Димо Божков
Великани на животинския свят (2)

Първенците на земната фауна

Може да изглежда странно, но не риби, а бозайници заемат първото място по размери между всички животни в Световния океан. Преди около 50 милиона години техните далечни прадеди — сухоземни хищници — започнали да се приспособяват към живот в морето. Днешните КИТОВЕ в много отношения са придобили черти на типични водни обитатели и не случайно учените на древността са ги смятали за риби. Повече или по-малко торпедовидната форма на тяхното тяло, перките, в които са превърнати предните им крайници, опашният и гръбният плавник — това са все „риби черти“ (при все че опашният плавник е хоризонтален, а не отвесен, както при рибите). Успоредно с това обаче китовете са запазили някои от най-характерните белези на бозайниците, по които рязко се отличават от рибите. Те са топлокръвни животни, които отхранват малките си с мляко и дишат атмосферен въздух посредством бял дроб.

Но при различните видове китове формата и устройството на тялото, както и начинът на живот съвсем не са винаги еднакви. Това разнообразие, както и колосалните размери на много представители правят китовете една от най-интересните групи животни.

Пръв между всички тях е синият кит (Balaenoptera musculus). Цифрите са понякога твърде красноречиви — нека и сега те ни разкажат нещо за огромния морски бозайник.

Тялото на синия кит достига до 33,27 м дължина. Най-едрите екземпляри тежат около 150–160 т, а като изключение и повече. Огромното му сърце тежи 600–700 кг, белият дроб — 1–1,5 т, езикът — около 3–4 т, черният дроб — над 900 кг, бъбрекът — около 0,5 т. Дължината на стомаха е около 3 м, а теглото му — над 400 кг. Червата са дълги около 250 м и тежат над 1,5 т. Като рекорд само от един син кит са били добити 55 т мас. Месото на един син кит с дължина 27,18 м тежало около 56,5 т, а на друг с дължина 27,6 м — 66 т. Като знаем, че месото на морския гигант може да се яде, можем да си представим какви количества храна са добивали само от едно животно.

При все че е бозайник, синият кит прилича на огромна риба. Условията на живот във водата са оказали своето влияние върху устройството на неговото тяло. То е удължено, торпедовидно, голо, почти без следи от космена покривка. Първата четвърт от тялото се заема от сплесната по форма глава. Зад нея се намират двойка веслообразни гръдни плавници, а далеч назад, по средата на гръбната страна, е разположен малък гръбен плавник. Главният двигателен орган на кита е мощният опашен плавник, който, както и при останалите китове, е хоризонтално разположен.

Синият кит спада към така наречените набраздени китове. По коремната му страна се виждат до 88 надлъжни бразди. Главата и гръбната страна са синкавосиви, а коремната — метално сива. По дължината на тялото, най-вече от двете му страни, има пръснати светли петна.

Синият кит се среща почти във всички открити морета и в океаните на земното кълбо — от Арктика до Антарктика. Днес обаче той е твърде рядък вид. Гигантският бозайник отбягва прибрежната зона и се среща най-вече в открито море. Общо взето, той предпочита студените води и само рядко се среща в тропическите морета. Размножаването и раждането на малките стават винаги в по-топли води — умерени или субтропични.

Синият кит може да извършва далечни сезонни миграции. Така например сините китове, които се срещат през лятото предимно в Антарктика, през зимата се отправят на север и се появяват във водите край западните и южните брегове на Африка и в Индийския океан до о-в Мадагаскар. Такива китове са забелязани и край бреговете на Австралия и Южна Америка. Изобщо синият кит зимува в по-топли води. Пътищата, по които се придвижват китовете при своите миграции, все още не са точно установени.

Едва през 1924 г. са били предприети първите опити да се маркират китовете и по този начин да се изяснят редица въпроси от тяхната биология. Тези опити са били направени във водите на Исландия и Фарьорските о-ви от норвежкия професор Хиорт и английския професор Харди на норвежкия кораб „Михаил Саро“.

С пушка срещу набелязания кит била изстрелвана специална метална марка с форма на копче за яка на риза, която на острия си край имала три зъбеца. Самата марка била направена от желязо и покрита със сребро. Тя се прикрепвала към дървена дръжка, за която било завързано въже. Изстрелваната марка се забивала в повърхностния пласт мазнина на кита, а дръжката се прибирала обратно на кораба с помощта на въжето. Марката имала 6,35 см дължина, а дискът й достигал 4,45 см в диаметър.

Този начин на маркиране обаче се оказал несполучлив. Отникъде не било получено известие, че е намерена такава марка. Причината скоро се изяснила. Оказало се, че мазнината в повърхностния пласт под кожата на кита започвала бързо да загноява, когато в нея попадне някакво чуждо тяло, и поради това китовете скоро се избавяли от забитата марка.

Ето защо от 1932 г. започнали да използуват друг тип марка. Тя имала форма на молив и била правена отначало от алуминий, а по-късно от неръждаема стомана. Нейната дължина била около 25 см, а диаметърът й — 1,5 см. Тази марка се изстрелвала срещу кита от разстояние 75–100 м, пробивала кожата и слоя мазнина на кита, оставайки в мускулатурата му, без обаче да му причинява някаква особена вреда. След време, когато китът бивал убит и разсечен, по надписа се установявало от кого бил маркиран китът и на кого трябва да се съобщи за намирането й.

През периода 1931–1938 г. в Антарктика са били маркирани 668 сини кита. До 1952 г. са били получени обаче само 47 марки, тоест едва 7%. Получените досега данни показват, че сините китове се връщат периодично в едни и същи, богати на храна области на антарктичните морета и след завръщането си в тези води бавно се придвижват от един район в друг. Има данни, според които антарктичните сини китове след достигане на полова зрелост мигрират през зимата на север за размножение, а през лятото се завръщат на юг за изхранване в така наречените „хранителни полета“.

Колкото и странно да е на пръв поглед, първенецът между гигантите на морската фауна се храни само с дребни безгръбначни животни — рачета и мекотели, — които поглъща в огромни количества всред морската вода. Грамадната уста на синия кит е специално приспособена за хранене с дребни животни. Тя представлява своеобразен цедилен апарат. Както и останалите беззъби китове, синият кит няма зъби. От двете половини на разширената горна челюст се спускат вертикално надолу към долната челюст над 700 тристранни рогови плочи, наречени балени. Дължината на балените достига до 90 см. От вътрешната страна към долния им край има множество четинки, които образуват нещо като сито между отделните балени. Тези четинки са твърди, еластични и по-дебели от конски косъм. Когато търси своята храна, синият кит се гмурка под повърхността на водата, като може да достигне до 70–80 м дълбочина. Когато плува, той отваря устата си и поема в нея вода, която съдържа огромно количество дребни морски рачета или мекотели. При това езикът му е отпуснат надолу в устната кухина. Като затвори устата си, китът повдига езика си и изтиква водата през междините между балените. Дребните морски организми се задържат от четинките, а водата изтича навън. С помощта на езика китът пресова масата дребни животни в устата си и ги изтиква в глътката. Така, отваряйки периодично уста и прецеждайки морската вода със съдържащите се в нея животни, китът се храни. Дребните рачета, които са любима храна на сините китове, се срещат понякога в такива количества, че образуват в морето „петна“, дълги няколко мили. Стомахът на сините китове често е пълен с такива рачета и тогава съдържа до 1 200 л от тях. В стомаха на един син кит в Антарктика са преброени около 1,5 милиона 5–6,5 см дълги рачета, които са тежали почти 2 тона.

Синият кит подобно на рибите намира храната си във водата, но, както и всички останали китове, той е запазил начина на дишане на своите прадеди — сухоземни бозайници. Периодично китът вдишва и издишва атмосферен въздух. Двете му ноздри се намират най-отгоре на главата — на тази част, която при изплуване се подава първа на повърхността. Дихателният канал е отделен напълно от устната кухина и водата, която китът поема при хранене, не може да проникне в него.

Когато се храни, синият кит прекарва дълго под морската повърхност, понякога над половин час. След това той изплува на повърхността да диша. Обикновено малко преди да се покаже горната част на главата му на повърхността на морето, двете ноздри се отварят и мощният бял дроб изхвърля въздуха. Този въздух увлича слоя вода, който се намира над и около ноздрите, и така се образува фонтан, достигащ до 15 м височина. Издишваният въздух излиза със силно свистене, което може да се чуе при тихо време на повече от километър. Той има неприятна миризма. След като издиша, китът поема пресен въздух и отново се гмурка за кратко време под повърхността. След малко той отново се появява на нея, като пак изхвърля фонтан, отново поема въздух, пак се потопява, повтаряйки това няколко пъти. Накрая поема дълбоко въздух и отново се гмурка за продължително време под водата, за да търси храна.

При всяко издишване се образува фонтан, дори при китовете в умерените, субтропическите и тропическите води. Първият фонтан е винаги най-мощен и най-висок. Интервалите между фонтаните при синия кит траят най-често 15–20 секунди. Китът прекарва средно около три-четири минути близо до повърхността и през това време изхвърля от 10 до 20 фонтана. Разбира се, това става при спокоен, непреследван кит. Когато е подплашен или ранен, морският великан само за кратко време се показва на повърхността и бърза отново да се гмурне дълбоко под водата. Тежко раненият в белия дроб кит изхвърля червено обагрен фонтан — „кървав флаг“ според терминологията на китоловците.

