Метаданни
Данни
- Серия
- Първа кръв (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- First Blood, 1972 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Иван Бянов, 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 20гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Дейвид Морел. Първа кръв
Редактор: Мария Спасова, 1991
© Иван Бянов, превод, 1991
© Христо Добаров, художник, 1991
c/o Jusautor, Sofia
Издателска къща „STN“, Велико Търново, 1991 г.
ДФ „Абагар“, печатница, Велико Търново
Цена 16 лв.
Copyright © 1972 by David Morrell
First blood
ISBN: 954–440–002–8
История
- —Добавяне
9
Орвал. Тийзъл не можеше да откъсне поглед от него. Старецът лежеше по лице до ръба на скалата, без да проронва звук и дъхът на Тийзъл секна. Заради мен. За пръв път в живота си прояви непредпазливост и аз не го посъветвах да не се надига. Запълзя към него, за да се прости със стареца.
— Момчето ще ни излезе в гръб — каза Лестър с дрезгав глас.
Прекалено дрезгав, помисли си Тийзъл. Неохотно се обърна, разтревожен за хората си. Бяха останали седем; със сериозни лица, нервно човъркаха пушките си, които изглеждаха почти безполезни сега. Всички, освен Шингълтън.
— Казвам ви, че ще ни излезе в гръб — повтори Лестър. Панталонът му беше раздран на коляното. — Ще ни заобиколи и ще ни излезе в гръб.
Мъжете рязко обърнаха глави и огледаха склона зад тях, сякаш очакваха момчето да е вече там.
— Ще дойде, я — каза младият полицай.
По дъното на сивите му панталони бавно се процеждаше петно от кафява течност. Всички стояха на разстояние от него.
— Господи, искам да си ходя! Махнете ме оттук!
— Върви си, де! — каза Тийзъл. — Бягай нагоре по склона. Да видим докъде ще стигнеш преди оня да те гръмне.
Полицаят преглътна.
— Какво чакаш? — каза Тийзъл. — Хайде де, бягай нагоре!
— Не — каза полицаят, — няма.
— Тогава млъкни!
— Но нали и без това трябва да се изкачим дотам — каза Лестър. — Преди той пръв да е стигнал там. Ако чакаме още, ще ни изпревари и ние никога няма да излезем от това място.
Тъмните облаци, които се бяха скупчили още по-близо, се раздраха от светкавици. Загърмя отново, силно и продължително.
— Какво беше това? Дочух нещо — каза Лестър.
Коляното му, което се подаваше от скъсания му панталон, беше ожулено.
— От гръмотевицата е — каза Шингълтън. — Тя си прави шега с нас.
— Не. И аз чух — каза Мич.
— Слушайте!
— Момчето!
Чуваше се нещо като слабо давене, като човек, който се мъчи да повръща. Орвал беше се размърдал, извил гръб, с колене и глава, опрени на земята, с повдигнат корем, той се държеше за гърдите и се опитваше да стане. Приличаше на гъсеница, с извито тяло, готвеща се да измине следващия инч. Но той не отиваше никъде. С извит като дъга гръб застина неподвижно за миг и отново падна на земята. По ръцете му се стичаше кръв, давеше се и повръщаше кръв.
Тийзъл не можеше да повярва на очите си. Беше сигурен, че Орвал е мъртъв.
— Орвал! — извика той.
В следващия миг, без сам да знае как, той вече бързаше към него.
— Не се надигай — трябваше сам да си напомня той, като се притискаше към скалата в старанието си да не се превърне в мишена като Орвал.
Орвал лежеше твърде близо до ръба и Тийзъл беше сигурен, че ще бъде видян от гората долу. Хвана Орвал за рамото и се помъчи да го издърпа във вдлъбнатината. Но Орвал беше твърде тежък, това можеше да отнеме доста време, а момчето всеки миг можеше да стреля. Той сграбчи Орвал, напъна се, задърпа го и Орвал бавно помръдна. Но не достатъчно. Камъните бяха твърде остри. Дрехите на Орвал се закачиха за тях още при самия ръб на скалата.
— Помогнете ми! — извика Тийзъл на мъжете зад него.
Орвал изплю още кръв.
— Какво сте ме зяпнали? Няма ли кой да ми помогне!
Тогава някой бързо притича при него, за да му помогне, двамата задърпаха Орвал от ръба и в следващия миг вече бяха в безопасност. Тийзъл въздъхна силно. Избърса потта от очите си и, без да има нужда да се обръща, разбра кой му е помогнал — Шингълтън.
Шингълтън се беше ухилил, после започна да се смее — не на висок глас, не от сърце, но все пак се смееше, не можеше да се сдържи. Гърдите му се тресяха от смях.
— Успяхме. Той не стреля, ние успяхме.
Наистина беше смешно и Тийзъл също избухна в смях.
След това Орвал изплю още кръв, Тийзъл видя болката, изписана на лицето му, и вече не му изглеждаше смешно. Наведе се да разкопчее окървавената риза на Орвал.
— Спокойно, Орвал. Само ще погледна и след това ще се погрижим за тебе.
Опита се да разтвори внимателно ризата, но от кръвта тя беше залепнала за тялото, той трябваше да дръпне по-силно, за да я отлепи, и Орвал изстена.
Раната не беше нещо, което Тийзъл би желал да гледа твърде дълго. От пробитите гърди излизаше въздух с неприятна миризма.
— Лошо ли е? — попита Орвал и потръпна.
