха по-бързо. Пороят ги блъскаше отстрани, заливаше ги и се стичаше от тях на непрестанни струи. Тийзъл се подхлъзна. Падна тежко на рамото си и изтърва Орвал в бързото течение. Отчаяно заблъска по водата, за да докопа Орвал и да задържи главата му отгоре, после отново се подхлъзна, собствената му глава потъна под водата и той вдиша.

Вдиша. Водата навлезе в носа му, изпълни носната му кухина, рукна през двете дупки в задната част на небцето му, като ги разтвори широко. Той се бореше бясно, отчаяно, закашля се с глава над водата. Някой го беше хванал. Шингълтън го дърпаше.

— Не! Орвал! Дръж Орвал!

Не го виждаха.

— Ще го изхвърли през ръба на скалата!

— Ето го! — изкрещя някой.

Тийзъл премигна, за да изкара дъжда от очите си, и се опита да види кой вика.

— Орвал! Хванах го!

Водата се вдигна до коленете на Тийзъл. Той газеше с резки движения на краката към мястото, където един от мъжете държеше главата на Орвал над водата.

— Течението го беше повлякло — каза мъжът.

Беше Уорд. И дърпаше Орвал, мъчейки се да го извлече към склона.

— Носеше го към скалата! Удари се в мен!

След малко дотича Шингълтън и те заедно вдигнаха Орвал от водата и се заклатиха под тежестта му към склона. Когато го достигнаха, Тийзъл разбра защо водата се качва толкова бързо. По склона беше се образувал улей и пороите отгоре се вливаха в него и се изсипваха върху тях.

— Трябва да се преместим малко по-встрани! Трябва да намерим по-лесен път! — каза Тийзъл.

Вятърът промени посоката си и дъждът зашиба лицата им отляво. Като един те се обърнаха и тръгнаха с препъване надясно с помощта на вятъра зад гърба им. Но къде се бяха дянали останалите? — недоумяваше Тийзъл. Изкатерили ли се бяха по склона? Или бяха останали на скалата? Защо, мамицата им, не се хванеха да помогнат на Орвал?

Водата стигна до над коленете му. Той повдигна Орвал, продължиха да вървят със залитане напред и вятърът отново смени посоката си — вече не ги тласкаше в посоката, в която те се движеха, а ги блъскаше обратно и те се напрегнаха, за да преодолеят силата на вятъра и дъжда. Шингълтън беше обхванал с ръце раменете на Орвал, Тийзъл държеше краката, Уорд придържаше гърба и те се препъваха в дъжда, докато най-после достигнаха до едно по-лесно за изкачване място. По тази част на склона също се стичаше порой, но не толкова силен като при улея и имаше издадени скали, за които можеха да се хващат. Ако можеше да види до върха, помисли си Тийзъл. Ако можеше да бъде сигурен, че продължаваше така до върха.

Започнаха да се изкачват. Шингълтън беше първи. Вървеше заднишком, приведен, за да повдига рамената на Орвал. Стъпваше с единия крак на някоя издатина зад него, правеше крачка назад, след това се оглеждаше за друга издатина, поставяше другия си крак там и правеше втора крачка. Тийзъл и Уорд го следваха, приведени под по-голямата част от тежестта на Орвал, като оставяха на Шингълтън да търси опора за краката. Течението на пороя по склона стана по-силно и заплиска в краката им.

Но къде бяха останалите, чудеше се Тийзъл. Защо, дявол да ги вземе, не идваха да помогнат? Студеният дъжд хапеше гърба му. Носеше Орвал слепешката, чувстваше отпред присъствието на Шингълтън, който пъплеше заднишком нагоре по склона и теглеше Орвал, а ръцете на Тийзъл го боляха в ставите и мускулите му се бяха опънали до скъсване от тежестта на Орвал. Доста се проточи това изкачване. Знаеше, че няма да издържат да го носят още дълго. Трябваше да стигнат върха. В този момент Уорд се подхлъзна, падна и Тийзъл едва не изтърва Орвал. Те се изтъркулиха по склона няколко фута назад, повлечени от течението, докато се опитваха да задържат Орвал.

Не го изтърваха. Отново се заизкачваха по склона. Но това беше пределът, до който успяха да стигнат. Шингълтън извика внезапно, плъзна се покрай Орвал и блъсна Тийзъл в гърдите. Затъркаляха се назад, пропадайки, Тийзъл изтърва Орвал и в следващия момент лежаха в подножието на склона, а водата ги заливаше и удряше болезнено с влачените от нея камъни.

— Не можах да се задържа! — извика Шингълтън. — Камъкът под крака ми се изплъзна.

— Орвал! Течението го повлече!

Тийзъл зацапа към ръба на скалата. Избърса очите си с ръка и присви очи, за да вижда по-добре в дъжда. Не можеше да се приближи до самия ръб — течението там беше твърде силно. Но, Господи, трябваше да спре Орвал!

Забави ход, заопипва все по-близо до ръба, отново изтри очи. Блесна светкавица. И той видя ярко осветено тялото на Орвал в момента, в който се прехвърляше през ръба. После отново стана тъмно и стомахът на Тийзъл се сви. Горещи сълзи се смесиха със студения дъжд по лицето му и той закрещя, докато гърлото му се сви от само себе си:

— Мамицата им на тия копелета! Ще ги избия, задето не ни помогнаха!

Шингълтън изникна до него:

— Орвал! Виждаш ли го?

Тийзъл го отмина. Отправи се към склона.

— Ще ги избия!

Сграбчи една издатина, повдигна се на нея, подпря крак на друга, премести се нагоре, задраска с нокти, за да намери опора във водата, която струеше покрай него. Изведнъж стигна върха и се втурна през гората. Шумът от бурята там беше оглушителен. Вятърът превиваше дърветата, дъждът плющеше в клоните и някъде наблизо гръм удари един ствол с острия звук, който се разнася, когато брадва разцепи дебела цепеница.

Дървото се сгромоляса току пред него. Той го прескочи.

— Шефе! — извика някой. — Насам, шефе!

Не виждаше лицето. Видя само тялото, сгушено до едно дърво.

— Насам, шефе! — човекът размахваше широко ръце.

Тийзъл се стовари отгоре му и го хвана за ризата. Беше Мич.

— Какво правиш? — каза Мич. — Какво ти става?

— Падна от скалата! — каза Тийзъл.

Замахна назад с юмрук, удари Мич силно в зъбите, а той се блъсна в дървото и падна в калта.

— Господи! — каза Мич. Разтърси глава веднъж, после още един път, изохка и се хвана за разкървавената уста. — Господи, какво ти става? — каза той. — Лестър и останалите избягаха! Аз останах, за да не се отделям от вас!