Когато не е преследван, синият кит плува някак величествено, с бавни движения. Уплашен, той може да развие голяма скорост — 33–40 км в час. При хранене плува значително по-бавно — 11–15 км в час.

Както и останалите китове, синият кит няма обоняние. Слабо е развит и вкусовият му усет. Подобно на другите свои събратя той вижда сравнително слабо. Очите му са малки, разположени от двете страни на главата. В тяхната ретина липсват така наречените колбички, от което зоолозите заключават, че синият кит, както и останалите китове, не различава цветове. Най-добре развитото сетиво при китовете е слухът. Под влияние на водния живот у синия кит е изчезнало напълно външното ухо. Вътрешното ухо обаче е твърде сложно устроено и силно чувствително както към звуци, така и към ултразвуци, които се предават във водата много по-силно, отколкото във въздуха.

Синият кит, както и другите видове китове могат да издават различни звуци, които играят ролята на определени сигнали в тяхната биология.

Спят ли китовете? Ето един интересен въпрос, на който днес учените отговарят положително. Съветският зоолог, специалистът по китовете Б. А. Зенкович, пише в своята книга „Вокруг света за китами“, че неведнъж е наблюдавал спящи китове на повърхността на морето — както денем, така и през белите полярни нощи. Такъв спящ кит лежи неподвижно на повърхността и изпуска от време на време малки фонтани.

Синият кит се среща най-често на двойки, но понякога в морето се срещат и единични екземпляри или по три животни заедно. Повече от три сини кита се срещат рядко, тъй като този вид за разлика от другите си събратя не образува големи стада. Женските сини китове са по-едри от мъжките. Половата зрелост настъпва обикновено на 4-ата до 5-ата година, като до това време женският син кит е достигнал около 23 м дължина.

Женските сини китове раждат обикновено на две години по едно малко. В убити женски са намирани обаче и по два зародиша и съвсем рядко три. Като изключение в един случай са установени 5, а в друг — дори 7 зародиша. Бременността при синия кит трае 11–12 месеца. Новороденото синьо китче е дълго само… 6–9 м. Най-често дължината му е 7–8 м, а теглото — около 2 т. Майката отхранва малкото с мляко, което е извънредно хранително. То съдържа 34–50% мазнини, докато кравето мляко съдържа само 3,7% мазнини.

Малкото китче има твърди устни и не може да суче. При хранене то залавя едно от двете сукални зърна на майката с предния край на челюстите си и езика. Млякото се впръсква направо в устата на китчето чрез свиване на специални кожни мускули. Малкото синьо китче се храни с мляко около 7 месеца. За това време то нараства докъм 16 м дължина и достига около 20 т тегло. През тези 7 месеца теглото му се увеличава средно на ден с около 90–100 кг.

Женският син кит не е много привързан към своето малко. Той го изоставя в случай на опасност, докато при други видове женската защищава свирепо своето китче и дори загива понякога заради него.

Най-често сините китове не обръщат видимо внимание на плавателните съдове, но понякога сини китове плуват след някой кораб по-дълго или по-късо време. Един от най-интересните случаи на такова следване е този, описан от капитан Ч. Скамон.

В началото на ноември 1850 г. платноходът „Плимут“ срещнал в Тихия океан близо да Калифорния група сини китове. Един от тях с дължина около 25 м се отделил от останалите и започнал да следва кораба. Екипажът се боял, че огромното животно може нарочно или случайно да повреди платнохода, ако се блъсне в него, и затова се стараел да прогони кита. Отначало хората от екипажа пуснали мръсна, воняща вода от трюма на кораба, но морският исполин продължил спокойно да плува зад кораба. Тогава започнали да замерват кита с бутилки и различни други предмети, тъй като той бил съвсем наблизо и неговите фонтани попадали в илюминаторите на каютите, което не било особено приятно поради неприятната миризма на издишвания от кита въздух. Но и това не помогнало. Най-после започнали да стрелят в него с пистолети. Нямало съмнение, че няколко пъти го улучили, тъй като китът бил много близо, но той не реагирал на такава дреболия и продължил спокойно да плува до кораба. Понякога само отплувал за малко встрани или се гмуркал под платнохода, но скоро пак заемал обичайното си място — редом с кораба.

Времето било променливо през този сезон на годината — ту духал силен вятър и корабът бързо порел водата, ту вятърът затихвал и той едва се движел. Застигнали го и бури, но и това не повлияло на кита. Той останал „верен“ на платнохода и плувал ту редом с него, ту на известно разстояние. С течение на времето екипажът и пътниците така свикнали с кита, че престанали да се боят от него и започнали да го считат за свой приятел, който разнообразява пътуването им всред океана.

Към края на ноември „Плимут“ срещнал по пътя си друг кораб. Когато двата кораба се приближили един към друг, китът напуснал „Плимут“ и започнал да следва другия кораб, но скоро пак се върнал и, както преди, вярно го следвал. Едва когато „Плимут“ наближил брега и започнал да плава в плитки води, китът го напуснал, след като го следвал цели 24 дни.

До неотдавна синият кит бе много важен обект на съвременния китолов. По броя на убитите годишно китове той бе на второ място след така наречения финвал — втория по големина кит — но по количество на получена продукция заемаше първо място. Сравнително доскоро морският великан се биеше на много места, но главният район на китолова си оставаше Антарктика, където се убиваха годишно с хиляди екземпляри (около 93% от всички сини китове). През периода 1909/1947 г. са били убити общо 298992 сини кита.

Синият кит е най-мощният измежду своите събратя. Ловът на този гигант е станал възможен едва след изнамирането и усъвършенствуването на харпунното оръдие и при използуването на по-бързи кораби. Някогашните китоловци трудно можели да се справят със синия кит, още повече, че след смъртта си той, както и повечето други набраздени китове, потъва. В по-ново време след убиването на синия кит китоловците вкарват в тялото му сгъстен въздух, което способствува огромният труп да се задържи на повърхността.

Някога са ходели на лов за беззъби китове само заради балените и за китовата мас. Днес целият труп се използува, включително и костите. Разсичането и обработването на китовете сега обикновено стават на големи, специално обзаведени кораби-бази. Те представляват огромни плаващи заводи за преработване на китови трупове. Самото убиване на китовете става от малки кораби — „китоловци“, които довличат плячката си до кораба-база или до китоловна база, намираща се на брега.

От китовото тяло се извличат най-различни ценни продукти. Средно от един син кит напр. се добива около 20 т мазнина, от която се получава маргарин, глицерин, различни смазочни масла и пр. От роговите плочи в устата на китовете се изработват различни предмети: четки, изкуствени щраусови пера, пружини, чанти, украшения. Месото се използува за приготвяне на консерви, а също така за получаване на месно брашно. От вътрешностите особено ценен е черният дроб, който е много богат на витамин А. Костите се натрошават, извлича се мазнината, след което от тях се прави костно брашно. Използуват се и останалите части на китовия труп.

Измежду всички китове синият е най-ценната плячка за китоловците. Иска се обаче голяма смелост и ловкост за неговия лов, тъй като ранен, той става твърде опасен. Поради това някои стрелци-харпунери избягват да имат работа с него.

Избиването на китовете става днес с харпуни, които се изстрелват от малко оръдие, поставено на носа на кораба-китоловец. Харпунът е вид копие, изработено от специална стомана. Дължината му е около един и половина метра, а теглото — към 65 кг. На края на харпуна е завинтена 9-килограмова чугунена граната, чието предназначение е да експлодира в тялото на кита и да му нанесе по възможност по-голямо поражение. За харпуна се прикрепва въже, свързано с друго, много здраво и дълго въже, което може да се прибира и отпуска от палубата на кораба с помощта на голяма макара.

Понякога само един харпун е достатъчен да убие преследвания кит, но ако морският великан не бъде улучен на подходящо място, то два и дори повече харпуни не могат да го убият.

Б. А. Зенкович описва следния интересен случай.

Малък китоловен кораб с опитен стрелец-харпунер бил на лов около бреговете на Япония. Изведнъж били забелязани в морето два сини кита. Веднага китоловците прекратили лова на другите китове и се отправили към тях. След сравнително недълго преследване успели да забият харпун в един от двата сини кита. Раната обаче не била смъртоносна и китът започнал да влачи китоловното корабче на буксир като някаква тапа. Въпреки всички усилия китоловците не могли да се доближат отново до кита на изстрелно разстояние и да забият в него втори харпун. Машините на корабчето работели на пълен заден ход, но въпреки това китът го влачел със скорост 8 възела.

