Димо Божков
Великани на животинския свят (15)

Внушителните роднини на нашата мечка

Най-едрият сухоземен хищник на нашата планета е БЯЛАТА МЕЧКА. По размери това животно надминава и останалите видове мечки.

Бялата мечка (Thalassarctos maritimus) е действително грамадно животно — дължината на тялото й достига до 3 м, а теглото до 700–750 кг. Според Роберт Мак-Кланг имало сведения, че един екземпляр тежал 783 кг и ако това било вярно, то тази била най-голямата регистрирана мечка изобщо.

Бялата козина на най-едрия сухоземен хищник е извънредно гъста; тя плътно покрива цялото тяло, включително и ходилата на животното. Тази козина го предпазва от студа, за което способствува още и дебелият слой подкожна мазнина на нормално охранената бяла мечка.

Бялата мечка е разпространена най-вече в Арктика — по ледовете и крайбрежията на земите около северния полюс, но се среща на места и в материковата тундра. Голяма част от живота си този хищник прекарва върху дрейфуващите ледове, като извършва често дълги „пътешествия“ из Северния ледовит океан. При тези странствувания бялата мечка достига и до самия северен полюс, около който е била виждана неведнъж от хората, работещи в дрейфуващите научни станции.

Бялата мечка е отличен плувец. Като се потопи под повърхността, хищникът затваря плътно ноздрите и устата си, а ушите си притиска към главата. Очите му обаче остават отворени и под водата, благодарение на което бялата мечка лесно се ориентира и вижда преследваната плячка. Това животно е в състояние да плува няколко денонощия поред в ледено студената вода със скорост 4–6 км в час. Понякога бели мечки са били забелязани да плуват сред морето на сто и повече километри от най-близкия бряг.

Когато е добре охранена, бялата мечка лесно понася температура на въздуха минус 40°С и при този студ охотно плува цял ден в морето. Когато обаче е изтощена и отслабнала, тя не понася добре ниските температури и избягва да търси храна във водата. През време на дългата полярна нощ, която при условията на Арктика трае 126 денонощия, белите мечки често жестоко гладуват и вече съвсем изтощени, ядат понякога само мъхове и треви.

Главна храна на бялата мечка са тюлените, които тя лови както на сушата, така и във водата. Понякога, дебнейки тюлен, хищникът лежи с часове неподвижно в снега, прикривайки с лапа своя черен нос, който би го издал сред околната белота. Друг път бялата мечка издебва плячката си, като плува известно време под водата и изведнъж неочаквано се появява край лежащия на някой леден блок тюлен. Често хищното животно използува умело естествени укрития, за да се доближи незабелязано до своята жертва, като накрая я достига чрез огромен скок. Освен с тюлени бялата мечка се храни още с различни други животни. Тя лови риби и напада северните елени, не се отказва от полярните лисици и дори от мишевидните гризачи — лемингите. Лакомство за нея са различните видове птици и птичи яйца. Освен това в „менюто“ на бялата мечка влизат още различни ягоди и диви плодове, мъхове, водорасли и различни треви, които тя понякога изкопава изпод снега. Грамадното животно не се отказва и от мърша, стига да попадне на такава. Понякога бялата мечка опустошава складовете с хранителни продукти на полярниците и ловците.

Суровите условия на Арктика са причина за едно жестоко явление в биологията на бялата мечка. Напролет и в началото на лятото настъпва един твърде тежък период за изхранването на този хищник. Тогава тюлените са най-малко достъпни за него. Именно по това време от годината, измъчвани от силен глад, мъжките бели мечки се нахвърлят нерядко върху малките мечета и ги изяждат независимо от яростната съпротива на мечката-майка. Според достоверни сведения всяка година около една четвърт от малките бели мечета стават жертва на зъбите и ноктите на побеснелите от глад възрастни зверове, и то нерядко на собствените си бащи.

Доскоро се смяташе, че бялата мечка изобщо не спи зимен сън. Според най-нови сведения обаче в известни области на Арктика някои бели мечки прекарват най-студения период от зимата в убежища под снега в полусънно състояние.

