Стивън Кинг
11/22/63 (12)

2

Прекарах остатъка от деня в стаята си, като преглеждах за не знам кой път записките на Ал за Озуалд. Този път се съсредоточих върху двете страници, озаглавени „Изводи как да се действа“. Да се опитам да гледам телевизия, при положение че телевизорът в общи линии предлагаше само един канал, беше абсурдно занимание, така че отидох до автокиното и си платих тридесет цента вход за зрители без автомобил. Пред снекбара на киното бяха подредени сгъваеми столове. Взех си пакет пуканки и приятна безалкохолна напитка с аромат на канела, наречена Пепсол. Гледах „Дългото горещо лято“ с още няколко посетители без коли, предимно хора на възраст, които се познаваха и си бъбреха приятелски. Докато започне вторият филм от прожекцията, „Световъртеж“, беше станало хладно, а аз не си бях взел сако. Така че се върнах в мотела и спах като къпан.

Следващата сутрин се върнах в Лисбън Фолс с автобуса (никакви таксита, поне за момента трябваше да пестя пари) и първо се отбих във Веселия бял слон. Беше още рано и доста хладно, така че битникът беше вътре, седеше на очукана кушетка и четеше списание.

— Здравей, градски — поздрави ме той.

— Здрасти. Предполагам продаваш куфари?

— Намират ми се няколко. Не повече от двеста или триста. Върви в дъното и…

— И потърси вдясно — довърших аз.

— Точно тъй. Минавал ли си от тук преди?

— Всеки е минавал от тук все някога — отговорих аз. — Това чудо е по-голямо от професионалната футболна лига.

Той се засмя.

— Щуро, Джаксън. Върви си избери победител.

Избрах си същия кожен куфар. После прекосих улицата и си купих Сънлайнъра за втори път. Този път се пазарих по-усърдно и смъкнах цената на триста. Когато приключихме пазарлъка, Бил Тайтъс ме изпрати при дъщеря си.

— Май не сте тукашен — отбеляза тя.

— От Уисконсин съм, но вече доста време съм в Мейн. По работа.

— Сигурно ви нямало в града вчера, а? — когато отговорих утвърдително, тя спука един балон от дъвката си и продължи: — Значи не знаете за произшествието? Намерили един стар пияница мъртъв, до сушилната барака във фабриката — тя снижи глас. — Самоубийство. Прерязал си собственото гърло с парче стъкло. Представяте ли си?

— Това е ужасно — коментирах аз, като прибрах разписката за покупката в портфейла си и подхвърлих ключовете на колата на дланта си. — Местен ли е бил?

— Не и никакви документи нямал. Сигурно е дошъл с товарния влак, така казва татко. В Касъл рок сега търсят берачи на ябълки, може затова да е дошъл. Господин Кади, продавачът в Зелената витрина — казал на татко, че оня вчера опитал да си купи половинка от него, обаче бил пиян и вмирисан, та господин Кади го изритал. И той сигурно се е скатал в двора на фабриката да си допие, каквото му е било останало и, като пресушил бутилката, я счупил и си прерязал гърлото с едно от парчетата — тя завърши разказа си като повтори: — Представяте ли си?

Този път пропуснах подстрижката, не минах и през банката, но пак си купих дрехи от Мъжко облекло Мейсънс.

— Трябва много да харесвате този нюанс синьо — каза продавачът, като разгъна най-горната риза от моята камара дрехи. — Същият цвят е като тази която носите.

Всъщност той държеше същата риза която аз носех, но си замълчах. Това би било прекалено объркващо и за двама ни.

3

Още същият четвъртък следобед изминах познатата ми магистрала „По миля на минута“. Този път не се наложи да си купувам шапка в Дери, защото се бях сетил да си взема хубава лятна сламена шапка от Мейсънс. Взех си стая в Таунхаус Дери, вечерях в ресторанта, после отидох в бара и си поръчах бира от Фред Туми. Този път реших да си спестя разговора с него.

Следващият ден наех същото жилище на авеню Харис и прелитащите самолети не само, че не ме държаха буден, а май даже ми действаха приспивателно. На следващия ден отидох в магазина за спортни стоки Мейкън и казах на продавача, че искам да си купя огнестрелно оръжие, понеже съм в бизнеса с недвижимо имущество и прочие, и прочие. Той ми донесе моя специален полицейски 38ми калибър и пак ми обясни какво отлично средство за защита е този револвер. Аз го купих и го прибрах в куфарчето си. Помислих си дали да не отида до малката зона за отдих и да погледам как Ричи и Беви репетират танца си, но после се сетих, че вече съм ги изпуснал. Съжалих, че не съм проверил ноемврийските броеве на Дейли Нюз, докато бях обратно в ’11-та. Може би щеше да пише кой е спечелил конкурса за таланти.

Създадох си навик да се отбивам във Фенерджията за по бира всяка вечер, преди мястото да почне да се пълни с клиенти. Понякога си поръчвах хапки омар. Там никога не ми се случи да попадна на Франк Данинг, но аз не се и опитвах го засека. Имах си друга причина да се подвизавам във Фенерджията редовно. Ако всичко тук минеше добре, скоро щях да потегля към Тексас и нямаше да е лошо да събера малко капитал преди да тръгна. Сприятелих се с бармана Джеф и една вечер към края на септември той сам повдигна въпроса, който аз търсех начин да подхвана.