Цели 26 безсънни часа прекарал в това състояние екипажът на кораба, преди харпунерът да забие втори харпун в тялото на кита. Този успех обаче едва не станал причина за гибелта на малкия кораб. След получаването на втората тежка рана китът така стремително се гмурнал под водата, че кърмата на кораба се оказала под повърхността на водата и кабините били залети от вълните. Корабчето било спасено само благодарение на съобразителността и хладнокръвието на един моряк, който бързо пресякъл с брадва въжето, свързано с втория харпун. Това въже било закрепено към задната част на плавателния съд. Машинното отделение на корабчето не било залято от водата и това дало възможност на „китоловеца“ да продължи да се съпротивява на усилията на огромния морски бозайник. Макар че бил два пъти ранен, при това втория път в белия дроб, китът влачил още 4 часа корабчето след себе си и едва тогава започнал да отслабва. Едва с трети харпун успели да го убият.

Друг случай, станал край бреговете на Норвегия, също ясно говори за силата и издръжливостта на синия кит.

От китоловното корабче изстреляли харпун срещу едър син кит. Животното било улучено под единия гръден плавник. Гранатата, закрепена към харпуна, експлодирала, но не могла да убие морския гигант. Раненият кит започнал бързо да се отдалечава, като повлякъл корабчето след себе си. Четири часа той го теглил напред, въпреки че машината му работела на заден ход. На помощ на първото корабче се притекло второ, от което също така изстреляли срещу кита харпун. И сега обаче могъщото животно не било убито. Въпреки раните си китът бил все още толкова силен, че влачил цели два часа и двете корабчета след себе си, макар че машините им работели с пълна сила на заден ход.

Понякога, за да се спасят от гибел, китоловците са принудени да отрежат въжето, което свързва ранения кит с кораба, макар че по този начин те изгубват ценната плячка.

Усъвършенствуването на китоловните кораби и оръдията за лов, както и хищното, безконтролно избиване на китовете в течение на много дълъг период са довели до чувствително намаляване на тези ценни животни в океаните и моретата. Някои видове китове са застрашени от изчезване, други са станали по-редки. Така например в северното полукълбо преди 50–60 години сини китове са се срещали много по-често, отколкото през последните десетилетия.

Твърде отдавна се чувствуваше нужда от известно регулиране на световния китолов и от охрана на исполинските морски бозайници. За целта бе създаден специален международен комитет, в който от 1946 г. участвуват и представители на Съветския съюз. Този комитет досега е издал редица разпоредби и правила за ловуване на китове в Световния океан. Забранено е избиването на редица редки или застрашени от изчезване видове. Под особена закрила са всички кърмещи женски китове и техните малки. За всеки позволен за биене вид кит е определен размер, под който той не може да бъде обект на лов. Взети са мерки за охрана на местата, където китовете се размножават, ограничен е сезонът, през който се разрешава да бъдат убивани някои китове. Китоловците са длъжни да използуват максимално труповете на убитите морски бозайници. Има определени зони (резервати), където убиването на китовете е забранено. Определен е и годишният брой на екземплярите от отделните видове китове, които могат да бъдат убивани от китоловците. Харпунер, който убие забранен вид или екземпляр, не получава възнаграждение, а според съветските закони за убиване на някои редки китове или на кърмещи женски и техните малки харпунерът се привлича към съдебна отговорност.

Изброените по-горе мерки са крайно необходими, тъй като китовете бавно се размножават, а освен това и продължителността на техния живот не е особено голяма. Синият кит според съвременни схващания живее около 30–40 години, а финвалът докъм 50. Обаче въпреки взетите мерки броят на китовете, особено от някои видове, все повече намалява. Много ясно се почувствува това през последните десетилетия. Сериозно е заплашен от изчезване и първенецът на земната фауна — синият кит. Статистиките от последните тридесетина години ясно показват това.

Докато през китоловния сезон на 1951–1952 г. са били убити почти 10 хиляди сини кита, през сезона на 1962–1963 г. броят на убитите сини китове е само 1000, а в статистиките за 1964–1965 г. синият кит изобщо не фигурира.

Всичко това накара международния комитет да вземе нови, още по-енергични мерки за спасяване от окончателно изчезване на най-едрото животно на нашата планета. От 1966 г. избиването на синия кит е изобщо забранено.

Днес в Световния океан според известни данни има не повече от 13 000 сини кита.

Силно е намалял не само синият кит, но и другите негови събратя. През 1964–1965 г. вече само три страни участвуваха в китолова, но и те не можаха да убият разрешеното им количество китове. Разтревожен от все по-застрашителното намаляване на броя на китовете в Световния океан, Международният комитет по китолова прие на 23 юли 1982 г. решение да се прекрати ловът на всички видове китове от 1985 до 1990 г.

Трябва да се надяваме, че добрите намерения, съгласувани със събраните с толкова труд и усилия научни данни, ще дадат резултат и съвременният културен човек няма да допусне да бъдат окончателно унищожени към края на XX в. най-едрите животни на Земята.

Вторият по големина кит на нашата планета е финвалът (Balaenoptera physalis). Той достига обикновено до 25–26 м дължина, но веднъж е бил убит екземпляр, дълъг 27,3 м. Женският финвал става по-едър от мъжкия.

Финвалът е разпространен във всички океани и както синият кит, е космополит. В най-голямо количество се среща в антарктичните морета, и то през лятното полугодие. В северното полукълбо е значително по-рядък. Финвалът достига до ледените полета и в двете полукълба, но се държи по-далеч от екватора. През зимата той не се спуска обикновено южно от 30° северна ширина и северно от 20–25° южна ширина. Антарктичните екземпляри финвали са по-едри от арктичните.

Измежду всички набраздени китове финвалът има най-стройно тяло. Както и при синия кит, по коремната му страна има множество надлъжни бразди. Относно биологичното значение на тези бразди по коремната страна на набраздените китове са изказани различни мнения.

Според някои учени браздите играят роля при терморегулацията на китовете — увеличавайки или намалявайки посредством тях повърхността на тялото си, животното може да регулира отделяната топлина. Други мислят, че благодарение на браздите обемът на белия дроб може да се увеличава чувствително при вдишване и това помага на кита да поеме по-голямо количество въздух преди гмуркането си под водата. Трети, изхождайки от обстоятелството, че тези бразди се срещат при най-бързите китове, считат, че браздите по корема придават известна устойчивост на тялото при бързо плуване. Има и различни други мнения, но видни специалисти по китовете считат, че никое от направените предположения не може да се смята за достатъчно убедително.

Гръбната страна на тялото на финвала е тъмносива до черносива, страните са по-светли, а коремната страна — бяла. От всички останали свои събратя финвалът се различава още по това, че главата му има асиметрична окраска — долната челюст и гърлото откъм лявата страна са винаги по-тъмно оцветени, докато дясната страна е по-светла. Този признак се наблюдава при всички финвали независимо от възрастта и пола на животното. Според някои зоолози тази особеност в окраската се обяснява със следното обстоятелство: финвалът плува, като е леко наклонен надясно, ето защо лявата страна на главата е изложена повече на слънчевата светлина, поради което отдолу на нея се появява по-тъмна, защитна окраска.

Финвалът живее обикновено на стада. В Антарктика понякога се срещат стада от стотици, а в миналото дори от хиляди екземпляри. В периода на размножаването обаче мъжкият и женският образуват двойка, която дълго време остава заедно.

Както и останалите набраздени китове, финвалът извършва далечни странствувания. Неговите миграции, които понякога са на хиляди мили разстояние, се обуславят главно от наличието или липсата на храна в различни места на Световния океан. Някои миграции обаче са свързани несъмнено с размножаването. Точните райони, където се размножават финвалите, още не са установени, но редица данни подсказват, че те лежат главно в относително по-топли морета.

Храната на финвала се мени в зависимост от мястото и сезона. Този кит се храни с някои планктонни рачета, с различни риби, а понякога и с главоноги мекотели. Общо взето, храната му в северното полукълбо е по-разнообразна, отколкото тази в южното. В антарктичните морета финвалът се храни почти изключително с едно планктонно раче (Euphausia superba), което достига до 5–6 сантиметра дължина, но на някои места се среща в огромни количества.

При хранене финвалът обикновено плува настрани с отворена уста. Обаче понякога, особено когато се храни със стадни риби, той бързо се завърта около надлъжната ос на тялото си.

Според известни данни през време на хранене финвалите са по-леснодостъпни за китоловците, тъй като не само че се намират близо до повърхността, но и реагират по-слабо на преследване.

Живо описание на лов на финвали ни дава Б. А. Зенкович, и то от времето, когато се е зараждал модерният съветски китолов и първите съветски кадри са се учели още от своите по-опитни колеги — прославените норвежки китоловци.

„… Събуждам се от рязък вик: «Кит откъм десния борд…» Затраква колелото на щурвала, корабчето се накланя и се чува шуртенето на оттичащата се от палубата вода. Разсъмва се. Лежа на тесния диван в капитанската каюта на китоловното корабче «Трудфронт». Пьотър Андреевич го няма, навярно вече е готов.

Бързо обувам ботушите (спях облечен), вземам мушамата и фуражката и излизам на площадката пред капитанската каюта. Разкъсаната на парцали мъгла се вдига над гладкия океан. Още не съм свикнал с китоловното корабче, едва вчера вечерта се преселих на «Трудфронт», желаейки да изпитам всички усещания при лова на китове. Отдавна, още през време на околосветското плаване, ние се уговорихме с капитан Зарва заедно да изучим навиците на китовете и всички правила на тяхното ловуване — и ето, настъпи времето да се заемем с тази работа на далекоизточните китови пасища.