— Ти не се тревожи — отговори Тийзъл. — Ние ще се погрижим за теб.
Докато говореше, започна да разкопчава своята риза и да я съблича от гърба си.
— Попитах те… лошо ли е?
Всяка дума излизаше поотделно с болезнен шепот.
— Виждал си много рани, Орвал, знаеш не по-зле от мен колко лошо може да е.
Сви на топка потната си риза и я притисна към дупката в гърдите на Орвал. Ризата моментално се напои с кръв.
— Искам да го чуя от тебе. Попитах те…
— Добре, Орвал, пази си силите. Не говори.
Ръцете му лепнеха от кръвта, докато закопчаваше ризата на Орвал върху тампона, който беше сложил върху раната.
— Няма да те лъжа, защото знам, че не обичаш да те лъжат. Има много кръв, трудно е да се види добре, но предполагам, че е засегнат белият дроб.
— 0, Господи!
— Сега искам да спреш да говориш и да си пазиш силите.
— Моля те. Не ме оставяйте. Не трябва да ме оставяте.
— Това е последното нещо, за което трябва да се тревожиш. Ще те занесем обратно и ще направим за тебе всичко, каквото можем. Но и ти трябва да направиш нещо за мен. Чуваш ли ме? Съсредоточи се и притискай гърдите си. Напъхал съм ризата си под твоята и искам да я притискаш към раната. Трябва да спрем кръвта. Чуваш ли ме? Разбираш ли?
Орвал облиза устни, леко кимна и Тийзъл усети в устата си сухия вкус на прах. Нямаше надежда една навита риза да спре кръвотечение от рана като тази. В устата му остана вкуса на прах и той усети как по голия му гръб се стичат вадички пот. Слънцето отдавна се беше скрило зад облаците, но жегата продължаваше да го мъчи, той си помисли за вода и се сети колко жаден може да е Орвал.
Знаеше, че не биваше да му дава да пие. Знаеше това от Корея. Човек, ударен в гърдите или в стомаха, повръща водата, която е пил, раната се разкъсва и болката става по-силна. Но Орвал продължаваше да облизва устните си и Тийзъл не можа да понесе да го гледа как се мъчи. Ще му дам малко. От малко нищо няма да му стане.
На колана на Орвал имаше закачена манерка. Той я откачи, усети грубия допир на платнената калъфка, отви капачката и изля малко в устата на Орвал. Орвал се закашля и водата изтече навън, примесена с кръв.
— Господи! — каза Тийзъл.
За момент разумът му блокира и той не знаеше какво да прави. След това се сети за радиостанцията и отиде до нея.
— Тийзъл вика щатската полиция! Щатска полиция, непредвиден случай! — повиши той глас. — Непредвиден случай!
Говорителят зачука от статичното електричество в облаците.
— Тийзъл вика щатската полиция! Непредвиден случай!
Беше решил да не се обажда за помощ, независимо от обстоятелствата. Дори когато видя сваления и горящ хеликоптер, не се обади. Но Орвал, Орвал щеше да умре.
— Щатска полиция, обади се!
Говорителят изтрещя заедно със светкавицата и в шума се дочу глас, едва доловим и стържещ:
— Щатска… тук… се.
Тийзъл нямаше време за губене, за да ги кара да повтарят.
— Не ви чувам добре — изрече бързо той. — Хеликоптерът ни катастрофира. Имам един ранен. Изпратете хеликоптер за него.
— … направено.
— Не ви чувам. Трябва ми друг хеликоптер.
— … невъзможно. Приближава електрическа буря. На всички… забранено да летят.
— Мамка му, но той ще умре!
Гласът отговори нещо, което Тийзъл не разбра. След това се изгуби в пукане и когато се чу отново, беше по средата на някакво изречение.
— Не ви чувам! — изкрещя Тийзъл.
— … ама и вие сте намерили… човек, когото гоните… зелена барета… медалът на честта.
— Какво? Повторете!
— Зелена барета? — каза Лестър.
Гласът започна да повтаря, прекъсна и повече не се обади. Заваля, дребните капки напръскаха пръстта и праха, нашариха панталона на Тийзъл, попиха и затупаха студени по голия му гръб. Черните сенки на облаците надвиснаха над главите им. Една светкавица изтрещя и освети скалата като прожектор, после угасна тъй бързо, както светна, и сенките се върнаха отново заедно с ударните вълни на избухналата гръмотевица.
— Медал на честта? — каза Лестър на Тийзъл. — След кого си ни повел? След герой от войната? Мамка му! Та той е зелена барета!
— Но не стреля! — каза Мич.
Тийзъл рязко се обърна към него, опасявайки се, че може да е загубил самообладание. Но Мич беше наред. Беше просто възбуден, опитваше се да обясни нещо и Тийзъл се досещаше какво — вече му беше минало през ума, но той реши, че може да се лъже.
— Когато довлякохте Орвал — каза Мич, — той не стреля. Той вече не е там долу. Тръгнал е да ни заобикаля и сега е шансът ни да се измъкнем!
— Не! — каза Тийзъл, с лице, шибано от дъжда.
— Но сега имаме възможност…
— Не! Може да е тръгнал да ни заобикаля, но може и да не е. Ами ако не иска само един от нас, а чака всички ни да се паникьосаме и да му се покажем на гюме.
Лицата им станаха пепеляво-сиви. Облаците се разтвориха и дъждът заваля истински.