Димо Божков
Великани на животинския свят (5)

Страшни и безопасни

Сред рибите също има гиганти, като първенството се държи от АКУЛИТЕ.

Днес на зоолозите са познати около 150 вида акули, разпространени най-вече в топлите морета. Като изключение някои живеят и в големи реки — напр. в Амазонка, Ганг, Замбези и др.

Много акули са напълно безопасни за човека. Обаче в Средиземно море напр. и особено в тропичните морета има видове, които са страшни хищници.

Интересно е да се отбележи, че акулите не винаги и не навсякъде проявяват нападателност, когато срещнат „двукракия пришелец“ в родната им стихия. Няма обаче съмнение, че понякога акулите нападат човека. Съветският зоолог Б. А. Зенкович преразказва следния случай, станал сравнително немного отдавна по крайбрежието на Австралия.

На едно семейство, което живяло в малка вила непосредствено на морския бряг, един неделен ден дошли гости — млад австралиец и неговата жена, която била отлична спортистка. Преди обеда гостите решили да се изкъпят в морето. Не след много време домакините, които останали във вилата, чули страшен вик. Те незабавно изтичали на плажа. Тук пред очите им се разкрила ужасна гледка — младият мъж стоял във водата и държал в ръцете си… само горната половина от тялото на своята съпруга. Краката и долната част от трупа на нещастната млада жена били отхапани от грамадна акула…

Съветският физиолог Е. М. Крепс дава твърде интересни данни за някои акули в Тихия океан. Ето какво пише той в своята книга „С «Витяз» към тихоокеанските острови“: „Акули има много. Океанът е спокоен и добре се вижда как в тихата вода около кораба почти на повърхността се плъзгат сивите или сините хищници. Понякога едновременно се виждат пет, шест, а ако се обикаля корабът по палубата, може да се наброят и повече.

Акулите са с различни размери: обикновено малки до метър и половина, а по-често до два-три метра, но понякога се виждат големи сини хищници с дължина над три метра. Акулите винаги се съпровождат от лоцмани — малки рибки на ивици с дължина около 15 см, които никога не могат да се уловят.

Акулите се интересуват от кухненските отпадъци, улавят всичко, което се изхвърля, но явно предпочитат месните. Зелевите листа слабо ги привличат — те ги хващат със зъби и ги изхвърлят обратно.

Ловим акули с въдица. На голяма кука, прикрепена към парче дебел тел, се поставя къс сланина или месо и на здрава връв се хвърля зад борда. Акулите обикновено реагират бързо на миризмата на месото, приближават се и хващат примамката. Почувствувала куката на въдицата, акулата започва да се мята насам-натам, но бива претеглена към борда и с дружните усилия на пет-шест души изтеглена на палубата. За да не се откъсне от куката, което се случва често, или да не се изправи куката или пък скъса връвта, обикновено под нея се поставя сак на въже. Голямата риба с тегло 100–150 кг се извлича на палубата, но и тук е необходима голяма предпазливост. Акулата започва да удря с мощната си опашка, да се мята, а може и да захапе със страшната си зъбата уста. Кожата й е грапава, покрита с остри, бодливи шипове и при непредпазливо докосване раздира кожата на ръката. Постепенно акулата се успокоява, замира и тогава може с остър нож да се разпори коремът й, да се изреже стомахът и да се види какво има в него.

Прегледът на стомаси от акули представлява голям интерес, понеже дава представа както за рибната фауна на океана, така и за други негови обитатели. Какво ли не намирахме в стомасите на тези лакоми «океански вълци»! И всевъзможни риби, и късове от месо на акула, и морски птици, които акулите хващат, когато те почиват или спят на водната повърхност. Помня, че в стомаха на една дългоплавникова акула намерих множество големи късове от месо на акула (очевидно е разкъсала друга акула), две птици — фрегат и пеликан, — зелеви листа, изхвърлени от кораба, и погълнат между другото вестник. Лакомията на акулите и нечувствителността им към травмите е поразителна. Извадена на борда, полумъртва, с разпран корем и отрязан плавник, една акула бе изхвърлена обратно в океана. Когато се намери във водата, тя веднага оживя, след няколко минути отново се нахвърли върху куката с примамката и отново бе извадена на палубата. Може да се изреже стомахът на дадена акула и да се постави на куката като примамка.

Хвърлената обратно в морето акула захапва куката със собствения си стомах.

