Стивън Кинг
11/22/63 (10)

2

Беви с двете леви беше казала, че според нея страшното е свършило, но колкото повече опознавах Дери (и особено колкото повече го усещах), толкова повече се убеждавах, че Дери не е като другите градове. Дери не беше наред. В началото се опитвах да си внуша, че проблемът е в мен, а не в града. Та нали аз не бях на мястото си — един темпорален скитник. Всяко място би ми изглеждало необичайно, някак странно — като градовете, приличащи на лош сън в онези чудати романи на Пол Боулс. Отначало си вярвах, но дните минаваха, аз продължавах да опознавам новата си среда и разбирах, че греша. Дори почнах да се съмнявам в думите на Бевърли Марш, че страшното е свършило, и си мислех (в безсънните нощи, които не бяха рядкост), че и тя не е съвсем сигурна. Не бях ли забелязал сянка на съмнение в очите й за момент? Изражението на човек, на когото му е трудно да повярва, но му се ще това да е истината? Може би дори се нуждае да вярва?

Нещо нередно, нещо лошо.

Някои необитаеми къщи сякаш се взираха в мен, като лицата на хора, страдащи от ужасно умопомрачение. В един празен обор в покрайнините на града вратата на сеновала бавно се отваряше и затваряше на ръждясали панти, като първо разкриваше мрака зад себе си, после го скриваше, после го показваше пак. Нацепена ограда на улица Косут, само на една пресечка от къщата, където госпожа Данинг живееше с децата си. На мен ми изглеждаше сякаш нещо — или някой — е бил запратен през тази ограда, отвъд в Пущинака. Празна детска площадка, на която въртележката бавно се върти, въпреки че не се виждат никакви деца да я бутат и вятърът не е достатъчно силен да я задвижи. Докато се въртеше, невидимите й лагери издаваха протяжен писклив звук. Един ден видях един грубо изсечен от дърво Иисус да плава по канала и да се изгубва в тунела под улица Канал. Беше дълъг към метър. Устните му бяха дръпнати в гримаса и между тях се подаваха зъби. Игриво накривен трънен венец обрамчваше главата му, а на лицето му бяха нарисувани кървави сълзи под гротескно бели очи. Приличаше на някакъв вуду фетиш. На т.нар. Мост на целувките в Баси парк, сред ученическите надписи, провъзгласяващи вечна неразделна любов, някой беше издълбал думите: „Скоро ще убия майка си“, а отдолу някой беше добавил „Няма да е дустатъчно скоро, тя е пълна с зараза“. Един следобед, докато се разхождах от източната страна на Пущинака, чух ужасен писък. Огледах се и видях силуета на слабоват мъж, застанал на близкия железопътен мост. В ръката си държеше сопа, която се издигаше и спускаше, издигаше и спускаше. Той биеше нещо. Скимтенето спря и аз си помислих: Било е куче и той го довърши. Довел го е тук, вързано на въже, и го е пребил до смърт. Нямаше откъде да го знам, разбира се…, но някак знаех. Бях сигурен тогава, сигурен съм и сега.

Нещо нередно.

Нещо лошо.

Дали всички тези неща имаха отношение към историята, която разказвам? Историята за бащата на чистача и за Лий Харви Озуалд (онзи със самодоволната всезнаеща усмивка и сивите очи, които никога съвсем не срещаха очите на събеседника)? Не съм сигурен, но мога да ви кажа още нещо: имаше нещо в онзи повален комин на леярната Китчънър. Не знам какво беше и не искам да знам, но при входа видях камара огризани кокали и малка нагризана каишка със звънче на нея. Каишка, която трябва да е принадлежала на любимото коте на някое дете. А във вътрешността на голямата тръба — в дълбините на гигантския отвор — нещо се движеше и шумолеше.

Каквото и да беше, то изглежда шепнеше направо в главата ми: „Ела и виж. Зарежи всичко останало, Джейк — ела и виж. Ела да ни посетиш. Тук времето е без значение, тук времето просто отлита. Знаеш, че искаш, знаеш, че си любопитен. Може би това е поредната заешка дупка. Още един портал.“ Може и да беше, но не ми се вярва. Мисля, че там вътре беше самият Дери — всичко нередно в този град, всичко откачено се криеше там вътре. Спеше зимен сън. Беше оставило хората да повярват, че страшното е свършило, да се успокоят и изобщо да забравят, че страшното се е случило.

Тръгнах си на бегом и никога повече не се върнах в тази част на града.

3

Един ден, втората седмица на октомври — дотогава дъбовете и брястовете по улица Косут се бяха превърнали във вихър от червено и златно — аз пак посетих Западната увеселителна зала. Един уважаващ себе си търговец на недвижимо имущество не би пропуснал да проучи подробно възможностите, предлагани от такъв апетитен терен. Затова разпитах няколко души на улицата какво представлява залата отвътре (вратата, разбира се, беше заключена с катинар) и кога са я затворили.

Една от местните жителки, с които разговарях, беше Дорис Данинг. „Красива като картинка“, беше казал Чаз Фрати. Обикновено безсмислено клише, но не и в този случай. Годините бяха очертали фини линии около очите й и малко по-дълбоки около устата, но тя се радваше на деликатна кожата й великолепна, богато надарена фигура (през ’58-ма, когато Джейн Мансфийлд е на върха на славата си, пълните гърди се считат привлекателни, а не източник на смущение). Говорихме на верандата. Ако ме беше поканила вътре, при положение, че беше сама вкъщи — децата бяха на училище — щеше да е крайно неприлично и несъмнено щеше да осигури свеж повод за клюки, особено, както съпругът й се беше изнесъл. Тя държеше кърпа за бърсане на прах в едната ръка и цигара в другата. От джоба на престилката й се подаваше препарат за полиране на мебели. Както всички жители на Дери, тя се държа любезно, но хладно.

Да, потвърди тя, когато е работела, Западната увеселителна зала е била чудесно място за децата. Било удобно да имат наблизо място, където хлапетата да могат да отидат след училище и да се налудуват на воля. От нейните кухненски прозорци се виждали игралните площадки и баскетболните игрища и било много тъжно да ги гледа така празни. Според нея залата била затворена заради някакви бюджетни съкращения, но по това как завъртя очи и присви устни докато го казваше, разбрах, че причината е била друга: затворили са я по време на поредицата убийства и отвличания на деца и бюджетът едва ли е бил главната причина за това решение.

Благодарих й и й подадох една от прясно отпечатаните си бизнес картички. Тя я взе, усмихна ми се разсеяно и затвори вратата. Затвори я внимателно, не я затръшна, но веднага след това чух подрънкване отвътре и бях сигурен, че закача веригата.

Реших, че залата може да ми послужи на Вси светии, макар че идеята не ми допадаше особено. Сигурно щях да успея да вляза вътре безпроблемно и през предните прозорци щях да имам отлична гледка към улицата. Данинг можеше да дойде с колата си вместо пеша, но аз знаех как изглежда колата му. Според съчинението на Хари щеше да се случи слез залез, но на улицата имаше осветление.

Разбира се, добрата видимост имаше и отрицателна страна. Освен ако не беше напълно погълнат от собствените си действия, Данинг със сигурност щеше да ме види, докато тичам към него. Имах револвера, но неговата точност беше гарантирана само от петнадесет метра, а аз трябваше да съм доста по-близо преди да рискувам да стрелям, защото в нощта на Вси светии улица Косут щеше да гъмжи от миниатюрни призраци и таласъми. От друга страна, не можех да изчакам докато той влезе в къщата, за да действам, понеже според съчинението, отчужденият съпруг на Дорис Данинг се беше заел за работа моментално. Докато Хари излезе от тоалетната, всички членове на семейството вече са били повалени и, с изключение на Елън, всички са били мъртви. Ако чаках твърде дълго, щях да видя съвсем същото, което беше видял и Хари: как мозъкът на майка му се просмуква в тапицерията на дивана.

Не бях изминал повече от половин век, за да спася само един от тях. Пък и какво толкова, ако той ме видеше? Аз бях мъжът с револвера, а той мъжът с чука — вероятно отмъкнат от сандъчето с инструменти на пансиона. Ако се втурнеше към мен, това щеше да е чудесно. Щях да бъда като един от онези родео клоуни, чиято работа е да разсейват бика. Щях да подскачам и викам, докато той се приближи достатъчно и после щях да го гръмна два пъти в гърдите.

Стига, разбира се, да успеех да дръпна спусъка. И стига револверът да не засечеше. Бях го изпробвал в една яма за чакъл в покрайнините на града и изглежда работеше нормално…, но миналото беше твърдоглаво.

То не искаше да бъде променяно.

4

След известно умуване, реших, че има и по-добър наблюдателен пункт за моята засада на Вси светии. Беше въпрос на късмет, при това съвсем малко. „Тук има колкото искаш имоти за продан“ беше казал Фред Туми първата ми вечер в Дери и аз сам се бях убедил в това. След убийствата (а да не забравяме и голямото наводнение от ’57-ма), изглежда половината град се продаваше. Ако градът беше малко по-дружелюбен, само при вида на търговец на недвижими имоти, за какъвто минавах аз, биха му връчили ключа на града, а вероятно биха му осигурили и незабравим уикенд с Мис Дери.

Една улица, която все още не бях проверил, беше Уаймор — една пресечка южно от Косут. Т.е. задните дворове на къщите по Уаймор излизаха директно срещу задните дворове на къщите по Косут. Нищо не ми пречеше да ги огледам.

Уаймор №206, къщата директно зад дома на Данинг, беше заета, но къщата вляво от нея, Уаймор №202, беше като по поръчка. Сивата боя беше прясна и покривните плоскости бяха чисто нови, но капаците на прозорците бяха плътно затворени. На предната морава, съвестно почистена от окапали листа, беше забита една от жълто-зелените табели, които бях виждал из целия град: „Продава се от Специалистите по недвижимо имущество на Дери“. Тази конкретно приканваше потенциалния купувач да се обърне към специалист Кийт Хейни за финансов съвет. Аз нямах никакво намерение да се обаждам, но паркирах Сънлайнъра на свежо асфалтираната алея (явно някой не беше пожалил средства, за да разкраси този имот) и решително се запътих към задния двор с вдигната глава и изпънати рамене, сякаш бях собственикът. Доста неща бях открил, докато проучвах новата си среда и едно от тях беше, че ако се държиш, сякаш имаш право да бъдеш някъде, никой не се съмнява, че е точно така.

Задният двор беше равно окосен и листата бяха събрани, за да се вижда меката зеленина. Под навеса на гаража беше прибрана механична косачка, въртящите се ножове бяха чинно покрити със зелен брезент. До вратата към мазето имаше кучешка къщичка, увенчана с табела, която явно беше един от специалните трикове на господин Кийт Хейни: „Домът на вашия Шаро“. Вътре в къщичката бяха прибрани найлонови чувалчета за събиране на листа, градинска лопатка и всичко беше затиснато с голяма градинска ножица. През ’11-та всички инструменти биха били под ключ. През ’58-ма някой се беше погрижил да ги прибере на сухо и това беше достатъчно. Бях сигурен, че къщата е заключена, но това не ме тревожеше. Нямах намерение да влизам вътре.