— Малка скорост! — се чува команда из «врановото гнездо».

— Малка скорост! — се чува заглушеният глас на капитан Зарва в разговорната тръба, съединяваща капитанския мостик с машинното отделение. По стръмната желязна стълбичка се изкачвам на капитанското мостче и упреквам Пьотър Андреевич, че не ме е събудил по-рано.

— Но нали зная, че ти ще се разбудиш веднага щом чуеш нашите викове — отвръща Зарва, — та и ние самите се изкачихме едва преди десетина минути. А сега няма още четири часа.

На «Трудфронт» стават твърде рано. Още е тъмно, а харпунерът Карлсен с чашка кафе в ръка, още необлечен в своя работен костюм, се появява на палубата, отива към спасителната лодка и със старчески, но зорки очи се вглежда в морето. Той е на 65 години, от тях 35 е ходил на лов за китове като харпунер. Май че няма ъгълче на Земята, където Карлсен да не е бил през своя дълъг морски живот. Петдесет години той бразди морето, но не мисли да се оттегли още да почива. Езикът му — това е смес от диалекти на цял свят; сега в него се преплитат и руски думи.

Сега той стои до китоловното оръдие и гледа нагоре, където в наблюдателната бъчва стои неговият помощник, боцман Хауген. Той е норвежец, щурман по образование. В Норвегия обаче броят на харпунерите е ограничен и на младия, дори способен щурман не му се удава скоро да се издигне до харпунер. Харпунерите ревниво пазят своя занаят. Това е своеобразен цех със свои порядки и понятия. Старите харпунери не отстъпват така лесно своите места на младежите и ето Хауген, познаващ прекрасно китоловното дело на теория и практика, вече редица години плава на длъжност боцман — помощник на харпунера. Към китоловното оръдие го допускат само като боцман — той може да го зарежда и чисти и толкова…

Моите мисли бяха прекъснати от вика на Войтухов, боцмана на нашето корабче: «Кит право пред носа!»

Отпред се появява мощен фонтан, след няколко секунди още един и така с интервали — шест фонтана. Всеки път при появяването на фонтана се вижда част от гърба и от главата на кита. При шестото издишване на кита се показва целият гръб с малкия гръбен плавник и Карлсен се отдалечава от китоловното оръдие. Не успяхме да се доближим на изстрелно разстояние, а се оказа, че когато финвалът (а това е финвал, или селдов кит) покаже плавника и част от опашното стъбло, това значи — той ще се потопи под вода за известно време. Засичам по часовник времето на последния фонтан и на гмуркането, пускам секундомера и чакам следващото появяване на кита. Карлсен нещо говори, приближавам се и чувам: «Защо един?» Действително финвалите обикновено са на групи от по 2–3–5 и повече заедно, а тук е единичен екземпляр. — «Кит отзад… дясно на борд, пълна пара!» — раздават се едновременно командите на харпунера и на капитана. Китоловното корабче извършва рязко движение, остро, буквално «на пета» се завърта и лети в обратна посока.

— Три кита пред носа! — се чува от бъчвата, но и ние самите вече ясно виждаме три фонтана на около половин миля разстояние. Китоловното корабче плава със скорост 13,5–14 мили в час, а финвалът остава на повърхността до две минути, затова не трябва да се губи нито секунда… Закъсняхме, китовете успяха да се гмурнат, преди да доближим до тях на изстрелно разстояние. Обаче Хауген и Карлсен са спокойни. Те са свикнали със случайностите на лова, всичко върви нормално и няма защо да се вълнува човек. Ползувайки се от промеждутъка, аз записвам своите първи наблюдения в бележника си: «Височината на първия фонтан при появата на финвала на повърхността след дълго стоене под водата е около 8 м, а продължителността му е 3–4 секунди. Следващите промеждутъчни фонтани са по-малки на височина и по-краткотрайни. Финвалът изпуска до шест фонтана в промеждутъци от 10–16 секунди. На повърхността той се намира около две минути. Изпускайки промеждутъчните фонтани, китът плува на 2–10 м под повърхността. Гмуркайки се за по-къс или по-дълъг период под водата, финвалът показва главата си, гърба с гръбната си перка и част от опашното стъбло.»

Докато записвам, са минали около пет минути. Хоризонтът е чист, станало е вече съвсем светло, но времето е мрачно… Но ето, отново вик от капитанското мостче: «Китове право пред носа!»

Отново бърза команда от харпунера — «С пълна пара напред» — и само бумтенето на машината и шумът от разсичаната вода говорят за максималната скорост. Водата е прозрачна и от «врановото гнездо» се вижда на голяма дълбочина. Аз и Хауген се взираме в изумрудената дълбочина и дебнем появата на китовете. Обаче през време на лова се наблюдава от всички издаващи се точки на корабчето: от капитанското мостче, от бака^[1], от ботдека^[2] и току някой се провикне, че е забелязал китове. Така става и сега…

Шест часа продължава преследването на китовете. Те се въртят в кръг с радиус не повече от три мили, но ние не можем да се доближим на разстояние на точен изстрел, а Карлсен не иска да рискува. Далекобойността на убиващия изстрел от китоловното оръдие е 120 м, но на такова голямо разстояние мъчно се улучва, при все че целта е достатъчно голяма: та нали финвалите са не по-малко от 18 м дълги, а «ширината» или «височината» им — кажете, както ви е угодно — е не по-малка от 3 м. Обаче точността на попадението на харпунното оръдие е също относителна и затова не бива да се рискува.

Ние преследвахме китовете дотогава, докато «тройката» не изплува буквално до нашия борд. Светкавично завъртане на оръдието и по-бързо, отколкото разказвам прозвучава изстрел — харпунът се забива в жълтеникавия гръб на един от китовете, при което ясно се вижда как кожата се разцепва на лъчи по гърба и отстрани. Финвалът не успява да се гмурне и вече отеква по-глух звук по водата — гранатата се е взривила в тялото на кита. Конвулсивно дръпване… и китът изчезва. С шум пробягва въжето по ролките, но изстрелът е гибелен, тъй като харпунът е попаднал в смъртоносно място…“

Финвалът е един от бързо плаващите китове. Той може да развие скорост над 25 км в час. Гмурка се обикновено докъм 100–200 м дълбочина, като само при раняване може да се потопи още по-надълбоко (напр. в един случай е измерена дълбочина 335 м). Под вода той може да остане до 20–30 минути.

Интересно е да се отбележи, че финвалът-майка и нейното малко изплуват като правило едновременно на повърхността. Освен това и фонтаните, които те изхвърлят, са еднакви по брой и се появяват почти едновременно. Естествено фонтаните на малкия финвал са по-ниски и по-краткотрайни, отколкото тези на майката.

Половата зрелост при финвала настъпва в 4–6-годишна възраст, когато той достигне 18–19 м дължина. Женската ражда обикновено едно, само в много редки случаи две малки. Това става вероятно един път в годината или на три години два пъти. След 2–3 раждания женският финвал известно време не ражда. Новороденото малко е дълго около 6,5 м. То бива отхранвано с мляко в продължение на около 6 месеца, като достига 10–12 м.

Напоследък в Световния океан наред с другите видове китове са намалели значително и финвалите. Според известния изследовател на моретата Жак-Ив Кусто и неговия сътрудник Филип Диоле в Атлантическия океан през 1955 г. са живеели около 110 000 финвала, а през 1973 г. те са наброявали вече не повече от 30 000.

За голямото намаляване на китовете допринасят най-вече съвременните методи на китолов.

През последните три десетилетия в много случаи за откриване и проследяване на китовите стада се използуват самолети и хеликоптери. Освен това употребяват се различни ехолоти, както и някои специални електронни ултразвукови прибори, чрез които китовете се подплашват под водата с цел по-бързо да се изморят. В наши дни в някои случаи убиването на китовете става посредством силен електрически ток, като харпунът и въжето, за което той е завързан, са специално приспособени за това.

Днес в убития кит, който се оставя на място, за да не пречи при по-нататъшния лов на китоловното корабче, не се забива просто висок прът с флаг, както преди години, а за трупа се прикрепват малък радиопредавател, специални отражатели за радиолокатори, а нощно време и електрическо фенерче, закрепено на върха на 6-метров бамбуков прът. Всичко това осигурява намирането на оставения убит кит както при буря, така и нощем и при мъгла.

На трето място по големина между китовете идва т.нар. сейвал (Balaenoptera borealis), който спада също така към набраздените китове. Възрастните екземпляри от този вид не надминават най-често 18 м дължина и само като изключение са убивани сейвали с 21 м дължина.

Стройното тяло на този кит отгоре и отстрани е тъмносиво или почти черно, с неравномерно пръснати едри, светли петна. Коремът му е светлосив или бял с тъмни петна, понякога дори синьорозов.