Женската бяла мечка ражда своите малки в снежна „пещера“ през зимата. Когато наближи времето да роди, женската потърсва някое уединено място на подветрения склон на някой заснежен връх или хълм на сушата. Тук в дълбокия сняг тя си изкопава бърлога. По-рядко женската мечка изкопава само неголяма яма в снега и ляга в нея. В този случай по-нататъшната „грижа“ за строежа на снежната бърлога тя предоставя на… вятъра и снега. При първата по-силна буря легнала мечка бива засипвана от дебел слой сняг, който не само плътно я покрива, но образува и здрав покрив над нея. Мечката само отърква с гърба и страните си снежните стени и „пещерата“ е готова. Някои такива бърлоги имат дължина около два метра и височина около един и половина метра. Стените им са много здрави и огладени отвътре. Слоят сняг, който покрива бърлогата, е дебел понякога над един метър.

Малките мечета се раждат обикновено през зимата — от декември до февруари, и са едри колкото котенца. Те растат обаче твърде бързо и скоро тялото им се покрива с козина. На около един месец проглеждат, на два месеца тежат около 6 кг, а на четиримесечна възраст — около 20 кг. Мечката-майка ги кърми 12–15 месеца.

Известно време след като роди своите малки, женската бяла мечка пробива покрива на снежната бърлога и от време на време излиза навън. Като поотраснат, мечетата започват да я следват в нейните „разходки“. Отначало те не се отдалечават много от бърлогата и като премръзнат, бързат да се скрият в нея. Когато мечетата навършат 3–4-месечна възраст и вече достатъчно укрепнат, мечката-майка напуска заедно със своите малки окончателно не само бърлогата, но и сушата и започва да скита, придружена от тях, по морските ледове.

Размножителният период на бялата мечка е през пролетта или лятото. По това време около една женска мечка може да има до три или дори до седем мъжкари. Бременността трае 230–250 дни. Женската става полово зряла на 4-годишна възраст. Първия път тя ражда обикновено едно малко, а след това на промеждутъци от по 3 години — по две, рядко по три малки. Като изключение се раждат понякога и четири мечета наведнъж.

Бялата мечка е безспорният властелин на безбрежните ледени и снежни пространства в Арктика. Тук неин враг е само човекът.

В миналото, когато ескимосите са ходели на лов с примитивни оръжия, който е успявал да убие „нанук“ (така се нарича на езика на ескимосите бялата мечка), се е считал за герой. Много мъже са загивали, опитвайки се да надвият огромния звяр.

Всъщност, както показват много наблюдения, бялата мечка не напада човека, освен ако не бъде раздразнена или ранена от него или когато понякога защищава своите малки. Ето какво пише по този въпрос именитият познавач на арктическата фауна съветският зоолог С. М. Успенски:

„От трите вида мечки, които се срещат в пределите на Съветския съюз, най-малко опасна за човека е бялата мечка. Неприятни случки стават много по-често при среща с кафява мечка или дори с минаващата за «вегетарианец» хималайска мечка. В тези райони на Арктика, където срещи на хора с бели мечки не са редки, нещастните случаи могат да се преброят на пръсти. Например в Нова земя за повече от стогодишната история на нейното усвояване са известни само два-три случая, когато човек е пострадал от бяла мечка. На остров Врангел през последните 30–40 години, т.е. също така за целия период на усвояването му, са били убити при различни обстоятелства хиляди мечки, но при това не е пострадал нито един ловец.

Даже раненият бял мечок или мечката, която защищава малките си, обикновено предпочита да избяга, отколкото да се нахвърли върху човека. Когато край бърлогата й се появи човек, женската бяла мечка само се опитва да сплаши неканения гостенин: подавайки бързо глава от жилището си, тя гръмко изревава или «фучи» и веднага се скрива. На споменатия остров Врангел се намерили смелчаци, които даже пълзешком влизали в бърлогите (наистина с револвер в ръка) и излизали оттам невредими. Разказват за един случай, когато невъоръжен полярник-скиор, правейки разходка около полярната станция, изведнъж се строполил в някаква дълбока яма, когато се спускал по стръмния планински склон. Като дошъл на себе си, полярникът ужасен разбрал, че е попаднал в меча бърлога, и решил, разбира се, че ще загине. Право пред него, опирайки се в стената на жилището си, полуседяла едра женска мечка; чувало се сумтенето на разгневения звяр, чието топло дихание човекът усещал по лицето си. Обаче виждайки, че времето минава, без «хазайката» да пуска в ход своите зъби и нокти, полярникът започнал да се озърта, след това бавно започнал да се придвижва към изхода и успял да се измъкне от бърлогата, отървавайки се само с преживения страх. Едва когато вече се бил доста отдалечил, мечката решила да подаде главата си и изревала свирепо по него…“

