Метаданни
Данни
- Оригинално заглавие
- 11/22/63, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Деница Минчева, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Алтернативна история
- Исторически роман
- Научна фантастика
- Политически трилър
- Социална фантастика
- Темпорална фантастика
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 77гласа)
- Вашата оценка:
История
- —Добавяне
Глава 26
Следващите единадесет седмици пак живеех два живота — външния, за който не знаех почти нищо и другия, вътрешния, който ми беше до болка познат и където често сънувах Човека с жълтата карта.
Във външния живот жената с бастуна (Албърта Хитчисън — Сейди я беше открила и й беше занесла букет цветя) стояла до мен и викала, докато един съсед се появил, видял какво се е случило и повикал линейката, която ме откарала в Паркланд. Там ме приел доктор на име Малкълм Пери — същият, който щеше да се бори безуспешно за живота и на Кенеди, и на Озуалд. С мен той имал повече късмет, но и моят живот висял на косъм.
Имал съм счупени зъби, счупен нос, пукната скула, натрошено коляно, счупена лява ръка, изкълчени пръсти и коремни наранявания. Но главното притеснение на Пери било свързано с моята мозъчна травма.
По-късно ми казаха, че, докато лекарят опипвал корема ми, аз съм се събудил и съм надал вой, но аз не помня. Веднага щом ми сложили катетър, от него започнала да изтича мътна урина, примесена с кръв, отлично позната на професионалните боксьори. Жизнените ми показатели първо били стабилни, после започнали да се влошават. Тествали ме, установили кръвната ми група и ми влели четири банки кръв, която, Сейди ми каза по-късно, жителите на Джоуди възстановили стократно при кампания за даряване на кръв през Септември. Всъщност наложи се да ми го каже няколко пъти, защото аз все забравях. Чакаше ме операция на корема, но преди това трябваше да ме прегледа невролог и да ми направят ломбална пункция — в Земята на миналото няма такива неща като скенери и магнитни резонанси.
Казаха ми също, че съм разговарял с две от сестрите, които ме подготвяли за пункцията. Споделил съм им, че жена ми е имала проблем с алкохола. Една от тях казала, че това е много лошо и ме попитала за името й. Аз съм отговорил, че тя е риба, наречена Уанда[1] и съм се разсмял от сърце. После пак съм изгубил съзнание.
Далакът ми се оказал разкъсан. Извадили го.
Докато още съм бил упоен, а далакът ми пътувал натам, където отиват вече ненужните, ако и не съвсем жизнено важни органи, ме предали в ръцете на ортопедите. Там на счупената ми ръка била сложена шина, а счупеният ми крак бил покрит с гипс. В следващите седмици един куп хора го подписаха. Понякога си спомнях имената им, по-често не.
След операцията ме държали постоянно натъпкан с успокоителни, със стабилизирана глава и легло повдигнато точно на тридесет градуса. Въпреки че все още не съм идвал в съзнание (макар че, според Сейди, понякога съм мърморел нещо), фенобарбиталът бил нужен, защото лекарите се опасявали, че мога изведнъж да се събудя и да навредя сам на себе си. В общи линии доктор Пери и колегите му (Елертън също следял състоянието ми редовно) се отнасяли към натъртената ми глава като към неексплоадирала бомба.
До ден днешен не съм съвсем сигурен какво означава хематокрит или хемоглобин, обаче моите почнали да се подобряват и това изглежда радвало всички. Три дни след първата, ми направили втора ломбална пункция. Този път в ликвора имало следи само от стара кръв, а когато става въпрос за пункции, старата кръв е добра новина. Тя била признак за преживяна сериозна мозъчна травма, но също означавала, че няма нужда да пробиват черепа ми с дрелка — крайно рискована процедура, при всички битки, които тялото ми водело едновременно.
Обаче миналото е твърдоглаво и се защитава срещу промените. Пет дни след коремната ми операция плътта около шевовете се възпали. На следващия ден раната се отвори и аз изпаднах в треска. Състоянието ми, което след втората пункция беше свалено от „критично“ на „сериозно“, пак литна към „критичното“. Според картона ми, аз съм бил упоен по разпореждане на доктор Пери и съм демонстрирал минимална неврологична реакция.
На седми септември се събудих за кратко. Или поне така ми казаха. Една жена, доста красива, независимо от белега на лицето й, и възрастен мъж с каубойска шапка в скута, седяха до леглото ми.
— Знаеш ли как се казваш? — попита жената.
— Идамепиташ Нямадатикажа.