— Та кой мислиш, че ще спечели Серията, Джордж?

— Янките, разбира се — отговорих аз.

— Сериозно? И това от представител на Уисконсин?

— Щатската гордост няма нищо общо. На Янките тази година им е писано да победят.

— Няма начин. Питчърите им са вече на години. Защитата им изпуска. Мантъл едва го държат краката. С поколението на Бомбастичните от Бронкс е свършено. Милуоки ще им разкажат игрите.

Аз се засмях.

— Добри аргументи, Джеф, виждам, че следиш играта, обаче признай си — и ти мразиш Янките като всички в Нова Англия и затова по никакъв начин не можеш да си обективен.

— Искаш ли да се обзаложим?

— Става. На по петарка. Гледам да не скубя повече от пет долара от трудовите хора. Става ли?

— Става — и ние си стиснахме ръцете.

— Така — продължих аз. — Сега, като свършихме тая хубава работа и, като си говорим за бейзбол и залози — двете любими американски хобита — чудя се, дали знаеш къде човек може да заложи нещо по-сериозно в тоя град? Да се изразим понаучному, гледам да сключа солиден облог. Я ми налей още една бира и ти се почерпи за моя сметка.

Аз провлачих думите „солиден облог“ в мейнски стил и той се засмя, докато наливаше две халби Нарагансет (която аз бях свикнал да наричам Нарагъзет — все пак, когато е в Рим, човек трябва да се опита, доколкото е възможно, да говори като римляните).

Ние чукнахме чаши и Джеф попита какво имам предвид под „нещо по-сериозно“. Аз се престорих, че обмислям въпроса и после му отговорих.

— Пет стотака? На Янките?! При положение, че Смелчаците от Милуоки разполагат с играчи като Спан и Бърдет? Да не говорим за Ханк Арън и Железния Еди Матюс? Ти си се побъркал.

— Може и така да е, кой знае. Като дойде първи октомври, ще видим кой крив, кой прав. Та, има ли в Дери някой, който да приеме такъв залог?

Дали имах представа какъв ще бъде отговорът му? Не, не съм чак толкова далновиден. Дали се изненадах от отговора му? Никак. Защото миналото не само е твърдоглаво; то някак си успява да е в хармония със себе си и с бъдещето. Имах възможност да се уверя в това многократно.

— Чаз Фрати. Сигурно си го засичал тук. Притежава един куп заложни къщи. Не че е точно букмейкър, но като почне Световната серия му се отваря доста работа, а също покрай баскетболния и гимназиалния футболен сезон.

— И смяташ, че ще се съгласи да ми вземе парите?

— Че как. Ще ти даде проценти и всичко. Обаче… — той се огледа, видя, че все още сме сами в бара, но въпреки това снижи глас. — Гледай да не го завлечеш, Джордж. Той познава разни хора. Яки хора.

— Ясно. Благодаря за съвета. Даже за благодарност ще ти направя услуга и, когато Янките спечелят Серията, няма да ти прибере петарката.

4

Следващият ден отидох в заложната къща „Русалка“ на Чаз Фрати и се изправих срещу една едра, поне сто и петдесет килограмова дама с каменно лице. Тя носеше лилава рокля, наниз индийски мъниста и мокасини на подпухналите си крака. Казах й, че имам сериозно бизнес предложение от спортен тип за господин Фрати.

— Това залог ли ще рече, човешки казано? — попита тя.

— Вие от полицията ли сте? — попитах аз.

— Да — заяви тя, като извади цигара Типарило от един джоб на роклята си и я запали със запалка Зипо. — Аз съм Дж. Едгар Хувър, синко.

— Ами, господин Хувър, разкрихте ме. Наистина говоря за спортни залози.

— Професионален бейзбол или за футболните срещи на Тигрите?

— Аз не съм от града и не бих различил Тигрите на Дери от Маймуните на Бангор. Бейзбол.

Жената натика глава през завесата, която отделяше един изход в задната част на помещението, като за целта ми обърна вероятно най-солидната задница в централен Мейн, и се провикна:

— Хей, Чази, я излез за малко. Тука един те търси.

Фрати излезе и целуна едрата дама по бузата.

— Благодаря, скъпа — ръкавите му бяха навити и русалката се виждаше. — Мога ли да ви помогна?

— Надявам се. Аз съм Джордж Амбърсън — представих се и му подадох ръка. — От Уисконсин съм и, макар сърцето ми да бие за родния отбор, портфейлът ми симпатизира на Янките.

Той посегна към рафта зад гърба си, но едрата дама вече държеше, каквото му беше нужно — опърпан зелен тефтер с голям надпис „Лични заеми“ на корицата. Той го отвори и прелисти до празна страница, като от време на време наслюнчваше показалец.

— За каква част от портфейла ти си говорим, братче?

— Какъв курс ще ми дадеш за петстотин при победа?

Дебеланата се засмя и едновременно издуха облак дим.

— За Бомбастичните? Едно към едно, нищо повече — печелиш колкото заложиш.

— А колко ще дадеш за петстотин, заложени на Янките да спечелят всичките седем срещи?