Друг интересен случай, пише Успенски, ми бе разказан от известния полярен изследовател Г. А. Ушаков.

„През двадесетте години на нашия век един ескимос-ловец бил отнесен от плаващ лед в морето и трябвало тук да пътешествува по неволя в продължение на много дни. Тежкото положение на ловеца се усложнявало и от обстоятелството, че той бил привършил патроните си и пушката му се превърнала в безполезен товар. Веднъж, когато човекът бил заспал, на леда се появила голяма бяла мечка и по този начин «пасажерите» станали двама. През първите часове съседите се гледали един друг недоверие, но като се убедил, че мечката не е настроена агресивно, човекът се успокоил, а след него се успокоило и животното, което сладко заспало на няколко крачки от ловеца. В този случай звярът се показал много «по-благороден» от човека. Докато той спал, ескимосът изготвил от ножа и пушката си «копие» и заклал с него мечката. По този начин ловецът си набавил запас от месо, който му стигнал до края на пътешествието, което завършило благополучно.“

Застрашителното намаляване броя на белите мечки през последните десетилетия накара учените да набележат ефикасни мерки за предпазване от окончателно изчезване на най-едрия сухоземен хищник на Земята. За целта те поискаха съдействието на всички държави, които владеят части от Арктика. Направените постъпки дадоха резултат и съответните власти предприеха редица мерки за спасяване на бялата мечка от пълно унищожение.

В Съветския съюз още от 1956 г. ловът на бели мечки е забранен, като млади екземпляри за зоологически градини могат да се ловят само със специално разрешение. Канадското правителство е позволило лова на бели мечки само на ескимосите, а в Аляска и Гренландия е забранено убиването на женските и младите.

В резултат на взетите мерки броят на белите мечки в Арктика започна устойчиво да нараства. През 1973 г. бе сключено специално международно съглашение между Съветския съюз, Съединените щати, Канада, Дания и Норвегия за защита на бялата мечка. Взетите мерки дават основание да се смята, че най-едрият сухоземен хищник на нашата планета не е заплашен повече от изчезване.

След бялата мечка до най-големи размери достига кафявата мечка (Ursus arctos), която се среща и в пределите на България. Мечката, която живее у нас, спада към сравнително по-дребен подвид, докато някои други подвидове кафява мечка се отличават с големите си размери. Грамадни кафяви мечки се срещат в Аляска, на о-в Кодиак, в Далечния Изток и на Камчатка. Тяхната дължина може да достигне до 2,5 м, а теглото им — 700 кг.

Кафявата мечка е много широко разпространена — тя живее в Европа, Азия и Северна Америка, като обитава горите и планините. В Европа кафявата мечка достига до 2 м дължина, а теглото й рядко надминава 250 кг. Не само големината на това животно, но и цветът на козината му е силно изменчив в отделните географски области. Обикновено козината е тъмнокафява, но на някои места се срещат и почти черни екземпляри, а другаде мечките имат съвсем светла, сребриста до бледожълта козина.

Храната на кафявата мечка, общо взето, е твърде разнообразна. Това животно яде треви, корени, грудки и други растителни части, гъби, различни горски плодове, насекоми, червеи, охлюви и други дребни животни, както и птичи яйца. Не се отказва и от мърша, на места лови риба, а особено много обича мед и узрели, сочни плодове. Понякога кафявата мечка причинява вреди по нивите, градините и кошерите. У нас през 1959 г. например само в района на Хвойненското горско стопанство в Родопите са унищожени от мечки 30 декара овесени ниви, а в района на Чепеларското горско стопанство — 188 кошера с пчели.

