Дейвид Морел
Първа кръв (16)

2

Местността беше висока и дива, гъсто обрасла с гори, прорязана от клисури и проломи и осеяна с падини. Също като възвишенията в Северна Каролина, където той премина обучението си. Подобна на хълмовете, през които избяга от плен през войната. Такъв терен беше неговата стихия, той щеше да наложи своя начин на бой и в техен интерес беше да не приближават твърде много, защото той щеше да им устрои такава съпротива, каквато те не бяха виждали.

Надпреварвайки се с настъпващия мрак, той бягаше колкото може по-бързо, за да стигне колкото може по-далеч, само в посока нагоре. Голото му тяло беше цялото покрито с кръв от шубраците, които се забиваха в него, босите му крака бяха изпорязани и кървяха от острите тръни и клечки по пътеката, от камъните и скалите. Излезе на едно възвишение, където металният скелет на един далекопровод обкрачваше върха и по протежение на жиците с високо напрежение дърветата бяха осечени, за да не се заплитат в тях. Просеката беше покрита с чакъл и големи валчести камъни, беше обрасла с храсти и той с мъка се изкачи по нея. Жиците с високо напрежение бяха над главата му. Искаше да достигне най-високата точка и да огледа от нея околността, преди да се беше стъмнило. Трябваше да види какво има оттатък възвишението и да реши накъде да върви.

На върха, под далекопровода, въздухът беше ясен и чист и когато застана там, слънцето го докосна с последните си лъчи, преди да залезе далече вляво. Поспря за малко, за да даде възможност на слабата топлина да проникне в него, като се наслаждаваше на меката почва под краката си. Най-близкият връх оттук също беше огрян от слънцето, но склонът беше сив, а падината в дъното беше изцяло тъмна. Той се отправи натам, където нямаше вече мека почва, а камъни и скали, надолу, към падината. Ако там не намереше това, което търсеше, щеше да завие наляво и нагоре към един поток, който беше забелязал, и щеше да следва течението му. Щеше да е по-лесно да върви по брега му, а това, което търсеше, можеше най-лесно да се открие около някой поток. Той се втурна надолу по камъните към падината, препъваше се, падаше, солта от потта щипеше раните му. В падината не намери това, което търсеше — имаше блато с мътна, тъмна вода. Но поне почвата стана по-мека и той заобиколи блатото отляво, достигна потока, който се вливаше в него, и тръгна нагоре срещу течението, като вече не бягаше, а вървеше бързо. Прецени, че е изминал около 5 мили и това разстояние го беше изморило. Все още не беше възвърнал формата си от преди пленяването и не беше се възстановил от няколкото седмици, прекарани в болницата. Въпреки това той си спомняше всичко необходимо, за да се оправи в такава ситуация и, независимо че повече не можеше да тича, беше се справил с петте мили много добре.

Потокът криволичеше и той следваше извивките му. Знаеше, че скоро ще пуснат кучета след него, но не си даде труд да върви във водата, за да ги заблуди. Това щеше само да го забави. И понеже рано или късно трябваше да излезе от водата на единия или на другия бряг, водачът на кучетата щеше просто да раздели глутницата на две по двата бряга, докато хванеха следата отново и той само щеше да е изгубил време.

Стъмваше се по-бързо, отколкото очакваше. Изкачвайки се нагоре, той улавяше последната бледа светлина и след малко гората и храстите се сляха в една тъмна сянка. Скоро можеше да различава очертанията само на най-големите дървета и камъни, а след още малко стана тъмно като в рог. Чуваше се шумът от потока, който течеше между камъните, песента на щурците и нощните птици, звуците, издавани от нощните животни, и той спря и започна да вика. Никой от хората, които той се надяваше да открие, нямаше да се покаже, ако той вървеше по потока и просто викаше. Трябваше да вика нещо интересно. Трябваше да ги накара да полюбопитстват кой може да е тоя смахнат. Викаше на виетнамски, на малкото френски, който си спомняше от училище, викаше с престорен южняшки акцент, със западен и с негърски. Изкара дълъг списък на най-мръсните думи, които можеше да си припомни.

Потокът се спускаше в една малка падина от едната страна на склона. Там нямаше никой. После криволичеше и се спускаше в друга падина и пак криволичеше, пак нямаше никой и той продължи да вика. Ако скоро не намереше някого, щеше да се изкачи високо по склона и сигурно да стигне до извора на потока и нямаше да има вече ориентир. Така и стана. Потта му изстиваше в нощния въздух; стигна до едно място, където потокът завиваше и се разливаше в едно малко блатце и той чу бълбукането на извора.

Дотук. Той извика още веднъж, чу ехото от псувните да се спуска надолу към притъмнелите хълмове, изчака и тръгна нагоре. Ако се движеше по права линия, изкачвайки се и спускайки се по стръмнините, прецени, че накрая може да достигне до друг поток и да тръгне по него. Беше на около 30 фута от извора, когато две електрически фенерчета го осветиха ярко отляво и отдясно и той замръзна на мястото си. При други обстоятелства той би скочил встрани от лъчите на фенерчетата и би се скрил в тъмнината. Да се скиташ из тази планина през нощта, като си пъхаш носа там, където не ти е работа, можеше да коства живота на човек. Много хора са били застреляни в главата за това, което той сега правеше или пък бяха заравяни плитко в земята, за да ги изровят нощните хищници.