Господин Джейк Джордж Нямадатикажа Епинг-Амбърсън прекара седем седмици в Паркланд преди да го преместят в рехабилитационния център — малък жилищен комплекс за болни хора — в северен Далас. По време на тези седмици бях на венозни антибиотици заради инфекцията, настанила се на мястото на липсващия ми далак. Шината на лявата ми ръка беше заменена с дълъг гипс, също покрит с подписи на хора, които не помнех. Малко преди да се преместя в Идън Фалоус, рехабилитационния център, дългият гипс беше заменен с по-къс. По същото време физиотерапевт започна да тормози коляното ми, за да го раздвижи. Казаха ми, че доста съм крещял по време на тези процедури, но аз не помня.
Малкълм Пери и медицинският екип от болница Паркланд спасиха живота ми, в това изобщо не се съмнявам. Но без да искат ми направиха и един нежелан подарък, от който не можах да се отърва доста време след преместването в Идън Фалоус — вторична инфекция, причинена от антибиотиците, с които ме тъпчеха, за да се борят с първичната. Имам бегли спомени за повръщане и за, както ми се струваше, цели дни прекарани върху подлогата в леглото. Спомням си, че по едно време си мислех: „Трябва да отида до аптеката в Дери при господин Кийн. Трябва ми Каопектейт“. Но кой беше господин Кийн и къде беше Дери?
Изписаха ме от болницата, когато почнах да задържам храна, но минаха почти две седмици след преместването ми в Идън Фалоус преди диарията да спре. Дотогава наближаваше краят на октомври. Сейди (като цяло помнех името й, но понякога ми се изплъзваше) ми донесе книжен фенер за Вси светии. Това си го спомням отлично, защото се разкрещях, когато го видях. Това бяха виковете на човек, забравил нещо жизнено важно.
— Какво? Какво има миличък? — питаше тя. — Какво не е наред? Заради Кенеди ли? Нещо с Кенеди?
— Той ще ги убие всичките с чук! — изкрещях й аз. — Вечерта на Вси светии! Трябва да го спра!
— Кого? — тя стисна размятаните ми ръце с изплашено лице. — Кого трябва да спреш?
Но аз не можах да се сетя и малко след това заспах. Спях през повечето време и не само заради бавното възстановяване от травмата на главата. Бях изтощен, бях се превърнал в сянка на самия себе си. В деня на побоя тежах осемдесет и пет килограма. Докато ме изпишат от болницата и ме настанят в Идън Фалоус, тежах шестдесет и три.
В това се състоеше външният живот на Джейк Епинг, жестоко пребит мъж, който едва не умря в болницата. Вътрешният ми живот беше изпълнен с мрак, гласове и внезапни светкавични прозрения: те ме заслепяваха за момент, но изчезваха преди да успея добре да огледам осветената картина. Бях почти напълно изгубен и само понякога намирах себе си.
Заварвах се плувнал в пот от температурата и усещах, че една жена слага в устата ми парченца лед, които бяха божествено студени. Тя беше Жената с белега, която понякога беше и Сейди.
Веднъж открих себе си на тоалетната чиния в ъгъла на стаята без да имам идея как съм се озовал там. От задника ми сякаш се изливаха литри изгаряща диария, от която коремът ми смъдеше и пулсираше. Освен това коляното ме болеше ужасно. Помня, че си пожелах някой да ме убие.
Друг път открих, че се опитвам да стана от леглото, защото трябва да направя нещо ужасно важно. Имах чувството, че целият свят зависи от това, което трябваше да направя. Мъжът с каубойската шапка беше в стаята. Той ме хвана и ме върна в леглото, преди да се строполя на пода.
— Не още, синко — каза ми той. — Изобщо не си достатъчно укрепнал.
Заварих себе си да говоря — или да се опитвам да говоря — с двама униформени полицаи, които ме разпитваха за побоя. На значката на единият пишеше, че се казва Типит. Опитах се да му кажа, че е в опасност. Опитах да му кажа да запомни пети ноември. Бях улучил месеца, но не и деня. Обаче не можех да си спомня точната дата и ядосан започнах да блъскам безполезната си глава. Полицаите се спогледаха озадачени, Не-Типит извика сестрата. Тя доведе доктора, той ми сложи инжекция и аз се отнесох.
Откривах се, докато слушах Сейди да ми чете — първо „Невзрачният Джуд“, после „Тес от рода Дърбарвил“. Тези истории ми бяха познати и ми действаше успокояващо да ги слушам отново. В един момент докато слушах „Тес“ си спомних нещо.