Някои кафяви мечки се пристрастяват към месото на едри животни и нападат коне, говеда, овце, свине, елени, сърни, глигани и други домашни и диви бозайници. Такива мечки нашият народ нарича стръвници. Не винаги са ясни причините, поради които дадена мечка става стръвница. Някои смятат, че след като веднъж опита месо на едро животно, мечката се пристрастява към такава плячка.

Стръвниците са твърде дръзки; те нападат добитъка дори и тогава, когато наблизо има хора, които мечката по начало отбягва. Стръвниците убиват говеда, коне и овце в зоната на високопланинските пасища, а понякога нападат и пуснатия да пасе в гората добитък. На север в тайгата се срещат по-често стръвници, които ловят лосове, елени и други едри бозайници. На различни места мечката проявява различно хищническия си нрав. Ето какво пише по този въпрос видният съветски учен проф. П. М. Мантейфел:

„Пролетно време мечките нападат често крави и коне. Има горски села, където мечките нанасят големи вреди. Но далеч не всички мечки са толкова вредни. Има затънтени места, където нападенията на мечките върху добитъка и хората са много редки. А в Камчатка, където живеят особено грамадни мечки, такива случай почти няма, както и в Далечния Изток, в Кавказ и на много други места в СССР. Но на река Кан, приток на Енисей, се страхуват много от мечките, които неведнъж са проследявали и нападали ловците.“

В различни страни са отбелязвани нападения на кафявата мечка срещу човека. Проф. Мантейфел описва един такъв случай, станал в Съветския съюз.

Веднъж студент-ловец се движел със ски по леда на реката Чун в Лапландския ловен развъдник. Като видял пред себе си голяма, незамръзнала дупка в леда, той започнал да се изкачва по брега, за да заобиколи това опасно място. Като се изравнил с храстите, които се намирали по склона, студентът изведнъж видял голяма мечка с червеникава козина. Тя тичала право към него. За миг зверът го повалил, захапал го със зъби за крака и започнал злобно да го удря с лапата си. Както бил легнал по гръб, студентът все пак успял да смъкне пушката от рамото си и решил да стреля в мечката от упор. Обаче по ударника се бил набил сняг и когато студентът натиснал единия спусък, се получила засечка. Мечката обаче се уплашила от металния звук и отскочила на един метър, като внимателно се вглеждала в жертвата си. Студентът натиснал втория спусък. Сега пушката гръмнала и звярът бил пронизан от куршума. Поради получената рана от зъбите на мечката ловецът с голяма мъка се добрал до жилището си.

Защо мечката нападнала студента? Оказало се, че тя току-що била убила два елена. Единият от тях, годинак, хищникът успял да зарови в снега до брега, а вторият — голяма кошута, настигнал върху леда и заедно с него, счупвайки леда, паднал във водата. Мечката убила там жертвата си и след това я измъкнала почти цялата на снега. Когато студентът се приближил до хищника, той, разгорещен още от борбата, пазел богатата си плячка, скрит в храстите по склона на брега.

В Далечния Изток кафявите мечки следят понякога усурийските тигри и доизяждат остатъците от плячката на тези грамадни хищни котки. В Сибир мечките често чупят клоните и огъват върховете на боровете, за да достигнат до шишарките на тези дървета. Деликатес за тях са мравките. Веднъж в стомаха на една мечка, която неотдавна се била надигнала от бърлогата си, намерили няколко килограма мравки и мрави „яйца“ (какавиди) заедно със строителен материал от мравуняка, който тя разкопала. Най-старателно обаче от всичко мечките търсят мед. Те откриват кошерите по бръмченето на пчелите и миризмата на меда. Интересно е, че понякога мечките се измамват, като вземат за бръмчене на пчели звуците, които се чуват от телеграфните жици. Забелязано е, че едрите животни дори се качват по стълбовете и разкъсват опънатите жици. Кафявата мечка съвсем не е така тромава, както изглежда на пръв поглед. Тя лесно застига бягащ човек, плува добре и се катери сръчно не само по дърветата, но и по стръмни скални стени.

