Димо Божков
Великани на животинския свят (8)

Първенците на земната твърд

Най-едрото сухоземно животно на нашата планета е СЛОНЪТ. Неговото могъщо, масивно тяло достига до 3,75 м височина и 6,5 т тегло. Само кожата на един шесттонен слон тежи около 1 т, хоботът му — 120 кг, ушите — 80, скелетът — 1600, мускулатурата — 2700, мазнината — 100, сърцето — 20, белият дроб — 137, бъбрекът — 90, а черният дроб — 105 кг. По сила и мощ слонът няма равен на себе си между обитателите на континентите и всъщност той, а не лъвът, както пише проф. Б. Гжимек, би трябвало да се нарича „цар на животните“.

Слоновете представляват всред днешния животински свят една съвършено малка и изолирана група. Никакви близки родствени връзки не ги свързват с някои други днес живеещи бозайници, а техните непосредствени предшественици са измрели отдавна. Единични и самотни, те все пак изпъкват със своите размери, устройство и сила и са безспорно едни от най-интересните животни на нашата планета.

По-рано зоолозите са обединявали слоновете, носорозите, хипопотамите, тапирите и дивите свине в една обща група животни, наречена „Дебелокожи“. Днес тази класификация вече не се приема, защото се касае до изкуствено групиране на твърде различни по устройство и родственост бозайници. Всъщност най-характерният белег на слоновете не е тяхната дебела кожа, а дългият и еластичен хобот.

Хоботът на слона е образуван от срасналите помежду си и силно удължени нос и горна устна. В основата си хоботът се поддържа от хрущялни части, а по цялото му протежение има около 40 хиляди сложно преплетени мускулни снопчета. Хоботът играе извънредно важна роля. Той е хватателен, обонятелен и осезателен орган. С него животното си набавя храна и пие вода. На върха на хобота се намират един или два пръстовидни израстъка. Чрез тях слонът може да вдигне от земята дребни предмети — например малка монета. По-едри предмети слонът улавя, като увива около тях крайния дял на хобота си.

Късата шия на слона не му позволява де пие вода непосредствено с устата си. Това той извършва с помощта на хобота: отначало слонът всмуква в него вода, след това го прегъва, като вкарва края му в устата си и издухва там намиращата се в хобота течност. Един едър слон всмуква наведнъж от 8 до 10 л вода. На затворено той изпива от 100 до 200 л вода дневно.

Често дивите слонове са принудени да извършват далечни преходи, за да стигнат до някоя река, езеро или голямо блато. В Африка понякога при засуха те копаят ями в леглата на пресъхналите реки, за да стигнат до слязлата ниско вода. Подобно нещо не върши никое друго животно в Черния континент. Според известни наблюдения слоновете изкопават ями, дълбоки до 1,5–2 м. Те вършат това, като отначало разравят втвърдената земя с бивниците си, а след това я изгребват посредством хобота си. От тези своеобразни „кладенци“ се ползуват след слоновете и други животни, като по този начин се спасяват от смърт след продължителна жажда.

Слоновете обичат водата и затова често се обливат със силни струи вода, всмукната с хобота, или се къпят продължително време. Те са твърде добри плувци. В Индия например слоновете преплуват свободно такава голяма река като Ганг, и то в нейната делта. Понякога слоновете се потопяват изцяло под водната повърхност, като могат да останат под нея до няколко минути. През това време те дишат с върха на хобота си, който се подава над водата.

Хоботът на слона може да се превърне и в страшно оръжие. Някога в дълбоката древност, когато слоновете са били използувани като мощно средство за бой, те са били специално обучавани да хващат хора с хоботите си и ги смачкват с краката си. Разяреният слон нанася понякога силни удари със здравия си еластичен хобот или хваща с него врага си и го захвърля надалеч.

От двете страни на основата на хобота стърчат бивниците на слона. Заради тези зъби — така наречената слонова кост, слоновете са били безпощадно изтребвани в миналото. От анатомично гледище бивниците представляват силно видоизменени резци. Тези зъби нямат корени и нарастват през целия живот на слона. Той ги употребява повече като оръдие, отколкото като оръжие. Според някои наблюдения в Индия слоновете разцепват с бивниците си дървета, които не могат да повалят с главата или краката си. Често с тях те копаят корени или откъртват парчета кора от дърветата. По-рядко слонът употребява бивниците си като оръжие. Понякога разярени слонове са намушквали хора, но може би това е ставало случайно.

Известният американски пътешественик и ловец Карл Екли преживял един път нападение от слон, който използувал като оръжие бивниците си. Спускайки се веднъж от планините в Кения в зоната на по-топлия климат, Екли внезапно бил нападнат от един мъжки слон. Той почувствувал вече допира на бивниците му до гърдите си, когато автоматично, но много бързо се хванал за тях и паднал по гръб на земята. Екли попаднал между краката на разярения слон. Последният навел главата си и забил бивниците си, но за щастие не в тялото на безпомощния пътешественик, а в земята. При това движение слонът случайно ударил Екли по лицето с хобота си, като му счупил носа и разсякъл бузата му до самите кътници. След това слонът не проявил вече никакъв интерес към своята жертва, а се нахвърлил върху двамата африканци, които придружавали пътешественика.

Освен бивниците слонът има четири огромни кътника в устата си — по един от всяка страна на горната и долната челюст. Отделният кътник може да достигне 40 см дължина и 10 см ширина. Повърхността на тези зъби е неравна — с издатини и бразди. Посредством кътниците слонът стрива храната си. Когато повърхността на зъба се износи, кътникът бива заменян с нов. Последният расте зад стария зъб и го избутва постепенно, като се премества напред. Накрая старият зъб пада. Слонът сменя кътниците си през няколко години, и то не всички едновременно.

Огромният бозайник е типично растителноядно животно. В природата слонът се храни с различни треви, листа, клони, кора на дървета и храсти, разнообразни плодове, млади филизи и пр.

В Софийската зоологическа градина дневната хранителна дажба на един едър мъжки индийски слон е около 90–100 кг. Тя включва: овес — 7 кг, ечемик — 1 кг, царевица — 1 кг, сено — 30 кг, хляб — 12 кг, трици — 5 кг, моркови — 5 кг, кръмно цвекло — 30 кг, картофи — 3 кг, сол — 0,2 кг.

Според сезона тази храна се разнообразява, като цвеклото и част от сеното се заменят с люцерна или трева. Дават се също така различни плодове (ябълки, круши, дини, грозде и др.) и зеленчуци.

Цял един хляб слонът налапва наведнъж, а когато му се даде едра зелка, той я смачква най-напред с крака си и след това обира с хобота пръснатите листа.

В Индия опитомените слонове, които се използуват за извършване на тежка работа (напр. пренасяне на дървесни трупи), поемат дневно значително по-голямо количество храна — около 365 кг, което съставлява към 1/10 от собственото им тегло.

Слухът на слона е много добре развит. Острото обоняние и слухът играят голяма роля в живота на слона. Зрението на едрия бозайник е по-слабо развито.