— Накарах Тесика Калтроп да ни остави на мира.
Сейди ме погледна.
— Имаш предвид Джесика? Джесика Калтроп? Така ли? Помниш ли как си го направил?
Но аз не помнех. Споменът се беше изплъзнал.
Открих се как гледам Сейди, застанала до малкия ми прозорец, загледана в дъжда навън, разплакана.
Но през повечето време бях изгубен.
Мъжът с каубойската шапка беше Дийк, но веднъж го помислих за дядо си, което сериозно ме изплаши, защото дядо Епинг беше мъртъв и…
Епинг, това беше името ми. Трябва да го запомня, казах си, но отначало не можех.
Няколко пъти дойде да ме види възрастна жена с ярко червило. Понякога си мислех, че името й е мис Мими, друг път мис Ели, а веднъж бях убеден, че е Айрийн Райън, която играеше баба Клампет в „Хулиганите на Бевръли Хилс“. Казах й, че съм хвърлил клетъчния си телефон в едно езеро. „Сега той спи с рибките, а как ми се ще да си го върна“.
Посети ме и млада двойка. Сейди каза:
— Виж, това са Майк и Боби Джил.
— Майк Коулсоу — казах аз.
— Близо сте, господин Ей — каза младежът и се усмихна, но по бузата му се спусна сълза.
По-късно, когато Сейди и Дийк ме посетиха веднъж в Идън Фалоус, те седнаха до мен на дивана, Сейди взе ръката ми и ме заразпитва.
— Как се казва той, Джейк? Ти така и не ми каза името му. Как да го спрем, ако не знаем кой е и къде ще бъде?
— Аз ще го подпра — отговорих й, като правех всичко по силите си да се сетя. Главата ужасно ме болеше отзад, но се стараех дори още повече. — Ще го спра.
— Ти и бръмбар не можеш да спреш без наша помощ — обади се Дийк.
Обаче Дийк беше твърде стар, а Сейди ми беше твърде скъпа. Щеше ми се тя да не му беше казвала. Но това не беше чак толкова лошо, защото той всъщност не й вярваше.
— Човекът с жълтата карта ще ви попречи, ако се намесите — казах им. — Само аз мога да го спра.
— Кой е Човекът с жълтата карта? — попита Сейди и се наведе към мен, като взе и двете ми ръце.
— Не помня, но на мен той не може да попречи, защото аз не принадлежа тук.
Единственият, който ми пречеше, бях самият аз. Според доктор Пери амнезията ми беше повърхностна и временна и беше прав…, но само донякъде. Ако се опитах сериозно да се концентрирам и да си спомня най-важните неща, главата ме заболяваше ужасно, накуцването ми се влошаваше и зрението ми се замъгляваше. Но най-лоша беше склонността ми да заспивам внезапно. Сейди попита доктор Пери дали това е нарколепсия. Той каза, че вероятно не е, но според мен изглеждаше разтревожен.
— Събужда ли се, когато му повикаш или го разтърсиш?
— Винаги — каза Сейди.
— Може ли да се каже, че това се случвай най-често, когато е разстроен, защото не може да си спомни нещо?
Сейди пак отговори утвърдително.
— Тогава съм сигурен, че с времето ще премине, както и амнезията му.
Най-накрая, бавно и полека, вътрешният ми свят почна да се слива с външния. Аз бях Джейкъб Епинг, бях учител и някак се бях върнал назад във времето, за да спра убийството на президента Кенеди. Първо отхвърлих идеята, но знаех прекалено много неща за междинните години и те не бяха плод на въображението ми. Бяха спомени. Ролинг Стоунс, изслушванията за възможното сваляне от длъжност на президента Клинтън, Световният търговски център в пламъци. Кристи, бившата ми тревожна и създаваща тревоги жена.
Една вечер, докато със Сейди гледахме сериала „Битка“, си спомних какво бях направил на Франк Данинг.
— Сейди, преди да дойда в Тексас аз убих някого. Случи се в едно гробище. Налагаше се. Той щеше да убие цялото си семейство.
Тя ме гледаше зяпнала и с широко отворени очи.
— Изключи телевизора — казах й. — Актьорът, който играе сержант Сондърс, не му помня името, след време ще бъде обезглавен от перка не хеликоптер. Моля те, Сейди, изключи го.
Тя го направи и коленичи до мен.
— Кой ще убие Кенеди и къде ще бъде, когато го направи?