В дъното на задния двор на Уаймор 202 имаше жив плет, висок към метър и осемдесет — т.е. малко по-нисък от мен. И въпреки че беше избуял, човек спокойно можеше да се промуши между клоните, стига да не го притесняват няколко драскотини. А най-хубавото беше, че от най-десния ъгъл на двора, точно зад гаража, имах директна видимост по диагонал към двора на Данинг. Видях два велосипеда. Единият беше мъжки Шуин, изправен на стойка. Другият, легнал на една страна като мъртво пони, беше велосипедът на Елън Данинг. Веднага разпознах помощните колела. Имаше също цяла камара играчки. Една от тях беше въздушната пушка Дейзи на Хари Данинг.

5

Ако някога сте играли в аматьорска театрална трупа — или режисирали ученически постановки, което аз бях правил няколко пъти в лисбънската гимназия — значи знаете как се чувствах в седмиците преди Вси светии. Отначало репетициите са доста небрежни. Има много импровизации, шеги и закачки, а също и романтични забежки, веднъж щом половите противоположности вземат връх. Ако някой си обърка репликата или си пропусне реда в ранните репетиции, това е повод за смях. Ако някой актьор се появи с петнадесет минути закъснение, той или тя биват смъмрени, но нищо повече.

След това обаче датата на премиерата започва да става все по-реална и усещането за глуповат сън се изгубва. Импровизациите са изоставени. Закачките изчезват и, макар шегите все още да подават глава тук-там, смехът, който ги посреща, вече има леко нервен отенък. Обърканите думи и пропуснати реплики са дразнещи, а не забавни. Актьори, които все още си позволяват да закъсняват, когато декорите вече са завършени и до представлението остават само дни, обикновено си навличат цяло конско от режисьора.

И най-после идва очакваната дата. Актьорите се обличат и гримират. Някои са направо ужасени, всички до един усещат, че не са напълно подготвени. Скоро ще трябва да се изправят срещу публика, която е дошла да види как заекват и фъфлят. Това което е изглеждало като далечна възможност на празната сцена, най-после е тук. И преди завесата да се вдигне, някой Хамлет, Уили Ломан или Бланш Дюбоа ще трябва да изтича до най-близката тоалетна и да се прости с вечерята си. Всеки път.

Това за прилошаването — вярвайте ми. Знам какво говоря.

6

В малките часове сутринта на Вси светии аз се оказах не в Дери, а сред океана. Сред сърдит, бурен океан, вкопчен в перилата на доста голяма лодка — яхта може би — която всеки момент щеше да се преобърне. Бурен вятър плискаше дъжда в лицето ми. Огромни вълни — черни в основата си и покрити със смразяваща зеленикава пяна по върха, се спускаха към мен. Яхтата се надигна, завъртя се и после полетя надолу в бясна спирала.

Събудих се с диво сърцебиене, а ръцете ми все още здраво стискаха перилото, което сънуващият ми мозък беше изфабрикувал. Обаче явно не всичко беше плод на моя ум, защото все още имах чувството, че леглото се люлее, а стомахът ми изглежда се беше откачил от мускулите, които би трябвало да го държат на място.

В такива моменти тялото почти винаги е по-адекватно от съзнанието. Отхвърлих завивката и се втурнах към банята, като се наложи да изритам от пътя си омразния жълт стол докато спринтирах през кухнята. По-късно пръстите щяха адски да ме болят, но сега дори не го усетих. Опитах се да стисна гърлото си, но без особен успех. Чувах звука който се надигаше от гърлото и преливаше в устата ми. Звучеше като ълк-ълк-ърп-ълк. Стомахът ми беше яхтата, която първо се надигаше, а после се спускаше по онази умопомрачителна спирала. Паднах на колене пред тоалетната и повърнах вечерята си. След това дойде обядът, а после и вчерашната закуска, мили Боже, яйца с шунка. И от всичката тази лъскава мас пак ми се повдигна. След това последва кратка пауза, но в следващия момент ми се стори, че всичко, което бях ял миналата седмица ме напусна едновременно.

Тъкмо когато започнах да се надявам, че всичко е свършило, коремът болезнено ме присви. Едва успях да се изправя на крака, да смъкна седалката и да се тръшна на тоалетната чиния преди всичко да се изсипе във воднист порой.

Но не. И това не беше всичко. Още не. Стомахът ми направи още едно салто, тъкмо когато коремът ми подаде следващата доза. Нямах голям избор, затова направих единственото, което можех: наведох се напред и повърнах в мивката.

Състоянието ми не се промени до обяд на Вси светии. До тогава и от двата края на тялото ми излизаше единствено рядка каша. Всеки път, когато ми се повдигнеше, всеки път, когато ме свиеше коремът, през ума ми минаваше същата мисъл: „Миналото не иска да бъде променяно. Миналото е твърдоглаво.“

Но аз бях твърдо решен да присъствам, когато Франк Данинг се появи в къщата вечерта. Дори ако още ми се повръщаше и оставях след себе си следа от сивкава диария, щях да бъда там. Ако ще да пукнех, щях да стигна навреме.

7

Господин Норбърт Кийн, съдържател на Централната аптека, стоеше зад щанда, когато влязох в аптеката в петък. Вентилаторът с дървени перки над главата му повдигаше оределите му коси в своеобразен вълнист танц: като паяжина, подмятана от летен бриз. Само при вида на тази гледка, измъченият ми стомах се сви. Господин Кийн беше съвсем кльощав под бялата си манта, направо кожа и кости, и когато ме видя да влизам, изкриви бледи устни в усмивка.

— Никак не изглеждаш добре, друже.

— Каопектейт — попитах аз и едва разпознах пресипналия си глас. — Предлагате ли го? — всъщност изобщо не бях сигурен дали вече е изобретен.

— Пипнали сме вирусче, а? — светлината от таванската лампа се отрази в стъклата на малките му очила без рамки и се люшна, когато той завъртя глава. „Като масло по дъното на тиган“, помислих си аз и стомахът ми пак подскочи. — Не си само ти. Опасявам се, че те чака доста неприятно денонощие. Сигурно е вирус, но може и да си забравил да си измиеш ръцете, след като си ползвал някоя обществена тоалетна. Доста хора си спестяват…

— Продавате ли Каопектейт или не?

— Разбира се, Пътека 2.

— А непромокаемо бельо — такова имате ли?

Тънките му устни се разтеглиха още по-широко. Непромокаемото бельо е забавно, истински майтап. Стига, разбира се, да не си ти си човекът, който ще го носи.

— Пътека 5. Обаче ако си останеш вкъщи, сигурно няма да ти дотрябва. Като те гледам колко си бледен, господине, и как се потиш, най-добре да вардиш леглото.

— Благодаря — отговорих аз и си представих как го цапардосвам право в лицето и му натиквам ченетата в гърлото. „Да ти е сладко, приятел.“

Движех се съвсем бавно, за да не раздрусам втечнените си вътрешности повече от нужното. Взех си Каопектейт (Голяма икономична опаковка? Да, моля.), после непромокаемите гащи (За възрастни, голям размер? Да, непременно.) Бельото беше в раздел Стомашни продукти, между пликовете с комплекти за клизма и безкрайни макари жълти маркучи, чието предназначение изобщо не желаех да узнавам. Имаше също памперси за възрастни, но тук теглих чертата. Ако се наложеше, щях да натикам домакински салфетки в непромокаемите гащи. Това ми се стори доста забавно и независимо от незавидното ми състояние, трябваше да подтисна смеха си. В деликатно положение като моето, един пристъп на смях можеше да се окаже катастрофален.

Сякаш усетил моето неразположение, кльощавият аптекар маркира покупките ми съвсем бавно. Аз му платих, при което ръката, с която му подадох петдоларовата банкнота, видимо трепереше.

— Нещо друго?

— Само един въпрос. Аз се чувствам много зле, очевидно е, че съм в ужасно състояние, така че защо, по дяволите, ми се хилите така?

Господин Кийн отстъпи назад и усмивката изчезна от устните му.

— Уверявам ви, не се смея на вас. Надявам се бързо да се поправите.

През корема ми премина спазъм. Аз залитнах за момент, когато си грабнах хартиената торба с покупки и се задържах за плота със свободната си ръка.

— Имате ли тоалетна?

Усмивката му отново се появи.

— Не и за клиенти, уви. Защо не пробвате в… заведенията отсреща?

— Вие сте истински мръсник, а? Идеалният проклет жител на Дери.

Той замръзна за момент, после се обърна и се оттегли в задния край на аптеката, където трябва да бяха складирани разните хапчета, прахове и сиропи.

Минах бавно покрай помпата за наливна сода и излязох навън. Имах чувството, че съм направен от стъкло. Денят беше хладен, не повече от 7–8 градуса над нулата, но слънчевите лъчи ми се сториха направо горещи. И лепкави. Коремът пак ме сви. Останах съвършено неподвижен за момент с наведена глава, един крак на тротоара и един в канавката. Спазмът премина. Прекосих улицата без да се оглеждам и някакъв шофьор ми свирна. Удържах се да му покажа среден пръст, но само защо бях достатъчно загазил. Не можех да рискувам да си навлека неприятности, проблемите ми стигаха и така.

Поредното болезнено острие прониза корема ми и аз се втурнах да бягам. Сънливият сребърен долар беше най-близо, затова дръпнах вратата му със замах и се втурнах сред неговия полумрак и възкиселата миризма на бира. От джукбокса Конуей Туити мрънкаше, че всичко е само илюзия. Де да беше прав.

В целия бар имаше само един посетител, седнал на празна маса, който ме изгледа стреснат и барманът, наведен над бара, зает с кръстословицата от вестника. Той вдигна глава и ме погледна.

— Тоалетната — изстрелях аз. — Спешно е.

Той посочи към дъното и аз се втурнах към двойка врати с надпис „Пичове“ и „Мадами“. Както тичах блъснах вратата с надпис „Пичове“, като футболист, който си търси празен участък от терена, където да спринтира. Помещението миришеше на лайна, цигари и смъдящ очите хлорен препарат. Единствената тоалетна кабинка нямаше врата, което вероятно беше в моя полза. Издърпах си панталона, като Супермен, който закъснява да спре банков обир, обърнах се и се разтоварих.

Тъкмо навреме.

Когато и последният гърч премина, аз извадих гигантската бутилка Каопектейт от торбата и отпих три големи глътки. Стомахът ми се възпротиви. Аз подтиснах желанието да повърна лекарството. Когато се убедих, че няма да се разделя с тази първа доза, надигнах бутилката втори път, оригнах се и бавно завинтих капачката. На стената вляво от мен някой беше нарисувал мъжки член. Тестисите бяха разрязани и от тях течеше кръв. Под тази чаровна картинка пишеше: „Хенри Кастонгай, другият път като чукаш жена ми, това те чака.“

Аз затворих очи и в ума ми изплува стреснатия клиент, който ме гледаше как се втурвам в тоалетната. Но дали наистина беше клиент? На масата му нямаше нищо, той просто си седеше там. Докато очите ми бяха затворени, ясно виждах лицето му. Беше познато лице.

Когато се върнах в бара Ферлин Хъски пееше вместо Конуей Туити и Без Тиранти беше изчезнал. Отидох при бармана и казах:

— Когато влязох, на онази маса седеше един човек. Кой е той?