Характерни за слона са неговите крака, които приличат на масивни стълбове. Те завършват с пръсти, които имат на върха си малки плоски копита. Броят на пръстите на предните и задните крака не е еднакъв. Някои слонове имат по пет пръста на предните и по четири пръста на задните си крайници, а други имат съответно по четири и по три пръста. Пръстите са разположени отпред по периферията на стъпалото и са наредени в дъга. Останалата част от стъпалото е покрита с еластична съединителна тъкан, която играе ролята на възглавничка. Колкото и да изглежда на пръв поглед странно, но такова едро животно като слона може да се движи съвършено безшумно. Слоновете не са така тромави, както изглеждат. Те могат да извършват бързи движения, да клякат, а когато почиват, лягат и настрани. При спокоен ход се движат сравнително бавно — с 5–6 км в час, но когато бъдат подплашени, могат да развият много по-голяма скорост — до 30 км в час.

Едрото тяло на слона е покрито с дебела кожа, по която тук-там има остри и груби косми. Цял кичур извънредно твърди косми, подобни на тел, се намират на върха на късата опашка. Дебелината на кожата на слона по различни места на тялото е от 1 до 2 см. Обикновено кожата има сивкав цвят, но понякога, макар и много рядко, тя е съвсем светла или по нея има светли петна. Слоновете със светла кожа — така наречените „бели слонове“, се ценят твърде много в някои азиатски страни, а в Тайланд ги боготворят.

„Белите слонове“ не принадлежат към някакъв отделен зоологичен вид. Те са само албиноси, тъй като в тяхната кожа няма достатъчно тъмен пигмент.

Днес науката различава два вида слонове — африкански и индийски, като всеки от тях има по няколко подвида.

Африканският слон (Loxodonta africana) е по-висок от индийския, но има по-късо тяло. Характерни за него са огромните уши, по-тънкият хобот, полегналото чело и дългите бивници, които са много добре развити и при двата пола. На върха на хобота има два пръстовидни израстъка — един по-широк — горен, и друг по-тесен — долен.

Мъжките африкански слонове достигат докъм 3,6 м височина. Немският зоолог Ханс Бауер в своята „Книга за слоновете“ съобщава обаче за един мъжки екземпляр, при който като рекорд бил измерен ръст 3,75 м, а проф. Гжимек пише в книгата си „Сред животните на Африка“, че някои мъжки степни слонове тежат до 6,5 т. Женските слонове са по-дребни — тяхната височина достига най-много докъм 3 м.

Бивниците на африканските слонове обикновено не надминават 2,5 м дължина и 80–85 кг тегло, но у отделни екземпляри те могат да бъдат и много по-големи.

Известният пътешественик и ловец Шилингс съобщава, че приблизително през 1898 г. недалеч от Килиманджаро бил убит от чернокожи ловци един много стар мъжки слон с огромни бивници. Двата зъба тежали около 205 кг. Те били отнесени на пазара за слонова кост в Занзибар. Шилингс искал да ги откупи за някой немски музей, но това не му се удало, въпреки че поръчал да предложат за тях добра цена. Двата бивника били изпратени в Америка. Той отново направил постъпки да ги откупи, обаче не могъл да плати поисканата за тях сума — 21 000 марки. По-късно един от тези прекрасни бивници попаднал в Британския музей в Лондон.

Най-дългите познати досега бивници принадлежат на един слон, убит в Северна Родезия^[1]. Всеки един от двата зъба имал 4,10 м дължина. Общо те тежали обаче само 147 кг, което показва, че дължината на бивниците не винаги е пропорционална на тяхното тегло.

Днес повечето специалисти приемат, че африканският слон има само два подвида — горски, или кръглоух африкански слон (Loxodonta africana cyclotis), и степен, или големоух африкански слон (Loxodonta africana africana). Първият се среща из горите на Западна Африка, а вторият населява саваните в южната и източната част на континента — до Етиопия и Сомалия. Двата подвида се различават външно по редица белези. Така например горският слон е по-дребен от степния, той има по-тънки бивници и относително по-малки уши от големоухия. На някои места обаче зоните на разпространение на двата подвида се припокриват и там могат да се срещат различни преходни форми.

През 1906 г. немският зоолог Ноак описал въз основа на един-единствен екземпляр, който живеел тогава в Нюйоркския зоопарк, така наречения африкански слон-джудже (Elephas africanus pumilio). Този слон бил само 1,80 м висок, а съдейки по зъбите му, бил на около 6 години. Ноак решил, че има пред себе си представител на отделен подвид, тъй като африканските слонове достигат нормално тази височина преди шестгодишна възраст. Днес това схващане на немския учен вече не се споделя от повечето специалисти. Основание за това е фактът, че никъде в Африка не се срещат стада или поне доста екземпляри от „слона-джудже“ в дадена местност. Ето защо проф. Гжимек навярно има право, като предполага, че в случая не се касае за някакъв особен подвид или раса африкански слонове, а само за отделни „недорасли“ екземпляри.

Индийският слон (Elephas maximus) е по-дребен от своя африкански събрат. Неговото максимално тегло е 5 т. Мъжките индийски слонове достигат до 3,2 м, а женските около 2,6–2,7 м височина. Бивниците не са еднакво развити при двата пола. Докато мъжките индийски слонове имат дълги бивници, които могат да достигнат до 2,5 м дължина и 70 кг тегло, при женските индийски слонове тези зъби липсват или са сравнително слабо развити. Индийският слон има по-малки уши от африканския, неговото чело е по-изправено, а хоботът има на края си само един пръстовиден израстък. Съществуват различни подвидове, разпространени в Индия, Бирма, о-в Цейлон, Суматра и Малая. Тези географски раси се отличават малко помежду си.

Общо взето, индийският слон е по-кротък от африканския и по-лесно се поддава на опитомяване.

В миналото африканският слон се е срещал в степните и лесостепните области на цяла Африка, но вследствие на безпощадното му изтребване в течение на векове днес той е значително намалял и областта му на разпространение е доста стеснена. Така например дивите слонове са почти напълно изтребени в Южноафриканската република, където само около сто животни са запазени в националния резерват „Крюгер“, основан през 1926 г.

В Централна Африка има все още доста диви слонове и според известни изчисления техният брой е около 400 хиляди. Приблизително 100 хиляди от тях се намират на територията на Конго. Големи стада слонове се срещат и днес по долината на река Замбези, в Замбия, северно от града Тете в Мозамбик и някои други места.

Точни граници за разпространението на слоновете в една или друга страна мъчно могат да се посочат, тъй като тези животни извършват често далечни придвижвания. Понякога те изчезват от дадена област за дълго време и се появяват неочаквано на друго място.

Слоновете не са само обитатели на равнини и на хълмисти местности. Понякога те се изкачват и твърде високо в планините. Така според сведения на Шилингс в Африка слоновете могат да се срещнат докъм 3500 м надморска височина. През време на Втората световна война при отстъплението на англичаните в Бирма водените от тях слонове се изкачили до 2000 м височина в планините, макар и твърде бавно.

Слоновете въпреки тромавото си наглед тяло се катерят и слизат твърде изкусно по стръмнини. Има данни, че те доста добре понасят лошото време — студ и сняг.

Известно е, че при знаменития поход на Анибал през Пиренеите и Алпите великият пълководец е водел със себе си и бойни слонове. Пътят на Анибал през Алпите и досега не е точно установен. Не е известно също така дали той е използувал африкански или индийски слонове.

През 1959 г. един английски археолог се опитал въз основа на личен опит да открие прохода, през който е минала войската на Анибал. За целта той решил да използува един питомен слон, взет от цирк. Обули на слона специални сукнени „галоши“, за да не му се разраняват краката, и го повели в Алпите. Опитът обаче напълно се провалил. Слонът не искал да върви нагоре, а тунелите просто го карали „да беснее от яд“.