Фенерчетата бяха насочени право в него — едното към лицето му, другото към голото му тяло. Той не мърдаше, просто стоеше на едно място, с изправена глава, гледайки спокойно напред, между двете светлини, като че ли през целия си живот беше стоял там и беше вършил това всяка нощ. Насекоми проблясваха в лъчите на фенерчетата. Птица излетя с плясък от едно дърво.

— По-добре ще е да хвърлиш пищова и бръснача — обади се отдясно пресипнал старчески глас.

Рамбо въздъхна с облекчение — нямаше да го убият, поне не веднага. Беше спечелил любопитството им. И все пак, това, че се беше появил пред тях с пистолет и бръснач, беше безразсъдство. При вида им тези мъже можеха да се почувстват застрашени и да го застрелят. Но той не можеше да си позволи да се движи из тези гори през нощта без нищо, с което да се отбранява, ако се наложеше.

— Слушам, сър! — каза Рамбо с безизразен глас и остави пистолета и бръснача да тупнат на земята. — Не се тревожете. Пистолетът не е зареден.

— Как пък не.

Щом като човекът отдясно беше старец, другият отляво би трябвало да е млад, помисли си Рамбо. Вероятно баща и син. Или вуйчо и племенник. Така ставаха тия далавери — в семейството някой по-възрастен даваше наставления, а един или повече от младите вършеха черната работа. Рамбо усещаше как двамата зад фенерчетата го преценяваха. Старецът мълчеше сега, но Рамбо нямаше намерение да казва нищо, докато не го попитат. Той беше натрапникът и щеше да е по-добре да си държи устата затворена.

— Всичките тия гадости дето ги крещеше — започна старецът, — на кого викаше минетчии, на нас ли?

— Тате, питай го за какво се разкарва гол като пушка и си мандахерца карантиите — каза оня отляво.

Гласът му беше по-млад, отколкото Рамбо очакваше.

— Млък! — заповяда старецът на момчето. — Нали ти казах да си затваряш човката.

Рамбо чу изщракването на затвор откъм посоката на стареца.

— Чакай! — каза той бързо. — Сам съм. Трябва ми помощ. Не ме застрелвай, преди да си ме изслушал.

Старецът не отговори.

— Истина ти казвам, нищо лошо няма да ви направя. Това, че знам, че не сте двама мъже, че единият от вас е само момче, няма значение. Няма да се опитам да ви направя нищо лошо само защото ми е ясно това.

Това беше сляп ход. Старецът можеше просто да е загубил интереса си и да е решил да стреля. Но Рамбо предполагаше, че така — гол и окървавен — можеше да се стори опасен на стареца и той да реши да не поема никакви рискове, още повече, че Рамбо знаеше, че единият от тях е момче.

— Бягам от полицията. Те ми взеха дрехите. Убих един от тях. Виках, за да привлека вниманието на някого и да ми помогне.

— Да. Имаш нужда от помощ — каза старецът. — Въпросът е обаче, кой ще ти помогне?

— Ще пуснат кучета след мен. И ще намерят казана за уиски, ако заедно не ги спрем.

Това беше най-рискованата част. Ако те имаха намерение да го убият, трябваше да го направят сега.

— Какъв казан? — попита старецът. — Кой ти каза, че тук има казан? Да не би да мислиш, че аз имам казан?

— Тук е тъмно като в рог и е близо до потока. Какво друго би те довело тук? Сигурно доста добре си го скрил. Сигурен съм, че е тук някъде, но не мога да видя пламъка от огъня, които си подклал.

— Да не мислиш, че ако имах казан тук някъде, щях да си губя времето с тебе, вместо да те гръмна на място? Ловим миещи мечки, мамка им.

— Без кучета? Няма време да се занасяме. Трябва да организираме нещата, преди онези кучета да са дошли утре тук.

Старецът тихо псуваше.

— Да, сега я оплеска — каза Рамбо. — Извинявай, че аз ти докарах това на главата, но нямам друг избор. Трябва ми храна, дрехи и пушка и няма да се махна оттук, докато не ги получа.

— Да му теглим куршума, а, тате? — обади се момчето отляво. — Тоя ще ни свие някой номер.

Старецът не отговори, Рамбо също мълчеше. Искаше да остави време на стареца, за да размисли. Ако се опиташе да избърза, старецът можеше от притеснение да го застреля. Рамбо чу как момчето отляво зареди пушката.

— Долу пушката, Матю! — каза старецът.

— Но той се опитва да ни преметне! Не виждаш ли? Не виждаш ли, че е някой човек на властите?

— Ще ти увия пушката около ушите, ако не я свалиш, както ти казах — изсмя се старецът. — Човек на властите. Ала-бала! Я го виж, къде ще си забучи значката?