Той вдигна поглед от кръстословицата си.

— Никого не видях.

Аз си извадих портфейла, извадих пет долара и ги сложих до подложка за чаша с марката на бира Нарагансет.

— Името му.

Той проведе мълчалив диалог със себе си, погледна буркана за бакшиши, точно до буркана с мариновани варени яйца, видя, че първият съдържа само едно самотно десетаче и после прибра банкнотата.

— Беше Бил Туркот.

Името нищо не ми говореше. Празната маса също нищо не означаваше, но от друга страна…

Поставих на бара още едно портретче на Честния Ейб Линкълн.

— Той наблюдаваше ли ме? Затова ли беше влязъл тук?

Ако отговорът беше положителен, значи ме е следил. И може би не само днес. Но защо?

Барманът отказа новата банкнота.

— Знам само, че единствената причина, която го води тук е бира — колкото повече, толкова по-добре.

— Тогава защо си тръгна без да е изпил поне една?

— Може би си е проверил портфейла и там е намерил само картата за библиотеката. Да не ти приличам на шибаната Брейди Мърфи^[2]? Сега, като ми овоня тоалетната или поръчай нещо, или хващай пътя.

— Тя вече си вонеше, приятел.

Не беше кой знае колко остроумен отговор, но при тези обстоятелства, нищо по-добро не успях да измисля. Излязох, застанах на тротоара и се огледах за Туркот. Никъде не го видях, но Норбърт Кийн беше застанал във витрината на аптеката, държеше ръцете си зад гърба и ме наблюдаваше. Усмивката му беше изчезнала.

8

В пет и двадесет същия следобед паркирах Сънлайнъра пред терена в съседство с Баптистката църква на улица Уичъм. Паркингът беше пълен. Според съобщението на църковното табло за обяви, от пет часа тук се провеждаше сбирка на Анонимните алкохолици. В багажника на Форда бяха натоварени всички вещи, които бях придобил по време на седемте си седмици престой в това, което бях почнал да наричам Странното малко градче. В куфарчето Лорд Бъкстън, което бях получил от Ал, бях прибрал единствените незаменими вещи в целия багаж — неговите записки, моите записки и остатъка от парите. Слава Богу, че повечето ги бях запазил в брой.

На седалката до мен бях сложил хартиената кесия с бутилката Каопектейт — от чието съдържание беше останала само една четвърт — и непромокаемото долнище. За щастие, изглежда нямаше да се нуждая от него. Стомахът и червата ми се бяха успокоили и ръцете ми бяха спрели да треперят. В жабката на колата имаше пет-шест шоколадчета Пейдей, струпани върху новия ми револвер. Добавих и съдържанието на жабката в книжната кесия. По-късно, когато заемех мястото си между гаража и живия плет на улица Уаймор 202, щях да заредя револвера и да го натикам в колана си. Досущ като някой дребен престъпник от второкласните филми, прожектирани в кино Странд.

В жабката имаше още нещо — последното издание на „Програма на телевизията“, с Фред Астер и Бари Чейс на корицата. Вероятно за десети път, откак бях купил списанието от една будка в горния край на Главната улица, разлистих страниците и разгледах програмата за петък.

20.00 ч, Канал 2: „Новите приключения на Елъри Куин“, Джордж Нейдър, Лес Тремейн. „Толкова богата, толкова прекрасна, толкова мъртва“; лицемерен борсов посредник (Уит Бизел) дебне богата наследница (Ева Габор), докато Елъри и баща му разследват случая.

Прибрах и списанието в книжната торба — предимно за късмет — после излязох, заключих колата и тръгнах към улица Уаймор. Подминах няколко майки и татковци, придружаващи децата си, твърде малки сами да обикалят на Вси светии. От повечето веранди весело ми се хилеха тикви с изрязани страшни физиономии. Имаше и няколко натъпкани със слама плашила с накривени шапки и празен поглед.

Вървях спокойно по средата на тротоара на Уаймор, сякаш присъствието ми там беше най-нормалното нещо на света. Когато приближих един татко, хванал ръката на момиченце с големи цигански обеци, устни, начервени с червилото на мама и с големи пластмасови черни уши, защипани върху къдрава перука, аз кимнах на таткото и се наведох към детето, което носеше своя собствена книжна торба.

— А коя си ти, миличка?

— Анет Фунижело — леко изфъфли тя. — Тя е най-хубавата от Мускетарките.

— Но не по-хубава от теб — уверих я аз. — А сега, какво ще ми кажеш?

Тя не ме разбра за момент, така че татко й се наведе и й пошушна нещо. Тя грейна в широка усмивка.

— Лакумсвоилиномер!

— Точно така. Но аз не искам никакви номера тази вечер — освен номера, който се канех да изиграя на мъжа с чука.

Извадих едно шоколадче от кесията (трябваше да бръкна покрай револвера, за да го стигна) и й го подадох. Тя отвори торбата си и аз го пуснах вътре. Бях просто непознат мъж на улицата в град, който съвсем наскоро е бил поразен от ужасна вълна престъпления, но и бащата, и дъщерята ме гледаха с еднакво детинска доверчивост. Дните на бонбоните, подправени с ЛСД бяха още далеч в бъдещето. Както и на бонбоните с надпис НЕ ЯЖ АКО ОПАКОВКАТА Е РАЗКЪСАНА.

Бащата пак прошепна нещо на дъщеря си и Анет Фунижело продължи:

— Благодаря, господине.

— За нищо — отговорих аз и намигнах на таткото. — Приятна вечер и на двамата.

— Утре сигурно ще я боли корем — каза таткото, но се усмихваше. — Хайде, тиквичке.

— Аз съм Анет! — поправи го тя.

— Извинявай, извинявай. Хайде, Анет — той ми се усмихна широко, повдигна шапка и те продължиха обирджийската си обиколка.

Стигнах до номер 202 без да бързам. Ако устата ми не беше пресъхнала, можеше да опитам и да подсвирквам. На алеята пред къщата рискувах да се огледам набързо. Видях няколко маскирани деца от другата страна на улицата, но никой дори не ми обръщаше внимание. Отлично. Тръгнах бързо по алеята. Веднъж щом се скрих зад къщата, от устните ми се изтръгна въздишка на облекчение, толкова дълбока, сякаш идваше чак от петите. Заех мястото си в десния край на двора, добре прикрит между гаража и плета. Или поне аз така си мислех.

Надзърнах в двора на Данинг. Колелетата бяха изчезнали. Повечето играчки още бяха там: детски лък и стрели с вакуумни връхчета, бейзболна бухалка, с дръжка увита с гумирана лента, зелен обръч за въртене — въздушната пушка Дейзи не се виждаше никъде. Хари я беше прибрал, за да я вземе със себе си, докато обикаля, маскиран като Бъфало Боб.

Дали Туга вече го беше закачил по въпроса? Дали майка им вече беше отсъдила: „можеш да я вземеш, ако искаш, тя не е истинска пушка“? Ако още не, скоро щеше да се случи. Репликите им вече бяха написани. Стомахът ми се сви. Този път не заради светкавичния вирус, който върлуваше наоколо, а заради пълното и ясно осъзнаване, по-силно от инстинкт, което най-после ме беше сграбчило в целия си страховит блясък: това наистина щеше да се случи. Всъщност, вече се случваше. Шоуто беше започнало.

Погледнах си часовника. Имах чувството, че съм паркирал колата до църквата преди цял час, но беше едва шест без четвърт. В дома на Данинг, в момента семейството вероятно вечеряше, макар че, като знам какви са децата, малчуганите вероятно бяха твърде развълнувани, за да хапнат кой знае какво, а Елън сигурно вече беше облечена с костюма си на принцеса Лятоесен Зимапролет. Сигурно го беше намъкнала в момента, в който се беше прибрала от училище и веднага беше почнала да досажда на майка си да й помогне с индианския грим.

Аз седнах, подпрял гръб на задната стена на гаража, порових в торбата си и извадих шоколадче Пейдей. Задържах го в ръката си и се сетих за горкия Дж. Алфред Пруфрок.^[3] Моята дилема беше подобна на неговата, макар че аз се колебаех, дали да се осмеля да изям шоколадово десертче, а не праскова. От друга страна обаче следващите три часа ме чакаше доста работа, а стомахът ми къркореше празен.

„Майната му“, казах си и разкъсах опаковката. Шоколадчето беше прекрасно — солено-сладко и дъвчащо. Нагълтах го почти цялото на две хапки. Канех се да метна и остатъка в устата си (като се чудех защо по дяволите не си бях взел сандвич и бутилка кола), когато улових някакво движение с ъгълчето на лявото си око. Посегнах към кесията, за да извадя револвера, но закъснях. Нещо студено и остро се опря в лявото ми слепоочие.

— Извади си ръката от там.

Веднага познах гласа. „Ехе, под път и над път“ беше казал собственикът му, когато го бях попитал дали той или приятелите му познават някого на име Данинг. Беше ми отговорил, че в Дери е пълно с хора с фамилията Данинг и малко по-късно аз сам се бях уверил в думите му, но всъщност от самото начало той е бил съвършено наясно за кого питам. И това беше доказателството.

Острието на ножа му задълба още малко и аз усетих капка кръв да се спуска по лицето ми. Беше почти гореща по изстиналата ми кожа.

— Извади я веднага, приятел. Сещам се какво си скрил там вътре и, ако не си извадиш ръката празна, почерпката ти за Вси светии ще бъде 45 сантиметра японска стомана. Това нещо е адски остро. Ще изскочи направо от другата стана на главата ти.

Извадих си ръката от кесията — празна — и се обърнах с лице към Без Тиранти. Косата му се завиваше покрай ушите и над челото в мазни кичури. Тъмните му очи сякаш плуваха на бледото му, небръснато лице. Усетих толкова силно разочарование, че повече приличаше на отчаяние. Но не съвсем. Даже да пукна, — помислих си отново. Дори това да е последното нещо, което правя в живота си.

— В кесията има само шоколадови десерти — казах му меко. — Ако искате да се почерпите, господин Туркот, само кажете. Веднага ще ви дам един.

Той грабна кесията преди аз да успея да я докопам. Използва за целта ръката си, в която не държеше оръжие, което между другото се оказа щик от пушка. Не знам дали наистина беше японски, но доколкото успях да го огледам в падащия сумрак, бях склонен да се съглася, че е адски остър.

Той прерови кесията и извади моя револвер.

— Само шоколади, а? Това не ми изглежда шоколадово, господин Амбърсън.

— Това ще ми трябва.

— Аха, пък на грешниците в ада им трябва студена вода, ама няма.

— Говорете по-тихо.

Той натика револвера ми в колана си — точно както аз си бях представял, че ще постъпя, след като се провра през живия плет и мина в двора на Данинг — и после натика щика току под носа ми. Трябваше да впрегна цялата си воля, за да не се дръпна назад.

— Не ми казвай какво да правя… — той се олюля. Разтри стомаха си, после гърдите, а след това и обраслия си врат, сякаш нещо се беше закачило там. След това преглътна шумно.

— Господин Туркот, добре ли сте?

— Откъде ми знаеш името? — и преди да е дочакал отговор, продължи: — Бил е Пит, нали? Барманът в Сънливия долар. Той ти е казал.