Опитах отново, с всички сили и този път не заспах, но и нищо не се сетих. От Мейн бях отишъл във Флорида, това го помнех. С моя Форд Сънлайнър, чудесна кола. От Флорида — в Ню Орлийнс, а след това бях дошъл в Тексас. Помнех, че докато прекосявах щатската граница със седемдесет мили в час на магистрала 20, по радиото слушах „Земен ангел“. Помня табелата „Тексас ви приветства“ и реклама за „Барбекюто на Сони“ при двадесет и седмата миля. После следваше дупка във филма. От другата страна се появяваха спомените за живота в Джоуди. По-ярки бяха спомените как танцувам със Сейди или лежа до нея в Кендълуд. Сейди ми каза, че също съм живял във Форт Уърт и Далас, но не знаеше къде. Имаше само два телефонни номера, които вече бяха изключени. Аз също не знаех, но си мислех, че едното място може да е било на улица Кадилак. Тя провери всички карти и каза, че няма улица с такова име в никой от двата града.
Вече помнех доста повече неща, но не и името на убиеца, или къде ще бъде в деня на покушението. И защо не помнех? Защото миналото криеше тези факти от мен. Твърдоглавото минало.
— Убиецът има дете — казах аз. — Мисля, че се казва Ейприл.[2]
— Джейк, ще те питам нещо. Може да ти се стори истинска лудост, но от това зависи страшно много — според теб, съдбата на света — затова се налага се да питам.
— Питай — не се сещах какво би могла да ме попита, което би ме разгневило.
— Лъжеш ли ме?
— Не — отговорих й. И беше вярно. Тогава.
— Казах на Дийк, че трябва да се обадим в полицията. Той ми показа една статия в „Сутрешни вести“, според която са получени повече от двеста заплахи за живота на президента или сведения за потенциални убийци. Явно и крайните десни от Далас и Форт Уърт, и крайните леви от Сан Антонио се опитват да сплашат Кенеди, за да не идва в Тексас. Дийк казва, че полицията предава всички заплахи и доноси на ФБР, но те не правят нищо, защото единственият човек, когото Хувър мрази повече от Кенеди, е брат му, Боби.
На мен обаче не ми пукаше особено кого мрази Хувър.
— Ти вярваш ли ми? — попитах я.
— Да — отговори тя с въздишка. — Вик Мороу наистина ли ще умре?
Вярно, това беше името на онзи актьор.
— Да, така ще стане.
— Докато снимат „Битка“?
— Не, по-късно. Някакъв филм беше.
Внезапно тя избухна в сълзи.
— Само ти не умирай, Джейк, моля те. Всичко, което искам, е ти да се оправиш.
Често сънувах кошмари. Местата бяха различни — понякога пуста улица, която приличаше на Главната улица в Лисбън Фолс, понякога гробището, където бях застрелял Франк Данинг, понякога кухнята на Анди Калъм, шампиона по крибидж, но най-често беше закусвалнята на Ал Темпълтън. Седим в сепарето пред неговата Стена на градските знаменитости. Ал е болен, смъртно болен, но очите му блестят пронизително.
— Човекът с жълтата карта олицетворява твърдоглавото минало — казва той. — Нали ти е ясно?
Да, това го знаех.
— Той мислеше, че ще умреш след побоя, но ти не умря. Мислеше, че ще умреш от инфекцията, но ти не умря. Сега е скрил спомените ти — онези, най-важните — защото знае, че това е последният му шанс да те спре.
— Но как може да ме спре? Той е мъртъв?
Ал поклаща глава.
— Не, мъртвият съм аз.
— А кой е той? Какво е? И как може да се съживи? Та той си преряза гърлото и картата му беше станала черна! Аз лично го видях!
— Не знам, приятел. Знам само, че той не може да те спре, ако ти откажеш да спреш. Трябва да си върнеш онези спомени!
— Тогава ми помогни! — виквам аз и сграбчвам съсухрената му ръка. — Кажи ми името на онзи човек! Чапман[3] ли е? Менсън[4]? И двете са ми познати, но не мисля, че са те. Ти ме въвлече в това, така че помогни ми!
Точно в този момент от съня Ал отваря уста да ми каже, но тогава Човекът с жълтата карта се намесва. Ако сме на Главната улица, той излиза от магазина за алкохол или от Кенебек Фрут. Ако сме в гробището, се надига от отворен гроб като зомби. Ако сме в закусвалнята, входната врата се отваря с трясък. Картата, затъкната в лентата на шапката му е толкова черна, че прилича на правоъгълна дупка в реалността. Той е мъртъв и е почнал да се разлага. Древният му шлифер и покрит с плесен. Очните му кухини са пълни с гърчещи се червеи.
