Метаданни
Данни
- Серия
- Първа кръв (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- First Blood, 1972 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Иван Бянов, 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 20гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Дейвид Морел. Първа кръв
Редактор: Мария Спасова, 1991
© Иван Бянов, превод, 1991
© Христо Добаров, художник, 1991
c/o Jusautor, Sofia
Издателска къща „STN“, Велико Търново, 1991 г.
ДФ „Абагар“, печатница, Велико Търново
Цена 16 лв.
Copyright © 1972 by David Morrell
First blood
ISBN: 954–440–002–8
История
- —Добавяне
Втора част
1
Тийзъл не разполагаше с много време. Трябваше да организира хората си и да навлязат в гората преди да е дошла щатската полиция. Той свърна от пътя по тревата, като следваше дирите, оставени от полицейските коли и мотоциклета на момчето в посока дървената ограда в края на равното поле и се насочи към отворената порта. До него Шингълтън се беше хванал с две ръце за таблото, за да пази равновесие при силното друсане — дупките бяха толкова големи, че тежкото шаси огъваше до краен предел пружините и осите се удряха о земята.
— Много е тясна тази порта — предупреди Шингълтън.
— Няма да можеш да минеш.
— Другите как минаха?
Той внезапно натисна спирачките, мина бавно на една боя разстояние през портата и даде газ нагоре по склона към двете полицейски коли, които бяха спрели на около четвърт разстояние от върха. Изглежда бяха закъсали там. Когато стигна до тях, склонът тръгваше толкова стръмно нагоре, че авансът му започна да чука. Той рязко смени на първа, настъпи до долу газта, усети как задните колела се врязват в тревата и колата полетя като изстреляна нагоре.
Помощникът му Уорд чакаше горе, на равното, целият окъпан в червено от голямото слънце, което наполовина се беше скрило зад планината отляво. Рамената му бяха приведени напред, стомахът му също изпъкваше напред и носеше колана си с револвера препасан високо на кръста. Притича до колата преди Тийзъл да е успял да спре.
— Оттук — каза той, като сочеше към пролома навътре в гората. — Внимавайте при потока. Лестър вече падна.
Край потока свиреха щурци. Тийзъл тъкмо беше слязъл от колата, когато дочу шум от мотор някъде откъм коларския път. Погледна бързо натам с надеждата, че няма да е щатската полиция.
— Орвал!
Една стара камионетка „Фолксваген“, също обляна в червено от слънцето, ръмжеше през тревата долу. Когато стигна до стръмнината, спря, защото не можеше да изкачи наклона, който полицейската кола беше в състояние да преодолее, и Орвал слезе, висок и слаб, придружен от един полицай. За момент Тийзъл се опасѝ, че кучетата може да не са в камионетката. Не ги чуваше да скимтят. Знаеше, че Орвал ги е обучил тъй добре, че лаеха само по команда. Но не можеше да превъзмогне опасението си, че не ги чува, защото Орвал не ги е взел.
Орвал и, полицаят забързаха нагоре по склона. Полицаят беше 26 годишен, най-младият от подчинените на Тийзъл, и, обратно на Уорд, носеше пищова си препасан ниско, като едновремешните каубои стрелци. Орвал го задмина, като тичаше с широки крачки по нагорнището. Плешивото му теме блестеше, а от двете страни на главата си имаше бяла коса. Носеше очила, беше облечен в зелено яке от синтетична материя, зелени джинси и високи обувки с връзки.
„Щатската полиция“ — помисли си Тийзъл отново и погледна надолу към коларския път, за да се увери, че още ги няма. После погледна обратно към Орвал, който все повече приближаваше. Преди малко различаваше само очертанията на слабото, потъмняло, обветрено лице, но сега можеше да види дълбоките гънки и бръчки и отпуснатата кожа на врата му и бе поразен от това, колко по-старо изглеждаше то, откак го видя за последен път преди три месеца. Орвал обаче не се държеше като стар човек. Изкачи се много преди младия полицай и почти без да се задъхва.
— Кучетата! — извика Тийзъл — Доведе ли кучетата?
— Разбира се, но не мога да разбера защо си изпратил този да ми помага да ги качим в колата — отговори Орвал, когато изкачи склона и намали ход. Погледна слънцето. — След час ще се стъмни.
— Мислиш ли, че не съм преценил?
