Димо Божков
Великани на животинския свят (12)

Спасени в дванадесетия час

БИЗОНЪТ, или АМЕРИКАНСКИЯТ БИЗОН (Bison bison), е най-популярното животно на американския континент. То е известно не толкова поради това, че го има почти във всяка по-голяма зоологическа градина, колкото поради обстоятелството, че няма роман или повест за северноамериканските индианци, в който да не се говори за него. Не случайно бизонът се споменава в тези литературни произведения. Животът на индианските племена от степите на Северна Америка е бил немислим без наличието на достатъчно бизони и тъжната действителност от последните десетилетия на миналия век е потвърдила това. От друга страна, историята на избиването на бизона и на спасяването на това животно от окончателно изтребване едва в „дванадесетия час“ красноречиво говори за това, до какви фатални последици може да доведе варварското и безогледно унищожаване на един ценен животински вид.

Големината на бизона е внушителна. Възрастните мъжки екземпляри достигат до 2 м височина, 3 м дължина и 1 т тегло. Женските животни са по-дребни. Твърде характерен е външният вид на бизона. Гръбнакът му е така извит, че масивната глава, която носи двойка къси, извити рога, изглежда някак ниско поставена. По главата, врата, предната част на гърба, гърдите и горната част на предните крака на животното има дълги косми, които достигат до 50 см дължина. Те образуват голяма и гъста грива. Отдолу на главата има също удължени косми, които приличат на брада. Целият вид на животното е такъв, като че ли задната му част е твърде малка и несъразмерна спрямо масивната предна част. Цветът на козината му е тъмнокафяв.

Бизонът е разпространен в Северна Америка. От това животно са познати различни подвидове, най-известни от които са степният бизон и горският бизон. Първият в миналото е бил широко разпространен из степите, а вторият се е срещал по̀ на север, в зоната на горите. Горският бизон достига до по-големи размери от степния. Докато степният бизон се храни главно с тревисти растения, храната на горския бизон включва още листа, клонки и млади филизи на дървета и храсти.

Зимно време степните бизони ядат най-вече покритата от сняг суха трева, а горските — лишеи и клони. При снежна покривка до един метър дебелина степните бизони могат да достигнат до храната си. Те разравят отначало снега с копитата си, а после дълбаят дупки в него, като въртят муцуните си. При сурови снежни зими понякога немалко животни измират от глад и изтощение. В миналото това е ставало често независимо от обстоятелството, че тогава бизоните са имали възможност да извършват далечни миграции — през зимата на юг, а през пролетта — на север.

Обикновено веднъж на ден грамадните животни отиват на водопой. Понякога водоемите, от които те пият вода, се намират край места, където на повърхността на почвата има каменна сол. Там животните се отбиват да ближат сол, след като се напият с вода. През студени зими, когато повърхността на водните басейни е покрита от дебел лед, бизоните са принудени да утоляват жаждата си, като ядат сняг.

Бизонът е стадно животно. През по-голяма част от годината женските със своите малки се държат отделно от мъжките бизони, без обаче да се отдалечават много от тях. През време на размножителния период стадата на мъжките и женските животни се сливат. Обикновено едно стадо женски и малки бизончета наброява 20–30 екземпляра, докато стадото мъжки обхваща 10–12 животни. Тъй като такива малки стада пасат най-често недалеч едно от друго, в миналото са се образували понякога грамадни бизонски стада из прериите на Северна Америка.

Бизоните пасат най-вече сутрин и привечер, но понякога също така и през деня, а дори и през нощта. Едрите животни обичат често да правят „прашни бани“, като се търкалят из праха или пясъка по земята. Макар и едри и наглед тромави, бизоните са твърде подвижни животни, които при галоп могат да развият скорост до 50 км в час. Бизоните не се боят от водата и могат да преплуват дори широки реки.

Между сетивата на бизона най-добре развито е обонянието, а след него слухът. Зрението на животното е относително по-слабо. Приема се, че бизоните могат да подушат някое животно от 2 км разстояние, а вода дори от 7–8 км. Бизоните могат да издават различни звуци. Понякога те реват, а друг път издават дълбоки тонове — нещо като глухо ехтене се чува от гърдите им. През време на размножителния период мъжките бизони понякога така силно реват, че се чуват на 5–8 км далеч. Особено силно звучи техният глас, когато реват „в хор“ няколко животни.

Размножителният период при бизона трае от май до септември. По това време между мъжките животни стават често ожесточени борби, които могат да завършат понякога с тежко нараняване или дори със смъртта на единия от двамата противници. Бременността на женската трае около 270 дни. Малкото бизонче суче от майка си до края на първата си година. Животът на бизона не е много продължителен — до 20–25-годишна възраст.