Той се замисли за момент и се обърна към едрата дама. Тя поклати глава, като явно още се забавляваше.

— Няма начин — произнесе се тя. — Ако не ми вярваш, прати телеграма до Ню Йорк и провери официалната прогноза.

Аз въздъхнах и забарабаних с пръсти по стъклената витрина, пълна с часовници и пръстени.

— Добре, ами какво ще кажеш за това: петстотин, че Янките ще спечелят Серията, след като загубят три от първите четири срещи?

Той откровено се разсмя.

— Бива си го твойто чувство за хумор, братче. Чакай да се посъветвам с шефа.

Той и едрата дама (Фрати приличаше на Толкиново джудже до нея) проведоха шепнешком кратък разговор и после той се върна при тезгяха.

— Ако сериозно на това искаш да заложиш, ще ти дам курс четири към едно. Обаче ако Янките не започнат със загуба 3 на 1 игри, след което да спечелят всички останали от Серията, си губиш залога. Искам да сме наясно.

— По-ясно няма накъде — уверих го аз. — Обаче, не че искам да обидя теб или приятелката ти…

— Ние сме женени — информира ме едрата дама. — Така че никакви приятели не сме — и тя отново се разсмя.

— Не искам да обидя теб или съпругата ти, обаче 4/1 ми се вижда твърде малко. Виж осем към едно звучи много по-апетитно и за двама ни.

— Мога да кача до 5/1, но нищо повече — отговори Фрати. — За мен залозите са малко странично хоби. Ако искаш да залагаш като за Вегас, върви във Вегас.

— Седем — продължих аз. — Хайде де, господин Фрати, дай да не си играем на дребно.

Той и жена му пак обсъдиха въпроса. Накрая той ми предложи шест към едно и аз приех. Пак не беше достатъчно за толкова невероятен залог, но не исках да причиня твърде големи загуби на Фрати. Вярно, че преди беше помогнал на Бил Туркот да ме следи, но си беше имал причини.

Пък и онова се беше случило в друг живот.

5

По онова време бейзболът се играеше, както се предполага да се играе — под ярките слънчевите лъчи на ранноесенни следобеди, които все още могат да минат за летни дни. Хората се струпаха пред магазина за електроуреди на Бентън в Долния край, за да гледат игрите на три телевизора Зенит с двадесет и един инчови екрани, поставени на стойки във витрината на магазина. Над телевизорите имаше табела с надпис: „Защо да гледате на улицата, когато можете да гледате вкъщи? Предлагаме изгоден кредит!“

О, да. Изгодният кредит. Това вече приличаше на тази Америка, в която аз бях израснал.

На първи октомври Милуоки победиха Янките едно на нула, водени от Уорън Спан. На втори октомври, Милуоки разгромиха Бомбастичните с тринадесет на пет. На четвърти октомври, когато Серията се върна в Бронкс, Дон Ларсен помете Млиуоки четири на нула, с помощта на Райн Дюрън. Дюрън нямаше абсолютно никаква представа къде ще се озове топката след като напусне ръката му, което беше истински кошмар за противниковите играчи, опитващи се да ударят тази топка, и правеше Дюрън идеалният питчър за финала на играта.

Аз слушах първата част на тази среща по радиото в апартамента си, а после се присъединих към тълпата пред Бентън за последните няколко ининга. Когато играта свърши, отидох до аптеката и си купих Каопектейт (вероятно същата гигантска бутилка, като предния път). Господин Кийн пак се поинтересува дали не съм пипнал някой вирус. Когато му казах, че се чувствам добре, старият мръсник изглеждаше разочарован. Аз наистина се чувствах добре и не очаквах миналото да ми създаде същия проблем, като преди, но реших, че е най-добре да съм подготвен.

На излизане от аптеката, погледът ми беше привлечен от една шарена експозиция, озаглавена „Вземете си късче от Мейн за спомен“. Там бяха подредени пощенски картички, надуваеми играчки омари, благоуханни торбички с борови стърготини, мини статуетки на Пол Баниън, както и декоративни възглавнички с изобразена Водонапорната кула на Дери — една извисяваща се обла кула, през която минаваше питейната вода на града. Купих си една възглавничка.

— За племенника ми в Оклахома Сити — обясних на господин Кийн.

Дотогава Янките вече бяха спечелили третата среща от Серията и аз отбих в бензиностанция Тексако на продължението на авеню Харис. Пред бензиновите колонки имаше поставен надпис: „Дежурен механик, седем дни в седмицата — поверете своята кола, на мъжа, окичен със звезда!“.

Докато момчето напълни резервоара и измие предното стъкло на Сънлайнъра, аз влязох в гаража, открих дежурния механик на име Ранди Бейкър и си поговорих с него. Молбата ми го озадачи, но не толкова, че да откаже. Двадесет долара смениха собственика си. Той ми даде и служебния, и домашния си телефонен номер. Напуснах бензиностанцията с пълен резервоар, измито стъкло и успокоен ум. Така де… относително успокоен. Няма как да се подготвиш за всяко възможно събитие.

Заради подготовката си за следващия ден посещението ми във Фенерджията тази вечер остана за по-късно, но и така нямаше опасност да попадна на Франк Данинг. Днес той щеше да заведе децата на футболния мач в Ороно и на връщане щяха да спрат за вечеря с пържени миди и млечни шейкове.