— Той не може да ти каже нищо, защото днес удвояват парите! — изкрещява Човекът с жълтата карта, който междувременно е станал Човекът с черната карта.
Обръщам се към Ал, но от него е останал само скелет, стиснал цигара между зъбите си и тогава се събуждам, потънал в пот. Протягам се за спомените си, но тях ги няма.
Дийк ми донесе вестници, публикували материали за предстоящото идване на Кенеди, с надеждата, че те ще стимулират паметта ми. Не се получи. Веднъж докато лежах на дивана (тъкмо се бях събудил от един от внезапните си пристъпи на сън), ги чух как за пореден път спорят дали да се обадят в полицията. Дийк казваше, че на анонимно обаждане никой няма да обърне внимание, а ако оставят име, това ще докара неприятности на всички ни.
— Не ме интересува — извика му Сейди. — Знам, че го мислиш за луд, обаче ако е прав? Как ще се почувстваш, ако Кенеди си тръгне от Тексас в ковчег?
— Но, ако се обадим в полицията, те ще се заемат сериозно да проучат Джейк. Пък ти каза, че преди да дойде тук, той е убил някого в Нова Англия.
О, Сейди, защо ти трябваше да му го казваш?
Тя престана да спори, но не се отказа. Понякога се опитваше да ме стресне, та дано си спомня, както се предполага, да стреснеш някого, който хълца, за да спре. И това не се получи.
— Какво да правя с теб? — попита тя тъжно.
— Нямам представа.
— Опитай да подходиш от друг ъгъл. Да издебнеш паметта си неочаквано.
— Опитвах. Мисля, че онзи мъж е бил в армията — докато го казвах, потърках главата си отзад, където главоболието вече се надигаше. — Но може да е бил и военния флот. Мамка му, Кристи, не знам.
— Сейди, Джейк, аз съм Сейди.
— А аз какво казах?
Тя поклати глава и се опита да се усмихне.
На дванадесети, вторник, Деня на ветераните, „Сутрешни вести“ публикува обширна статия за предстоящото посещение на Кенеди и какво ще означава то за града. „Повечето местни жители изглежда са готови да приветстват младия неопитен президент с отворени обятия“, пишеше в материала. „Навсякъде цари вълнение. Разбира се, присъствието на красивата му чаровна съпруга, също няма да навреди.“
— Пак ли сънува Човека с жълтата карта снощи? — попита ме Сейди, когато влезе. Беше прекарала празника в Джоуди. Най вече, за да си полее цветята и да си покаже носа в града, както се изрази тя.
Аз поклатих глава.
— Миличка, след като прекарваш повече време тук, отколкото в Джоуди, какво е положението с работата ти?
— Мис Ели ме сложи на половин работен ден. Оправям се някак и, когато тръгна с теб… ако тръгнем… Предполагам ще трябва да видим какво ще се случи.
Тя отклони поглед от мен и се зае да си запали цигара. Гледах я как твърде дълго потупва цигарата о масичката, а после си играе с кибрита и с тревога осъзнах, че Сейди също има своите съмнения. Бях предсказал мирния край на ядрената криза и нокаута на Дик Тайгър в петия рунд… но тя още се съмняваше. И аз не можех да я обвинявам. На нейно място и аз щях да имам своите съмнения.
След това обаче тя се разведри.
— Обаче си имам страхотен заместник, обзалагам се, че можеш да познаеш кой.
Аз се усмихнах.
— Да не е… — не можех да се сетя името му. Ясно си го представях — обгорялото лице, каубойската шапка, тънката вратовръзка — но за името нямах никаква идея. Главата почна да ме боли отзад, където се беше ударила в пода — но какъв под, в кое жилище? Беше толкова отвратително да не мога да се сетя.
Кенеди идва след десет дни, а аз не помня дори името на онзи старец.
— Опитай, Джейк.
— Опитвам, Сейди, опитвам.
— Я чакай малко, имам идея.
Тя остави цигарата си в пепелника, отиде до входната врата, излезе и я затвори след себе си. После влезе обратно и, като говореше с комично дълбок и груб глас, повтори думите, които старецът казваше при всяко свое посещение: „Как я караш, синко? Храниш ли се?“
— Дийк — казах аз. — Дийк Симънс. Той беше женен за мис Мими, но тя умря в Мексико. Ние й организирахме възпоменателната сбирка.
И просто така, главоболието беше изчезнало.
Сейди плесна с ръце и се спусна към мен. За награда получих дълга целувка.