— Да. А сега аз имам въпрос към теб. Откога ме следиш? И защо?

Той се ухили безрадостно и демонстрира няколко липсващи зъба.

— Това са два въпроса?

— Просто ми отговори.

— Ти май си мислиш — той направи гримаса, пак преглътна и се подпря на задната стена на гаража, — че ти командваш тука.

Аз огледах пребледнелия Туркот преценяващо. Господин Кийн може да беше проклетник, склонен към садизъм, но диагностичните му умения явно бяха на ниво. Все пак, кой би могъл да знае по-добре какви вируси върлуват из един град от местния аптекар? Бях почти сигурен, че няма да имам нужда от останалия Каопектейт, но на Бил Туркот май щеше да му дотрябва. Да не говорим, че и непромокаемите гащи щяха му дойдат добре, веднъж щом проклетия вирус се захванеше за работа.

Това може да се окаже много добре за мен или много зле, помислих си, но това бяха глупости. Нищо добро не можеше да излезе от тая ситуация. Както и да е. Трябва да го накарам да продължи да говори. И като почне да повръща — стига преди това да не ми е прерязал гърлото или да не ме е гръмнал със собствения ми патлак — тогава ще ми падне.

— Хайде де, кажи ми — подканих го аз. — Мисля, че заслужавам да знам защо ме следиш, след като нищо не съм ти направил.

— Обаче си намислил на него да направиш нещо, тъй ми се струва на мене. Това дето го разправяш из града, че търгуваш с имоти са пълни глупости. Дошъл си тук, само заради него — той кимна към къщата отвъд живия плет. — Сигурен бях в момента, в който изплю името му за първи път.

— Но как е възможно? Тук гъмжи от хора на име Данинг, ти самият го каза.

— Да, ама на мен не ми пука за всички останали Данинг. Само за този — той вдигна ръката с щика и избърса потта от челото си с ръкава. Сигурно щях да успея да го обезвредя в този момент, но не исках да вдигам шум. Пък и ако револверът случайно гръмнеше, сигурно аз щях да отнеса куршума. Освен това той беше успял да ме заинтригува.

— Трябва да ти е направил страхотна услуга, че да му станеш личен ангел хранител — поинтересувах се аз.

Той изджафка кратък безрадостен смях.

— Бива си те да ги редиш, ама в известен смисъл си прав. Предполагам, че съм му нещо като ангел хранител. Поне засега.

— Как така?

— Защото той е мой, Амбърсън. Тоя кучи син уби малката ми сестра и ако някой ще го гърми или… разпори — той заплашително размаха щика пред бледото си мрачно лице, — това ще съм аз.

9

Зяпнах го с отворена уста. Някъде в далечината се чу продължителен пукот — някой пакостник явно пускаше бомбички. Нагоре и надолу по Уичъм отминаваха възбудените викове на децата, но тук бяхме само ние двамата. Кристи и нейните познати от анонимните алкохолици се наричаха Приятелите на Бил^[4]. А ние тук бяхме Враговете на Франк. Идеален отбор, бихте си помислили, само дето Бил „Без Тиранти“ Туркот не ми приличаше на отборен играч.

— Ти… — подхванах аз, но после спрях. — Разкажи ми.

— Ако си поне на половина такъв умник, за какъвто се мислиш, и сам трябва да се сетиш. Или Чази не ти е разказал достатъчно?

В първия момент не го разбрах. После ми просветна. Дребният мъж с русалка, татуирана на ръката и физиономията на весела катерица. Само дето веселието се беше изпарило от лицето му, когато Франк Данинг го беше тупнал по гърба и го беше посъветвал да внимава къде си вре носа, защото е твърде дълъг и ще събере мръсотия. Преди това, докато Данинг беше забавлявал мъжете около майтапчийската маса на Трекър в дъното на Фенерджията, Чаз Фрати ми беше разказал за избухливия му нрав. Което, благодарение на съчинението на чистача, не беше новост за мен. „Едно момиче забременя от него. След година-две си взе детето и се разкара.“

Пристига ли нещо по радиовълните, командир Коуди? Май че да.

— Първата жена на Франк Данинг е била твоя сестра.

— Ето на, човекът откри тайната думичка и печели стотачка.

— Господин Фрати каза, че тя взела детето и го напуснала. Защото й било писнало от пиянските му изстъпления.

— Да, това ти е казал, защото повечето хора, сигурно и самия Чаз, вярват, че така е станало, обаче аз си знам. Клара и аз бяхме много близки. Докато растяхме можехме да разчитаме само един на друг. Ти няма откъде да знаеш какво означава това, защото ми се струваш студен като риба, но така беше.

Аз си спомних за единствената щастлива година, която бяхме прекарали с Кристи — шест месеца преди и шест месеца след сватбата.

— Не съм чак толкова студенокръвен и знам за какво говориш.

Той пак се разтриваше, но май още не го беше забелязал — от корема към гърдите, от гърдите към гърлото и обратно. Лицето му съвсем беше пребледняло. Зачудих се какво ли е обядвал, но едва ли щях да се чудя дълго.

— Вярно ли? Тогава сигурно ще ти се стори интересно, че тя никога не ми писа, след като с Майки заминаха. Даже картичка не ми е пращала. На мен това ми е много повече от интересно, защото тя никога не би постъпила така. Тя знаеше колко ми е скъпа. И знаеше колко много обичах хлапето. Тя беше на двадесет, а Майки на година и половина, когато оня шибан шегаджия ги обяви за изчезнали. Това беше лятото на ’38-ма. Сега тя би била на четиридесет, а племенникът ми на двадесет и една. Достатъчно възрастен да гласува, мамка му. Да не искаш да повярвам, че тя няма да напише поне ред на брат си, който попречи на Заядливия Ройс да й натика спаружения си салам, когато бяхме още хлапета? Или няма да поне веднъж да помоли за малко пари, докато се устрои в Бостън или Ню Хейвън, или където и да било. Ами че аз за нея…

Той се намръщи, издаде същия ърк-ълп звук, който аз бях опознал така добре и залитна назад към стената на гаража.

— Трябва да седнеш — казах му аз. — Явно си болен.

— Никога не се разболявам. Даже настинка не съм хващал от шести клас насам.

Ако това беше вярно, явно тоя вирус щеше да го прегази, като германци, нахлуващи във Варшава.

— Това е стомашен грип, Туркот. Мен ме държа буден цяла нощ. Господин Кийн, аптекарят, каза, че доста хора е натръшкал.

— Оня стиснат женчо нищо не разбира. Добре съм си — той тръсна мазни къдрици, за да ми покаже колко точно е добре. И лицето му стана бяло като чаршаф. Ръката му, държаща японски щик трепереше, както и моята беше треперила до обед. — Искаш ли да ме изслушаш или не?

— Разбира се — крадешком погледнах часовника си. Беше шест и десет. Времето, което допреди малко едва се влачеше, сега се беше разбързало. Къде ли беше Франк Данинг в момента? Дали беше още на работа? Едва ли. Сигурно днес си беше тръгнал по-рано с извинението, че ще изведе децата си на обиколката за Вси светии. Само дето това изобщо не беше планът. Той беше в някой бар, при това не Фенерджията. Там той си позволяваше да изпие една, най-много две бири. Което му понасяше безпроблемно, макар че, ако съдех по жена си, а тя мисля беше добър пример — те никога не му стигаха и умът му винаги жадуваше още.

Не, когато наистина имаше желание да се напие до забрава, вероятно го правеше в най-мизерните барове на Дери: Спицата, Сънливия долар, Кофата. Или може би дори в някоя от абсолютните дупки, накацали над токсичната Кендъскиг — „При Уоли“ или съвсем пропадналия „Салон Парамаунт“, където древни развратници с наклепани с грим лица доизживяваха дните си по високите столове пред бара. Интересно, дали и там той разказваше смешки, които разсмиваха цялото заведение? Дали хората изобщо го доближаваха, докато той усърдно разпалваше въглените на беса, заседнали в главата му, с обилни количества концентриран алкохол? Едва ли, освен ако не искаха да се простят с някой и друг зъб.

— Когат’ сестра ми и момчето й изчезнаха, те с Данинг живееха под наем в една къщичка в предградието Кашман. Той тогава пиеше като смок, пък когато пие, най-обича да си развърти юмруците. Редовно виждах синините й, а веднъж дясната ръка на малкия Майки беше посинена от китката до лакътя. Попитах я: „Той бие ли ви, теб и детето? ’Щото ако ви бие, аз ще му дам да се разбере.“ Тя отрече, ама не ме погледна в очите, когато го каза. После ми вика: „Стой настрана от него, Били, той е много силен. Ти също си силен, но си кльощав. Малко по-силен вятър направо ще те отнесе. Той ще те нарани.“ Шест месеца по-късно двамата изчезнаха. Напуснали го, той така каза. Обаче в оня край на града има бая гористи райони. Гори и блата. Ясно ти е какво се е случило, нали?

Ясно ми беше. Някой друг едва ли щеше да му повярва, защото Данинг се беше превърнал в уважаван гражданин, който изглежда отдавна е овладял проблема си с алкохола. А също и заради неоспоримия му чар. Но аз имах свой собствен източник, нали така?

— Мисля, че е избухнал. Мисля, се е прибрал пиян и тя е казала нещо не на място или нещо съвсем безхитростно…

— Безхит… какво?

Аз обърнах поглед към плета и двора зад него. Отвъд тях една жена за момент се мярна на кухненския прозорец и изчезна. В дома на Данинг вечерята беше сервирана. Дали имаха десерт? Желе и сметана? Пай с бисквити Риц? Едва ли. Кой приготвя десерт вечерта на Вси светии?

— Казвам, че и според мен ги е убил. Нали това е твоята теория?

— Е, да… — той изглеждаше едновременно изненадан и подозрителен. Мисля, че всеки, който е бил обсебен от някаква мисъл, изглежда по същия начин, когато чуе някой друг не само да изрича собствените му съмнения, но и да ги потвърждава. „Сигурно е някакъв номер“, мисли си той. Но не, никакъв номер не е. И със сигурност не е лакомство.

— Тогава Данинг е бил на двадесет и две, нали? Целият живот е бил пред него. Сигурно си е помислил: „Вярно, извърших нещо ужасно, но мога да оправя нещата. Тук сме близо до гората, най-близките съседи са на миля от нас…“ Толкова далеч ли са били, Туркот?

— Поне — отговори той свъсено. С едната ръка разтриваше основата на гърлото си. Беше отпуснал щика. Щеше да е съвсем лесно да го грабна с дясната си ръка, но пък нямаше начин да измъкна револвера от колана му, а аз и не исках. Реших, че вирусът ще се погрижи за господин Туркот вместо мен. Наистина си мислех, че ще се размине толкова лесно. Много набързо забравих колко твърдоглаво е миналото.

— Така че той е завлякъл телата в гората, заровил ги е и казал на всички, че са избягали. Едва ли са разследвали случая особено внимателно.

Туркот извъртя глава и се изплю.

— Той е от добро местно семейство. Моето семейство се премести от долината Сейнт Джон в ръждясал стар пикап, когато аз бях на десет, а Клара на осем — най-обикновена бяла измет. Ти как мислиш?