Чаз Фрати седеше на бара и пише уиски с вода.

— Стискай палци Смелчаците да победят утре, че иначе ще се простиш с твоите пет стотачки — заговори ме той.

Те наистина щяха да спечелят, но мен ме чакаше нещо по-важно. Щях да остана в Дери достатъчно дълго да си прибера трите хиляди от Фрати, но смятах да приключа с основната си задача още на следващия ден. Ако всичко минеше по-план, работата ми в Дери щеше да е приключила преди Милуоки да са отбелязали, както щеше да се окаже, единствената им нужна точка в шестия ининг.

— Ами — отговорих аз на Фрати, докато си заръчвах бира и хапки омар, — ще почакаме и ще видим, нали?

— Точно тъй, братче. Това му е хубавото на залагането. Може ли да те питам нещо?

— Може, стига да се не обидиш, ако реша да не ти отговарям.

— Ей това ти харесвам, братче. Това твойто чувство за хумор. Трябва да ти е от Уисконсин. Това, което ме вълнува, е, какво те води в нашия чуден градец?

— Недвижими имоти. Не ти ли бях споменал?

Той се наведе към мен. Усетих миризмата на Виталис от загладената му коса и на бонбони Сен-Сен в дъха му.

— И ако аз предположа, че търсиш терен за нов мол, ще позная ли?

И ние си поприказвахме, но вие вече сте чували останалото.

6

Както казах, гледах да ходя във Фенерджията, когато знаех, че Франк Данинг няма да е там, защото вече знаех за него всичко, което ми беше нужно. Това е истината, но не е цялата истина. Важно е да отбележа тази разлика, за да не се чудите после защо в Тексас се държах, по начина, по който се държах.

Представете си, че влезете в стая и видите на масата сложна, многоетажна постройка от карти за игра. Вашата цел е да съборите тази конструкция. Ако това е всичко, би било много лесно, нали? Само веднъж да тупнете с крак или хубавичко да си поемете въздух и да духнете — както когато гасите свещи на торта — и работата е свършена. Но това не е всичко. Работата е там, че трябва да съборите тази постройка от карти в точно определен момент. Докато този момент дойде, постройката трябва да остане непокътната.

Знаех къде ще бъде Данинг в неделния следобед на пети октомври, ’58-ма и не исках да поема и най-малкия риск да променя намеренията му. А кой знае, може би дори само, ако се бяхме видели във Фенерджията, това щеше да го отклони от пътя му. Вие вероятно ще ми се присмеете и ще ме наречете прекалено мнителен; сигурно смятате, че нещо толкова дребно няма шанс да промени хода на събитията. Но миналото е крехко като крило на пеперуда. Или като постройка от карти.

Бях се върнал в Дери да съборя кулата от карти на Франк Данинг, но дотогава, трябваше да се погрижа нищо да не й се случи.

7

Пожелах на Чаз Фрати лека нощ и се върнах в апартамента си. Бутилката Каопектейт беше прибрана в тоалетното шкафче в банята, а новата ми сувенирна възглавничка с бродирано златно изображение на Водонапорната кула, беше оставена на кухненската маса. Взех нож от чекмеджето с приборите и внимателно направих разрез във възглавничката по диагонал. После натиках револвера през процепа и го вмъкнах в пълнежа.

Не бях сигурен дали ще успея да заспя, но спах отлично. Направи всичко по-силите си и остави бог да се погрижи за останалото, това беше една от многото сентенции, които Кристи беше усвоила на срещите си на анонимните алкохолици. Не съм сигурен дали бог съществува — поне за Джейк Епинг все още не е ясно — но когато си легнах онази вечер, бях убеден, че съм направил абсолютно всичко по силите си. Оставаше ми да се наспя и да се надявам, че силите ми ще се окажат достатъчни.

8

Този път не беше стомашен грип. Този път се събудих призори с най-умопомрачителното главоболие в живота си. Мигрена, вероятно. Не бях сигурен, защото за първи път изпитвах такова нещо. Дори най-слабата светлина, попаднала в очите ми, предизвикваше брутална, болезнена вълна, надигаща се от врата ми и от основата на синусите. Очите ми сълзяха неудържимо.

Станах от леглото (дори това беше страшно болезнено), сложих чифт евтини слънчеви очила, които си бях купил по пътя на север към Дери и изпих пет аспирина. Те ми помогнаха точно колкото да успея да се облека и да си сложа палтото. Което щеше да ми е нужно, защото сутринта беше студена и сива и се канеше да вали. В известен смисъл, това беше добре за мен. Не съм сигурен, дали бих оцелял на ярка слънчева светлина.

Брадата ми беше набола, но реших да не се бръсна. Реших, че ако трябва да стоя под ярката електрическа светлина в банята, удвоена в огледалото, мозъкът ми може просто да се втечни. Не можех да си представя как изобщо ще преживея този ден, затова не се и опитах. Давай стъпка по стъпка, казах си, докато бавно слизах по стълбите. Едната ми ръка беше вкопчена в парапета, а в другата стисках възглавничката. Трябва да съм изглеждал като твърде едро дете, стиснало мечето си. Стъпка по стъ…

Парапетът се счупи.