Сейвалът е разпространен в моретата на двете полукълба. В Антарктика, както и в други райони за разлика от синия кит и финвала този кит често се среща близо до бреговете, а не в открито море. Сейвалът е по-топлолюбив и затова не се доближава много към района на северния полюс и към бреговете на Антарктида и обикновено избягва ледовете.

Подобно на други китове и сейвалът извършва сезонни миграции, но не така редовно. Най-често се среща поединично или на двойки, но понякога в райони, богати на храна, се струпват по 50 и повече екземпляри.

Сейвалът се храни с планктонни рачета, стадни риби и главоноги мекотели. В Антарктика неговата главна храна е рачето Euphausia superba.

Този кит не се потапя дълбоко под водата и движението му може да се проследи по тънката, но почти непрекъсната струя от мехурчета, издигащи се към повърхността, както и по особеното вихрово движение на водната повърхност, предизвикано от движението на опашния му плавник. Сейвалът плува по-бързо от останалите набраздени китове (докъм 40–50 км/час).

При издишване този кит изпуска в течение на 1,5–2 минути 3–5 фонтана, при което първият, най-високият, достига 3–5 м.

Половата зрелост при сейвала настъпва на възраст 5–7 години — при дължина на женските около 14–15 м, а на мъжките — към 13–14 м. Размножаването става в топли или тропични води. Бременността трае около 12 месеца. Новороденото е дълго около 4,5 м. Храненето му с мляко трае около 5–6 месеца и за това време то достига 8–9 м дължина.

Според някои сведения от последните години сейвалът днес е основният обект на китолова. Месото му се слави с високи вкусови качества и наподобява донякъде по вкус говеждото. То се консумира както в прясно състояние, така и консервирано.

Синият кит, финвалът и сейвалът спадат към беззъбите китове, които вместо зъби имат балени.

Някои китове обаче имат добре развити зъби. Те образуват групата на зъбатите китове. Най-едър и най-важен от практическо гледище измежду тях е безспорно кашалотът (Physeter catodon).

Около една трета от тялото на този хищен кит се заема от огромната, тъпо отсечена отпред глава. На долната челюст кашалотът има до 57 конични зъба, посредством които улавя плячката си. Отделният зъб може да достигне 20 см височина и около 9 см в диаметър. Горната челюст на кашалота е лишена от зъби. В главата му има две съединени помежду си празнини, които са изпълнени с така наречения спермацет — светла масловидна течност, която се втвърдява на въздуха. Главата на едрите кашалоти съдържа над 5 т спермацет. Какво е предназначението на тази течност в организма на кашалота, не е точно установено. Някога от спермацета са изготвяли много хубави свещи и заради това кашалотът е бил безогледно избиван през целия XVIII и първата половина на XIX в. Въвеждането обаче на по-евтини материали от спермацета в свещоливната промишленост спасило кашалота от окончателното му изтребване. Към средата на миналото столетие почти престанали да убиват кашалоти и едва в началото на XX в. подновили усиленото им преследване.

Кашалотът е по-дребен от синия кит. Най-едрите мъжки екземпляри достигат докъм 20 м дължина и над 50 т тегло. Женските са по-дребни. Максималната им дължина е около 15 м. Тялото на кашалота е повече или по-малко еднообразно оцветено — от сивокафяво до черно, като коремната страна е по-светла. Понякога се срещат и бели кашалоти — албиноси. Те имат сивкавобяла гръбна и млечнобяла коремна страна.

Кашалотът живее на стада. Понякога един едър мъжки има „харем“ от 10 до 40 женски. Друг път стадото се състои само от женски и малки. Мъжки кашалоти се срещат често и поединично. Понякога са забелязвани и огромни стада. Така например през 1912–1913 г. във водите около Патагония е било срещано стадо, състоящо се от около 3–4 хиляди глави, като в него са участвували както мъжки, така и женски и млади животни.

Кашалотът е разпространен във всички океани по земното кълбо. Женските и малките се срещат предимно в тропичните и субтропичните води, но мъжките навлизат често и в умерените и студените морета. Кашалотите, които се срещат в Антарктика напр., са почти изключително мъжки екземпляри.

Според някои по-стари сведения кашалотът може да извършва далечни странствувания. Така например кашалоти, харпунирани в японски води, били убивани край бреговете на Чили, а други екземпляри, в които имало останки от харпуни, забити в техните тела в северната част на Атлантическия океан, след време били убивани в южната част на Тихия океан. Днес зоолозите обаче се съмняват във верността на тези сведения. Според съвременни данни повечето мъжки кашалоти мигрират от екваториалните и тропичните води в умерените и студените, и то както в Северното, така и в Южното полукълбо, а женските кашалоти извършват придвижвания на по-малки разстояния.

Обикновено кашалотите се срещат в открито море. Понякога обаче те навлизат и в плитки места и тогава могат да бъдат дори изхвърлени на брега от вълните. Така например на 13 март 1784 г. по северозападното крайбрежие на Франция близо до пристанището Одер при силен югозападен вятър на пясъчния бряг били изхвърлени 32 кашалота. Загиващите животни издавали рев, който бил чуван на повече от 4 км.

Подобно на други свои събратя кашалотите могат да издават различни звуци. Смята се, че издаването и чуването на звуци помагат на тези китове да се ориентират във водата. Слухът им е великолепно развит и сигурно играе голяма роля както при поддържане връзката между животните от едно стадо, така и при намиране на храна. Описан е убит сляп кашалот, който бил нормално охранен.

Кашалотът се храни най-вече с главоноги мекотели — различни видове калмари, сепии и октоподи, — които лови понякога на голяма дълбочина. Негова плячка стават и гигантските калмари от рода Архитеутис, за който ще поговорим по-нататък.

По-малък дял в храната на кашалота заемат някои риби, а рядко в стомаха му се откриват раци или тюлени. Днес се смята, че както географското разпространение на кашалота, така и миграциите му се обуславят най-вече от наличността и придвижванията на главната му храна — главоногите мекотели.

Начинът на хранене е оказал голямо влияние върху устройството и поведението на кашалота. Преди всичко той може да се гмурка най-дълбоко от всички останали китове. Днес има неоспорими данни, че кашалотът може да достигне докъм 1000 м дълбочина. Така през април 1932 г. бил повреден подморският кабел между пристанището Балбоа и Еквадор по западното крайбрежие на Южна Америка. Екипажът на кораба, който изследвал причините за повредата на кабела, установил, че в кабела се е заплел кашалот. Изваденото от 988 м дълбочина животно било дълго 13,7 м. Кабелът бил два пъти усукан около долната челюст на кита, а така също около единия гръден плавник. Може би, преследвайки плячка, кашалотът се е омотал в кабела. Той успял да го разкъса, но не можал сам да се освободи и загинал от задушаване. Възможно е да е взел кабела за пипало на огромен калмар. Познати са и други случаи на повреда на подморски кабели от кашалоти, като най-често кабелите били усукани около долната челюст и опашката на тези китове.

Според известни сведения кашалотът може да се гмурка до 2200–2500 м дълбочина. Кашалотът може не само да плува много надълбоко, но и да остава дълго време под водата, когато търси храната си. Обикновено той плува 15–20 минути под вода, след което излиза на повърхността да диша. Рядко остава повече под водата — най-много до 1,5 часа. На повърхността и близо до нея кашалотът се задържа по-продължително време от синия кит. След дълбоко потапяне той изхвърля 60–70 фонтана на интервали през 20–30 секунди. Фонтанът на кашалота има характерна форма и посока. Той се изхвърля наляво и напред приблизително под ъгъл 45° спрямо повърхността на морето. Причината за това е, че кашалотът има само една ноздра, която е разположена в левия горен ъгъл на главата му. Тази ноздра има формата на латинската буква S. Дясната ноздра на кашалота е зараснала, но водещият от нея носен канал е запазен. В задната си част каналът е силно разширен, поради което неговият обем е равен на обема на белия дроб на кашалота. Този канал играе ролята на своеобразен въздушен резервоар, като се затваря на задния си край от една клапа.

Преди да се потопи за дълго време под водата, кашалотът вдишва въздух. След това затваря ноздрата си и запълва с този въздух разширения десен носен канал. После пак отваря ноздрата си, напълва отново белия си дроб с въздух и се гмурка за дълго време под водата.

Както и останалите китове, кашалотът реагира на промените на времето. При приближаване на силна буря той бърза да се оттегли в по-спокойни води.

Интересно е, че кашалотите изскачат понякога почти цели над повърхността на морето, като падането на техните тела обратно във водата става със силен плясък, който се чува надалеч. Според някои зоолози това са игри, а според други може би скачането се предизвиква и от дразнещото действие на някои паразити по кожата на кита. Понякога кашалотите издават отвесно над повърхността до 2/3 от огромната си глава, която изглежда отдалеч като стърчаща всред морето скала.

Раненият кашалот обикновено не бърза да се потопи, а плува известно време напред и едва след това се устремява надолу. Той е по-бавен от синия кит. Максималната скорост, която кашалотът може да развие, е около 30 км/час. При придвижванията си той плува със скорост 9–13 км, а при хранене още по-бавно — с около 5–6 км/час.