— Слушай баща си — каза Рамбо. — На него му е ясна кондиката. Ако ме убиете, полицаите ще ме намерят утре сутринта и ще искат да разберат кой го е направил. Ще пуснат кучетата по вашите следи. Няма значение къде ще ме заровите или как ще се опитате да прикриете следата. Те ще ви…

— В негасена вар! — на това момче му сечеше пипето.

— Да, негасената вар ще прикрие моята следа, но миризмата от нея ще остане по вас и те ще пуснат кучетата по нея.

Той спря и се вгледа в двете фенерчета, давайки им време да размислят.

— Лошото е, че ако не ми дадете храна, дрехи и пушка, аз няма да си тръгна от тук, докато не намеря казана ви и на сутринта полицията ще стигне до него. Даже и да го разглобите и да скриете частите, няма много да помогне. Ще дойда с вас до местата, където ги криете.

— Ще изчакаме до утре и тогава ще го разглобим. Ти не можеш да чакаш тук толкова дълго.

— С боси крака и без това не мога да стигна надалеч. Не. Повярвайте ми. По тоя начин те имат всички шансове да ни заловят и аз ще ви повлека със себе си.

След малко старецът започна да псува отново.

— Но ако ми помогнете, ако ми дадете това, което ми трябва, тогава ще заобиколя далеч от тук и полицията няма да намери вашия казан.

Това беше най-простото, което Рамбо можеше да измисли. На него му звучеше убедително. Ако те искаха да прикрият далаверата си, трябваше да му помогнат. Разбира се, можеха да се ядосат от начина, по който искаше да ги изнуди, и да го убият. А може и да бяха някое от ония семейства, дето се женят роднини помежду си и следователно са достатъчно тъпи, за да не разберат цялата логика.

Ставаше все по-студено и Рамбо трепереше. Сега, когато всички мълчаха, щурците се чуваха изключително силно.

Накрая, старецът проговори:

— Матю, май ще е по-добре да изтичаш до къщата и да донесеш това, което казва — гласът му не звучеше много жизнерадостно.

— И донеси една кутия газ — каза Рамбо. — След като ми помагате, искам да съм сигурен, че няма да пострадате. Ще накисна дрехите в газта и ще ги облека, след като изсъхнат. Газта няма да заблуди кучетата от моята следа, но те няма да надушат вашата миризма по дрехите и да ви проследят.

Фенерчето на момчето светеше право в лицето на Рамбо.

— Ще направя това, което тате ми казва, а не ти.

— Карай, направи каквото той казва — каза старецът. — И на мен не ми харесва, но той явно разбира в каква каша ни е забъркал.

Фенерчето на момчето се задържа още малко върху Рамбо, сякаш момчето се колебаеше дали да тръгне или може би просто искаше да се оттегли с достойнство. След това лъчът се премести от Рамбо към храстите. Фенерчето щракна и угасна и Рамбо чу как момчето се запромъква из шубраците. То сигурно беше вървяло пътя от къщи до извора и обратно толкова често, че вероятно можеше да го измине със затворени очи, затова не му трябваше фенерче.

— Благодаря! — каза Рамбо на стареца, чието фенерче продължаваше да блести в очите му.

След това светлината изгасна.

— И за това благодаря — каза Рамбо. Кръгове от светлината останаха пред очите му още няколко секунди и след това бавно изчезнаха.

— Не искам да ми се изтощят батериите.

Рамбо чу как той тръгна напред през храстите.

— По-добре не се приближавай — каза той на стареца, — нали не искаме твоята миризма да се смеси с моята.

— Нямах и намерение. Ей тука има един пън и аз искам да седна на него.

Старецът драсна клечка кибрит и я приближи към една лула. Клечката не горя много дълго, но докато старецът разпалваше лулата, пламъкът ту се вдигаше, ту се снижаваше и Рамбо видя една рошава глава, остаряло лице и горната част на червена карирана риза с тиранти през раменете.

— Носиш ли си от оная работа с тебе? — попита Рамбо.

— Да кажем, да.

— Тук е доста студено, няма да откажа една глътка.

Старецът почака малко, след това запали фенерчето си и хвърли към Рамбо една дамаджана, така че Рамбо да я вижда в светлината, за да я хване. Дамаджаната тежеше като топка за боулинг и, изненадан, Рамбо едва не я изтърва. Старецът се изсмя. Рамбо издърпа тапата, мокра и скърцаща, и, въпреки тежестта на дамаджаната, отпи с една ръка по начин, който знаеше, че ще се понрави на стареца — хванал с пръст дръжката отгоре и закрепил дамаджаната на лакътя си. Сигурно имаше най-малко двеста градуса, изгори езика и гърлото му и заля с жарава всеки инч по пътя към стомаха му. Той едва не се задави. Когато отпусна дамаджаната, очите му сълзяха.

— Силничко ли е? — попита старецът.

— Малко — каза Рамбо, като с мъка изкара глас от гърлото си. — Какво е?

— Царевично. Но е станало малко силничко, а?

— Да, доста силничко, бих казал — повтори Рамбо, като все още имаше трудности с гласа си.

Старецът се изсмя:

— Да, силно е, няма грешка.

Рамбо вдигна дамаджаната и отпи още веднъж, задави се от парещата силна течност и старецът отново рязко се изсмя.