Между другото случвало ни се е да четем, че акулата хваща храната, след като предварително се обърне с корема нагоре. Това не е вярно поне по отношение на онези видове, с които имахме работа ние. Дългоплавниковата и синята акула във всички случаи хващаха примамката или хвърлената храна в обикновено положение, с гърба нагоре.“

Много интересни данни дава за акулите и Ханс Хас в своята книга „Ние идваме от морето“. Ето някои от тях.

„… Нашият опит ни убеди, че най-опасните морски животни са акулите. Наистина тяхната нападателност силно се преувеличава, макар те да са станали причина за голям брой тежки наранявания и смъртни случаи. Зъбите им са един от най-смъртоносните инструменти в животинския свят. Акула, дълга четири метра, може спокойно да «отсече» ръка или крак. Шестметрова акула може да пререже човешкото тяло на две.

… Когато акулата забележи човека и се насочи към него с намерение да го нападне, той в никакъв случай не трябва да проявява страх. Ако леководолазът побърза да отплува, с това той би привлякъл върху себе си вниманието на голям брой акули и би събудил в тях ловния инстинкт. Същото се наблюдава и при сухоземните хищници.

Още при нашите първи срещи в Карибско море през 1939 г. разбрахме, че и големи акули могат да бъдат прогонени, ако човек без колебание заплува направо срещу тях. Акулата е свикнала всички животни да бягат от нея. Насочи ли се към нея непознато същество, човек, с намерение да я атакува, това предизвиква в нея страх и тя побягва.

Тогава открихме и това, че плуващите срещу нас акули може да се прогонят със силен вик от близко разстояние под водата. По този въпрос често бяхме осмивани, докато междувременно много подводни ловци от различни краища на света с успех са използували това наше средство. Така през 1943 г. то спасило трима души, останали живи от екипажа на една германска подводница по западноафриканското крайбрежие. Когато били нападнати от акули и ухапани от тях, те си спомнили в последния момент за моите съвети и като държали главите си под водата, със силни викове успели да прогонят акулите. В официалния доклад на Американските военновъздушни сили «Летци срещу морето» въз основа на натрупания досега опит на всички летци, паднали в морето, се препоръчва като най-сигурно защитно средство срещу акули силният вик под водата.

Все пак ние установихме, че има и изключения. Някои акули, като например от вида, с който ни предстоеше да се срещнем край Азорските острови, изобщо не реагират на виковете, а в някои райони, например във водите край гръцките острови, акулите са съвсем нечувствителни към виковете.

От нашите наблюдения там през 1942 г. установихме, че сетивата на акулите са притъпени вследствие на експлозиите, тъй като рибарите си служат с динамит. Може би подобно нещо става и с акулите, които обитават места, намиращи се в близост с откритите плажове — те са свикнали с човешките гласове, както и акулите, които следват корабите и са свикнали с шума на витлата.

Освен това акулите изменят поведението си, щом във водата се появи кръв. Усети ли акулата кръв, присъщото й малодушие и нерешителност изчезват и тя става явно неспокойна. Почва да се движи нервно и двойно по-бързо и вече не може да се разбере как ще реагира. Обаче и в такива случаи акулите могат да се колебаят дали да нападнат.

… Съвсем невероятно е, че с кинжал — колкото и да е остър той — би могло да се направи нещо с действително опасна акула. Постоянно разказваните истории от туземци, които разпаряли корема на нападналите ги акули, може да се смятат за толкова верни, колкото и баснята за щрауса, който заравял главата си в пясъка.

Когато нападащата акула се приближи вече толкова близо до човека, че може да се употреби кинжал, тогава му остават съвсем малко шансове за спасение. Тук трябва да се добави и това, че кожата на големите акули е необикновено твърда, а сравнително малкото сърце е защитено от хрущяли. Аз считам за безнадеждна схватката с някоя акула, както винаги я описват, и дори когато акулата е действително тежко наранена, играта съвсем не е още спечелена. Преди всичко силните движения на ранената акула и кръвта й ще привлекат и други акули, а освен това жизнената сила на тези животни е неимоверно голяма.

В едно достоверно съобщение се разказва за грамадна синя акула, която била смъртно ранена във водата с голям сатър за разсичане на китови трупове, но въпреки това продължавала лакомо да яде от кита, докато, просто изненадана от смъртта, потънала като камък в дълбочината.

По-подходящо оръжие е копието или прътът с железен връх, който човек при нужда може да държи между себе си и животното. Както Кусто, така и италианската експедиция начело с Байлати, която посети една година след него Червено море, намират такива прътове за подходящи. Щом не става нужда човек да се справя с няколко акули наведнъж, отбраната срещу тях е почти сигурна.