Историята на избиването на бизоните в Северна Америка и спасяването на този ценен животински вид от окончателно изчезване едва в последния момент са описани в различни книги, наскоро доста подробно и в книгата на Роберт Мак-Кланг „Изчезващите животни на Америка“.

Ето накратко тази тъжна и поучителна от природозащитно гледище история.

По времето, когато белите хора започнали да проникват в Запада, там живеели различни индиански племена. Едно от най-храбрите и войнствени измежду тях били индианците от племето киова. Тези индианци разказвали следната легенда за сътворението на света.

В първия ден Великият дух посадил на брега на водата Дървото на Великия път, което издигнало своите клони към небето. По това дърво слезли на земята всички живи същества, а също така мъжът и жената киова, които цял ден ходили из новосъздадения свят. Вечерта двамата се върнали при Дървото на Великия път и видели там бизони. Великият дух слязъл при мъжа и жената и им казал: „Това са бизони. Те ще ви дават храна и облекло. В деня, в който видите, че бизоните са изчезнали от лицето на земята, знайте, че краят на киова е близък и че слънцето ще залезе.“

За съжаление предсказанието, съдържащо се в тази легенда, се сбъднало след известно време, и то не само за индианците киова, но също така за команчите, шайените и за всички други червенокожи, които живеели в прериите. Индианците получавали всичко, което им било необходимо за живот, от лова на бизони. Те ядели месото на това животно сурово или печено, сушели го и за запас през зимата. От бизонските кожи правели палатки, дрехи, завивки и черги, от роговете — лъжици, от костите — различни оръдия на труда и оръжия. Нищо не било хвърляно от бизонския труп. И когато бизоните изчезнали, както казва Мак-Кланг, рухнал и светът на индианците от прериите.

До появата на „бледоликите“ индианците ходели на лов за бизони пеша, като убивали едрите животни с помощта на копия и стрели. С помощта на тези оръжия те не могли да намалят чувствително броя на бизоните. Индианците продължавали да употребяват копията и стрелите и след като се снабдили от испанците с коне.

По това време в Северна Америка пасели голям брой бизони — не по-малко от 50–60 милиона. Тези животни се срещали от Централна Аляска до Мексико и от Скалистите планини до атлантическото крайбрежие.

Първите бели заселници, макар че имали пушки, също не намалили чувствително броя на бизоните в прериите. Те убивали животните за собствени нужди или защищавайки понякога своите посеви от тях.

Положението започнало рязко да се изменя след завършването на войната между Севера и Юга през 1865 г., в резултат на която робството в САЩ било отменено. На запад потеглили дълги кервани от емигранти и скоро в прериите се появили множество селища. Навсякъде, където прониквали белите пришълци, те убивали бизони. Някои от колонистите употребявали месото и кожата на животните за собствени нужди, други търгували с тях, но имало и немалко ловци, които застрелвали бизоните просто за удоволствие.

Особено големи размери взело изтребването на бизоните, когато започнало прекарването на железопътната линия, свързваща атлантическите с тихоокеанските брегове на САЩ. Големите бизонови стада започнали да намаляват невероятно бързо. Понякога за сравнително кратко време били избивани с хиляди животни. Като пример може да бъде посочена в това отношение дейността на прочутия Буфало Бил (Бизоновия Бил). Този човек започнал кариерата си като професионален ловец, който бил нает от компанията на Канзаската тихоокеанска железопътна линия да снабдява с бизонско месо нейните строителни работници. Само за година и половина Буфало Бил убил 4120 бизона!

Скоро в прериите се появили хиляди професионални ловци и бизонските кожи станали за известно време основа на икономиката на тези области. Обикновено ловците одирали само кожата на убитите животни, а понякога отрязвали и езика им. Останалата част от труповете оставала да гние там, където била. Много години по-късно някои предприемчиви хора натрупали състояние, като събрали и продали на фабрикантите на торове останките на огромния брой избити преди това бизони.

В началото на 70-те години на миналия век наброяващите милиони животни бизонски стада, които се срещали в югозападната част на страната, били вече избити. Започнало да се сбъдва зловещото предсказание на старата легенда. Племето киова било принудено да се пресели и да води там жалко съществуване, очаквайки милост от белите хора.

Стремейки се да избягнат жалката участ на своите събратя киова, индианците от северните равнини — племената сиу, шайени и някои други, се обединили и под водачеството на вождовете Бесния кон и Седящия бик нанесли тежко поражение на американските войски при Литл-Бигхорн. Това била последната победа на тези червенокожи над белите нашественици. След по-малко от година всички живеещи в северните равнини племена били усмирени и прогонени в отредени за тях резервати. Сега белите ловци могли да унищожават бизоните, без да се боят от отмъщението на вековните господари на прериите.