За момент залитнах напред с пулсираща глава и бясно размахани във въздуха ръце. Изпуснах възглавничката, (тя издрънча) и задрасках по стената над главата си. Секунда преди залитането ми да се превърне в главоломно търкулване, пръстите ми докопаха един от старомодните стенни лампиони, стърчащи от мазилката. Той се отдели от стената, но електрическия кабел ме задържа достатъчно, та да си върна равновесието.

Седнах на стълбите, свел болна глава между коленете си. Болката пулсираше в унисон с бясно биещото ми сърце. Сълзящите ми очи сякаш бяха прекалено големи за леглата си. Бих могъл да ви кажа, че ми се искаше да пропълзя обратно в апартамента и да се откажа от всичко, но това не би било вярно. Истината е, че ми се прищя да умра точно там, на стълбите, и да се свърши с всичко. Дали има хора, които страдат от такива главоболия не само от време на време, а постоянно? Ако има, бог да им е на помощ.

Само едно нещо можеше да ме изправи обратно на крака и аз принудих страдащия си мозък да извика не само тази мисъл, но и съответната картина: лицето на Туга Данинг, което е внезапно размазано, докато той пълзи към мен. Косата и мозъкът му, които хвръкват във въздуха.

— Добре — казах си. — Добре, да, добре.

Вдигнах сувенирната възглавничка и завлачих крака надолу по стълбите. Навън небето беше плътно покрито с облаци, но на мен ми се стори, че излязох насред блясъка на пустинята Сахара. Потърсих ключовете в джоба си. Нямаше ги. На тяхно място открих доста прилична дупка в плата на джоба. Почти бях сигурен, че предната вечер я е нямало. Обърнах се назад с малки, несигурни крачки. Ключовете ми лежаха на паважа сред шепа пръснати монети. Наведох се и веднага се намръщих, когато оловната тежест в главата ми се хлъзна напред. Вдигнах ключовете и отидох до Сънлайнъра. И когато завъртях ключа в контакта, моят толкова надежден Форд отказа за запали. Само от селеноида се чу едно тихо цъкване и това беше.

Бях се подготвил за тази възможност. Това, което не бях предвидил, беше, че ще се наложи да влача токсичната си глава обратно нагоре по стълбите. В целия ми живот Нокиата не ми е липсвала повече, отколкото в онзи момент. Ако имах мобилен телефон, щях да се обадя на механика, както си седях зад волана, а после щях да затворя очи до идването на Ранди Бейкър.

Някак успях да изкача стълбите, покрай счупения парапет и лампата, която висеше пред натрошената мазилка като глава върху счупен врат. В бензиностанцията никой не вдигна — беше твърде рано и беше неделя. Така че позвъних на домашния телефон на Бейкър.

Сигурно е мъртъв, помислих си. Посред нощ сърцето му е гръмнало. Твърдоглавото минало и неговият таен заговорник Джейк Епинг са му видели сметката.

Механикът не беше мъртъв. Той отговори със сънлив глас на второто позвъняване и когато му казах, че колата ми не ще да запали, той зададе логичния въпрос:

— Ти откъде знаеше вчера, че така ще стане?

— Бива ме да отгатвам такива неща — отговорих му. — Ще дойдеш възможно най-бързо, нали? Ако успееш да подкараш колата, имаш още една двадесетачка от мен.

9

Когато Бейкър свърза кабела на двигателя, който неизвестно как се беше откачил през нощта (може би в същия момент, в който се беше появила дупката в джоба ми), и колата все още не искаше да запали, механикът провери свещите и откри, че две от тях са ужасно ръждясали. Той носеше резервни в една голяма зелена кутия с инструменти и когато ги смени, моята колесница се събуди с рев.

— Бе то не е моя работа, ама ми се струва, че най-добре да се върнеш в леглото. Или да потърсиш доктор. Пребледнял си като призрак.

— Просто мигрена. Ще се оправя. Я да погледнем в багажника — искам да провериш резервната гума.

Проверихме я. Беше омекнала.

Последвах го до Тексако през лек, но постоянен дъжд. Колите, с които се разминавахме, бяха с включени фарове и дори през тъмните очила всяка двойка светлини сякаш дълбаеше директно в мозъка ми. Бейкър отключи гаража и се опита да надуе гумата. Не стана. Тя изпускаше въздух от половин дузина цепнатини, миниатюрни почти колкото човешки пори.

— Ха — отбеляза той. — Никога не съм виждал такова нещо. Гумата трябва да е дефектна.

— Сложи друга гума на джантата — казах аз.

Докато той се занимаваше с това, аз обиколих зад гърба на работилницата. Не можех да понасям шума на компресора. Подпрях се на стената и вдигнах лице нагоре, като оставих ситните капки да падат по горещата ми кожа. Стъпка по стъпка, повторих си пак. Стъпка по стъпка.

Когато понечих да платя на Ранди Бейкър за гумата, той поклати глава.

— Ти вече ми даде половин седмична заплата. Трябва да съм пълна отрепка да ти искам още. Обаче се тревожа, че ще се пребиеш някъде по пътя или нещо такова. Наистина ли е толкова важно?

— Болен роднина.

— То и ти си болен, бе човек.

Не можех да го отрека.