— Преценил си, добре — каза Орвал. — Не исках да ти се бъркам.
На Тийзъл му се искаше да не се беше обаждал. Не можеше да си позволи да започнат да се карат отново точно сега. Работата беше твърде важна. Орвал винаги се държеше с него, сякаш още беше тринадесетгодишен, казваше му кое как да направи, също както на времето, когато Тийзъл беше малко момче и живееше при него. Когато Тийзъл сядаше да почисти някоя пушка или да приготви патрон със специален заряд, Орвал идваше, започваше да дава съвети, поемаше цялата работа в свои ръце, а Тийзъл мразеше това, казваше му да не се меси, че може сам да свърши работата и често свършваха със спречкване. Знаеше защо не обича да му дават съвети — има едни такива учители, които не можеха да спрат да поучават извън клас и той беше малко като тях — толкова беше свикнал да заповядва, че не търпеше друг да му казва какво да прави. Но не винаги отказваше да се вслуша в съвет. Ако съветът беше разумен, той го приемаше. Но не можеше да допусне това да се превърне в навик. За да върши добре работата си, той често трябваше да се осланя единствено на себе си. Ако Орвал само от време на време се опитваше да му дава съвети, не би имал нищо против. Но не всеки път, когато бяха заедно. И сега едва не се спречкаха отново, но Тийзъл реши, че ще трябва да си мълчи. В момента Орвал му беше необходим и беше достатъчно своенравен, за да си вземе кучетата и да се прибере вкъщи в случай, че отново се скараха.
Тийзъл направи всичко възможно да се усмихне.
— Ей, Орвал, просто съм в лошо настроение. Не ми обръщай внимание. Радвам се да те видя — той протегна ръка, за да се здрависа с него.
Орвал беше човекът, който го беше учил да се здрависва, когато беше момче. „Здраво и продължително — казваше Орвал. — Ръкостискането ти трябва да бъде като думата ти. Твърдо и сигурно.“
Сега, когато си стиснаха ръцете, Тийзъл усети, че гърлото му се сви. Въпреки всичко, той обичаше стареца и не можеше да свикне с новите бръчки по лицето му и бялата коса от двете страни на главата му, която ставаше все по-рядка и провиснала като паяжина.
Ръкостискането им беше плахо. Тийзъл нарочно не беше ходил да види Орвал през трите месеца, откакто излезе от къщата му с ругатни на уста, тъй като някаква проста забележка, която беше направил, се бе превърнала в дълъг спор за това, как да се запасва кобурът — напред или назад с мястото за дръжката. Малко след това той съжали за начина, по който напусна къщата и все още съжаляваше, но се опитваше да се държи естествено и да гледа Орвал право в очите, но нищо не излизаше.
— Орвал, съжалявам за оня път. Наистина. Благодаря ти, че дойде толкова бързо, когато се нуждая от теб.
Орвал само се ухили. Беше страхотен.
— Нали съм ти казвал да не говориш с човека, когато се здрависваш. Гледай го право в очите. Недей да бърбориш. Все още съм на мнение, че кобурът трябва да се запасва с мястото за дръжката назад — той намигна към останалите мъже. Тембърът му беше нисък, но звучен. — И какво е направило това момче? Къде е отишло?
— Тук някъде — каза Уорд.
Той посочи към два камъка в потока, към първия ред дървета в гората и нагоре към пролома. Под дърветата беше мрачно и студено и те се отправиха към мястото, където мотоциклетът лежеше обърнат на една страна върху изпочупените клони на едно сухо дърво. Щурците бяха спрели да свирят. Когато Тийзъл и останалите спряха да вървят из тревата, те започнаха отново.
Орвал посочи с глава към преградата от камъни и паднали дървета, която препречваше пролома, и към шубраците от двете страни.
— Да, ето, вижда се откъде се е изкатерил през шубраците отдясно.
Като че ли в отговор на това, което каза, нещо голямо изшумоля в храстите и предполагайки, че може да е момчето, Тийзъл отстъпи назад и инстинктивно извади пистолета си.
— Няма никой — обади се мъжки глас от там, камъчета и пръст се посипаха по склона и Лестър слезе със залитане откъм шубраците.
Беше целият мокър от падането си в потока. Той имаше и без това големи очи, но като видя пистолета на Тийзъл, те се изцъклиха още повече.