Последното голямо стадо бизони, наброяващо около 75 000 животни, било унищожено в района на Йелоустон през лятото на 1883 г. През следващите няколко години били застреляни и последните малки групи бизони, които се скитали из прериите.

През 1890 г. индианците от резерватите се опитали „да си възвърнат“ бизоните, като устроили специални ритуални тържества, на които помолили Великия дух да им върне ценните животни… Положението обаче ставало все по-трагично. По това време на цялата територия на Съединените щати останали няколкостотин бизона, повечето от които живеели в Йелоустоунския парк. Теоретически ловът на бизони в чертите на парка бил забранен, но бракониери продължавали да избиват беззащитните животни. Към 1894 г. в този парк останали само 21 бизона — последните в Съединените щати, ако не се смята малкото стадо, което живеело в Лостпарк в щата Колорадо.

Най-сетне Конгресът издал закон, който предвиждал строго наказание за убийството на бизони в Йелоустоунския парк. Ала и това не могло да спаси последните оцелели животни. През 1897 г. били застреляни от любители на трофеи последните четири бизона в Йелоустоунския парк — две мъжки животни и един женски бизон с малко.

За щастие в Съединените щати имало все още малко бизони, които живеели на свобода, а в някои почти девствени гори на Канада се били запазили няколкостотин бизона. На тези животни разчитали хората, които искали да спасят американския бизон от окончателното му изчезване.

През декември 1905 г. било основано Американското дружество за спасяване на бизона. Негов председател станал Уилям Хорнедей, който бил директор на Нюйоркското зоологическо дружество и ревностен защитник на дивата природа. През 1907 г. 15 бизона, принадлежащи на дружеството, били предадени на правителството за току-що основания ловен и горски резерват „Уичито“. По-късно други резервати били създадени в Монтана, Южна Дакота и Небраска, където също така били пуснати бизони. До 1910 г. броят на животните се удвоил, а през 1920 г. в САЩ имало вече около 9000 бизона.

В Канада също така били предприети мерки, за да не изчезне окончателно бизонът, като и там били създадени някои резервати.

В наши дни в националните паркове и резервати на Канада има повече от 20 000 бизона, но само около 230 от тях са горски бизони. Броят на бизоните в Съединените щати сега е около 10000.

Така благодарение на взетите мерки били спасени от изчезване степният и горският бизон. Окончателно бил изтребен обаче така нареченият пенсилвански бизон. Краят на кървавата драма, свързана с избиването на този подвид, е описан картинно в книгата на Роберт Мак-Кланг, като този разказ ще бъде даден тук с известни съкращения.

През времето, когато възниквали американските колонии, пенсилванският бизон бил доста широко разпространен. Това животно се срещало в западната част на щата Ню Йорк, в Пенсилвания, Вирджиния и Джорджия. Външно пенсилванският бизон се отличавал по някои белези от степния бизон и затова бил разглеждан като отделен подвид.

В западната част на Пенсилвания някакъв старец заселник си построил хижа недалеч от един солен извор, където идвали често бизони. Само за две години този старец и неговите помощници убили около 700 пенсилвански бизона, на които одрали и продали кожите. Цената, която тези хора получавали за една бизонска кожа, била нищожна… само два шилинга!

Не само на това място, но и навред, където се заселвали бели пришълци, бизоните бивали безпощадно избивани. В резултат на това към края на XVIII в. броят на пенсилванските бизони бил вече много намалял. През 1799 г. в цяла Пенсилвания останало само едно стадо бизони от около 400 животни. То живеело в планините на графството Юнион.

Зимата на 1799–1800 г. била необикновено сурова. Въпреки това бизоните били принудени да останат високо в планината, тъй като по това време в долините имало вече навсякъде селища и там животните не могли да намерят храна.

Обаче през декември 1799 г. подлуделите от глад бизони се устремили към равнината. Стадото се предвождало от огромен черен мъжки бизон, който заселниците наричали Стария Логан — на името на един известен индиански вожд.

Гладуващото стадо нахлуло в двора на фермата на някой си Мартин Бергстресер и се втурнало в обора, където около купа сено стоял добитъкът на стопанина. При втурването си в обора гладните бизони стъпкали няколко телета и овце. След това, подплашени от изстрелите на Бергстресер, огромните животни нахлули в съседната ферма — на заселника Макленен, който също започнал да стреля по бизоните. Обезумелите от страх животни се втурнали в къщата на фермера, като смазали при това жената и децата на Макленен, които нямало къде да избягат. След това стадото бизони се завърнало в планината.