Изглежда, че кашалотите не са плашливи. Понякога около ранения кит се насъбират други членове на стадото. Друг път китоловците убиват последователно няколко кашалота от едно стадо, без останалите видимо да се разтревожат от това.

Тялото на убития кашалот не потъва, а остава на повърхността. Това обстоятелство, както и фактът, че кашалотът плува по-бавно от повечето набраздени китове и че се задържа сравнително дълго на повърхността, е давало възможност още на старите китоловци, ловуващи с платноходни кораби, лодки и ръчни харпуни, да го избиват масово.

Все пак голяма храброст и самообладание се е изисквало от тези хора, за да нападнат и убият огромния морски бозайник. Ловуването в миналото е ставало, като от китоловния кораб към намиращия се на повърхността кашалот се е отправяла лодка с харпунер и гребци. Лодките на старите китоловци, наречени велботи, са имали специално устройство. Те не са били тъпо отрязани към задния си край, а носът и кърмата им са били еднакво заострени, за да могат еднакво бързо да се придвижват и напред, и назад. Велботите са били снабдени и със специални въздушни сандъци, поради което не са потъвали дори тогава, когато са били полуразбити или залети с вода. Наближавайки кашалота, харпунерът е хвърлял с все сила назъбения харпун, стремейки се да го убие или рани. Веднага след това лодката с намиращите се в нея хора е бързала да се отдалечи от бясно мятащия се на повърхността ранен кит. Не един път тези смелчаци са намирали смъртта си всред морските води, когато огромният бозайник с мощни удари на главата или опашния си плавник е разбивал на парчета техния велбот или пък се е стоварвал с цялото си гигантско тяло върху него.

Много истории са останали от онези времена за храбри китоловци и страшни кашалоти, но най-интересни са тези за така наречения „Новозеландски Том“ и за прочутия „Пайта Том“. Искам да ви разкажа тук тези истории.

„Новозеландски Том“ — така наричали старите китоловци един стар кашалот, който живеел около един залив на Нова Зеландия. Той бил известен с това, че щом забелязвал някой велбот да се приближава към него, веднага се нахвърлял върху лодката и я разбивал на парчета. По разказите на очевидци гърбът му бил така набучен с харпуни, че кашалотът приличал на таралеж. За него се разказвали много разкази и легенди. Със сигурност е известен следният случай.

Няколко капитани на китоловни кораби, пострадали от свирепостта на този кашалот, решили да го нападнат с общи сили. Когато обаче флотилията от велботи го доближила, той така стремително ги нападнал, че за късо време разбил и повредил девет велбота, при което загинали четирима моряци. Изплашени от свирепостта му, китоловците побързали да се отдалечат.

Още по-интересна е историята за Пайта Том. Този едър кашалот периодично се появявал край залива Пайта в Перу и местните суеверни жители го смятали за свой покровител, който прогонва акулите. Много пъти китоловци се опитвали да го убият, но не сполучвали. Пайта Том сам нападал и разбивал техните лодки, като много хора заплатили с живота си за своята дързост. Има данни, че при опитите да бъде убит този страшен кашалот загинали около сто души. Китоловците вече го познавали и не се решавали да го нападнат. Все пак един ден харпун сложил край на живота му. Ето как станало това.

Веднъж китоловен кораб се намирал недалеч от залива Пайта. Към четири часа следобед се раздал вик: „Фонтан на хоризонта!“ След минута целият екипаж бил на палубата. Огромен кашалот лежал на морската повърхност на разстояние не повече от миля от кораба. Виждали се необикновено високият му гръб и странни фонтани, които не приличали на обикновените фонтани на кашалот. Капитанът внимателно разгледал огромното животно през далекогледната си тръба и след това вместо очакваната команда „Велботите във водата“ снел далекогледа и казал на своя помощник, щурмана Мелой, който за пръв път бил на лов за кашалоти в Тихия океан: „Това е Пайта Том. Познавам стария дявол. Миналата година той разби два наши велбота и уби твърде опитен харпунер. Той е погубил досега повече хора, отколкото бъчви мас има под старата му черна кожа. Не, ние няма да ловуваме за този кит. Стига нещастия, нека той плува по своя път, а ние — по нашия. Аз няма да рискувам нито един велбот. Идете в бейдевинд^[3], мистър Мелой, и оставете този юнак зад кърмата.“ След това капитанът се отправил към брега за поща и обещал да се върне на следния ден.

През нощта корабът бил отнесен от течението на известно разстояние от залива Пайта. Призори искали да се възползуват от утринния бриз, за да се приближат към залива, но сутринта вятърът стихнал и корабът замрял на около 6 мили от нос Пайта. През време на закуската отново се чул гласът на дежурния моряк: „Фонтан на хоризонта!“ Огромният гръб на кашалота се забелязвал на около миля от кораба. Командата се струпала на палубата и мълчаливо наблюдавала кашалота, който спокойно лежал на повърхността и пускал от време на време своите странни фонтани. Те били необикновено високи и прекъсливи. За втори път моряците виждали Пайта Том, а цели шест седмици нямали плячка. Морето било като огледало. Изведнъж кашалотът повдигнал своя опашен плавник над повърхността и се гмурнал под водата. Приблизително след един час той пак се появил на около миля разстояние. В този момент се чула високата и развълнувана команда на щурмана Мелой: „Всички горе!“ Когато моряците се събрали около него, той казал: „Всички вие знаете, че когато капитанът е на брега, аз командувам кораба и отговарям за всичко. Ние сме тук, за да ловуваме. Шест седмици нямаме плячка и аз се уморих от такава «сполука». Ето пред нас лов, който ще даде сто бъчви мас — аз вярвам, че ще го овладеем в следващите два часа! Приканвам доброволци — смели хора, които са съгласни да ми помогнат да убия това животно, като ме приближат с велбот на разстояние за удар с копие. Нужни са ми петима помощници.“

Пръв пристъпил напред бъчварят, който предишната година бил в този велбот, който Пайта Том разбил, а след него и цялата команда. Мелой избрал необходимите му хора, а след това внимателно огледал цялото снаряжение. Освен това той заповядал да запушат грижливо една празна, дълбока бъчва и я сложил на носа на велбота. Предавайки командуването на кораба на втория щурман и уговаряйки се с него за всеки случай за по-нататъшни действия, той се спуснал във велбота и се отправил спокойно към кашалота.

Като чул плясъка на веслата, кашалотът изведнъж издал над водата грамадната си глава, която според очевидци изглеждала като гигантска колона. След това бавно се обърнал, като че ли разглеждал хоризонта с очите си. После, повдигайки цяла вълна, се хвърлил срещу малкия велбот, в който били Мелой и неговите другари. В този момент, когато кашалотът и велботът дошли на една линия, Мелой хвърлил пред лодката празната бъчва и дал заповед да се гребе в обратна посока. Бъчвата отплавала по посока на бясно мятащия се кашалот. Спирайки да гребат, хората чакали да видят какво ще стане по-нататък. Кашалотът се нахвърлил върху бъчвата, но тя отплавала невредима по-нататък. Той втори път се хвърлил върху нея и пак станало същото.

Тогава Пайта Том се обърнал и хванал бъчвата със своята дълга долна челюст. Зъбите му обаче се плъзнали по кръглите страни на бъчвата, което още повече го вбесило. Не обръщайки внимание на нищо, той отново и отново се нахвърлял върху бъчвата. От това се възползувал Мелой. Той застанал на носа на лодката. Подчинявайки се на неговата безмълвна заповед, гребците налегнали веслата и преплавали край заетия с бъчвата кашалот. Мелой с все сила забил дългото стоманено копие в най-уязвимото място на кита — непосредствено зад гръдния плавник. Кашалотът се обърнал към велбота, след това силно се издал над водата и паднал върху бъчвата, може би считайки я все още за свой главен враг. Бъчвата изплавала изпод него. В този момент той изхвърлил първия кървав фонтан. Хората викали от възторг, тъй като на всички станало ясно, че той е смъртно ранен. Следващият фонтан бил още по-тъмен и гъст. След това кашалотът започнал да се мята в кръг и така силно удрял с опашния си плавник по водата, че звукът от ударите напомнял оръдейни изстрели. Постепенно ударите и движенията станали по-слаби и след двадесет минути той се обърнал настрана, отметнал назад гръдния си плавник и затихнал.

Хората тържествували с победата си. Към обед задухал обикновеният бриз и корабът се отправил към залива Пайта, влачейки на буксир знаменития Пайта Том. Още на брега те започнали да изрязват сланината му, за да я топят в котли. В нея намерили над двадесет извити и ръждясали харпуна. Един от харпуните бил пронизал ноздрата, поради което кашалотът изхвърлял такива странни фонтани.

За учудване на китоловците населението на залива Пайта изпаднало в ярост от това, че убили знаменития му кашалот — защитника и пазача на тяхното пристанище. От Пайта Том били получени 75 бъчви мас, което прави 12,5 тона.