Мислех си, че това е бил поредният случай, в който Дери си е Дери — това се въртеше в моята глава. И макар да разбирах чувствата на Туркот и му съчувствах за загубата, той говореше за старо престъпление. Лично мен повече ме занимаваше престъплението, което щеше да се случи след около два часа.

— Ти си изпратил Фрати да говори с мен, нали? — сега вече това беше очевидно, но и разочароващо. Аз наистина бях помислил, че човекът просто бъбри приятелски с някого, с когото се е запознал на по бира и хапки омар. Бях сгрешил. — Приятели ли сте?

Туркот се усмихна, но усмивката му повече приличаше на гримаса.

— Аз, да си другарувам с фрашкания чифутски крал на заложните къщи? Ти пък. Искаш ли да чуеш една историйка?

Аз пак хвърлих бърз поглед към къщата и реших, че имам още малко време. Докато Туркот говореше, добрият стар стомашен вирус се трудеше здравата. В момента, в който се свиеше надве, за да повърне, щях да го цапардосам.

— Защо не.

— Аз, Данинг и Чаз Фрати, всички сме на една и съща възраст — четиридесет и две. Можеш ли да си представиш?

— Разбира се — само дето Туркот, чийто живот никак не е бил лесен, а и сега, както беше болен (нищо, че не искаше да си го признае), изглеждаше към десет години по-възрастен от тях двамата.

— Когато бяхме последна година в старото общинско училище, аз бях помощник треньор на футболния отбор. Викаха ми Бил Тигъра — не е ли забавно? Кандидатствах за отбора първата, а после и втората година на гимназията, ама не ме взеха. Твърде слаб за нападение, твърде бавен за задните линии. Цял живот все същото слушам. Обаче обичах играта и не можех да си позволя да си купувам билети за мачовете — понеже мойто семейство нямаше пукната пара — така че станах помощник треньор. Добре звучи, ама знаеш ли какво означава?

Разбира се, че знаех. В живота си като Джейк Епинг не се занимавах с недвижими имоти, а с гимназиално образование, а някои неща просто не се променят.

— Бил си момчето за всичко.

— Аха. Носех им вода и държах кофата, ако на някой му се додрайфа след цялото това търчане в жегата или ако го бяха нацелили в топките. Освен това трябваше да оставам до късно, за да им обирам боклуците от игрището и да събирам насраните им долнища, дето ги хвърляха под душовете.

Той направи гримаса. Представих си, как стомахът му влиза в ролята на малка лодка сред бурното море. Първо литва нагоре, момчета… а после се извива стремглаво надолу.

— И значи, един ден, септември или октомври, ’34та, аз съм на терена съвсем сам след тренировката, прибирам в количката си подплънки, ластични бинтове и всичко, дето те оставяха след себе си. И какво да видя — Чаз Фрати търчи през игрището, книгите му се разпиляват след него, а няколко гамени го гонят и… Иисусе Христе, какво беше това?!

Той се опули, очите щяха да изскочат от пребледнялото му лице. И този път можех да пробвам да грабна оръжията му, но се отказах. Той пак разтриваше гърдите си. Не стомаха, а гърдите. Това трябваше да ми се стори необичайно, но бях твърде ангажиран със собствените си мисли. А и с историята, която ми разказваше. Това е то проклятието на литераторите — една добра история винаги ни отвлича вниманието, дори в най-неподходящия момент.

— Спокойно, Туркот. Просто хлапетата гърмят пиратки, нали е Вси светии.

— Не се чувствам добре. Май беше прав за тоя грип.

Ако сметнеше, че скоро ще е твърде болен да действа, той можеше да направи нещо прибързано.

— Остави го сега грипа, кажи за Фрати.

Той се ухили. На бледото му, потно, обрасло лице, тази усмивка беше особено притеснителна.

— Добрият стар Чази търчеше с всички сили, обаче ония го настигнаха. На двадесетина метра от южната врата на терена имаше една яма, издълбана от дъждовете, и те го бутнаха вътре. Сигурно няма да се изненадаш, че един от тях беше Данинг.

Поклатих глава отрицателно.

— Та значи, те скочиха долу след него, смъкнаха му панталоните и почнаха да го блъскат наоколо и да го пердашат. Аз им извиках да спрат. Тогава един от тях погледна нагоре и ми извика: „Що не слезеш тук долу и да ни накараш, шибаняк. Ще ти дадем двойна порция от това, дето сме заделили за него.“ Аз изтърчах в съблекалнята и казах на няколко от футболистите, че едни момчета тормозят едно хлапе и може би те биха могли да помогнат. На тях не им пукаше кой кого тормози, ама винаги бяха готови да се пердашат. Така че изскочиха навън, някои както си бяха по бельо. И искаш ли да чуеш нещо адски забавно, Амбърсън?

— Естествено — пак погледнах часовника си крадешком. Почти седем без четвърт. В къщата на Данинг Дорис мие чиниите и вероятно слуша новинарския тандем Хънтли-Бринкли по телевизията.

— Да не закъсняваш за някъде — попита Туркот. — За шибания влак ли бързаш?

— Щеше да ми споделиш нещо забавно?

— О, да. Те пееха училищния химн. Какво ще кажеш?

Във въображението си виждах как десетина едри полуоблечени момчета търчат по терена, нетърпеливи за малко тупаник след тренировката и пеят с цяло гърло: „Напред, Тигри на Дери, ний веем високо вашия флаг!“ Наистина беше забавно.

Туркот видя, че се подсмихвам и ми се ухили в отговор. Беше измъчена, но истински весела усмивка.

— Футболистите добре наредиха двамина от онези момчета. Но не и Франки Данинг. Това плямпало, като видя, че ще ги надвият се чупи в гората. Чази лежеше на земята и си държеше ръката. Беше счупена. Обаче можеше да е и много по-зле. Сигурно щеше да стигне до болница. Един от футболистите го видя да лежи там, побутна го с крак — както побутваш кравешко лайно, в което едва не си стъпил — и му вика: „И к’во, дойдохме чак дотук, че да спасим сланините на еврейчето?“ И всички се разсмяха, защото нали разбираш — еврейче, сланина? „О, на кого му пука“, обади се друг. „Нали им сритахме задниците. На мен и толкова ми стига.“ След това те си тръгнаха, а аз помогнах на Чаз да се измъкне от ямата. Даже го изпратих до у тях, ’щото ми се стори, че може да припадне. Беше ме страх, че Франки и дружките му може да се върнат. И той се страхуваше, но въпреки това останах с него. Да пукна, ако знам защо. Да беше му видял къщата — същински палат. Заложните къщи трябва да са много успешен бизнес. Като стигнахме, той ми благодари. И беше искрен. Всеки момент щеше да ревне. Аз му казах: „За нищо. Просто не мога да гледам шестима срещу един“. Което беше вярно, обаче нали знаеш какво казват за евреите — те никога не забравят дълг или услуга.

— И ти му поиска да си изплати дълга, като ти помогне да ме проучиш.

— О, на мен ми беше съвсем ясно, какво си намислил, приятел. Просто исках да съм сигурен. Чаз ми каза да не те закачам. Каза, че си му се сторил свестен. Но става ли въпрос за Франк Данинг, не мога да не се намеся. Никой няма да се разправя с него, освен мен. Той е мой.

Той се смръщи и пак почна да разтрива гърдите си. И този път ми просветна.

— Туркот, стомахът ли ти създава ядове?

— Не, гърдите. Тежко ми е.

Това не звучеше добре и веднага ми хрумна: „Ето че и той се натика в чорапа“.

— Седни, преди да се строполиш — направих крачка към него. Той измъкна револвера. Кожата на гърдите ми, където би попаднал куршума, започна зверски да ме сърби. Можех вече да съм се справил с него, помислих си. Можех да съм приключил, обаче, не, трябваше да му слушам приказките, трябваше да чуя края на историята.

— Ти сядай, братче. Разпусни, дет’ се вика.

— Ако това е сърдечен удар…

— Никакъв сърдечен удар не получавам. Сядай долу.

Аз седнах и го огледах как се подпря на гаража. Устните му бяха синкави, което никога не е добър знак.

— На теб какво ти е направил? — попита Туркот. — Това искам да знам. Това трябва да знам, преди да реша какво да те правя.

Аз внимателно обмислих как да му отговоря. Сякаш от това зависеше животът ми. А може и така да беше. Не мислех, че Туркот е хладнокръвен убиец, независимо той какво си мислеше. Ако беше така, Данинг отдавна щеше да почива в гроб съседен на родителите му. Обаче Туркот държеше моя револвер и не беше добре. Можеше да гръмне случайно. Същата сила, която ми пречеше да променя събитията, можеше да му помогне.

Ако му обяснях по подходящ начин — т.е. без да споменавам по-налудничавите моменти — той може би щеше да ми повярва. Заради онова, което самият той вече знаеше в сърцето си.

— Ще се случи отново.

Той понечи да попита за какво говоря, но после и сам се сети. Очите му се разшириха.

— Имаш предвид… нея? — той погледна към плета. Дотогава не съм сигурен, че осъзнаваше чия къща е от другата страна.

— Не само нея.

— Някое от децата?

— Не едно. Всичките. Той се е запил тази вечер, Туркот. Всеки момент ще изпадне в поредния пристъп на див бяс. Знаеш за какво говоря. Само че този път няма да има скрито-покрито. Пък и на него вече не му пука. Това му се трупа от последния му запой, когато на Дорис й е писнало да я ползва като боксова круша. Тя го изгонила от вкъщи, знаеше ли?

— Всеки знае. Живее в пансион на Милосърдие.

— Той се опитва да си върне нейната благосклонност, обаче обаянието му вече не й действа. Тя иска развод и когато той проумее, че не може да я разубеди, ще я нападне с чук. После ще се отърве и от децата по същия начин.

Той ми се намръщи. В едната ръка стискаше щик, в другата револвер. „Малко по-силен вятър ще те отнесе“, беше казала сестра му преди всички онези години, но тази вечер изглежда и лек бриз щеше да свърши работа.

— Ти откъде знаеш.

— Нямам време да ти обясня, но го знам със сигурност. И съм тук да му попреча. Така че върни ми револвера и ме остави да си свърша работата. Заради сестра ти. И заради племенника ти. И защото дълбоко в себе си, мисля че си свестен тип — това бяха пълни глупости, но баща ми винаги казваше, ако ще баламосваш някого, не си играй на дребно. — Защо иначе си отървал Чаз Фрати от почти смъртоносен пердах?

Той обмисляше думите ми. Почти можех да чуя как колелцата се въртят и потракват в главата му. Тогава в очите му просветна нещо. Може би беше последният отблясък на залеза, но на мен ми заприлича на пламъка, който сега гореше в празните очни кухини на стотици издълбани тикви. Устните му се разтеглиха в усмивка. Думите, които произнесе след това можеха да са плод само на болен ум… или на човек, живял твърде дълго в Дери…, или и двете.

— Значи ще ги погне, а? Ами хубаво тогава.

— Какво?!

Той насочи револвера към мене.

— Сядай долу, Амбърсън, не се впрягай.

Аз седнах с нежелание. Вече минаваше седем вечерта и той почваше да изглежда като сянка.

— Господин Туркот, Бил, знам, че не ти е добре, така че може би не ме разбираш. Там вътре има жена и четири малки деца. Малкото момиченце е само на седем, за бога.