Вбесени от нещастието, фермерите решили да ликвидират бизоните. Те трябвало да чакат няколко дни поради вилнеещата буря, но след това 50 въоръжени мъже, придружени от кучета, тръгнали по следите на стадото. Според някои сведения това станало в последния ден на 1799 г. — на 31 декември. Ловците открили стадото в една тясна долина. Премръзналите и изтощени от глад бизони стояли до гърди в снега и не могли да се помръднат от местата си. Някои от животните ловците убили с куршуми, но повечето заклали с ножове. Когато всичко било свършено, снегът в долината бил почервенял от кръвта на убитите животни. Ловците отрязали само езиците на мъртвите бизони, а оставили труповете им в снега. Оттогава тази долина започнала да се нарича Бизонско поле…

Така било ликвидирано последното стадо бизони в Пенсилвания. На следната година един полковник — Джон Кели, видял там още три животни — един женски бизон с малкото си, придружен от един мъжки. Полковникът застрелял малкото бизонче, а двете възрастни животни избягали. Но през зимата Джон Кели отново срещнал мъжкия бизон и този път успял да го застреля. Доколкото е известно, това бил последният убит бизон в Пенсилвания.

В някои други, по-слабо заселени щати пенсилванските бизони просъществували още 20–30 години, но в края на краищата и там животните били избити. През 1832 г. вече не останал нито един пенсилвански бизон на изток от Мисисипи. По това време на запад от реката имало все още грамадни стада от степния бизон. Както ни е известно, само за около шест десетилетия и тези стада били напълно унищожени.

Зубърът, или европейският бизон (Bison bonasus), е близък родственик на американския бизон. Не само по външен вид и някои страни от биологията си, но дори и по съдба двете животни са твърде близки помежду си.

Европейският бизон достига приблизително до същите размери, до които достига и американският му събрат — 2 м височина и 1 т тегло. И при него мъжките екземпляри са значително по-едри от женските. Космите, които образуват гривата на зубъра, са обаче сравнително по-къси, отколкото тези при американския бизон, докато рогата и опашката му са по-дълги. Цветът на козината на животното е кафявокестеняв, като през лятото е малко по-светъл, отколкото през зимата. Зубърът е много едро и силно животно, но въпреки това е твърде подвижен и може бързо да бяга. Той прескача препятствия, високи до 2 м, и леко се катери по стръмни склонове.

Някога европейският бизон е бил широко разпространен из горите на нашия континент, но днес вече не се среща в диво състояние — запазен е само в някои резервати и ловни стопанства, където е пуснат да се развъжда и живее при добри условия, като се намира под строга охрана.

Днес живеещите зубри са изключително горски животни. Те обичат най-вече горски участъци, в които има поляни, гористи речни долини със заливани ливади, а в планините се придържат предимно към най-високия горист пояс, който граничи със субалпийските пасища.

Сега живеят два подвида зубри — беловежкият, който е равнинен, и кавказкият, обитаващ планините. По-едър е беловежкият зубър.

В миналото дивият кавказки зубър е извършвал ежегодно вертикални миграции, като напролет е слизал от планините в предпланините и дори в равнините, а наесен се е оттеглял обратно в планините. Днес зубърът извършва в резерватите недалечни миграции, които се обуславят от развитието на растителността през топлите годишни времена и от дебелината на снежната покривка през зимата.

Зубърът се храни с тревисти растения, а също така с листата, клонките, филизите и кората на различни дървета и храсти. От направени проучвания е известно, че в „менюто“ на европейския бизон влизат не по-малко от 400 вида различни растения, като храната на животното се мени в зависимост от местността, която то обитава, и от сезона. В резерватите и ловните стопанства зубрите биват почти навсякъде подхранвани през зимата със сено, а освен това често им се дава да ближат каменна сол. Както и американският бизон, зубърът разравя понякога снега, за да достигне до тревата под него. При дълбок сняг животното разравя отначало снега с копитата си, а след това прави дупка в него, като върти муцуната си. Освен сено и суха трева едрите животни ядат през зимата още кора, клонки и пъпки на различни дървета, а понякога дори и лишеи.

Зубрите се срещат най-често на малки стада. Последните се състоят или само от мъжки животни, или от женски с техните малки и млади зубри — до 3-годишна възраст. Старите мъжкари живеят понякога поединично. През зимата европейските бизони се събират на по-големи стада, които могат да наброяват до 30–40 животни.