Днес ловът на кашалоти е сравнително безопасен. Изстрелването на харпуна с оръдие от палубата на кораб с метален корпус предпазва съвременните китоловци от много рискове, на които са били изложени техните предшественици, ловуващи с ръчни харпуни, велботи и слаби дървени кораби. И в наши дни обаче понякога бясно мятащият се ранен кашалот може да повреди, дори да потопи „китоловеца“ (ако се стовари с цялата си тежест върху него). Днес зоолозите смятат, че раненият кит прави това не толкова съзнателно, колкото неволно — под влияние на болката и уплахата. Не са редки случаите, когато при преследване дебелото въже се скъсва или забитият в тялото на кашалота харпун се пречупва. Това става и при лова на други едри китове.

Между мъжките кашалоти през време на размножителния период понякога се водят ожесточени борби. Двете животни се захапват едно друго за долните си челюсти, а според някои сведения се блъскат и с главите си. Неведнъж са били убивани кашалоти с изпочупени зъби и изкривена долна челюст — резултат от разгорещените битки.

Женският кашалот ражда своето малко в спокойни води, и то само веднъж на три години. Бременността трае 16–17 месеца. Новороденото кашалотче е дълго 4–4,5 м и достига до около 1 т тегло. Майка му го кърми, полегнала настрани. Малкото кашалотче се храни с мляко около половин година, а може би и повече време, като в края на този период достига 6,5–7,8 м дължина. Майката е силно привързана към своето малко и не го напуща дори при смъртна опасност.

Половата зрелост при мъжките кашалоти настъпва на 5-годишна възраст, а при женските малко по-рано — на 4–5 години. Относно продължителността на живота на кашалота няма много данни. Веднъж в гърба на убит екземпляр бил намерен харпун, забит в тялото му четиридесет години по-рано. Считат, че кашалотът живее до 45–50 години.

Доскоро този вид кит се биеше в значителни количества на различни места в Световния океан. За 38 години — от 1909–1910 до 1946–1947 г. — са били убити общо 75 493 кашалота. През сезона 1936–1937 г. са станали жертва 7055 такива кита, през 1946–1947 г. броят им нараснал на 7395, а през 1951 г. е постигнат рекорд — 18 256 убити кашалота.

В наши дни се оползотворяват много части от трупа на кашалота.

Месото и маста не са подходящи за храна на човека, но месото се употребява в сварено състояние като храна за някои животни с ценни кожи, а мазнината се съхранява отделно от тази на другите видове китове. От един кашалот може да се получат най-много 20–25 т мас. Подкожният слой сланина достига около 35 см дебелина. От зъбите на кашалота изработват различни предмети: шахматни фигури, дръжки за ножове, лули и др. През последните години се обработва успешно и кожата на едрия морски бозайник, като от един кашалот се получава средно около 180 кв. м кожа. Така ценният някога за правене на свещи спермацет днес се използува за различни цели. От него приготовляват сега различни козметични средства (кремове, помади и др.), а също така някои технически масла, литографски туш и пр. Черният дроб на кашалота подобно на този на синия кит е много богат на витамин А и представлява най-ценният му вътрешен орган. Обаче от всички продукти, които човек получава от кашалота, най-скъпа е така наречената амбра.

Амбрата, или сивата амбра, както понякога я наричат, се среща много рядко в червата или стомаха на убити кашалоти. В места, където се срещат често тези китове, късове амбра плават понякога на повърхността на морето или се намират изхвърлени на брега от вълните. Това се случва най-вече по крайбрежията на Япония, Китай, Бразилия, Мадагаскар, Молукските, Антилските и някои други острови в тропичните морета. Отделен къс амбра може да надмине 400 кг.

Този извънредно ценен продукт, който и в наши дни е няколко пъти по-скъп от златото, представлява восъкоподобно вещество с характерен мирис на прясно разкопана пръст. Той е светлосив, жълтеникав, тъмносив, жълтокафяв или черен, като в един и същи къс цветът се мени, поради което късовете амбра изглеждат напетнени. Амбрата е мека, може да се реже с нож и е леснозапалима. В нея винаги се съдържат различими под микроскоп остатъци от твърдите човки на главоноги мекотели. Това е единственият сигурен белег, по който тя може да се различи от така наречената лъжлива сива амбра, която има растителен произход.

Амбрата е била позната още на древните гърци, римляните и арабите, които са я използували за лечебни цели. Днес тя намира широко приложение в парфюмерията благодарение на свойството си да прави извънредно трайни различните ароматични вещества.

Едва в началото на XVIII в. е станало известно, че амбрата се образува в тялото на кашалота, но какво точно представлява и как се образува, това и до днес не е сигурно установено. Едни мислят, че амбрата е продукт от жлъчката на болни кашалоти, други смятат, че се образува от някои части на смилателния канал, трети обясняват нейното възникване със съвсем други процеси.

Не само амбрата крие все още тайни за зоолозите. Има и други неща в живота на огромните морски бозайници, които чакат своето разрешение.

Към зъбатите китове освен кашалота спадат още редица видове, като най-хищен между тях е косатката. Косатката спада към семейството на делфините, но по големина далеч надминава всички останали представители на това семейство. Мъжката косатка достига на дължина до 10 м, а на тегло — над 9 т. Женската е по-дребна — нейната дължина не надминава 7 м. Тялото на косатката е торпедовидно, като отгоре и отстрани е черно, а отдолу — бяло. Две овални бели петна се намират над очите на косатката, а две бели ивици преминават отстрани на тялото в задната му половина. При мъжката косатка зад високия гръбен плавник се намира друго овално бяло петно, което понякога означават като „седло“. Гръбният плавник е твърде характерен за този вид. При мъжката косатка той достига до 1,60–1,70 м височина, докато при женската е два пъти по-малък. Когато косатката плува по повърхността, гръбният й плавник, който има формата на коса, стърчи отвесно над водата. По време на Втората световна война понякога са стреляли с оръдия от военни кораби по косатки, вземайки погрешно стърчащия над водата им гръбен плавник за перископ на вражеска подводница.

В устата на косатката има два реда остри и яки зъби, които са приспособени да задържат и разкъсват едра плячка.

Поради своя хищнически нрав косатката векове наред се е ползувала с твърде мрачна слава. Наричали са я „тигър на моретата“, „морски вълк“, „разбойник“, „вълк в китова кожа“ и дори — „кит-убиец“. Едва преди двадесетина години се откриха някои черти в поведението на косатката, които я направиха „по-симпатична“ на нас — хората.

Косатката е космополит — тя се среща във всички океани, от Арктика до Антарктика. Често може да се види между плаващите ледове в полярните области. Изобщо косатката се среща по-често в студени и умерени води, отколкото в тропичните морета. Изглежда, че тя извършва някои сезонни миграции.

Интересно е да се отбележи, че косатката навлиза понякога в устията на големи реки и оттам достига на десетки километри нагоре по течението, като може да прекара със седмици в речната вода.

Косатката се среща почти винаги на стада, като в тях може да има от няколко до над 300 индивида. При нападение прилага често „групова тактика“, като атакуват само мъжките косатки, а женските и малките се държат настрани. Всички са обаче много активни при изяждането на плячката.

Косатката се храни най-вече с различни риби, главоноги мекотели и морски бозайници. Тя напада още морски птици, а понякога в стомаха й са намирани дори погълнати морски костенурки. Измежду рибите косатката предпочита най-вече калканите, рибата-треска, акулите и някои други видове. Понякога може да се види как косатки се хранят мирно наред с други китообразни от някое голямо стадо риби. Но когато няма риби или главоноги мекотели, косатката напада различни видове китове, делфини и тюлени, както и някои морски птици. Поведението на косатката се определя от вида на нейната плячка.

Когато преследва жертвата си, този хищник проявява понякога крайна непредпазливост. Така например, гонейки тюлени, косатката идва в известни случаи толкова близо до брега, че попада на плитко и там загива. Нападайки едри животни, косатките действуват често подобно на глутница вълци. Те обграждат жертвите си и след това ги нападат. Б. А. Зенкович е наблюдавал неведнъж подобна сцена. Ето какво пише той по този повод.

Един път голямо стадо моржове плувало в морски залив. Изведнъж се появила група косатки. Хищниците веднага обградили моржовете от всички страни. Отляво и отдясно към стадото заплували по 5–6 косатки, наредени една зад друга, срещу него се движели 5, а отзад се приближавала бързо група от около 10 животни. Нападението започнало с това, че една мъжка косатка се врязала в стадото моржове, вследствие на което то се разделило на няколко групи. Незабавно я последвали и останалите косатки от задната група. Водата закипяла като в котел. От китоловното корабче, на което се намирал Зенкович, започнали да стрелят с китобойно оръдие и с пушка по косатките. Въпреки това няколко моржа били разкъсани от хищниците.

След няколко дни подобна сцена се повторила. Около 50 косатки обградили и нападнали стадо моржове. Този път помощта на хората закъсняла. Големи кървави петна по повърхността на морето свидетелствували за зловещото пиршество…

Тюлените, моржовете и някои китове изпитват голям страх при появата на косатки. Когато са във водата, тюлените обикновено бързат да излязат на брега или върху плаващи ледове, но понякога така се объркват, че намиращите се на високия бряг животни скачат оттам в морето — право в устата на хищниците.