— Моят племенник беше много по-малък — Туркот произнесе тази фраза с тежест, сякаш тя обясняваше всичко. А също оправдаваше всичко. — На мен ми е твърде лошо, за да го спра, а на теб не ти стиска. Веднага ти личи.

Помислих си, че греши. Това би могло да е вярно за Джейк Епинг от Лисбън Фолс, но аз се бях променил.

— А защо не ме оставиш да се опитам? Това няма да е в твоя вреда.

— Защото даже да го гръмнеш, няма да е достатъчно. Току-що ми се изясни. Дойде ми като… — той щракна пръсти, — като гръм от ясно небе.

— Говориш несвързано.

— Така ти се струва, ’щото не си гледал двайсе’ години как типове като Тони и Фил Трекър се отнасят с него като с шибан крал. Двайсе’ години жените в бара му се слагат, сякаш е Франк Синатра. Той кара Понтиак, докато аз си скъсвах задника да работя в шест различни фабрики за минимална заплата и дишах такива боклуци, че едва можех да се надигна сутрин.

Ръката продължи на разтрива гърдите му отново и отново. Лицето му беше размазано бледо петно в сумрака на улица Уаймор 202.

— Малко му е на този шибаняк да умре. Най-добре да го пратят за четирсе’ години в Шоушенк, дето като си изпусне сапуна, няма да му стиска да се наведе да си го вземе, а за пиене ще му дават само сок от сливи — гласът му отслабна. — И знаеш ли какво още?

— Какво? — усетих, че изстивам.

— Когато изтрезнее, те ще му липсват. Ще знае какво е направил и ще му се иска да не е ставало така — гласът му беше паднал до хрипкав шепот. Така трябва да звучат неизлечимо умопобърканите пациенти на Джунипър Хил или други подобни институции, когато късно вечер ефектът от лекарствата им изчезне и те говорят сами на себе си. — Може да не му е толкоз мъчно за жената, ама за децата със сигурнос’.

Той се засмя и веднага се намръщи, сякаш от смеха го заболя.

— Та, кой знае дали ще стане както казваш, обаче знаеш ли какво? Ние сега ще почакаме и ще видим.

— Туркот, това са невинни деца.

— И Клара беше невинна. И малкият Майки — сенчестите му рамене се свиха. — Майната им.

— Не може да говориш сер…

— Млъквай. Ще чакаме.

10

Стрелките на часовника, който Ал ми беше дал, фосфоресцираха на тъмно и аз гледах с ужас и отчаяние как голямата стрелка първо изпълзя към долния край на циферблата, а после почна да се катери обратно. Двадесет и пет минути до началото на Новите приключения на Елъри Куин. Двадесет. Петнадесет. Опитах се да го заговоря, но той ми каза да мълча. Продължаваше да разтрива гърдите си и спря само колкото да извади цигара от джобчето на ризата си.

— Страхотна идея — вметнах аз. — Сърцето ти направо ще литне.

— Затваряй си устата.

Той заби щика в чакъла, покриващ земята зад гаража, и запали цигарата си с очукана запалка Зипо. В краткия проблясък на пламъка видях, че по лицето му се стича пот, въпреки че нощта беше доста хладна. Очите му сякаш бяха хлътнали в орбитите си и лицето му приличаше на череп. Той засмука дима и после го изкашля. Мършавото му тяло се разтресе, но револверът не трепна. Остана си насочен към гърдите ми. Над главите ни небето се беше покрило със звезди. Беше осем без десет. Докъде ли е бил стигнал Елъри Куин, когато Данинг се е появил? В съчинението на Хари не пишеше, но според мен не е бил особено напреднал. Вярно, че утре не е учебен ден, но Дорис Данинг не би позволила на седемгодишната Елън да остане навън по-късно от десет, дори да е заедно с Туга и Хари.

Осем без пет.

И внезапно ми хрумна една идея. Тя беше кристално ясна, като неоспорима истина, и аз заговорих, докато мисълта беше още свежа.

— Страхливец нещастен.

— Какво? — той се изпъна сякаш някой го беше смушкал.

— Много добре ме чу — сопнах се аз и казах, като го имитирах: — „Никой не може да закача Франк Данинг освен мен. Той е мой.“ Това го плещиш двадесет години, нали? А още нищо не си му направил.

— Казах ти да млъкваш.

— Че даже двадесет и две! Не си му направил нищо и когато е тормозил Чаз Фрати, нали така? Търтил си като малко момиченце право при футболистите.

— Ама те бяха шестима.

— Да, обаче оттогава си виждал Данинг насаме достатъчно пъти, но не ти е стискало даже да метнеш обелка от банан на пътя му и да се надяваш, че ще се подхлъзне. Ти си шибан страхопъзльо, Туркот. Криеш се тук като заек в дупката си.

— Млъквай!

— Плещиш някакви глупости как най-добре щяло да бъде да го видиш в затвора, само за да не ти се налага да признаеш, че…

— Млъквай!

— … си просто един страхлив женчо, дето оставя убиеца на сестра си да си развява байрака двадесет години…

— Предупреждавам те! — той запъна ударника на револвера.

Аз се тупнах в гърдите.

— Давай, направи го. Всички ще чуят изстрела, полицията ще дойде, Данинг ще чуе врявата и ще подвие опашка, а ти ще се озовеш в Шоушенк вместо него. Сигурен съм, че и там имат някой противен цех, в който да работиш, само дето ще ти плащат петаче на час, вместо долар и двадесет. И на теб ще ти хареса, защото няма да се наложи да обясняваш сам на себе си защо си стоял безучастен като пън всички тези години без да направиш нещо. Ако сестра ти беше жива, тя би те зплю…

Той се хвърли напред, явно с намерението да притисне дулото о гърдите ми, но се спъна в собствения си щик. Аз блъснах револвера настрани с опакото на ръката си и той гръмна. Куршумът трябва да се е забил в земята точно до крака ми, защото разпръснатите камъчета се удариха о крачола ми. Грабнах пистолета и го насочих към него, готов да стрелям, ако той дори се опиташе да вдигне щика.

Вместо това той се отпусна към стената на гаража. С две ръце притискаше гърдите си отляво и издаваше тихи задавени звуци.

Някъде, недалече, на Косут или Уаймор, един мъж извика: „Веселбата си е веселба, деца, обаче още една пиратка и викам полиция! Хубавичко си помислете!“

Аз въздъхнах облекчено. Туркот също издишаше, но съвсем накъсано. Задавените звуци продължиха, докато той се свличаше по стената и накрая се просна върху чакъла. Аз взех щика, зачудих се дали да не го натикам в колана си и после реших, че сигурно ще се забие в крака ми, докато се провирам през живия плет, понеже миналото се трудеше с всички сили да ме спре. Вместо това го метнах в тъмния двор и чух как дрънна, когато се удари о нещо. Може би беше ударил гостоприемната кучешка колибка.

— Линейка — изграчи Туркот. Очите му бяха овлажнели, вероятно от сълзи. — Моля, Амбърсън. Много боли.

Линейка. Добра идея. И ето ви нещо крайно забавно. Бях прекарал в Дери — през ’58-ма — почти два месеца, но първата ми реакция беше да натикам ръка в джоба на панталона, където държах мобилния си телефон, когато не носех сако. Пръстите ми не напипаха нищо, освен дребни монети и ключовете за Сънлайнъра.

— Съжалявам, Туркот. Не си се родил в правилния век за бърза помощ.

— Какво?

Според моя часовник, Новите приключения на Елъри Куин вече бяха почнали за радост на очакващата ги Америка.

— Стискай зъби — казах му аз и се проврях през плета, вдигнал ръката без револвер, за да предпазя лицето си от твърдите остри клончета.

11

Препънах се в пясъчника по средата на двора на Данинг, проснах се в цял ръст и лицето ми се озова току срещу празния поглед на кукла, която носеше тиара и нищо друго. Револверът изхвърча от ръката ми. Аз запълзях наоколо на четири крака, убеден, че никога няма да го намеря, че опърничавото минало най-после ме е надвило. Вярно, този номер, не беше толкова внушителен, колкото стомашния грип и появата на Туркот, но си го биваше. В следващия момент го забелязах да лежи на ръба на светлото петно, хвърляно от кухненския прозорец и в същата секунда чух, че по Косут се приближава кола. Движеше се много по-бързо, отколкото един разумен водач би си позволил на улица, пълна с деца, носещи маски и торбички с лакомства. Знаех кой е шофьорът преди още да чуя писъка на спирачките.

В къщата на номер 379 Дорис Данинг седеше на дивана с Трой, докато Елън припкаше наоколо в костюма си на индианска принцеса, нетърпелива да излезе навън. Трой тъкмо й беше казал, че когато те тримата с Туга и Хари се върнат, той ще им помогне да си изядат сладките. А Елън му отговаряше: „Няма начин, маскирай се и сам си изпроси бонбоните“. Това щеше да разсмее всички, дори Хари, който беше в тоалетната, за да пусне една вода в последния момент. Понеже Елън беше същинска Лусил Бол и можеше да разсмее всеки.

Аз грабнах револвера. Той се изплъзна от потните ми пръсти и пак тупна на тревата. Глезенът зверски ме болеше, където беше пресрещнал ръба на пясъчника. От другата страна на улицата се затръшна врата на кола и по паважа отекнаха забързани стъпки. В този момент си помислих: Залости вратата, мамче, това не е просто твоят избухлив съпруг — целият Дери се е запътил към входната ти врата.

Вдигнах револвера, изправих се залитайки, препънах се в собствените си крака и за малко пак да се строполя, но запазих равновесие и се втурнах към задната врата. Полегатата врата на мазето беше точно на пътя ми. Заобиколих я, убеден, че ако стъпя върху нея, тя ще пропадне под тежестта ми. Имах чувството, че даже въздухът се е сгъстил като сироп и се опитва да ме забави.

Даже да пукна, помислих си пак. Даже да умра тук и да не успея да спра Озуалд и милиони да умрат. Каквото и да става. Защото точно в момент те са най-важни.

Задната врата ще е заключена. Толкова бях сигурен в това, та за малко да падна назад, когато дръжката се завъртя и вратата се люшна навън отворена. Влязох в кухнята, която още миришеше на печеното, което госпожа Данинг беше приготвила в своята печка Хотпойнт. Мивката беше пълна с чинии. На плота имаше сосиера, а до нея чиния със студени спагети. Откъм телевизора долиташе треперлив музикален съпровод на цигулка — от вида който Кристи наричаше „музика за убийство“. Колко подходящо. На плота лежеше също гумената маска на Франкенщайн, която Туга смяташе да носи на обиколката. До нея имаше книжна кесия, на която с черен молив беше написано „Сладките на Туга, не пипай!“.

В своето съчинение Хари беше написал, че майка му казала: „Махай се оттук с това нещо, не трябва да си тук“. Това което аз я чух да казва, докато пресичах тичешком линолеума към сводестия проход между кухнята и дневната, беше: „Франк? Какво правиш тук?“. Гласът й започна да се повишава. „Какво е това? Какво си… махай се от тук!“

След това тя изпищя.

12

Когато стигнах свода, чух детски глас:

— Кой си ти? Защо мама вика? Татко ли е тук?