10

Излязох от града по път 7, като забавях и се оглеждах старателно на всяка пресечка, независимо дали бях с предимство или не. Това се оказа отлична идея, защото един камион, натоварен догоре с чакъл, профуча на червено на кръстовището на път 7 и Стария път на Дери. Ако не бях почти спрял, въпреки зелената светлина, камионът щеше да помете колата ми и да ме смели на кайма. Натиснах клаксона, въпреки главоболието си, но шофьорът не ми обърна внимание. Той приличаше на зомби зад волана си.

Никога няма да се справя, помислих си. Но ако не успеех да спра Франк Данинг, как можех да се надявам да спра Озуалд? Защо изобщо да ходя в Тексас тогава?

Но не тази мисъл ме накара да продължа. Споменът за Туга свърши тази работа. Да не говорим за другите три деца. Веднъж ги бях спасил. Ако не успеех да го направя пак, как щях да се отърва от чувството, че лично съм допринесъл за смъртта им, като съм се върнал втори път?

Приближих лятното автокино на Дери и завих по черния път, водещ към разнебитената будка за билети. Пътят беше обрамчен с декоративни елхи. Паркирах зад тях, изключих двигателя и се опитах да изляза от колата. Не успях. Вратата не искаше да се отвори. Ударих я с рамо няколко пъти и когато тя си остана затворена, забелязах, че лостчето за заключване е натиснато надолу, въпреки, че по това време колите не се заключваха сами, а аз със сигурност не я бях заключил. Опитах да вдигна лостчето. То не помръдна. Поразклатих го. Остана си заключено. Смъкнах страничното стъкло, протегнах се отвън и успях да натикам ключа в ключалката на вратата под хромираната дръжка. Този път лостчето изскочи нагоре. Аз излязох и протегнах ръка към сувенирната възглавничка.

Съпротивлението е толкова по-силно, колкото повече даден акт би могъл да промени бъдещето, бях казал на Ал с най-поучителния си глас и бях напълно прав. Но нямах представа каква цена трябва да плати човек лично. Ето че сега научавах.

Тръгнах бавно по път 7 с вдигната нагоре яка и шапка натикана надолу върху ушите ми. Ако се зададеше някоя кола, което се случваше рядко, аз се оттеглях между дърветата покрай пътя. Мисля, че веднъж или два пъти сложих длани от двете страни на главата си, за да проверя дали не се е подула. Имах чувството, че е станала двойна.

Накрая линията на дърветата отстъпи мястото си на каменна стена. Зад стената окосените хълмове бяха плътно покрити с надгробни плочи и паметници. Бях стигнал гробището Лонгвю. Изкачих един хълм и от другата страна на пътя видях сергията за цветя. Тя беше затворена и тъмна. Почивните дни обикновено са подходящи за посещение на мъртвите роднини, но в такова време едва ли много хора идват насам и вероятно затова възрастната цветарка си беше позволила да поспи малко повече тази сутрин. Но по-късно щеше да отвори. Аз лично я бях видял.

Покатерих се по стената, като почти очаквах тя да се срути под мен. Но това не се случи, а когато се озовах от другата страна в самото гробище, нещо чудесно се случи — главоболието ми взе да отслабва. Седнах на един надгробен камък под надвиснал бряст, затворих очи, и се заслушах в болката. Преди тя беше стигнала раздиращо 10, може би дори 11, като надут до края усилвател. Сега изглежда беше спаднала до 8.

— Мисля, че се промъкнах, Ал — казах на глас. — Мисля, че вече съм от другата страна.

Въпреки това се движех бавно и внимавах за нови изненади — падащи дървета, грабители на гробове, може би дори метеорит. Нямаше нищо такова. Докато стигна до двата съседни гроба с надписи Алтея Пиърс Данинг и Джеймс Алън Данинг, болката в главата ми беше отслабнала до 5.

Огледах се и видях семейна гробница с познато име, издълбано в розовия гранит: Трекър. Отидох до вратата й и пробвах бравата. През ’11-та тя би била заключена, но това беше ’58-ма и вратата се разтвори пред мен… макар и придружена с ръждиво скърцащи панти, точно като по филмите на ужасите.

Влязох вътре и разрових с крака камарите изсъхнали листа по пода. По средата на помещението имаше каменна пейка. От двете й страни по стените имаше каменни ниши, приютяващи покойните членове на семейство Трекър от ’31ва насам. Върху медната плочка на най-ранния гроб беше гравирано името „Мосю Жан Пол Треше“.

Затворих очи.

Изтегнах се на пейката и задрямах.

Заспах.

Когато се събудих, наближаваше обяд. Отидох до входната врата на гробницата на Трекър да чакам Данинг, както след пет години Озуалд несъмнено щеше да чака появата на Кенеди, на шестия етаж на Тексаското училищно книгохранилище.

Главоболието ми беше изчезнало.

11

Понтиакът на Данинг се появи горе-долу по същото време, когато Ред Шондийнст е отбелязвал победната в тази среща точка за Смелчаците от Милуоки. Данинг паркира на най-близкото отклонение от главната алея, излезе, вдигна яка и после се наведе да вземе кошниците с цветя. Слезе по хълма до гробовете на родителите си, като носеше по една кошница във всяка ръка.