Още професионалните леководолази са забелязали, че на акулите съвсем не им е нужно да се обърнат по гръб, за да захапят. Твърдението, че акулите не са опасни в плитчините, защото там им липсва възможност да се обърнат по гръб, е опасно заблуждение. В тропиците, особено привечер, големите акули се приближават съвсем близо до брега. От някои добре проверени случаи се знае, че те са нападали в плитчините деца и кучета.

Басня е и това, че акулите следват кораба, когато на борда му има мъртвец. Всъщност те следват кораба не поради това, че в някоя каюта има човешки труп, а заради хранителните отпадъци, които готвачът изхвърля през борда…“

Едно от най-интересните приключения, които Ханс Хас описва в своята книга, е опасната му среща под водата с бяла акула край атола Санганеб в Червено море. Ето какво разказва именитият изследовател на подводния свят за тази среща:

„… Точно под пристана, на дълбочина дванадесет метра плуваше чернопера акула, дълга най-малко три метра. Тя обираше парчета месо, закачили се за коралите. Под мен стената се спускаше отвесно в бездната. Нямаше и следа от акули-чук. На дълбочина четиринадесет метра си избрах един израснал върху основата на скала коралов храст и го възседнах.

Скоро акулата ме забеляза. Тя доплува доста обезпокоена до мен и ме загледа. На разстояние три метра се обърна и се отдалечи. Направи дъга и отново се върна. И на три метра от мен отново се върна обратно. Акулата повтори това още четири или пет пъти. Тази акула беше идеален обект за моите филмови снимки. Тя винаги се приближаваше отпред срещу камерата и когато се отдалечаваше, имах достатъчно време, за да навия отново пружината.

Седях малко встрани върху моето издадено напред укрепление, съсредоточил цялото си внимание върху акулата, докато изведнъж почувствувах странно усещане откъм гърба и се извърнах. Точно зад мен стоеше голяма акула.

Тя бе доплувала от другата страна, придържайки се съвсем плътно до стената, и се бе приближила непосредствено до мен. По форма и окраска от пръв поглед можах да разбера каква акула е тази.

Това беше бяла акула — «бялата смърт».

Обикновено тези животни се срещат в открито море и много рядко идват към крайбрежието. Един незабравим миг гледах как широката глава се приближава към мен. Около устата на акулата имаше зла, напрегната бръчка. През съзнанието ми мълниеносно преминаваха хаотични мисли. Копието висеше зад рамото ми, но сега нямаше никакъв смисъл да се хвана за него. То беше дълго два метра, а акулата се намираше вече на метър и половина от мен. Закрещях и замахах с ръце срещу нападателя. Муцуната се приближаваше към мен спокойно и несмутимо. Явно акулата имаше намерение да отхапе късче от мен. Може би ме бе сметнала за парче месо. Сигурно беше яла твърде скоро и в устата си още чувствуваше вкус на кръв.

Между моите трескави мисли имаше една, която ме прониза като електрически ток: за защита ми оставаха само голите ръце!

В никакъв случай не биваше да ударя акулата по носа, защото беше достатъчно тя да отвори уста и ръцете ми щяха да се намерят между зъбите й. Едва когато носът й беше съвсем близо до мен, я ударих с дясната си ръка зад муцуната по хрилете. Това сигурно не причини болка на животното, но неочаквания удар го изплаши. Почувствувах движение на водата, акулата се завъртя на място и отплува от мен. След това описа дъга и пак се появи. Сега сграбчих харпуна и ударих акулата по главата. Върхът едва потъна в кожата й, но тя описа дъга и отново се върна назад. Тогава видях, че и другата акула — онази, която снимах — също ме напада.

С все сила извъртях копието настрана и я улучих. После обърнах обратно оръжието и уцелих другата акула. Но да се отбранявам едновременно на две страни беше невъзможно. Прътът беше много дълъг, водата оказваше твърде голямо съпротивление и аз не можех да го въртя достатъчно бързо на две страни. Оставаше ми само едно, най-опасното — бягството.

Понесох се нагоре покрай стената толкова бързо, колкото ми позволяваха плавниците. Акулите за миг се поколебаха, после стремително се спуснаха подире ми. С харпуна ги държах на известно разстояние от себе си. Тъй като при това бягство трябваше да гледам само надолу, на два пъти ударих силно гърба и рамото си в издадените корали. Най-сетне бях горе, точно до Лоте и Лео. Задърпах ги след себе си към плитчината. Акулите бяха вече тук. Спряха се, обърнаха се и възбудено заплуваха покрай ръба насам-натам.