През топлото годишно време мечката почива, легнала на земята, като избира за това някое глухо и затънтено място. Зимата тя прекарва най-често в бърлога. За такава може да служи някоя яма под корените на повалено от буря дърво, голяма скална дупка или пукнатина, дървесна хралупа, а понякога и яма, която животното само си изкопава в почвата. Бърлогата се засипва от снега и остава само малък отвор, чрез който тя се проветрява. Вътре в бърлогата е по-топло, отколкото вън. Веднъж, когато външната температура била минус 14°С, термометърът, който бил завързан за прът, показал, че до спящата мечка температурата е плюс 2°С.

През зимата кафявата мечка не спи дълбок сън, а по-скоро дреме. При опасност тя веднага се събужда, като може дори да напусне бърлогата си и да потърси нова. По време на зимния си сън мечката не се храни, а живее за сметка на натрупаните в тялото й мазнини. Някои мечки не успяват да затлъстеят достатъчно през есента, поради което не лягат да спят зимен сън, а са принудени да скитат из горите, макар че тогава за тях няма достатъчно храна там и затова най-често загиват от глад сред дълбоките снегове.

Женската кафява мечка ражда през зимата в бърлогата си своите малки, които отначало са съвсем дребни — всяко тежи по около 0,5 кг. Майката ги кърми до пролетта и когато времето се затопли, напуска окончателно с тях бърлогата. Сега освен с мляко мечетата започват да се хранят още с растителна храна и дребни животни, например насекоми. Понякога освен родените през зимата малки майката води със себе си и миналогодишното си потомство.

Размножителният период на кафявата мечка е през лятото, обикновено от май до юли. По това време между възрастните полови зрели мъжки мечки стават ожесточени борби. Понякога те завършват със смъртта на единия от мечоците, който победителят може даже да изяде. Бременността при кафявата мечка трае от 6 до 8 месеца. Обикновено се раждат 2–3, рядко по 4 или 5 мечета наведнъж.

Интересно е, че през зимата разтревожената в бърлогата си мечка лесно напуска невръстното си потомство и бяга от ловеца, докато през лятото тя защищава ожесточено поотрасналите вече мечета. Общо взето, кафявата мечка е грижлива майка. Понякога обаче тя бие силно с лапата си непослушното мече, което дълго след това стои нацупено настрани, поглеждайки от време на време сърдито майка си.

Кафявата мечка е много силно животно. Търсейки храна, тя преобръща понякога големи камъни или измества паднали дебели дървета. Освен това мечката може да замъкне на далечно разстояние убитата от нея тежка плячка — например някоя крава или лос.

В Европа и Америка кафявата мечка почти няма врагове — само в изключителни случаи се решават да я нападне някоя много изгладняла глутница вълци. В Азия обаче, например в Далечния Изток, тя става понякога жертва на тигъра.

Кафявата мечка става полово зряла обикновено на две и половина до тригодишна възраст. Продължителността на живота й най-често е 30–35 години.

Макар да е силно и свирепо животно, кафявата мечка се поддава на дресура. Всеки от нас е виждал в цирка или водени на синджир дресирани мечки, които изпълняват различни „номера“.

Карл Хагенбек, известен в миналото директор на зоологически градини и търговец на диви животни, описва в своите спомени един интересен случай на „опитомяване“ на кафяви мечки. Ето какво разказва той.

Веднъж Хагенбек продал няколко кафяви мечки на собственика на една менажерия. Когато обаче последният дошъл да си прибере зверовете, оказало се, че сандъците му са твърде слаби и несигурни за такива едри и силни животни. Ето защо собственикът на менажерията препродал мечките на някакви цигани. Тези цигани не носели със себе си нито клетки, нито здрави и големи сандъци и затова Хагенбек ги попитал как смятат да приберат купените от тях мечки. На този въпрос циганите само лукаво се усмихнали и казали, че това си е тяхна работа. Те направили следното:

Отначало оставили мечките да гладуват цели два дни, а после им дали да ядат солена риба — селда. Гладните зверове по неволя изяли рибата. Скоро обаче започнала да ги мъчи страшна жажда. Но вместо да дадат вода на жално ревящите животни, циганите им поднесли… подсладен спирт. Мечките веднага изпили вкусната течност и така се напили, че скоро заспали непробуден сън. Тогава циганите, въоръжени със здрави клещи, влезли при спящите зверове, избили им кучешките зъби, отрязали ноктите и им промушили през ноздрите по една желязна халка със синджир, който вързали на врата на животните. След това циганите натоварили все още спящите мечки на каруците си и си тръгнали. Когато след известно време зверовете се пробудили, те започнали един след друг да падат от каруците…, но завързани за синджирите, послушно следвали новите си стопани.