Сега, когато моментът беше настъпил, аз се чувствах съвсем наред. Бях пробил през това, което се опитваше да ме спре. Сувенирната възглавничка беше под палтото ми. Ръката ми беше вътре. Мократа трева заглуши стъпките ми. Беше облачно, така че не хвърлях сянка. Той нямаше представа, че съм зад него, докато не произнесох името му. Тогава се обърна.

— Не обичам компания, когато посещавам нашите — каза той. — Кой, по дяволите, си ти? И какво е това?

Той гледаше възглавничката, която аз бях извадил и носех надяната на ръката си като ръкавица. Реших да отговоря само на първия му въпрос.

— Името ми е Джейк Епинг и съм дошъл да те питам нещо.

— Ами питай и после ме остави на мира — дъждът се стичаше от периферията на шапката му, както и от моята.

— Кое е най-важното нещо в живота, Данинг?

— Моля?

— За мъжа, имам предвид.

— Ти да не си нещо смахнат? И каква е тая възглавница?

— Хайде де, отговори ми.

Той сви рамене.

— Семейството, предполагам.

— И аз така мисля — казах му и дръпнах спусъка два пъти.

Първият изстрел прозвуча приглушено и тъпо, сякаш ударих килим с тупалка. Вторият беше малко по-шумен. Помислих си, че възглавничката може да пламне — бях видял нещо подобно в Кръстника 2 — но от нея се надигна само малко дим. Данинг падна върху цветята, които беше поставил на гроба на баща си. Аз коленичих до него, около коленете ми се надигнаха локвички вода от мократа пръст, сложих разкъсаната възглавничка до слепоочието му и стрелях трети път. За всеки случай.

12

Завлачих тялото до гробницата на Трекър и пуснах обгорената възглавничка върху лицето му. Когато си тръгвах няколко коли караха бавно през гробището и тук-таме се виждаха хора застанали под чадъри до надгробни паметници, но никой не ми обърна внимание. Вървях спокойно към каменната стена и от време на време спирах да разгледам някой гроб или паметник. Веднага щом хлътнах между дърветата, хукнах да бягам към Форда. При звука на коли, задаващи се по пътя, се скривах между дърветата. При едно от тези отклонения зарових револвера под две педи пръст и листа. Сънлайнърът ме чакаше, където го бях оставил и запали безпроблемно. Върнах се в апартамента си и изслушах остатъка от бейзболната среща по радиото. Мисля, че поплаках малко. Но сълзите ми бяха от облекчение, не от разкаяние. Каквото и да станеше с мен, семейство Данинг беше спасено.

Онази нощ спах като младенец.

13

В понеделнишкия броя на Дейли Нюз имаше голям материал за Световната серия, включително хубава снимка на Шондийнст, който се хвърля към базата при победния си пробег след грешката на Тони Кюбик. В своята колонка Ред Барбър беше коментирал, че с Бомбастичните от Бронкс е свършено. „Направо ги отпишете“, беше изразил мнение той. „Янките са мъртви, да живеят Янките“.

Не пишеше нито дума да Франк Данинг в първия ден от седмицата, но във вторник му бяха посветили цялата първа страница, включително негова снимка, на която той демонстрираше своята дамите-не-могат-да-ми-устоят усмивка. Дяволитият му като на Джордж Клуни чар беше отразен с пълна сила.

Бизнесмен открит убит в местно гробище

Данинг е изтъкнат участник в много благотворителни кампании

Според началника на полицията в Дери, участъкът проследяваше какви ли не улики и арестът предстоеше в най-скоро време. Бяха се свързали с Дорис Данинг по телефона и тя беше заявила, че е „шокирана и крайно разстроена“. Изобщо не се споменаваше, че тя и покойният й съпруг са били разделени. Разни приятели и колеги от Централния пазар изразяваха същия шок. Всички бяха съгласни, че Франк Данинг е бил просто чудесен мъж и никой нямаше представа защо някой ще иска да го застреля.

Тони Трекър беше особено вбесен (вероятно защото трупът е бил открит семейната му гробница). „Заради такива типове трябва да върнат смъртното наказание“, беше се изказал той.

В сряда, осми октомври, Янките измъкнаха победа с две на едно над Смелчаците на стадиона на Милуоки. В четвъртък те прескочиха равенството от две на две в осмия ининг, като отбелязаха четири точки и приключиха Световната серия. В петък аз се върнах в заложна къща „Русалка“, като очаквах да ме посрещнат Госпожа Нацупена и Господин Мрачен. Едрата дама напълно оправда очакванията ми. Когато ме видя оголи зъби и извика:

— Чази! Паралията се появи! — след това тя се провря през завесата и завинаги напусна живота ми.

Фрати се появи със същата катерича усмивка, която бях видял, когато се запознах с него във Фенерджията, при първото ми посещение във вълнуващото минало на Дери. В едната си ръка той държеше дебел плик, върху който беше изписано Дж. Амбърсън.

— Ето те и теб, братче — поздрави ме той. — От плът и кръв и същи красавец. А ето ти я печалбата. Можеш да я преброиш, ако искаш.

— Вярвам ти — уверих го аз и прибрах плика в джоба си. — Изглеждаш в доста добро настроение за човек, който току-що се е разделил с три хилядарки.