Като държахме копията насочени напред, ние очаквахме тяхното нападение. Но те само заплашително гледаха към нас и след това се успокоиха. Бялата акула направи още един кръг и се спусна надолу. Другата отплува в противоположил посока.

С треперещи колене се покатерихме на пристана. Ако водата тук беше по-дълбока, приключението би могло да завърши лошо. Бяхме се натъкнали на акула с твърде опасни намерения. Другата пък ме бе нападнала очевидно от завист към възможната плячка. Както при кучетата, когато някое от тях е намерило кокал. Този път за малко аз можех да бъда този кокал.

Оттогава никога не съм срещал голяма бяла акула. Чел съм няколко съобщения на други леководолази за срещите им с бели акули, но не съм уверен, че във всички случаи се е касаело за такива. Ако всички бели акули се държат така, както срещнатата от мен, тогава човек наистина трябва да бъде нащрек.

Моето приключение ми показа освен това, че прътът не трябва да бъде дълъг. Метър и двадесет сантиметра е идеалната дължина.

Опасни ли са акулите или не? Приведеният от мен случай е всъщност едно изключение от моите хиляда и повече срещи с големи акули. Но той ни показва, че човек никога не бива да се чувствува в пълна безопасност, че е твърде непредпазливо да се гмурка, ако във водата има миризма на кръв, и че винаги и навсякъде трябва да бъде готов за всякакви изненади.“

Синята акула (Prionace glauca), за която споменават Е. М. Крепс и Ханс Хас, е една от най-едрите акули, които понякога нападат човека. Според известни сведения тя може да достигне 6 м дължина. Гръбната й страна е тъмносиня, а коремната — бяла. Синята акула се среща във всички океани и някои морета. Има я напр. в Средиземно море. Често плува по самата повърхност, като издава над нея гръбните си плавници и силно извитата си опашна перка.

Синята акула се храни най-вече с риби и главоноги мекотели, но поглъща и друга храна. Подобно на някои други видове акули и тя ражда малките си, а не снася яйца. Броят на новородените е от 4 до 54, като дължината им е около 30 см.

По-страшна от синята акула е грамадната бяла акула, или акулата-людоед (Carcharodon carcharias), за която пише Ханс Хас. Нейното могъщо тяло достига 11–12 м дължина. Отгоре и отстрани то е сиво, кафяво или дори черно оцветено, а отдолу е нечисто бяло. Острите зъби на бялата акула са 5 см дълги и назъбени по ръба си като пила. Тази страшна риба, която честа напада човека, се среща най-вече в топлите зони, а по-рядко в умерените води на всички океани и някои морета.

Бялата акула се храни най-вече с други акули. Тя яде обаче и по-дребни риби, напада още тюлени, морски костенурки и други животни, а не се отказва и от мърша и от различни отпадъци. Тя е безспорно една от най-свирепите акули.

По-големи от това морско чудовище са две други акули, които не нападат човека. Това са китоакулата (Rhineodon typus) и гигантската акула (Cetorhinus maximus). Тези два вида са най-едрите риби, които се срещат днес в безбрежните простори на Световния океан.

Представете си, че плувате някъде сред океана и изведнъж край вас се появи акула с дължина 15–20 м… Такива срещи, макар и рядко, стават. За една от тях ни разказва живо и увлекателно Тур Хейердал в своята знаменита книга „Експедицията Кон-Тики“.

Както е известно, смелият норвежки етнограф заедно с петима свои приятели преплува през 1947 г. на сал едно разстояние от около 4300 морски мили — от бреговете на Перу до островите на Полинезия. Може би Хейердал и неговите другари са едни от тези хора, които най-дълго са наблюдавали отблизо жива китоакула.

Ето и самото описание на тази забележителна среща:

„… Бях се потопил в морето при носа на сала, за да се освежа, и заловен за края на едно въже, се излежавах във водата и се оглеждах предпазливо, когато изведнъж забелязах, че през кристално бистрата вода към мен се приближава някаква дебела кафява риба, дълга около два метра. Скочих бързо на ръба на сала и седнах в слънчевия пек да разгледам рибата, която отминаваше спокойно. В същия миг чух дивия боен вик на Кнут, който беше на кърмата зад бамбуковата кабина. Той така силно изкрещя «акула», че гласът му сякаш се продра и понеже край сала ежедневно плуваха акули, без да причиняват такова възбуждение, всички разбрахме, че трябва да е станало нещо особено, и се спуснахме нататък, за да му помогнем.