— Виждаш ли — каза тя, когато отдели устни от моите. — Можеш да го направиш. Не е твърде късно. Как се казва той, Джейк? Как се казва онзи побъркан тип?
Но аз не помнех.
На шестнадесети ноември Таймс Хералд публикува маршрута на кортежа. Той щеше да тръгне от летището и да приключи при Търговския център, където президентът беше предвидено да говори пред Градския съвет и избрани гости. Официално темата на речта му беше да поздрави Далас са икономическия растеж през последното десетилетие и да приветства университетския изследователски център, но вестникът с готовност уведомяваше всички, които още не знаеха, че целите на посещението му са чисто политически. На изборите през ’60-та Тексас беше подкрепил Кенеди, но за ’64-та нещата изглеждаха несигурни, въпреки присъствието на добрия стар Линдън Джонсън, като негов вицепрезидент. По-цинично настроените все още го наричаха „Линдън Пързалката“, заради съмнителната му кандидатура за Сената през ’48-ма, която той беше спечелил само с осемдесет и седем гласа. Това, разбира се, беше древна история, но издръжливостта на прякора говореше за силата на реакцията, породена у тексаското население. Така че сега целта на Кенеди, а и на жена му, беше да помогнат на Линдън Пързалката и на губернатора Джон Конали да надъхат верните си поддръжници.
— Погледни — каза Сейди, като проследяваше маршрута с пръст. — Каре след каре на Главната улица, после Хюстън. Там е пълно с високи сгради. Онзи мъж на Главната ли ще бъде? Там трябва да е, нали?
Аз почти не я слушах, защото гледах нещо друго.
— Виж, Сейди, маршрутът минава по булевард Търтъл Крийк!
Очите й блеснаха.
— Там ли ще се случи?
Аз поклатих глава несигурно. Вероятно не, но аз знаех нещо за тази улица и то беше свързано с мъжа, когото се канех да спра. Докато го обмислях, нещо изплува на повърхността.
— Той ще скрие пушката и после ще се върне за нея.
— Къде ще я скрие?
— Няма значение. Тази част вече се е случила. Това е в миналото — похлупих ръце върху лицето си, защото светлината в стаята внезапно ми се стори ослепителна.
— Спри да мислиш за това сега — каза тя и дръпна вестника от ръцете ми. — Успокой се, защото ще те заболи глава и ще трябва да пиеш едно от онези хапчета. А от тях ставаш толкова замаян.
— Да, знам.
— Трябва ти кафе. Силно кафе.
И тя отиде в кухнята да го приготви, но докато се върне, аз вече бях заспал. Спах три часа и можеше да остана в плен на съня още доста време, но тя ме събуди и веднага подхвана въпросите.
— Кое е последното, което помниш за идването си в Далас?
— Изобщо не помня идването си тук.
— Къде си живял? Хотел? Странноприемница? Пансион?
За момент се сетих за вътрешен двор с много прозорци. Може би портиер? Може би. После всичко изчезна, а главоболието поднови атаките си.
— Не знам. Помня само как прекосявам границата на щата по магистрала 20 и рекламата за онова барбекю. И това беше доста преди да стигна Далас.
— Разбирам, но няма нужда да се връщаме до там, защото ако си пътувал по 20 си останал на нея — тя си погледна часовника. — Днес вече е късно, но утре отиваме на неделна разходка с кола.
— Сигурно нищо няма да се получи — отговорих аз, но въпреки това усетих полъха на надеждата.
Тя остана при мен онази нощ, а на следващата сутрин двамата напуснахме Далас по това, което местните наричат Пчелната магистрала по посока Луизиана. Сейди караше моя Шевролет, който беше в идеална форма, след поправката на разбития му стартер. Дийк се беше погрижил за това. Сейди кара до Терел, после слезе от магистралата и обърна колата на изровения паркинг на една крайпътна църква. Според табелата на занемарената морава, църквата се казваше Кръвта на Спасителя. Отдолу беше изписано съобщение с бели букви, доста от които бяха изпадали. Трябва да е пишело: „С Божите думи надалече ще стигнеш“, но беше останало само: „С… ож… те думи на… ал… че ще сти… неш“.
Тя се обърна към мен колебливо.
— Ще можеш ли караш обратно, скъпи?
Бях убеден, че ще мога. Пътят беше прав, а колата с автоматични скорости. Изобщо нямаше да ми се наложи да ползвам скования си ляв крак. Само дето…
— Сейди? — обърнах се аз към нея, когато седнах зад волана за първи път от август и избутах седалката възможно най-назад.