— Няма да отричам, че ти доста ми сви печалбата от есенния бейзболен сезон. Сериозно я окастри, макар че пак успях да припечеля нещо. Винаги успявам. Но аз се занимавам с това само като един вид, кажгоде, обществена служба. Хората залагат, хората винаги ще залагат и аз им плащам съвестно, когато си заслужат печалбата. Освен това обичам да приемам залози. Това си ми е хоби. И знаеш ли коя ми е любимата част от приемането на залози?

— Не.

— Когато се появи някой като теб, дебела глава, който тегли майната на всички прогнози и вземе, че удари кьоравото. Това възстановява вярата ми в случайния характер на вселената.

Зачудих се какво ли ще се случи с вярата му, ако можеше да види списъка на Ал с резултати от срещи.

— Обаче жена ти май не споделя твоето, ъм, великодушие.

Той се разсмя и малките му черни очички заискриха. Дали печелеше, губеше или излизаше наравно, дребният мъж с русалка на ръката безусловно се радваше на живота. Възхищавах му се за това.

— О, Марджъри. Когато някой нещастник дойде тук с годежния пръстен на жена си и със сълзливата си история, тя омеква като желе. Обаче при спортните залози такива не й минават. Тях ги приема лично.

— Ти много я обичаш, нали, господин Фрати?

— Като луната и звездите, братче. Като луната и звездите.

Марджъри беше оставила днешния вестник върху стъкления плот на щанда, съдържащ всякакви пръстени и дрънкулки. Заглавието гласеше: „Издирването на тайнствения убиец продължава, докато Франк Данинг е изпратен във вечния си път“.

— А тая работа на теб как ти се струва? — попитах го.

— Идея нямам, обаче ето какво мисля — той се наведе наред и усмивката му изчезна. — Тоя изобщо не беше такава света вода ненапита, каквато го изкараха. Само да чуеш какви неща мога да ти разкажа за него.

— Ами, разказвай, за никъде не бързам.

Усмивката му пак се появи.

— Ами. В Дери не си изкарваме кирливите ризи.

— Да, и аз това забелязах — отговорих му.

14

Исках да се върна на улица Косут. Знаех, че полицията ще наблюдава къщата на Данинг за подозрителни лица, проявяващи интерес към семейството, но желанието ми беше непреодолимо. И не беше Хари, когото толкова исках да видя, а малката сестричка. Исках да й кажа някои неща. Като например, че трябва да излезе за обиколката на Вси светии, независимо колко й е мъчно за татко й. Че ще бъде най-красивата, най-великолепна индианска принцеса в света и, че ще се прибере с цял куп бонбони и шоколади.

Че я чакат още поне петдесет и три дълги години живот, а вероятно и доста повече.

Но най вече, че някой ден брат й Хари ще поиска да сложи униформа и да стане войник и тя ще трябва много, много, много да се постарае да го разубеди.

Обаче децата забравят. Това го знае всеки учител.

И си мислят, че ще живеят вечно.

15

Време ми беше да напусна Дери, но преди това трябваше да се погрижа за една последна малка подробност. Изчаках до понеделник. Същият следобед, тринайсти октомври, натоварих куфара си в багажника на Сънлайнъра, седнах зад волана и написах кратка бележка. Натиках я в плик, залепих го и написах името на получателя.

Отидох до Долния край, паркирах и влязох в Сънливия сребърен долар. Освен бармана Пит, мястото беше празно, както и очаквах. Той миеше чаши и гледаше „Радостта от живота“ на женския канал. Обърна се към мен с нежелание и продължи да държи под око Джон и Марша или както там се казваха.

— Какво да бъде?

— Нищо за мен, но можеш да ми направиш услуга. За което аз ще ти се отблагодаря с пет американски долара.

Той не изглеждаше особено впечатлен.

— Тъй значи. Каква услуга?

Сложих плика на бара.

— Предай това, когато получателят се появи.

Той погледна името, изписано на плика.

— За какво ти е Бил Туркот? И защо не му го дадеш сам?

— Не те моля за кой знае какво, Пит. Искаш ли петарката или не?

— Ами че как. Стига да не му докарам неприятности. Били е добра душа.

— Никакви неприятности. По-скоро ще му е от полза.

Сложих банкнотата върху плика. Пит я прибра и продължи да си гледа сапунката. Аз си тръгнах. Туркот сигурно си е получил плика. Дали е решил да направи нещо, след като е прочел съдържанието, е друг въпрос. Един от многото, чийто отговор никога няма да узная. Ето какво написах.

Скъпи Бил,

Нещо не е наред със сърцето ти. Трябва да идеш на доктор скоро или ще стане твърде късно. Може да решиш, че това е шега, но не е. Може да си помислиш, че няма откъде да знам такова нещо, но аз знам. Знам го със сигурност, както знам, че Франк Данинг е убил сестра ти Клара и племенника ти Майки. Моля те, повярвай ми и върви се прегледай!

Приятел

16

Качих се в Сънлайнъра и докато излизах на заден от мястото, където бях паркирал, видях тясната подозрителна физиономия на господин Кийн да ме следи откъм аптеката. Смъкнах стъклото, протегнах ръка навън и му показах среден пръст. После подкарах по Горната миля и напуснах Дери за последен път.