Слоновете са стадни животни. В миналото в Африка са се срещали често огромни стада, които в някои случаи са наброявали над 700 животни. Наблюдавани са обаче и по-големи стада от слонове. Така преди около двадесет и пет години известният изследовател на Африка Мартин Джонсън успял да заснеме от самолет няколко хиляди слона. Животните се били събрали след изсъхване на обичайните им пасища и се движели на стада към голямото блато Лориан в Източна Африка. След време, когато завалели дъждове, отделните стада се разпръснали в различни посоки.

Слоновете се срещат не само на големи стада, но и на по-малки групи. Понякога, макар и твърде рядко, се срещат и отделни семейства — мъжки и женски слон с малки. Има и единично живеещи слонове. Известни със своята злонравност и нападателност са някои стари мъжки слонове, които живеят отделно от стадото. Понякога такива самотно живеещи слонове сякаш биват обхванати от бяс. Те се нахвърлят върху всеки човек или животно, което се изпречи на пътя им, или се втурват в някое туземно село, като тъпчат всичко пред себе си. Понякога такива слонове са ставали истински бич за дадена област и населението не е могло да живее спокойно, докато не бъдат убити.

Стадата слонове се предвождат обикновено от някое старо и опитно женско животно. При опасност обаче често начело застава някой едър мъжки екземпляр. Когато са възбудени или уплашени, слоновете често силно тръбят. Те могат също така да реват и да издават различни други звуци.

Когато се придвижват от едно място на друго, слоновете вървят понякога един зад друг. Обикновено между 10 и 15 часа и през нощта те почиват, а през останалото време, когато си търсят храна, са повече или по-малко пръснати, без обаче да губят връзка помежду си. Тяхното прекрасно развито обоняние им дава възможност да се подушат дори на разстояние от няколко километра.

Слоновете често посипват с помощта на хобота гърба си с пясък или пръст. Те правят това може би, за да се запазят от ухапванията на различни насекоми.

Размножаването на слоновете е свързано с редица интересни особености.

Непосредствено преди размножителния период мъжките слонове са обикновено твърде възбудени и водят понякога ожесточени борби помежду си. Най-често обаче борбата завършва с това, че по-слабият от двата слона отстъпва.

През самия размножителен период мъжкият и женският слон се отделят за известно време от стадото, но не губят връзката си с него, и след време пак се присъединяват към него.

Половата зрелост при слона настъпва обикновено към 14–20-ата година от живота му. Ханс Бауер споменава обаче за един случай, от който се вижда, че понякога слоновете могат да се размножават и в много по-млада възраст. Така на затворено в Мюнхен било родено едно слонче, чиито родители били по това време на осем- и десетгодишна възраст.

Бременността при слона продължава около 21–22 месеца. Женският слон на свобода ражда средно около 4 пъти през живота си. На затворено обаче той ражда извънредно рядко. Досега не е известно да е родено слонче от кръстосване на африкански и индийски слон.

Новороденото слонче е около 80–100 см високо и тежи 90–100 кг. Според известни наблюдения то веднага започва да суче, като захапва едно от двете сукални зърна на майка си, които се намират между двата й предни крака. Когато бозае, малкото слонче отмята хобота си силно назад. Малките слончета са извънредно мили и игриви животни. При опасност те бързат да се скрият под тялото на майка си. Понякога дори вървят дълго време така защитени и не напускат мястото си даже и тогава, когато женският слон крачи твърде бързо. Малкото слонче бозае около 6 месеца. След това то започва да яде и трева, като следва неотлъчно майка си докъм три-четиригодишна възраст. С нарастването му обаче все по-голям дял заема растителната храна и към петата-шестата година то се храни изцяло с нея, като се отделя напълно от майка си.

Слончето нараства твърде бързо на височина и тегло. Към края на първата година то е около 1,2 м високо, след навършване на втората достига 1,4 м височина, а на тригодишна възраст ръстът му е около 1,5 м. Едно слонче, което след раждането си тежало точно 100 кг, достигнало в края на първата година 366 кг тегло.

Женският слон се отнася твърде ласкаво и грижливо към своето малко и при опасност самоотвержено го защищава.

Много пъти са наблюдавани случаи, когато слонове са се опитвали да помогнат на своите ранени събратя. Понякога цялото стадо, тръбейки възбудено, се връща при рухналия на земята ранен слон, като някои от животните се мъчат да го вдигнат на крака. Друг път те го влачат за главата и предните крака — понякога дори в продължение на час и половина.

Проф. Гжимек споменава в книгата си „Сред животните на Африка“ едно твърде интересно наблюдение на Никълсон. „Аз можах да установя — пише последният, — че мъжките слонове оказват помощ на падналия техен събрат, слониците идват на помощ както на мъжки, така и на женски слонове, но твърде е странно, че аз никога не можах да видя някой мъжки слон да направи макар и най-малък опит да помогне на рухналата на земята слоница.“

Лесничеят Дейвид Шелдрик, служил много години в кенийския национален парк „Цаво“, твърди, че слоновете често отчупват бивниците на своите мъртви събратя и ги носят на повече от половин километър със себе си. Понякога те ги удрят в скали или дървета, като ги разбиват на парчета.

Друга необяснена досега привичка на слоновете е следната: ако те се натъкнат на човешки труп, непременно го покриват старателно с клонки, листа или трева.

Широко разпространена е легендата за „слонските гробници“. Тази легенда, която е изцяло измислена, гласи, че когато слоновете в Африка и Азия почувствуват приближаването на естествената си смърт, те се отправят към определени места (някоя дълбока долина, езеро или голямо блато) и там завършват своя живот. На такива места имало цели планини от скелети на слонове, а следователно и грамадни количества слонова кост, които могли да направят приказно богат човека, който ги намери.

Повод за тази легенда са могли да дадат различни случаи, когато за кратко време са загивали множество слонове на дадено място. Това може да се случи например тогава, когато големи стада слонове биват отвсякъде обградени от горски пожар или при масови застрелвания, каквито са ставали в миналото.

Дълго време легендата за „слонските гробници“ е била подхранвана от невярното твърдение, че в джунглите човек никога не попада на труп на слон, умрял от естествена смърт. Днес се знае, че множество факти опровергават това твърдение. Според проф. Гжимек само в националния парк „Мерчисън-Фолс“ в Уганда за няколко години били намерени 325 слона, умрели от естествена смърт. Той сам намирал неведнъж трупове на слонове, които не били застреляни, а умрели поради други причини.

Трупът на умрелия сив великан веднага привлича лешояди и различни други животни, които започват да ядат от него. Бързо изчезва не само месото, но и костите. Могъщият череп сравнително скоро се разпада, защото в него има много кухини, които са заградени от тънки кости.

Относно възрастта, до която достига слонът, могат да се срещнат твърде различни данни. Днес се смята, че слоновете живеят средно докъм 60–70-годишна възраст. Това са потвърждава и от редица сведения за опитомени слонове и такива, държани в зоологически градини.

Така според данни на Бомбайско-Бирманската транспортна компания, която притежава около 17 000 слона, само 9% от тях са на възраст между 56 и 65 години и едва 2% — над 65 години. В Съединените щати един слон доживял в зоологическа градина до 85-годишна възраст.