В известни случаи косатката се опитва да преобърне чрез удари на главата или гърба си плаващия лед, върху който се намира тюленът. Капитан Скот е описал как веднъж една косатка се опитала да събори по същия начин във водата кучето на неговата експедиция.

Дори такива бързо плуващи птици като пингвините не винаги могат да се спасят от косатките. В. А. Земски описва следния случай, наблюдаван от него.

Веднъж при тихо море няколко косатки, наредени в дъга, започнали да преследват ято плуващи пингвини. Птиците се отдалечавали от тях с голяма бързина, но косатките не изоставали и постепенно се сближавали, като се опитвали да обкръжат плуващите пингвини. Неочаквано птиците сменили рязко посоката на движението и заплували право срещу косатките. „Пробивът“, общо взето, успял, но един пингвин все пак попаднал между зъбите на един от хищниците.

Косатката прилага различни начини на нападение срещу своите жертви.

Настигайки напр. делфини, тя често отхапва цялата им опашка. При лов на тюлени хищникът понякога просто отсича с острите си зъби главата на тези животни.

В. А. Земски описва пък следния интересен случай.

Веднъж група от около десет косатки започнали да преследват един около 8 м дълъг остромуцунест кит. Обкръжавайки жертвата си, те не й давали възможност да излиза на повърхността да диша, опитвайки се очевидно по този начин да я удавят…

Хищническият нрав на косатката личи може би най-добре при нападенията й над някои едри китове. Има най-различни сведения за това, че косатката къса парчета месо или изтръгва езика от устата на големи сиви китове, но изглежда, че подобни случаи доста се преувеличават. Достоверни наблюдения показват, че нерядко едри беззъби китове (финвали, гърбачи и др.) се хранят заедно с косатки от някое стадо риби или плуват мирно близо едни до други, без косатките да нападат по-едрите си събратя или последните да проявяват някакво безпокойство. От друга страна обаче, в Антарктика от самолет е наблюдавано как едри набраздени китове са прогонвали успешно косатки, които са се доближавали до техните малки.

Изглежда, че косатките по-рядко нападат едрите китове, а по-често от тях страдат дребните китообразни, както и тюлените. Но няма съмнение, че понякога тези хищници се решават да нападнат дори финвала и кашалота.

Проф. Томилин споменава напр. следния случай. През юни 1958 г. близо до Командорските о-ви от катера „Беринг“ наблюдавали как стадо косатки нападнали един финвал. Описвайки кръгове, косатките ръфали тялото на кита и след около половин час завлекли изпохапания и изранен финвал в дълбочина, при което на повърхността се образувал голям водовъртеж.

В известни случаи обаче косатката заплаща с живота си нападението срещу някой едър кит, напр. срещу кашалота. Затова споменава видният американски специалист Виктор Шефер в своята книга „Годината на кита“.

Някои по-дребни китове обаче, какъвто е напр. сивият кит, несъмнено стават понякога жертва на хищническия нрав на косатката.

Сивият кит достига до 15 м дължина и 35 т тегло. Среща се в крайбрежните води на Северния Тихи океан и извършва редовни сезонни миграции. Храни се главно с някои придънни рачета. Този кит изпитва голям страх от косатката.

Когато усети приближаването на косатки, сивият кит често престава да плува, обръща се с корема си нагоре и остава така неподвижен, с разперени плавници. По подобен начин „затихват“ и намиращите се далеч от брега тюлени и някои делфини, когато усетят приближаващите се косатки. Зоолозите смятат, че това е средство за защита срещу нападението на хищника. Лежейки неподвижно във водата, тези животни не издават никакъв звук или шум. Това затруднява косатките да ги открият.

Когато все пак косатката намери неподвижно лежащия сив кит, тя започва да тика главата си между здраво сключените му устни, като се мъчи да разтвори насила устата му и да се добере до езика на кита. Нерядко китоловците са убивали сиви китове, които са имали отчасти отхапан език или устни. Често и гръдните и опашните плавници са носели следи от страшните зъби на косатката. Обикновено явление е този хищник да отхапва части от огромния език на убитите едри китове, които китоловните кораби влачат след себе си.

Според Жак-Ив Кусто и Филип Диоле косатката може да се спуска на повече от 300 м дълбочина и да остава под водата до двадесетина минути. Измежду всички китообразни косатката може да плува най-бързо — за късо време тя може да развие скорост от 55 км/час. Зрението на косатката е много по-добре развито от това на беззъбите китове — по острота то може да се сравни с това на котката. Косатката вижда еднакво добре както под вода, така и във въздушна среда. Звуковите сигнали, които тя издава, са твърде разнообразни. По степен на развитие на висшата нервна дейност косатката заема първо място между китообразните — т.е. тя е „най-интелигентният“ представител на тази група животни.

Размножаването при косатката става най-често през зимата. Бременността продължава 16 месеца. Новороденото е дълго около 2,7 м. Женската косатка ражда на всеки три години по веднъж. Малките от този вид са твърде игриви и техните родители ги подхвърлят понякога е помощта на главата си високо във въздуха.

Отношението на човека към косатката се измени твърде много, след като се разбра, че този хищник се отнася всъщност твърде миролюбиво към него, а освен това и изненадващо бързо се поддава на дресура.

Днес специалистите твърдят, че косатката не напада човека. Това животно не се страхува от хората и затова понякога се доближава съвсем близо до лодки, катери и китоловни кораби. Подобно доближаване се тълкува често неправилно като „нападение“ от страна на очевидци. Марокански подводни плувци разказвали, че косатките се доближават до човека и под водата, но след като удовлетворят любопитството си, се отдалечават, без да му причинят някаква вреда. Жак-Ив Кусто и Филип Диоле подчертават, че косатките, чиято легендарна жестокост векове наред е ужасявала моряците, не нападат водолазите.

Първият случай, при който косатка е попаднала в неволя, е следният.

През март 1964 г. възложили на един канадски скулптор да направи статуя на косатка. За да има точен модел, той решил да убие един екземпляр. През юли същата година скулпторът успял да харпунира една косатка, но след това не намерил сили да убие раненото животно. Вместо това той закарал косатката в залива Ванкувър, където започнали да я лекуват. Инжектирали й пеницилин и различни други лекарства. Косатката била поставена отначало в плаващ док, а след това била пусната в оградена с мрежа част от залива. Косатката, която отначало погрешно взели за женски екземпляр, била кръстена Моби Дол. Тя била 2,67 м дълга и тежала 1090 кг.

Цели 57 дни плененото животно отказвало да приема храна, но след това започнало да изяжда по 45–90 кг риба дневно. Главоноги мекотели и конско месо Моби Дол поглъщала неохотно.

За голямо учудване на всички косатката се привързала към своя спасител. Тя давала той да я гали по главата и се обръщала по гръб, за да бъде чесана по корема с твърда четка.

Моби Дол починала след 86 дни от някакво кожно гъбно заболяване, което се усложнило поради това, че водите на реката, която се вливала в залива, били замърсени от отровни отпадъчни вещества.

През юни 1965 г. двама канадски рибари успели да уловят в голяма рибарска мрежа една едра косатка край остров Наму в Британска Колумбия. Това животно било купено от директора на океанариума в гр. Сиатъл. За да бъде закарана косатката до Сиатъл, била конструирана специална желязна мрежа с размери 18×12×5 м, към която закрепили 40 празни бензинови варела. В тази мрежа косатката била откарана на 830 км чрез буксиране от кораб.

Директорът се заел с опитомяване на плененото животно още по време на плаването, което траяло цял месец. Той смело доплувал до косатката в мрежата, започнал да я чеше с четка по главата. Това се повтаряло все по-често, тъй като косатката се отнасяла твърде миролюбиво.

Поставена в оградено от залива място край гр. Сиатъл, косатката, която била наречена Наму, съвсем се опитомила. Тя позволявала на дресьора си да я възсяда, стремително го носела по водата, играела си с него и давала да я чешат по корема и гърба.

Наму, която била 6,55 м дълга и тежала 3,5 т, отначало не искала да приема храна. След това изяла обаче две сьомги, които изглежда, че много й харесали, защото до края на пребиваването си не се докосвала до никаква друга храна.

Наму починала след около една година живот в неволя.

Тези два случая с уловени косатки показали за първи път миролюбивото отнасяне на това животно към човека, както и способността му лесно да се опитомява.

Понастоящем в океанариумите на някои градове в Канада и САЩ живеят над 30 опитомени косатки, които показват пред зрителите различни номера: те приемат храна от ръката на дресьора си, носят го по водата на гърба си, изскачат по команда целите над водата и т.н. Дресьорът Джим Ричардс в Сан Диего се осмелявал да пъха дори главата си в отворената уста на дресираната от него косатка.

Още преди петнадесетина години бяха получени забележителни резултати при опитите да се дресират косатки да се гмуркат на голяма дълбочина в открито море. Така две косатки, уловени през 1968 г. във водите на щата Вашингтон, се гмуркали по команда до 260 м дълбочина.

Проф. Томилин пише, че в бъдеще косатките ще могат да бъдат използувани навярно за изпълнение на различни задачи, като охрана на подводни плувци и водолази от нападението на хищни риби, за лов на едри акули и т.н.