— Чакай, аз съм! Само проверявах дали момчето не е някъде наоколо.
Орвал се почеса под брадата:
— По-добре да не беше го правил. Може да си объркал следата. Уил, имаш ли някоя вещ на момчето, да я дадем на кучетата да я помиришат.
— В багажника на колата. Бельо, панталони, обувки.
— Тогава не ни остава нищо друго, освен да хапнем и добре да се наспим. При добра организация ще можем да тръгнем утре на разсъмване.
— Не! Тази нощ.
— Как така?
— Тръгваме сега.
— Не ме ли чу като казах, че след час ще се стъмни? Тази нощ луна няма да има. Голяма група сме и ще се изгубим един друг в тъмното.
Тийзъл очакваше това. Сигурен беше, че Орвал ще иска да отложат до сутринта. Това беше разумно. Но имаше едно нещо против това разумно решение. Той не можеше да чака толкова дълго.
— Луна или не, длъжни сме да тръгнем подир него — каза той на Орвал. — Гонихме го дотук извън нашите правомощия и единственият начин да не ни се изплъзне е да продължим да го преследваме. Ако отложа работата за сутринта, ще трябва да я предам на щатската полиция.
— Ами предай им я. И без това е мръсна работа.
— Не.
— Какво значение има? Щатската полиция и без това скоро ще пристигне — само собственикът на тази земя да им се обади и да им каже за всички тези коли, които карат през нивите му. Тогава и без това ще трябва да им предадеш работата.
— Но не и ако навляза в гората преди те да са пристигнали.
Щеше да е по-добре, ако се опитваше да убеди Орвал, без хората му да бъдат наблизо. Ако не притиснеше Орвал, рискуваше авторитета си пред своите хора, но ако го притиснеше твърде много, Орвал просто щеше да вдигне ръце и да си отиде. Това, което Орвал каза в следващия момент, не му помогна много:
— Не, Уил, съжалявам, че ще трябва да те разочаровам. Много нещо бих направил за теб, но тези баири се преминават трудно дори денем и аз няма да вкарам кучетата си в тях и да ги осакатя, само защото ти искаш да си докажеш нещо.
— Не те карам да ги осакатяваш. От тебе искам да тръгнете — ти и твоите кучета — с мен и в момента, в който се стъмни съвсем, ще спрем и ще пренощуваме. Това ми трябва, за да останем в преследването. Хайде, нали сме нощували и преди на открито, ти и аз. Ще бъде както някога, когато татко беше жив.
Орвал въздъхна дълбоко и погледна към гората. Ставаше по-тъмно и по-студено.
— Не разбираш ли, че това е лудост? Нямаме необходимото, за да го преследваме. Нямаме пушки, храна…
— Шингълтън може да се върне и да вземе каквото ни трябва. Ще му дадем едно от твоите кучета, така че на сутринта да може да намери мястото, където нощуваме. Имаме достатъчно хора в града, така че четирима от тях могат да дойдат с Шингълтън утре. Имам приятел в местното летище, който обещава да ни помогне с хеликоптера си, като ни докара всичко, от което се нуждаем и се опита да открие момчето. Единственият човек, който може да ни забави, си ти. Питам те — ще ми помогнеш ли?
Орвал гледаше надолу пред краката си, като местеше едната си обувка напред-назад в пръстта.
— Нямам много време, Орвал. Ако се качим горе навреме, щатската полиция ще ме остави да ръководя преследването. Ще ми изпратят подкрепления, ще изпратят коли да наблюдават главните пътища на излизане от планината и ние ще можем да го преследваме в самата планина. Но ти казвам, мога и да се простя с надеждата да го заловя, ако не ми помогнеш с твоите кучета.
Орвал вдигна поглед и бавно посегна към якето си, за да извади пакет тютюн и цигарена хартия. Той премисляше всичко, докато си свиваше цигара, и Тийзъл знаеше, че не трябва да го подканва. Най-после, точно преди да драсне клечката, Орвал каза:
— Може, но искам да знам нещо. Какво ти е направило това момче, Уил?
— Разряза един полицай почти на две и май че ослепи друг.
— Добре, Уил — каза Орвал и драсна клечката, като я прикри с шепи, за да запали цигарата си. — Но ти не ми отговори точно. Какво ти направи това момче лично на теб?