Някои зоолози смятат, че свободно живеещите слонове едва ли живеят по-дълго от своите опитомени или затворени събратя.

В природата слонът почти няма врагове. В Африка лъвът отбягва едрите сиви великани, а в Азия тигърът се решава понякога да нападне малки слонове, но и той се бои от възрастните. Според Бауер тигърът се нахвърля понякога най-напред върху женския слон и след като му нанесе по-леки или по-тежки рани, напада следващото го малко. Често слончето ставало жертва на страшния хищник, обаче не винаги нападението на тигъра завършвало успешно. Бауер привежда един интересен пример. В един бирмански лагер за опитомени слонове едно слонче, което било привързано към дърво, било нападнато през нощта от тигър. Хищникът скочил върху неговия гръб, но то успяло да се отърси от него. Цели двадесет минути слончето устояло на атаките на тигъра. Дошли хора и прогонили хищника. За своята голяма храброст слончето получило името „Кя М’Нин“, което значи „Тигър не може да го победи“.

Слонът обикновено не напада другите животни. Така в Африка редом със стадата на сивите великани могат да се видят да пасат мирно различни видове антилопи, кафърски биволи или водни козли.

Всички животни правят път на възрастния слон, когато го срещнат някъде по тясна пътека. Не правят изключение в това отношение и такива едри бозайници, каквито са носорозите и хипопотамите.

Понякога обаче са наблюдавани и битки между слон и носорог. Така например в националния парк „Крюгер“ един слон убил носорог, като го пронизал на четири места с бивниците си.

Слонът очевидно не се бои от крокодилите, защото спокойно пие вода и влиза във водните басейни. Веднъж била наблюдавана обаче следната сцена. На брега на една река в Уганда стадо слонове пиело вода. Изведнъж един от слоновете уплашено измъкнал хобота си от водата — в него се бил впил един крокодил, който имал около 1,5 м дължина. Слонът бързо отхвърлил влечугото далеч настрани и след това се отдалечил от водоема.

Друг път бил забелязан един едър африкански слон да предприема няколко пъти злобни атаки по посока на едно единично дърво, около което имало висока трева. Оказало се, че там имало пет лъва! Когато след известно време слонът решително се устремил към дървото, четири от лъвовете очевидно много се изплашили, защото подскочили високо и се разбягали на различни страни. Останал само един млад лъв, който спокойно наблюдавал разсърдения великан. Като забелязал този лъв, слонът се спрял и започнал да тъпче с крака на място. Двете животни се гледали няколко секунди и очевидно всяко едно от тях било готово да избяга. Накрая отстъпил… слонът, който, тръбейки гръмко, се отдалечил на известно разстояние. Смелият млад лъв се върнал тогава под сянката на дървото и по движението на тревата станало ясно, че там се върнали и останалите четири лъва. Слонът постоял няколко минути, разглеждайки отдалеч дървото, и като че размишлявал нещо. След това се обърнал и се запътил към близкото езерце. Когато обаче минавал край едни храсти, отново сменил поведението си. Прикривайки се зад храстите, слонът пак започнал да се приближава към дървото, но правел това, твърде внимателно. Известно време наблюдаващите сцената хора го загубили от погледа си, но след това изведнъж видели огромната глава на слона над храстите; животното било повдигнало хобота си високо нагоре. Постепенно хоботът започнал да се спуска надолу и накрая слонът го протегнал по посока на дървото така, че той заприличал отдалеч на змия, готова да се хвърли срещу някого. Лъвовете обаче не се помръдвали. Тогава слонът се обърнал още веднъж погледнал към единичното дърво и отишъл да пие вода от езерцето.

Единственият страшен враг на слона е човекът. Както в Африка, така и в Азия хората са ходели на лов за слонове от най-дълбока древност. Много по-безпощадно е бил изтребван през миналото столетие африканският слон. Той е бил убиван най-вече заради бивниците му. Както вече бе казано, при африканския слон тези зъби са еднакво добре развити и при двата пола. Ето защо наред с мъжките слонове са били изтребвани и женските. Индийският слон не е бил подложен на подобно преследване. Женските от този вид, както знаем, нямат бивници или те са слабо развити, а и мъжките индийски слонове рядко имат много големи бивници. Това е предпазило в значителна степен от изтребване индийския слон в сравнение с неговия африкански събрат.

Друга причина за по-силното изтребване на африканския слон е тази, че той е по-див и по-мъчно се поддава на опитомяване. Не е известно никъде в Африка слонът да се използува нашироко като работно или товарно животно. Напротив, в Индия например и в някои други азиатски страни слоновете от векове насам се използуват като ездитни, товарни и работни животни и поради това целта на лова тук най-често не е да се убиват слоновете, а да се хванат живи.

На много места в Африка туземните племена в миналото са преследвали слона не само заради бивниците, но и заради месото му. Преди идването на европейски, арабски и други търговци на слонова кост много негърски племена не са ценели особено бивниците на слона. Те са ги употребявали понякога като подпори за своите колиби или като колове, с които ограждали нивите си. Отначало понякога само за шепа мъниста или за няколко пъстри парчета плат те охотно разменяли великолепни слонски зъби.

Убиването на слон в миналото е представлявало често истински празник за племето. Великият изследовател на Африка д-р Д. Ливингстън е описал как е ставало разделянето на трупа на огромния бозайник от едно племе, живеещо край реката Замбези.

При гробна тишина на стоящите наоколо хора най-старшият ловец обявявал, че главата и задният десен крак на слона принадлежат на този, който е убил животното, т.е. на този, който му е нанесъл първата рана, а левият преден крак — на този, който го е ранил за втори път или който пръв се е допрял до него, след като слонът е паднал. Д-р Ливингстън пише, че след тези думи на най-стария ловец негрите изведнъж изпадали в силно възбуждение, вдигали страшен шум и започвали да режат на парчета трупа на слона със своите копия. Някои от негрите скачали даже вътре в самия труп, като се стремели преди всичко да се снабдят с така обичаната от тях мазнина. Други в това време изрязвали от убития слон толкова месо, колкото могли да носят.

Д-р Ливингстън сам е ял слонско месо и дава следното мнение за него: хоботът и езикът имат отличен вкус, останалото месо обаче е извънредно твърдо с изключение на месото на краката, което е великолепно.

Някои други лица, яли слонско месо, пишат, че то има вкус, подобен на вкуса на говеждото месо. В Индия и Бирма краят на хобота на слона се счита за деликатес.

Туземните племена в Африка са използували различни начини за убиване на слонове. Някои от тях се използуват и сега.

Понякога смел ловец издебва почиващия или заспал слон и прерязва сухожилията на някой от краката му. Така осакатеното животно не може вече бързо да бяга и да напада и лесно става жертва на чернокожите ловци. Друг начин за лов на слонове е този чрез специални големи ями. Тези „слонски ями“ имат около 3 м дълбочина. Туземците ги изкопават по местата, където минават слонове, като изкусно ги замаскирват отгоре с тънки клони и листа. Попадналият в такава яма слон вече не може да излезе от нея и лесно бива убит. Понякога ловът на слонове в Африка става и по друг начин. На някое дърво окачват острие, намазано с отрова, което посредством едно приспособление се забива в тялото на слона, когато той минава под дървото.