— Да?
— Ако внезапно заспя, бъди готова да хванеш волана и да завъртиш ключа.
Тя се засмя нервно.
— Разчитай на мен.
Аз се огледах за минаващи коли и потеглих. Първо не смеех да вдигна над четиридесет и пет мили в час, но беше неделя по обяд и пътят беше почти празен, така че почнах да се отпускам.
— Прочисти си ума, Джейк, не се опитвай да се сетиш нещо насила, просто остави нещата да се случат естествено.
— Ще ми се сега да карах Сънлайнъра.
— Представи си, че го караш. И просто го остави да се движи накъдето си иска.
— Добре, обаче…
— Никакво обаче. Денят е прекрасен, ти пристигаш на ново място и за момента не се налага да се тревожиш за убийството на Кенеди, защото дотогава има много време. Години.
Да, денят беше прекрасен. И аз не заспах, въпреки че се чувствах доста изморен — не бях прекарвал толкова време навън откакто от побоя насам. Умът ми продължаваше да се връща към малката крайпътна църква. Сигурно църква на чернокожи, където те пееха своите химни, както никое бяло паство не би могло и четяха божите думи, примесени с множество възклицания „Алелуя“ и „Слава на Иисус“.
Когато влязохме в Далас, аз почнах да криволича по улиците надясно и наляво — вероятно по-често надясно, защото лявата ми ръка още беше слаба и завиването наляво болеше. Скоро съвсем се изгубих.
Изгубен съм, разбира се, как иначе, помислих си. Имам нужда някой да ми даде указания, както онова хлапе в Ню Орлийнс, което ме упъти към хотел Мунстоун.
Само дето хотелът не беше Мунстоун, а Монтилион. А хотелът, в който бях отседнал, когато пристигнах в Далас, беше… беше…
За момент си помислих, че ще ми се изплъзне, както понякога все още се случваше и с името на Сейди. Но после пак видях портиера и онези блеснали прозорци, обърнати към Търговската улица и нещата си дойдоха на мястото.
Бях отседнал в хотел Адолфъс. Да. Защото той беше близо до…
С това обаче нямах късмет. Тази част остана блокирана в паметта ми.
— Скъпи, добре ли си?
— Да, защо?
— За момент направо подскочи.
— Заради крака. Малък спазъм.
— Нищо ли не ти се струва познато?
— Не — казах й. — Нищо.
Тя въздъхна.
— Поредната безполезна идея. Най-добре да се връщаме. Искаш ли аз да карам?
— Да, май ще е по-добре.
Докато обикалях колата с накуцване, за да си сменим местата, усърдно си повтарях: Хотел Адолфъс! Когато се прибереш в Идън Фалоус го запиши, за да не го забравиш пак!
Когато се прибрахме в тристайното жилище, пригодено за моите нужди с рампа, болнично легло и хватки от двете страни на тоалетната, Сейди ми каза, че трябва да полегна за малко.
— И не забравяй да си вземеш хапчето.
Отидох в спалнята. Свалих си обувките — много бавна процедура — и легнах. Обаче не взех хапче. Исках умът ми да остане ясен. Отсега нататък щях да се нуждая от тази яснота. Само пет дни деляха Кенеди от Далас.
Беше отседнал в Адолфъс, защото той е близо до определено място. Но кое?
Като начало, беше близо до публикувания маршрут, което стесняваше нещата до…, леле божке, не повече от две хиляди сгради. Да не говорим за всички паметници, статуи и стени, зад които евентуален снайпер би могъл да се скрие. Колко странични улички имаше по този маршрут? Десетки. Колко надлеза, от които може да се стреля по права линия надолу на улица Мокингбърд, авеню Лемън, булевард Търтъл Крийк? Кортежът щеше да мине по всички тях. И още колко на Главната и на улица Хюстън?
Трябва да се сетиш или кой е той, или откъде ще стреля!
Ако си припомнех едно от тези неща щях да се сетя и другото. Бях сигурен. Но вместо това мисълта ми все се връщаше към онази църква на път 20. Кръвта на Спасителя на Пчелната магистрала. Много хора виждаха Кенеди като спасител. И Ал Темпълтън беше сред тях. Той…
Очите ми се разшириха и дъхът ми секна.
В другата стая телефонът звънна и чух, че Сейди се старае да говори тихо, защото мислеше, че спя.
„С… ож… те думи на… ал… че ще сти… неш“.