Зубрите пасат най-често в сутрешните и вечерните часове, но понякога и нощем. Денем те лежат под дърветата в гората и преживят. При топло време грамадните копитни животни отиват два пъти на ден на водопой. Те обичат да се търкалят по сухата, разпратена земя. Зубрите не се боят от водата, тъй като умеят да плуват.

От сетивата на животното най-добре развити са обонянието и слухът. Зрението е сравнително по-слабо развито. В млада възраст зубрите са миролюбиви и игриви животни, но възрастните екземпляри, особено старите мъжкари, са понякога доста раздразнителни и опасни. Като правило обаче, когато видят или подушат човека, зубрите побързват да се скрият в по-гъстите участъци на гората или пък го оставят да премине спокойно покрай тях.

Тези грамадни копитни бозайници могат да издават различни звуци — най-често те пръхтят или мучат.

Размножителният период при зубъра започва обикновено през август и трае 2–3 седмици. По това време старите мъжкари се присъединяват към стадата с женски животни, като изгонват от тях младите, които са над двегодишна възраст. През размножителния период мъжките зубри са много възбудени; те почти не ядат и отслабват доста на тегло. Понякога те се и бият помежду си. Най-често тези схватки имат „турнирен“ характер, но понякога са и твърде ожесточени и могат да завършат дори със смъртта на единия от двамата противници. Щом премине размножителният период, мъжките зубри напускат стадата на женските животни.

Бременността при женския европейски бизон трае 262–267 дни. Малко преди да роди, женската се отделя от стадото и потърсва някое тихо място в гората. Новороденото зубърче тежи 22–23 кг. След около един час то вече се изправя на крака, а след още половин час вече може да следва майка си. Зубърчето суче мляко най-често докъм 5-месечна, но понякога и до едногодишна възраст. Трева то започва да яде, като стане на 19–20 дни.

В природата зубрите имат малко врагове. Жертва на вълците стават обикновено само малки и млади европейски бизони. Възрастните зубри се защищават ожесточено не само срещу вълци, но дори и срещу мечки, ако тези хищници се решат все пак понякога да ги нападнат.

Зубрите боледуват от различни болести и понякога стават тяхна жертва. Продължителността на живота на европейския бизон е от 22 до 27 години.

Ако американският бизон е бил пред прага на своето изчезване към края на XIX в., то същата съдба е сполетяла зубъра през първата половина на двадесетото столетие.

През средните векове европейският бизон е бил още твърде разпространен в горите на нашия континент. След това поради хищническото му изтребване и постепенното изсичане на горите броят на това ценно животно все повече намалявал. В началото на миналия век зубрите се запазили само в огромната девствена Беловежка гора (една част от която се намира в пределите на днешна Полша, а друга — в западната част на Белорусия) и в Кавказ.

Беловежките зубри, които били около 700 на брой, били избити почти напълно през време на Първата световна война. Последният от тях паднал прострелян малко по-късно — на 9 февруари 1921 г. Същата участ сполетяла и кавказките зубри. Те били напълно унищожени през време на чуждестранната интервенция в Съветския съюз — от куршумите на бракониерите и от болести, пренесени от домашния едър рогат добитък. През 1926 г. по цялото земно кълбо останали живи само 52 европейски бизона, които живеели в различни зоологически градини и резервати — видът бил пред изчезване.

През 1929 г. поляците решили да възстановят зубрите в пределите на своята родина. Тогава те пуснали две двойки зубри, купени от Германия, в Беловежката гора. Десет години по-късно броят на тези копитни бозайници там нараснал на 16, а през 1941 г. в резервата имало вече 19 животни. По време на Втората световна война една част от зубрите в Беловежката гора били отново избити, но все пак някои от живеещите там екземпляри се запазили живи.

През 1946 г. зубри били пуснати да се развъждат и в частта на Беловежката гора, принадлежаща на Съветския съюз (по това време на полска територия имало само 17 европейски бизона), а по-късно зубри били пуснати и в други резервати в СССР — в Кавказ и на някои други места в страната.

България получи през 1958 г. като подарък от полското правителство четири двойки беловежки зубри. Ценните животни били пуснати в едродивечовото стопанство „Воден“ в Разградски окръг. Сега във „Воден“ има вече повече от 25 европейски бизона и техният брой в бъдеще сигурно ще се увеличи, тъй като животните се намират при отлични условия и за тях се полагат специални грижи.

През 1969 г. в света е имало над 900 чистокръвни зубъра в различни резервати и ловни стопанства и затова може да се смята, че европейският бизон подобно на американския си събрат вече не е заплашен от изчезване.