Масовото изтребване на слоновете в Африка обаче започнало, след като тръгнали на лов за тях с огнестрелно оръжие заради слоновата кост. Хиляди и хиляди животни загивали ежегодно от куршумите на преследващите ги хора. Слоновете били безпощадно избивани от алчни търговци и най-различни ловци, а също така и от някои местни племена, които разбрали цената на слоновата кост. Често грамадни кервани откарвали скъпата стока към бреговете на континента и много нещастни роби, използувани като носачи, загивали под ударите на камшика на придружаващите ги надзиратели.

Страхотни размери взело унищожаването на слоновете в някои области на Африка през втората половина на миналия век. Така според данни на Шилингс само на пазара в Антверпен (Белгия) били докарани през периода 1888–1902 г. 3 212 700 кг слонова кост, и то почти само от тогавашно Конго.

Днес на много места в Африка ловът на слонове е под възбрана и за убиването на слон се иска специално разрешение. Все пак и в наши дни се убиват доста слонове. Така според официални данни само в Заир през периода 1946–1950 г. са застреляни 22 350 слона. Според някои данни днес годишно в целия свят се убиват около 45 000 слона.

Главен закупчик на африканската слонова кост в наши дни е Индия.

Слоновата кост може да има различна твърдост и различно качество. Търговците и ловците в Африка различават например твърда слонова кост, която се получава от слонове, живеещи в горите на Заир, и мека слонова кост, добивана от слонове, живеещи в степите на изток. Тези слонове се различават помежду си не само по твърдостта на бивниците си, но и, както бе вече споменато, по редица други белези.

Днес от слонова кост изработват различни художествени предмети, билярдни топки, клавиши за музикални инструменти и др.

В миналото тя е била използувана обаче и за други цели. Така например елините и римляните са използували слоновата кост и като луксозен строителен материал.

В Африка ловят и в наши дни живи слонове. Това са най-често съвсем млади слончета, които биват препродавани на различни зоологически градини и циркове, но понякога биват опитомявани и използувани след това за работа. Ловът на малки слонове е твърде интересен. В много случаи днес той става с автомобили.

Швейцарецът Е. М. Ланг разказва за един такъв лов през 1952 г.

Дирекцията на зоологическата градина в Базел решила да набави африкански слончета за новостроящата се „слонска къща“. След различни запитвания и справки тя решила да изпрати свои представители в Африка, които да закупят и докарат необходимите животни. С тази цел заминал за Африка и Е. М. Ланг. Ето и част от неговия увлекателен разказ:

„Ловният лагер беше построен в равнината на Руаха (наречена още Бухорофлатс) в южната провинция на Танганика. Когато пристигнахме там, бяха уловени още четири слончета (3 мъжки и 1 женско), две от които бяха вече изпратени в Аруша. На 21.IX. 1952 г. заминахме на лов, след като предишната вечер бяхме вече претърсили част от областта за слонове, без обаче да видим такива. Равнината Руаха е грамадна област, всред която растат малко акации и която се пресича от няколко реки. Само през три-четири месеца от годината може да се пътува из нея с автомобил. През останалото време земята е твърде мокра и през нея минават доста много реки. Равнината е оградена от един твърде стръмен, висок и обрасъл с гори планински гребен. Ние срещнахме тук освен много слонове още хубави стада от грантови зебри, единични хипопотами, множество импали и топи^[2], а заедно с тях тръстикови и водни антилопи.

Ловният екип се състоеше от един италианец (Пелегрини), който шофираше ловната кола, и един асистент (д-р Ернст), който с четирима чернокожи се намираше в каросерията. Там лежаха готови няколко хватателни пръта и една пушка. Тази кола се следваше от втора, която возеше запаси от вода и бензин, а освен това два сандъка за транспорт и още няколко чернокожи.

Когато на 21 септември след около едночасово пътуване в тъмнина започнахме на разсъмване да се оглеждаме за слонове, не можахме никъде да видим нито едно животно. Трябваше да пропътуваме и изследваме с бинокъла още местности, докато най-после забелязахме едно голямо стадо, което пасеше разпръснато между единични акации. Бяха всичко около 120–150 животни, които, разделени на групи, ядяха листа и трева. Между тях се намираха единични жирафи.

Камионите се разтърсваха от дълбоките дупки — стъпки на слонове, останали от дъждовния период, и се приближиха към стадото. Когато стигнахме на разстояние около 400 м, отделни групи слонове се отдръпнаха настрана. Ловната кола започна да преследва една група от около 40 животни, между които имаше малки слончета и силни мъжки екземпляри. От нея се отделиха единични животни. Колата тръгна след една по-голяма група в северна посока, като я притискаше към откритата тревиста степ. От време на време някой слон с разперени уши и вдигната глава се обръщаше към камиона, обаче бързо се присъединяваше пак към стадото, щом то изминеше известно разстояние. Наляво се отклони едра слоница, която водеше две различно големи слончета. Ловната кола започна да преследва една група от около 12 големи слона, в която имаше и няколко малки слончета, като ги принуждаваше бързо да бягат. Всички тичаха, тясно притиснати един към друг, и слончетата често не можеха да се видят между тях. Ловната кола обикаляше около групата слонове като някое овчарско куче около своето стадо. От време на време някой едър женски слон светкавично се отделяше от групата, за да напада. Тогава камионът умело се отклоняваше и после пак подгонваше животните, за да поддържа реакцията на бягство. Едно младо животно се отдели от стадото, спря се изведнъж и после започна да бяга в друга посока. Не му обърнахме внимание, защото беше твърде голямо. Ловната кола продължаваше гонитбата. Най-после едно полуизраснало животно се отдели от групата заедно с две малки слончета. То беше отрязано от колата и дори се блъсна в нея. Двете малки слончета престанаха да бягат. Полуизрасналият слон се присъедини отново към стадото, а ловната кола следваше в зигзаг бягащите слонове, като чернокожите, които се возеха в нея, започнаха да вдигат голям шум. Още няколко пъти нападаше някоя слоница, но ловната кола успяваше да прогони майките все по-далеч от двете спрели се слончета. Бягащите слонове имаха разстройство и често се виждаше как пръскат назад цели фонтани.

Вторият камион следваше през време на лова на около 600–800 м разстояние и се приближи към двете изолирани слончета. Завърна се и ловната кола. Двете слончета се притискаха към камионите така, като че ли това бяха възрастни слонове. Лесно ги вързаха с помощта на хватателните прътове. С трескава бързина беше свален единият сандък и първото слонче бе натикано в него. След това го вдигнаха на камиона и там го прехвърлиха в по-големия сандък. Второто слонче също така беше натикано в сандък и натоварено. През цялото време моторите бръмчаха и всички бяха много напрегнати, защото съществуваше възможност майките да се завърнат и да потърсят своите малки, които диво се хвърляха насам-натам, силно ревяха и се блъскаха в дъските на сандъците, за да избягат.

Към десет часа ловът приключи. Ловният екип потегли необезпокоен обратно и закара двете слончета в лагера, където ги пуснаха в заградено с дъски място. През време на пътуването те бяха обливани няколко пъти с вода за разхлаждане. При пускането им в оградата слончетата се нахвърлиха за кратко време яростно едно срещу друго. Малко след това те се спускаха диво срещу дъсчената стена, когато някой гледаше над нея. Когато бяха сами, те ревяха отначало почти непрекъснато, а през нощта — на интервали от 30–60 минути. Още през първия следобед те пиха вода, а вечерта и царевично мляко и още в 15,30 часа женското втикна вече малко трева в устата си. Двете малки слончета се оказаха мъжко и женско…

Възрастта на тези животни ние определихме на около 12–15 месеца. Те бяха между 105 и 120 см високи.“

Е. М. Ланг е успял да закара в Базелската зоологическа градина общо пет малки африкански слончета, които понесли добре дългия път с параход и влак.