Обърнах глава и видях десетгодишния Хари Данинг, застанал на вратата на малко сервизно помещение в далечния край на кухнята. Беше облечен с кожения си костюм и носеше пушката си в едната ръка. С другата си дърпаше ципа. Тогава Дорис Данинг изпищя втори път. Момчетата крещяха. Чу се удар — тежък, противен звук — и писъкът пресекна.

— Не, татко, не я наранявааай! — изписка Елън.

Аз се втурнах в дневната и се заковах с отворена уста. От съчинението на Хари бях останал с впечатление, че ще трябва да спра човек с чук, какъвто можеш да откриеше във всяка кутия с инструменти. Това не беше предметът в ръцете му. Вместо това той държеше ковашки чук с десеткилограмова глава и го размяташе сякаш беше играчка. Ръкавите му бяха навити и аз виждах изпъкналите му мускули, тренирани двадесет години с разфасоване на месо и прехвърляне на животински трупове. Дорис беше паднала на килима. Той вече беше счупил ръката й — костта стърчеше през разкъсания ръкав на роклята — а май и рамото й беше извадено. Лицето й беше пребледняло и замаяно. Тя пълзеше по килима пред телевизора, а косата беше паднала върху лицето й. Данинг тъкмо замахваше пак с чука. Този път той щеше да попадне в главата й, да раздроби черепа й и да разпръсне мозъка й по възглавниците на дивана.

Елън се опитваше да го избута обратно през вратата.

— Спри, татко, спри!

Той я сграбчи за косата и я захвърли настрани. Тя полетя през въздуха и от украсата на главата й се посипаха пера. Удари се о люлеещия се стол и го преобърна.

— Данинг! — извиках му аз. — Престани!

Той ме погледна с червени, влажни очи. Беше пиян. Плачеше. От ноздрите му висяха сополи, а по брадичката му се стичаше слюнка. Лицето му беше набръчкано от бяс, страдание и недоумение.

— Кой, мамка му, си ти? — а после се втурна към мен, без да дочака отговор.

Аз дръпнах спусъка на револвера, убеден, че този път ще засече. Но той стреля. Куршумът го удари в рамото. На бялата му риза разцъфтя кървава роза. Изстрелът го завъртя настрани, но той продължи пътя си. Вдигна чука. Петното на ризата му се разрасна, но той явно не го усещаше.

Дръпнах спусъка втори път, но нещо ме блъсна и куршумът отхвърча някъде високо. Беше Хари.

— Спри, татко! — гласът му съвсем беше изтънял. — Спри или ще стрелям!

Артър „Туга“ Данинг пълзеше към мен, към кухнята. В момента, в който въздушната пушка на Хари гръмна — ка-чоу! — Данинг стовари чука върху главата на Туга. Лицето на момчето се превърна в кървава маса. Натрошени кости и кичури коса литнаха високо във въздуха. Капки кръв опръскаха таванската плафониера. Елън и госпожа Данинг не спираха да пищят.

Аз застанах по-стабилно и стрелях трети път. Този изстрел раздра дясната буза на Данинг чак до ухото, но пак не го спря. „Това не е човек“, помислих си тогава и все още съм убеден в това. Виждах само сълзливите му очи и скърцащата му уста. Той сякаш дъвчеше въздуха, а не го дишаше. Беше като мрънкащо кухо чучело.

— Кой, мамка му, си ти? — повтори отново. — Махай се от къщата ми.

Той отпусна чука назад и го завъртя хоризонтално със свистене. Аз се отпуснах на колене, за да го избегна и макар че десеткилограмовата глава изглежда не ме улучи — във всеки случай не усетих болка, поне не тогава — по главата ми се разля усещане за топлина. Оръжието изхвърча от ръката ми, удари стената и отскочи чак в ъгъла на стаята. Нещо топло се стичаше по лицето ми отстрани. Дали осъзнавах, че ме е закачил точно колкото да отвори петнадесетсантиметрова рана в скалпа ми? Че може би само три милиметра са ме делили от сигурна смърт? Не мога да отговоря. Всичко се случи за по-малко от минута. А може да са били и само тридесет секунди. Животът се обръща за миг и когато това се случи, то става много бързо.

— Изчезвай от тук! — изкрещях на Трой. — Вземи сестра си и се махайте. Повикайте помощ. Викайте с всички сил…

Данинг замахна с чука. Аз отскочих назад и металната буца се заби в стената, като натроши летвите и разпръсна облак мазилка, който се смеси с дима от изстрелите. Телевизорът още работеше. Все още свиреха цигулки — убийствената музика продължаваше.

Докато Данинг се опитваше да измъкне чука от стената, нещо профуча покрай мен. Беше въздушната пушка Дейзи. Хари я беше хвърлил. Дулото закачи Франк Данинг в разкъсаната буза и той изкрещя от болка.

— Малко копеленце! Ще те убия за това!

Трой изнасяше Елън през вратата. Значи те поне ще се наред, помислих си. Поне това успях да променя. Но преди да успеят да излязат, някой им препечи пътя на вратата, а после влезе в стаята със залитане и събори Трой и малката на земята. Но не видях нищо повече, защото Франк беше измъкнал чука и пак се беше насочил към мен. Аз отстъпих назад, като избутах Хари в кухнята с една ръка.

— Бягай през задната врата, синко, по-бързо. Аз ще го задържа, докато ти…

Франк Данинг изпищя и застина. От гърдите му стърчеше нещо. Беше се появило там като на магия. Предметът беше покрит с кръв и затова ми отне секунда да го разпозная: беше върхът на боен щик.

— Това ти е за сестра ми, шибаняк такъв — изграчи Бил Туркот. — Това е за Клара.

13

Данинг се строполи с крака в дневната и глава в прохода към кухнята. Но не се просна съвсем до долу. Върха на острието се заби в пода и го задържа леко надигнат. Един от краката му ритна конвулсивно и после замря. Изглеждаше сякаш беше умрял, докато е правил лицеви опори.

Всички крещяха. Въздухът вонеше на барутен дим, мазилка и кръв. Дорис влачеше деформираното си тяло към мъртвия си син, с коса увиснала пред лицето. Не исках да го вижда — главата на Туга беше разцепена чак до челюстта — но нямаше начин да я спра.

— Следващият път ще се справя по-добре, госпожо Данинг — казах аз, задавено. — Обещавам ви.

Цялото ми лице беше покрито с кръв. Трябваше да я избърша от лявото си око, за да виждам с него. След като още не бях изгубил съзнание, предположих, че раната ми не е сериозна, а и знаех, че раните по главата винаги кървят обилно. Обаче той добре ме беше подредил, затова реших, че ако направя това отново, ще трябва да намеря начин да се появя навреме и без да бъда забелязан.

Но преди да си тръгна, трябваше да говоря с Туркот. Или поне да се опитам. Той се беше отпуснал на пода до разперените крака на Данинг. Държеше си гърдите и се задъхваше. Лицето му беше мъртвешки бяло с изключение на устните, които бяха лилави като на дете похапвало боровинки. Протегнах се да хвана ръката му. Той сграбчи моята панически, но в очите му се прокрадна и съвсем тънък проблясък на хумор.

— Кой сега е страхопъзльо, Амбърсън?

— Не и ти — отговорих му. — Ти си герой.

— Да — пое си дъх той със свистене. — Да ме погребете с шибания ми медал.

Дорис беше прегърнала мъртвия си син. Зад нея Трой се щураше в кръгове из стаята, а Елън беше притиснала глава о гърдите му. Той не ни поглеждаше и май даже не осъзнаваше, че сме там. Малкото момиче ридаеше.

— Ще се оправиш — уверих го аз, сякаш можех да знам. — Обаче, слушай, това е много важно: искам да забравиш моето име.

— Какво име, ти така и не ми го каза.

— Точно така. И… нали се сещаш за моята кола?

— Форд — гласът му отслабваше, но очите му не се отделяха от моите. — Не е лош. Кабрио. Двигател с У-блок. Петдесет и четвърта или и пета.

— Никога не си го виждал. Това е най-важното Туркот. Трябва да стигна до центъра на щата тази вечер и ще трябва да карам по магистралата, защото не познавам другите пътища. Ако стигна за където съм тръгнал навреме, всичко ще е наред. Разбираш ли какво ти казвам?

— Никога не съм виждал колата — каза той и направи гримаса. — Ах, мамка му, ама че боли.

Аз сложих пръсти на гърлото му, покрито с набола брада и напипах пулса му. Беше учестен и неравен. В далечината се чуваха приближаващи се сирени.

— Ти постъпи правилно.

Той завъртя очи.

— За малко да се откажа. Не знам какво ми стана, трябва да съм си изгубил ума. Слушай, приятел, ако все пак те застигнат, не им казвай каквото ти казах… нали се сещаш, това дето аз…

— Дума няма да обеля. Ти се погрижи за него Туркот. Той беше бясно псе и ти го спря. Сестра ти би се гордяла с теб.

Той се усмихна и затвори очи.

14

Аз влязох в банята, взех една кърпа, намокрих я и избърсах кръвта от лицето си. Хвърлих я във ваната, грабнах още две и излязох в кухнята.

Момчето, заради което бях дошъл тук, стоеше на избелелия линолеум до печката и ме наблюдаваше. Въпреки, че трябва да бяха минали поне шест години, откак е спрял да си смуче палеца, в момента го смучеше. Очите му бяха разширени и печални, плувнали в сълзи. По бузите и челото му имаше малки пръски кръв. Това момче беше преживяло нещо, което щеше да остави следа върху целия му живот, но то нямаше да се превърне в Скокливия Хари. Или да напише съчинение, което да ме разплаче.

— Кой си ти, господине? — попита той.

— Никой — казах аз и го подминах на път към вратата. Но той заслужаваше повече. Сирените се чуваха по-наблизо, но аз се обърнах към него. — Твоят добър ангел — казах му.

След това се измъкнах през вратата в нощта на Вси светии, ’58-ма.

15

Минах по Уаймор нагоре до Уичъм, видях сините светлини, насочени към Косут и продължих да вървя. Когато минах две пресечки навътре в жилищния квартал, завих надясно по авеню Жерард. Хората бяха наизлезли по тротоара и се оглеждаха да видят откъде се чуват сирените.

— Господине, знаете ли какво се е случило? — попита ме един мъж, който държеше за ръка една Снежанка, обута с маратонки.

— Чух, че някакви деца пускали фойерверки. Може да са направили пожар.

Продължих си по пътя и се постарах да не обръщам лявата част на лицето си към него, защото наблизо имаше улична лампа, а моят скалп не беше съвсем престанал да кърви.

Още четири пресечки по-нататък завих обратно към Уичъм. Тук, далеч от Косут, Уичъм беше тъмна и тиха. Вероятно всички налични полицейски коли бяха на местопроизшествието. Хубаво. Почти бях стигнал ъгъла на Гроув и Уичъм, когато коленете ми омекнаха. Огледах се, не забелязах никакви деца или придружители и се отпуснах на бордюра. Не можех да си позволя да спирам, но се налагаше. Бях повърнал цялото съдържание на стомаха си и, с изключение на едно шоколадче, не бях ял нищо цял ден (а и не бях сигурен дали бях успял да го доизям преди Туркот да ме спипа). Освен това току-що бях преживял крайно агресивен епизод и бях ранен — все още нямах идея колко сериозно. Или трябваше да спра сега и да си поема дъх, или да припадна на тротоара малко по-нататък.