В Европа, пък и на други места кафявата мечка става все по-рядка. Докъм края на миналия век това животно е било широко разпространено в нашите планини. Вследствие на безогледното му избиване обаче то започнало да намалява застрашително. Едва през 1941 г. ловът на мечки в България е бил забранен (с изключение на този на стръвниците). Днес кафяви мечки има у нас още в Стара планина (откъдето минават понякога и в Средна гора), в Родопите, Рила и Пирин. На Витоша и Странджа те са отдавна избити.

Кафявата мечка е един от най-редките и ценни видове на българската фауна и затова с право се намира под защитата на закона.

Близкородствена на кафявата мечка е сивата мечка, наречена още гризли (Ursus horribilis). Доскоро тя се смяташе за отделен вид, но днес все повече зоолози-специалисти я считат само за отделен подвид на кафявата мечка. Големината на това животно е внушителна — дължината му достига до 2,5 м, а теглото — до 450 кг. Характерни за гризлите са извънредно дългите й (над 10 см) големи нокти. Козината на тази мечка е с изменчив цвят — от сребрист и кремав до почти черен.

До края на XVIII в. гризли е била разпространена почти в цялата западна част на Северна Америка — от Аляска до Мексико, като на изток разпространението й е стигало до Дакота и Минесота. Обаче по-късно сивата мечка е била все по-ожесточено преследвана и убивана. Още в 30-те години на нашия век сивата мечка е изчезнала на юг от канадската граница, като се била запазила там само на две места — в Йелоустоунския национален парк и в националния парк „Глейшър“. Днес в Канада има още 11000–18000 гризли, в Аляска броят на мечките е 8000–10000, в Йелоустоунския парк живеят около 200, а в „Глейшър“ — не повече от 100.

Сивата мечка е не само извънредно силна, но и много свирепа. В миналото сред всички индиански племена мъжът, който убиел гризли, се ползувал с най-голяма почит. Само този, който в смъртен двубой е могъл да надвие страшния звяр, имал право да носи огърлица от неговите зъби и нокти. Червенокожите отдавали различни почести на трупа на убитата гризли, защото смятали, че тя е някакво свръхестествено същество, надарено с огромна сила.

По биологията си гризли не се отличава много от останалите подвидове кафява мечка. В зряла възраст огромните нокти пречат на сивата мечка да се катери по дърветата, но затова пък младите мечки много често се качват по дъбовете, за да ядат жълъди, които извънредно много обичат. Естествено грамадният звяр яде не само растителна, но и животинска храна, тъй като лесно може да надвие всяко животно в своята родина. Гризли е отличен плувец и леко преплува дори големи реки.

Според Робърт Мак-Кланг с появата на говеда и овце в западната част на САЩ мечката гризли започнала да напада кравите и овцете на заселниците. Знаменита в това отношение станала мечката, която нарекли Стария Моуз. Това животно почти цели 35 години всявало ужас сред една обширна горска област в Колорадо. То лесно се разпознавало по следите, които оставяло, защото му липсвали два пръста. Според някои сведения по времето на своето „царуване“ Старият Моуз убил повече от 800 говеда, много коне, овце и 5 човека. Тази страшна мечка била много ловка и хитра и като призрак се изплъзвала от ловците, които усилено я преследвали заради обявената премия от 1000 долара на този, който я убие. Едва през 1904 г. един ловец, чиито кучета успели да задържат на едно място Стария Моуз, сложил край на дните на ужасния хищник, като изстрелял 8 куршума в могъщото му тяло.

В наши дни в националните паркове в Америка се случват рядко нещастия при среща на хора с гризли. Обаче и сега се препоръчват на посетителите някои предпазни мерки в тези паркове.