Ловът на малки слончета чрез автомобили в този случай излязъл напълно успешен. Днес слоновете в Африка, особено в националните паркове, имат често срещи с автотуристи, като понякога сивите исполини нападат леките коли. Макар че това става сравнително рядко, все пак такива случаи има и два от тях са описани в книгата „Сред животните на Африка“.

Веднъж двама туристи спали в колата си край туристическия хотел в националния парк „Мерчисън-Фолс“. Те се изплашили силно, когато изведнъж през един от прозорците на автомобила им се промушил слонски бивник…

Вторият случай бил по-драматичен. Трима южноамерикански професори, седейки в микробус, оглеждали заедно с група свои студенти националния парк „Киву“ в Заир. Внезапно без видима причина те били нападнати от два слона. Единият от професорите — Гиверс, можал, както си седял в колата, да фотографира един от атакуващите ги слонове. В следния миг обаче разяреният исполин смачкал мотора на микробуса, пробил с бивниците каросерията му и го обърнал. И двата крака на проф. Гиверс били счупени. Сам слонът веднага след нападението хукнал да бяга настрани. Той не изминал обаче и няколкостотин метра, когато изведнъж рухнал мъртъв на земята. Причината за внезапната смърт на животното не могла да бъде установена. На проф. Гиверс връчили само един от бивниците на мъртвия слон — „за спомен“ от произшествието!

Ново явление в Африка през последните години са така наречените „туристически слонове“. Това са обикновено единични екземпляри, които свикват да посещават туристически лагери в националните паркове. Може би най-известният измежду всички „туристически слонове“ в Черния континент е слонът Лорд Мер, или Главният кмет, чиято „одисея“ е описана подробно от проф. Гжимек в книгата му „Те принадлежат на всички“. Този разказ е така живо написан и разкрива толкова разнообразни страни от поведението на слона, че заслужава да бъде приведен почти изцяло. Ето какво разказва проф. Гжимек за „подвизите“ на това животно в националния парк „Мерчисън-Фолс“ в Уганда.

„Последен път бях тук преди около десет години с Михаел. И тогава спахме в палатка, защото по онова време тук още нямаше хотел…

Когато през оная сутрин излязох от палатката в ранни зори, непосредствено пред нея стоеше голям слон. Почтително се отдръпнах назад, събудих Михаел и двамата бързо приготвихме кинокамерата за филмиране. Така по-късно можахме да покажем на нашите приятели в Европа филм, на който синът ми се вижда непосредствено пред самия слон; ту слонът иска да подгони Михаел, който неволно се отдръпва крачка назад, ту Михаел отново събира смелост и се приближава на една-две крачки до слона. Сега пък последният плашливо се извръща малко встрани. Така всеки иска да сплаши другия, но и всеки се бои (подплашването на слона би било в краен случай възможно само ако наблизо има камион, в който при нужда човек би могъл да скочи).

Този слон бе наречен Лорд Мер, което ще рече Главен кмет. Няколко часа по-късно той тръгна подире ми и ме преследва през целия лагер. Човек прави неимоверно големи крачки, когато някой слон го гони по петите. Всички придружители ми се смяха до припадък. Този Главен кмет трябвало да бъде застрелян преди две години. Той бе висок два метра и двадесет сантиметра и тежък 3500 кг, левият му бивник тежеше седем килограма, а десният — шест. Навярно нямаше повече от двадесет години. Този удивителен слон бе свикнал да търси близостта на хората. В лагера той идваше почти всеки ден и често прекарваше там с часове. След известно време разбрал, че всъщност е твърде обременително да се спуска на водопой долу, до Нил. Научил се да отваря водопроводните кранове, които бяха поставени на различни места из лагера и край къщите. За тази цел «обработвал» крановете с бивниците си, но не си правел труд да ги затваря след това. И така често през нощта се изпразвали цели цистерни с вода, а в Африка няма вода в изобилие. По това време дивечов надзирател в парка «Мерчисън-Фолс» беше Джон Милз. Той се справил с това положение, като отвинтил дръжките на крановете. Но и Главният кмет намерил изход: започнал да издърпва водопроводните тръби от земята, докато те се счупвали. Най-сетне се наложило около всяка чешма да се издигне ограда от бодлив тел.

Веднъж Джон Милз се събудил посред нощ. Къщата му скърцала застрашително. Когато се опитал да отвори вратата към верандата, оказало се, че тя била затисната от задницата на слона. Друг път Главният кмет се заловил да вдига сламения покрив на кухнята, за да се добере до връзка банани, които се намирали там. Когато зидарите работели, той с любопитство се запътвал към тях. Работниците продължавали да работят, докато слонът се приближил на разстояние около тридесет метра, и тогава благоразумно се отдалечавали, а той «проверявал» изпълнението на дневната им норма.

През 1957 г. Главният кмет изчезнал за няколко месеца. Хората от «Пара-Лодж» се надявали, че се е присъединил към някое стадо диви слонове, а може би им е станал водач. Но той се завърнал с един отчупен бивник.

Един ден навярно му се приискало да се «почерпи» с бира и разрушил напълно сградата на пивоварната. Когато една нощ съвсем спокойно изял цял чувал сладки картофи на верандата на дивечовия надзирател, като при това свалил и половината покрив на верандата, Джон Милз не могъл да го изпъди с викове. Тогава запалил няколко листа хартия и ги хвърлил на верандата. Но и това не смутило слона. Дивите животни не се плашат от огъня, както често пише в книгите. Най-сетне Милз успял да го прогони чрез няколко изстрела във въздуха.

Главният кмет все пак бил малко неприятен съжител в «Пара-Лодж». Обаче съдбоносна за него се оказала «любовта» на посетителите към животните. Те почнали да го хранят с банани. Така великанът разбрал, че в леките коли се намират твърде вкусни неща за ядене. Той вмъквал хобота си през отворените прозорци на колите, претършувал ги, изваждал възглавничките от седалките, разцепвал с бивниците си брезентовите покриви. Когато паркираните през нощта коли били заключени, исполинското животно пъхвало само хобота си под шасито, раздрусвало колата няколко пъти и заключените врати сами се отваряли.

Постепенно слонът ставал все по-дързък. Съборил за втори път пивоварната и през същата нощ претършувал за храна две хижи, макар в тях да спели гости. Хората, които работели с трактори, един ден едва могли да се спасят от него.

Най-лошото обаче се случило с четирима германци. Подобно на нас те не намерили вечерта място за спане в хотела и трябвало да пренощуват в своя «Фолксваген» на открито. Провизиите си сложили под колата. Тъй като Главният кмет не могъл да ги достигне, той обърнал «Фолксвагена» с четирите колела нагоре. Твърде неприятна трябва да е била тази нощ за немските гости. Когато след няколко дни слонът катурнал и втора кола, дивечовият надзирател с болка на сърце се видял принуден да го застреля. Всички хора в «Пара-Лодж» скърбели за слона, защото всъщност от дълги години той се числял към туристическия лагер.“

На лов за слонове ходят не само в Африка, но и в Азия. Тук обаче ловът се провежда така, че най-често улавят живи цели стада диви слонове. В Индия например в такъв лов, който трае понякога със седмици, участвуват често няколко хиляди души, като при него се използуват и опитомени слонове.