Склоних глава между коленете си и няколко пъти си поех дъх — бързо и дълбоко, както ме бяха учили по време на курса за спасители в Червения кръст, когато бях още в колежа. Отначало не можех да се отърва от образа на разцепената глава на Туга Данинг — пред очите ми беше как се пръска под смазващата сила на чука и това чувствително влоши нещата. После се сетих за Хари, който беше опръскан с кръвта на брат си, но иначе не беше пострадал. И Елън, която не беше в кома, от която никога нямаше да се събуди. И Трой. И Дорис. Ръката можеше да я боли до края на живота й, но поне щеше да има живот.

— Успях, Ал, направих го — прошепнах.

Но какво ли се беше случило през ’11-та? Какво ли бях причинил на ’11-та? Тепърва щях да узнавам отговорите на тези въпроси. Ако заради ефекта на пеперудата се беше случило нещо ужасно, винаги можех да се върна и да го изтрия… освен ако, като бях променил живота на семейство Данинг някак не бях повлиял и на Ал Темпълтън. Ами ако закусвалнята вече не беше на същото място? Ако той изобщо не се беше местил от Обърн? Или изобщо не беше отварял закусвалня? Изглеждаше малко вероятно, но… ето ме мен, седя на бордюр през ’58-ма, от главата ми, подстригана по маниер на ’58-ма се стича кръв — точно колко вероятно беше това?

Изправих се на крака, залитнах за момент, после продължих да вървя. В мое дясно, надолу по Уичъм, виждах пулсиращите сини светлини. На ъгъла с Косут се беше събрала тълпа, но всички бяха с гръб към мен. Църквата, до която бях оставил колата, беше от другата страна на улицата. Сънлайнърът беше останал сам на паркинга, но си изглеждаше наред — никой не му беше изпуснал гумите в пакостническия дух на Вси светии. Тогава видях един жълт правоъгълник, затъкнат под една от чистачките. В ума ми веднага изскочи Човекът с жълтата карта и сърцето ми се сви. Грабнах картончето и въздъхнах с облекчение, когато го прочетох: „Присъединете се към приятелите и съседите си за богослужението. Неделя от 9 ч. Новопристигналите винаги са добре дошли. Помнете, животът е въпросът, Иисус е отговорът.“

Аз пък си мислех, че твърдите наркотици са отговорът. В момента със сигурност ще ми дойдат добре, мърморех си аз, докато отключвах шофьорската врата. Сетих се за книжната кесия, която бях оставил зад гаража на къщата на улица Уаймор. Полицаите, претърсващи района, сигурно щяха да я намерят. Вътре щяха да открият няколко шоколадчета, почти празна бутилка Каопектейт и наръч продукти, които спокойно можеха да се нарекат памперси за възрастни.

Зачудих се какви ли изводи щяха да си направят.

Но не се задълбочих в размисли.

16

Докато стигна магистралата, главата ме болеше жестоко, но дори да не бях далеч от ерата на двадесет и четири часовите магазини, не съм сигурен дали щях да се престраша да спра. От ляво ризата ми беше пропита с кръв, която вече се втвърдяваше. Поне не бях пропуснал да заредя гориво. Веднъж се опитах да опипам раната с върховете на пръстите си и в отговор последва вълна зашеметяваща болка, която ме убеди да не правя втори опит.

Все пак направих една спирка по пътя, на една пикник зона в покрайнините на Аугуста. Дотогава минаваше десет и мястото беше опустяло. Включих лампата в колата и си проверих зениците в огледалото. Изглеждаха еднакви по размер, което беше облекчение. Пред мъжката тоалетна имаше хранителен автомат. За десет цента си купих шоколадов кекс със сметанов пълнеж. Изядох го на големи хапки докато шофирах и главоболието ми сякаш леко отслабна.

Когато стигнах Лисбън Фолс минаваше полунощ. Главната улица беше тъмна, но фабриките на Уоръмбо и Американски гипс работеха на пълни обороти, изхвърляйки вонята си във въздуха и разливайки киселинните си отпадъци в реката. Струпаните светлини ги правеха да изглеждат като космически кораби. Паркирах Сънлайнъра пред Кенебек Фрут, където щеше да си остане, докато някой не надникнеше вътре и не видеше кръвта по седалката на шофьора, волана и вратата. Тогава щяха да извикат полиция. Сигурно щяха да вземат отпечатъци от Форда. И може би те щяха да съвпаднат с отпечатъците по револвер 38ми калибър, открит на местопрестъплението в Дери. Името Джордж Амбърсън можеше да се спомене в Дери, а после и тук във Фолс. Но ако заешката дупка беше където я бях оставил, Джордж щеше да изчезне без следа, а отпечатъците принадлежаха на човек, който щеше да се роди едва след осемнадесет години.

Отворих багажника, извадих куфарчето и реших да оставя всичко друго. Кой знае, може би щеше да се озове във Веселия бял слон, магазина за вещи втора употреба близо до Тайтъс Шеврон. Прекосих улицата по посока фабриката, изпускаща своя драконовски дъх — шат-ууш, шат-ууш, който тя щеше да продължи да изпуска денонощно чак до ерата на свободна търговия на Рейгън, която щеше да изхвърли от пазара твърде скъпия текстил, произведен в САЩ.

Сушилната барака беше осветена от бяла флуоресцентна светлина, проникваща през мръсните прозорци на бояджийския цех. Забелязах веригата, отделила сушилнята от останалата част на двора. Беше твърде тъмно, за да разчета табелата, окачена там и за последно я бях видял преди около два месеца, но си спомнях текста: „Минаването забранено, докато не бъде поправена канализационната тръба“. Човекът с жълтата карта не се виждаше никъде — или сега вече беше Човекът с оранжевата карта?

Фарове осветиха двора и мен — като мравка върху чиния. Сянката ми подскочи, издължена и тясна, пред мен. Аз замръзнах, докато голям товарен камион бавно ме приближаваше. Очаквах шофьорът да спре, да се наведе през прозореца и да ме попита какво, по дяволите, правя там. Той намали, но не спря. Вдигна ръка за поздрав. Аз го поздравих в отговор. После той продължи към товарните платформи с дузина празни варели, които потракваха в каросерията. Аз продължих към веригата, огледах се набързо, и се мушнах под нея.

Вървях покрай стената на сушилнята, а сърцето биеше до пръсване в гърдите ми. Раната на главата ми пулсираше в същия такт. Този път нямаше парче бетон, което да маркира мястото. Бавно, казах си, бавно. Стъпалото е точно… тук.

Обаче не беше.

Под опипващия ми потропващ крак нямаше нищо друго, освен равен цимент.

Пристъпих малко по-напред и пак не открих нищо. Беше достатъчно студено, та дъхът ми да се превърне във видима пара, когато издишах, но по ръцете и врата ми изби лека, мазна пот. Отидох още малко по-нататък, но бях почти сигурен, че съм отишъл прекалено напред. Или заешката дупка беше изчезнала, или никога не е съществувала. Което означаваше, че целият ми живот като Джейк Епинг — от градината ми, която в гимназията беше спечелила награда от Бъдещите Фермери на Америка, през изоставения ми роман в колежа, до брака ми за една в общи линии мила жена, която почти беше удавила любовта ми към нея в алкохол — е бил само халюцинация, а аз винаги съм си бил Джордж Амбърсън.

Направих още няколко крачки и спрях, като дишах тежко. Някъде, може би в бояджийницата или в някой от тъкачните цехове, някой изкрещя: „Проклет да съм!“. Аз подскочих, а после подскочих втори път, когато възклицанието беше последвано от буен смях.

Не беше тук.

Нямаше го.

Или изобщо не беше съществувало.

Дали усетих разочарование? Страх? Паника? Нищо подобно, всъщност. Това, което усетих беше прокрадващо се чувство на облекчение. Помислих си: Бих могъл да живя тук. Като едното нищо. И ще бъде щастлив живот.

Истина ли беше това? Да. Да.

Покрай фабриките вонеше, а също и на обществените места, където хората пушеха като разпрани, но на повечето места въздухът беше изключително сладък. Изключително нов. Храната беше вкусна, млякото се доставяше до вратата. Известно време щях да усещам липсата на компютъра, но скоро щяха да осъзная колко пристрастен бях към тая проклетия и колко часове прекарвах в преглеждане на електронни съобщения и посещаване на Интернет страници по същата причина, поради която алпинистите искаха да изкачат Еверест: защото съществува. Мобилният ми телефон никога нямаше да звъни, защото нямах мобилен телефон, което беше огромно облекчение. Извън големите градове хората все още споделяха деривати на една телефонна линия и дали някой си заключваше вратата нощем? Дръжки. Страхуваха се от ядрена война, но аз знаех със сигурност, че жителите на ’58-ма щяха да доживеят старини без да видят атомна бомба да се взривява извън контролирана среда. Никой не се опасяваше от глобалното затопляне или терористи самоубийци, които забиват самолети в небостъргачи.

А ако моят живот през ’11-та не беше халюцинация (което аз знаех в сърцето си), все още можех да спра Озуалд. Просто нямаше да разбера какъв е бил крайният резултат. Не мислех, че ще доживея дотогава.

Добре. Първо, трябваше да се върна при Сънлайнъра и да се махна от Лисбън Фолс. Щях да стигна с колата до Луистън, да намеря автогара и да си купя билет за Ню Йорк. От там щях да взема влак за Далас. Или, хей, защо не самолет? Имах още доста пари, а на летището никой нямаше да ми иска документ за самоличност със снимка. Стига да си платях билета, Трансуърлд Авиолинии щяха да ме приветстват на борда.

Облекчението от това решение беше толкова голямо, че краката ми пак поддадоха. Този път не беше толкова зле, колкото в Дери, когато трябваше да седна, но залитнах към сушилната бараката. Закачих стената с лакът и се разнесе лек кух звук. И от празното пространство чух глас. Груб, гърлен. Глас от бъдещето, един вид.

— Джейк? Ти ли си? — думите бяха последвани от пристъп на суха, пресеклива кашлица.

За малко да си замълча. Можех да си замълча. После се сетих каква голяма част от живота си Ал беше вложил в този проект. И че сега аз бях единствената му надежда. Обърнах се към звука на кашлицата и проговорих с нисък глас.

— Ал? Говори ми, моля те. Брой на глас — помислих си, че мога да добавя „Или просто продължавай да кашляш“.

Той започна да брои. Аз последвах звука на числата, като опипвах земята с крак. След десет стъпки, много по-далеч от мястото, където се бях отказал — обувката ми едновременно направи крачка напред и попадна на препятствие, което я спря на място. Аз се огледах още веднъж. Поех още веднъж въздуха, вонящ на химикали. После затворих очи и започнах да изкачвам невидимите стъпала. На четвъртото хладната нощ беше заменена със задушна топлина и миризмата на кафе и подправки. Поне за горната половина от тялото ми. Долната все още усещаше нощния въздух.

Останах там, може би за три секунди, наполовина в настоящето, наполовина в миналото. После отворих очи, видях изпитото, тревожно, измършавяло лице на Ал и пристъпих обратно в ’11-та.