Спомних си деня, когато за първи път бях видял пълното име на Сейди, отчасти прикрито, така че можех да прочета само „Дорис Дан“. Ето че бях попаднал на още едно, също толкова значимо хармонично ехо. Затворих очи и си представих табелата пред църквата. Представих си как покривам краищата на надписа с ръце.
Така в средата оставаше „ДУМИ НА АЛ“.
Бележките на Ал. Аз разполагах с неговия дневник!
Но къде? Къде го бях сложил?
Вратата на спалнята се отвори. Сейди надникна.
— Джейк? Спиш ли?
— Не, само съм се излегнал.
— Спомни ли си нещо?
— Не, съжалявам.
— Нищо, има време.
— Да, всеки ден си спомням все повече неща.
— Миличък, Дийк беше на телефона. Из училище е плъзнал някакъв вирус и той явно го е пипнал. Помоли ме да работя утре и във вторник. Може би и в сряда.
— Върви — казах й. — Ако не отидеш, той ще се насили да работи, както е болен, а вече не е първа младост.
Докато говорех, в главата ми като неонов надпис пулсираше едно и също нещо: „ДУМИ НА АЛ“, „ДУМИ НА АЛ“, „ДУМИ НА АЛ“.
Тя седна на леглото до мен.
— Сигурен ли си?
— С мен всичко ще е наред. Пък и ще си имам компания. Утре идват от ДВС — ДВС бяха Даласките визитиращи сестри. Главната им работа беше да се уверят, че не бълнувам и не говоря несвързано, което би било признак за мозъчен кръвоизлив.
— Да, в девет. Записано е на календара, в случай че забравиш. И доктор Елертън…
— Ще намине за обяд. Помня.
— Добре, Джейк, много добре.
— Той каза, че ще донесе сандвичи и млечен шейк. Иска да ме охрани.
— Ти имаш нужда да сложиш някой килограм отгоре.
— А в сряда имам физиотерапия. Сутринта мъчения с крака, следобед с ръката.
— Не ми се ще да те оставям сам толкова скоро преди… нали знаеш?
— Ако се сетя нещо, ще ти се обадя, Сейди.
Тя взе ръката ми и се наведе достатъчно близо да помириша парфюма й и слабата миризма на тютюн.
— Обещаваш ли?
— Да, разбира се.
— Ще се върна най-късно в сряда вечерта. Ако Дийк не се е оправил до четвъртък, библиотеката просто ще трябва да остане затворена.
— Аз ще се оправя.
Тя ме целуна леко, обърна празен поглед към стаята и после пак към мен.
— Почти се надявам Дийк да е прав и всичко това да е някаква твоя халюцинация. Не мога да понеса мисълта, че знам какво ще се случи, но не мога да го спра. Че може да си седя и да гледам телевизия, когато покажат как някой…
— Аз ще си спомня — уверих я.
— Ще успееш ли, Джейк?
— Налага се.
Тя кимна, но дори в затъмнената стая виждах съмнението по лицето й.
— Ще имам време да вечерям с теб преди да тръгна. Ти затвори очи и се опитай да поспиш.
Аз ги затворих, убеден, че няма да заспя. Но това не ме тревожеше, защото така или иначе трябваше да си помисля за думите на Ал. След малко усетих миризмата на готвена храна от кухнята. Ухаеше хубаво. Когато в началото бях излязъл от болницата и все още повръщах или ходех до тоалетна на всеки десет минути, миризмата на готвено ми се струваше противна. Сега беше по-добре.
Започнах да се унасям. Виждах Ал, седнал срещу мен в закусвалнята с хартиена шапка накривена над лявата му вежда. Над нас на стената бяха подредени снимките на дребни градски знаменитости, но Хари Данинг вече не беше сред тях. Аз го бях спасил. Може би вторият път щях да успея да го спася и от Виетнам.
Нямаше как да съм сигурен.
— Той още ти пречи, а приятел? — попита Ал.
— Да, пречи ми.
— Обаче вече си близо.
— Не достатъчно близо. Нямам представа къде съм дянал онази твоя проклета тетрадка.
— Прибрал си я на сигурно място. Това помага ли?
Понечих да отговоря отрицателно, но после си помислих: Думите на Ал са на сигурно място. Сигурно. Защото…
Отворих очи и за първи път вероятно от седмици, лицето ми се разтегли в голяма усмивка.
Тетрадката беше заключена в банков сейф.
Вратата се отвори.
— Гладен ли си? Всичко е още топло.
— А?
— Джейк, ти спа повече от два часа.
Аз седнах в леглото и пуснах крака на пода.
— Ами да хапнем тогава.