Отначало се изпращат съгледвачи, които да разузнаят къде има диви слонове. Когато бъде открито например стадо от 20–30 слона, което пасе няколко дни в една и съща местност, започва и самият лов. Отначало стадото се обгражда отдалеч от двойна верига хора, чиято дължина достига понякога до десет километра. След това се изгражда една слаба ограда от бамбукови стъбла и вечер се палят огньове, за да не избягат слоновете. Вътре в заграденото място през следващите дни трескаво се приготвя така наречената кеда. Тя представлява кръгло пространство с диаметър от 20 до 200 м, което се загражда от високи до 4 м стълбове и дървесни трупи. В стената на кедата има само един отвор, широк около 4 м, който се затваря посредством здрава решетка. Към този отвор водят две около 100 м дълги стени, изградени от колове. Тези стени започват от двете страни на отвора и все повече се раздалечават навън. Ловците умело ги замаскират със зеленина.

След построяването на кедата започва същинският лов. Хората, които обграждат слоновете, започват постепенно да стесняват кръга около тях, като се мъчат да ги насочат към кедата. Това става, без да се вдига голям шум. Шумоленето в гъсталака, което се предизвиква от движението на хората, обезпокоява слоновете и те започват да се придвижват постепенно в желаната посока. Понякога по пътя към кедата ловците предварително поставят различни примамки — цели купища банани, захарна тръстика или царевица. През този етап от лова хората се стараят да не подплашат слоновете, защото, ако това стане, могъщите сиви великани лесно могат да разкъсат обръча и да избягат на километри далеч. Когато стадото вече се движи в пространството между двете стени, които водят към вратата на кедата, ловците изведнъж започват да вдигат невъобразим шум. Те стрелят във въздуха, думкат с барабани, надуват тръби и викат с все сила. Подплашеното стадо бързо се втурва в кедата и зад него се спуска здравата решетка — слоновете са хванати.

Понякога при такъв лов успяват да примамят стадото диви слонове в кедата и чрез някой опитомен слон, на чийто гръб язди опитен водач. В други случаи около входа и вътре в кедата има няколко опитомени слона.

Уловените диви слонове отначало буйствуват — те се спускат на различни страни, като се бутат и блъскат помежду си. Ловците всеки път ги отпъждат от стената на кедата с викове, копия и тояги, тъй като тя не е толкова здрава, че да устои на задружния натиск на огромните животни. Най-възрастните и буйни слонове, които са негодни за опитомяване, биват пускани отново на свобода. Стадото постепенно се поуспокоява. През нощта около кедата запалват големи огньове, за да се предотвратят евентуални опити на слоновете да избягат. На другия ден в кедата пускат един опитомен слон. Той носи храна, но главното му предназначение е „да успокои“ пленените си събратя. Някои от тях го посрещат твърде дружелюбно, други са готови да се нахвърлят срещу него. По-нататък се пристъпва към връзване на пленените слонове. Това става пак с помощта на опитомени слонове, които носят ездачи на гърба си. Докато пленените сиви великани „се запознават“ със своите събратя, опитните ловци ловко усукват дебели въжета около задните им крака и хвърлят здрави примки на врата им. Като се почувствуват вързани, дивите слонове отново започват да буйствуват, но не могат да се освободят. Свободните краища на дебелите въжета около техните тела са завързани за големи дървета извън кедата. Уловените слонове престояват така вързани няколко дни. След това пак с помощта на опитомени слонове ги подкарват на разходка — например до реката, за да се напият с прясна вода и се изкъпят. Това става, като дивият слон бива предварително напълно или отчасти развързан и след това се движи „ескортиран“ от два опитомени слона, които вървят от двете му страни. След разходката слонът пак бива вързан, но вече само с примка около врата. Той пак се опитва да буйствува, но все повече започва да свиква с хората. Минават дни и той става още по-питомен. Идва и денят, в който за пръв път човек се качва на гърба му. Гигантът на джунглите е покорен!

В Азия ловят живи не само цели стада, но и отделни диви слонове. Това правят само извънредно опитни ловци, при които занаятът се предава от баща на син. Най-големите майстори на такъв лов живеят в някои села в северната и северозападната част на о-в Цейлон.

Цялото въоръжение на такъв ловец се състои само от една много здрава примка, направена от еленова или биволска кожа. Промъквайки се сам в джунглите, ловецът попада на дирите на някой слон. Той тръгва по тях и предпазливо се доближава до животното. Като издебне подходящ момент, ловецът ловко хвърля здравата примка около някой от краката на слона. Ясно е, че само безумно смели хора могат да се решат на такъв лов. Нищо чудно, че тези ловци, които на о-в Цейлон наричат паникис, се ползуват от столетия насам с най-голямо уважение.

В Индия и някои други азиатски страни опитомени слонове се използуват още от древни времена като работни животни. Те пренасят дървесни трупи, служат като ездитни животни или носят тежки товари на гърба си.

На къси разстояния, например около половин км, индийският слон може да носи най-много докъм 1000 кг товар. При по-дълъг път, и то по равна местност, не им слагат повече от 500 кг на гърба. Така натоварените животни могат да изминат дневно до 30 км. Ездитните слонове изминават много по-големи разстояния. При хладно време, силна храна и добро гледане те могат да преминат за един ден 70 км. Такова разстояние обаче те не могат да изминават дни наред.

Според известни сведения специално обучени слонове се използуват в някои страни на Азия и в наши дни за лов на тигри, като предварително ги дресират да не се плашат от вида и миризмата на тигъра и от трясъка на изстрелите.

Често слоновете, които се използуват в Азия за работа, са толкова питомни, че ги управляват деца.

Висшата нервна дейност при слоновете е на твърде високо ниво. Понякога тези грамадни животни изпълняват в цирковете много интересни номера — стоят само на един от предните си крака, карат велосипед или свирят с хобота си на пиано.

Волята и умението на човека могат да превърнат дори могъщия гигант на джунглите в изкусен цирков артист.

Слоновете подобно на другите диви животни боледуват от различни болести — не само всред природата, но също така и в зоологическите градини и цирковете. Понякога се налага болното животно да се оперира.

Преди години, когато бях научен сътрудник при Зоологическата градина в София, аз самият имах възможността да присъствувам на операцията на един млад индийски слон. Тъй като това събитие в зоопарка бе съпътствувано от някои интересни неща, бих искал накратко да разкажа как се стигна до него и какво беше поведението на слона непосредствено преди и през време на самата операция.

В Зоологическата градина имаше няколко сектора и за всеки един от тях отговаряше научен сътрудник. Един от секторите бе например този на тревопасните животни, друг на хищниците и т.н. Първото задължение на всеки научен сътрудник бе, след като дойде сутрин на работа, да мине през поверения му сектор и да види какво е състоянието на животните в него.

Една сутрин при прегледа на секторите на челото на младия женски слон Савитри бе забелязана неголяма подутина. Тази бучка на главата на животното започна доста бързо да расте. Отначало бе едра колкото лешник, по-късно стана като орех, а накрая достигна и размерите на малка ябълка. Освен това кожата по нея се напука и от подутината започна да тече кръв, примесена с гноен секрет. Мазането й с различни лекарства не помогна, защото младият слон непрекъснато сам я разраняваше. Изглежда, че тя го дразнеше, защото той често я търкаше в стената или в дебелите почти колкото човешка ръка железа на решетката. Тези железа бяха свързани в горния си край посредством релси, а долните им краища бяха зазидани в циментовия под на слонарника. Общо в зданието имаше три вътрешни клетки, чиито дебели решетки бяха обърнати към централното помещение, което се намираше в средата на слонарника.

Подутината на челото на младия женски слон започна все повече да безпокои директора и научните сътрудници в градината. Решено бе да бъдат повикани за консулт специалисти от катедрата по хирургия на Висшия ветеринарен институт в София. Професорът и доцентът веднага се отзоваха на молбата ни и след прегледа на слона единодушно решиха, че животното трябва да бъде оперирано.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре! — това бе тяхната препоръка.

Изпълнението на това решение не беше обаче никак лесно…

Преди всичко трябваше да се помисли за упойката на слона. Нямахме никаква практика в това отношение. Ето защо веднага бе отправено телеграфично запитване до един от най-известните зоопаркове в света с указание за приблизителното тегло на животното. Отговорът не закъсня. В него бяха точно указани както наименованието, така и дозата на упойката. Докато набавим всичко необходимо, минаха още два-три дни и след това настъпи часът на операцията.

Дойдоха хирурзите и заедно с директора и научните сътрудници се отправиха към слонарника. Тук бяха вече ветеринарният лекар на зоопарка и неговият помощник — фелдшерът. Те бяха приготвили упойката и някои други неща, необходими за операцията. В зданието се намираха и гледачите на слоновете, както и няколко работници от други сектори на градината.

С оглед на предстоящата операция предварително бяха взети някои мерки. Савитри бе изолирана още преди два дни в една от вътрешните клетки на слонарника и през последното денонощие не й бе давана никаква храна и вода. Старият злонравен мъжки слон Паша, както и младият мъжки слон Сативан бяха изкарани от вътрешните клетки и пуснати навън — в оградения двор на слонарника. Беше есен и на пазара имаше много плодове. Специално за даване на упойката бяха закупени едри ябълки и хубаво грозде…

Когато хирурзите облякоха белите си престилки и наредиха на една масичка лъскавите си инструменти, започна и първият опит за даване на упойка на Савитри. Бяха й подхвърлени няколко ябълки и чепка грозде, които тя веднага лакомо изяде. След това в няколко едри ябълки бе инжектирано необходимото количество от препарата, който трябваше да я упои. Получи се обаче нещо неочаквано… Савитри не пожела да изяде тези ябълки и яростно ги духаше и хвърляше с хобота си настрани. Същото направи тя и с цял бял хляб, в който бе инжектирана упойката. Затова решихме да опитаме друг начин…

Наляхме прясна вода в една кофа, добавихме към нея необходимата доза от упойката и я поднесохме на жадувалото цяло денонощие животно. Този път се получи желаният резултат — слонът изпи всичката вода от кофата. Започнахме да чакаме да се прояви действието на препарата. Минаха минута, две, три, пет, десет, петнадесет…, измина повече от половин час, обаче нямаше никакъв ефект — упойката не бе подействувала на нашата Савитри. Тя бе бодра и жизнена, както преди.

Трябваше да се простим с надеждата да упоим младия слон. Тогава решихме да хванем един от предните крака на Савитри във въжена примка и след това да притеглим животното с помощта на дебело въже към желязната решетка, за да могат хирурзите бързо да изрежат туморчето на челото му.

За да можем да поставим спокойно въжената примка отвътре на решетката, хвърлихме на Савитри ябълки, грозде и люцерна (които тя много обичаше) в отдалечения край на вътрешната клетка. Когато слонът се запъти към храната и започна лакомо да я поглъща, младият гледач бързо се промъкна между дебелите железа и сръчно постави приготвената предварително примка на циментовия под до самата решетка. В средата на примката той постави примамка — купчина плодове и люцерна. Ала ние подценихме бдителността на нашата Савитри. Тя очевидно разбра какво й готвим и изобщо не искаше да стъпи в примката — ябълките, гроздето и люцерната не можеха да я примамят! Видяхме се в чудо! И тогава се решихме на една крайна, донякъде рискована постъпка. Решихме да нахлузим на хобота на Савитри въжена примка, когато тя пие вода… Тази задача възложихме пак на младия гледач на слоновете — Петко.

Савитри познаваше работника, който се грижеше за нея, и това очевидно щеше да притъпи нейната подозрителност… Петко изпълни майсторски задачата си. Той напълни отново една кофа с чиста вода и внимателно постави в основата й дебелата въжена примка. След това поднесе кофата към решетката, подвиквайки нещо ласкаво на слона. Жадната Савитри не се колеба дълго. Тя почти веднага опря главата си в решетката и потопи хобота си в кофата. Петко спокойно изчака, докато тя два-три пъти смукна вода и я издуха в устата си. След това бързо, просто за миг той ловко надяна примката на хобота на Савитри… Това, което последва, стана много бързо, по-бързо, отколкото може да се опише.

Слонът уплашено се дръпна и глухо изрева. Четири-пет души се хвърлихме към въжето и се вкопчихме за него. Опитвахме се да притеглим Савитри към решетката, ала тя се оказа по-силна от нас. Бях трети поред на въжето. Виждах как като на кино решетката все повече се приближава и всеки миг можехме да бъдем сплескани в нея. Първият работник на въжето се пусна, вторият също, след него и аз… Ала веднага пак се хванахме на другия край на въжето. Сега почти всички с изключение на хирурзите започнахме с все сила да дърпаме дебелото въже… и стъпка по стъпка Савитри започна да се приближава към решетката. Най-после главата й се опря плътно в дебелите железа и професорът с две-три ловки движения изряза бързо тумора, като намаза кървящата рана с йодова тинктура. Савитри като че ли изобщо не усети операцията. Очевидно нея я болеше много повече впримченият към края хобот, който тя се мъчеше да освободи. Когато операцията свърши, отхлабихме примката и слонът измъкна бързо хобота си от нея. Бояхме се да не би от притягането той да се разрани. За щастие обаче здравата и еластична тъкан издържа притискането. На другия ден Савитри бе спокойна и жизнена, сякаш нищо не е било. Туморът излезе доброкачествен и ние напълно се успокоихме. Скоро раната на Савитри оздравя напълно и у нас, а може би и у нея остана само споменът за операцията.

Слоновете са безспорно едни от най-интересните и своеобразни животни на нашата планета. Взетите мерки за тяхното запазване в природата (най-вече създаването на национални паркове и резервати) вече дават резултати и сивите великани не са заплашени от изчезване. По този начин на тях ще могат да се радват и идните поколения, когато копнежът по „дива природа“ ще бъде още по-голям, отколкото днес поради все по-разрастващата се технизация и урбанизация, съпътствуващи живота на културното човечество.

Естествено това, което се отнася до слоновете, е валидно и за всички други ценни диви животни. Радостно е, че с всеки изминат ден все повече хора участвуват в благородната дейност за защита на природата. Това е сигурна гаранция, че тя ще процъфтява и занапред и ще дава своите плодове.