Кнут седял на колене и перял гащите си във вълните, когато изведнъж вдигнал очи и съзрял най-голямото и най-грозно лице, което някой от нас е виждал през целия си живот. Това беше главата на истинско морско чудовище, толкова голямо и отвратително, че и самият дух на морето да се беше появил, едва ли би могъл да ни направи такова впечатление. Главата му беше широка и плоска като на жаба с две малки очи, съвсем отстрани; жабешката му уста беше около метър и половина широка, а от ъглите й висяха дълги мустаци. Главата се сливаше с огромното тяло, което завършваше с дълга, тънка опашка с островърха перка на края, която стоеше отвесно и показваше, че това морско чудовище няма нищо общо с кита. Под водата тялото му изглеждаше кафеникаво, но както главата, така и цялото тяло бяха гъсто осеяни с малки бели петна. Чудовището бавно и лениво плуваше зад кърмата. То се хилеше като булдог и спокойно размахваше опашка. Голямата закръглена перка на гърба му стърчеше високо над водата, а понякога се показваше и перката на опашката; когато животното попаднеше в падината между две вълни, водата плискаше в него като в подводна скала. Пред широките му челюсти плуваше цяла тълпа риби-пилоти, шарени като зебри, подредени ветрилообразно; по огромното му тяло здраво се бяха заловили големи риби-ремора и други паразити и пътешествуваха с него из водата. Всичко това приличаше на някаква чудновата зоологическа сбирка, струпана върху нещо като плаваща подводна скала.

Един десеткилограмов долфин, закачен на шест от най-големите ни рибарски куки, висеше зад сала като стръв за акули. Цял рояк риби-пилоти излетяха напред към този делфин, подушиха го, без да го докоснат, и след това бързо се върнаха обратно при своя господар и повелител — царя на морето. Като някакво механическо чудовище той пусна в ход машината си и бавно се плъзна към делфина, който в сравнение с устата му изглеждаше като нищожен залък. Опитахме се да придърпаме делфина; морското чудовище бавно го последва до самия ръб на сала. То остави делфина да се плъзне в устата му и почти не я отвори, сякаш за такава незначителна хапка не си заслужаваше да се разтваря цялата уста. Когато великанът дойде съвсем близо до сала, той отри гърба си в тежкото кормилно весло и то се издигна над водата. Сега имахме пълна възможност да разгледаме това чудовище съвсем отблизо — толкова отблизо, че аз помислих, че сме полудели, защото се тресяхме от смях и крещяхме възбудено пред фантастичното зрелище, което ни се представи. Дори Уолт Дисни с богатата си фантазия не би могъл да създаде по-ужасяващо морско чудовище от това, което тъй неочаквано се появи край нас и едва ли не опираше страшните си челюсти в трупите на сала.

Това чудовище беше китоакула — най-голямата акула и изобщо най-голямата риба, която съществува днес на света. Тя се среща извънредно рядко, но единични екземпляри се виждат тук-там из тропичните области на океаните. Китоакулата достига средно петнадесет метра дължина и според зоолозите тежи към петнадесет тона. Казват, че големи екземпляри достигали до двадесет метра дължина, а черният дроб на едно тяхно «бебе», убито с харпун, тежал триста килограма и по широките му челюсти имало около три хиляди зъба.

Чудовището беше толкова грамадно, че когато почна да кръжи около нас и под сала, главата му се виждаше от едната страна, а цялата му опашка стърчеше от другата. Погледнато отпред, лицето му изглеждаше тъй невероятно смешно, отпуснато и глупаво, че не можехме да не се смеем с цяло гърло, макар да съзнавахме, че ако ни нападне, може само с един удар на опашката да разбие балсовите трупи и да разкъса въжетата. То очертаваше все по-тесни и по-тесни кръгове под сала, а ние нямаше какво друго да правим, освен да изчакаме и видим какво ще се случи. След това чудовището излезе пак изпод кърмата, отърка се приятелски о кърмилното весло и го повдигна, а то се плъзна по гърба му. Бяхме застанали на ръба на сала с ръчни харпуни, но те приличаха на клечки за зъби в сравнение с огромното туловище, за което ги бяхме приготвили. Китоакулата с нищо не показваше, че възнамерява да ни напусне, а обикаляше около нас и плуваше след сала като вярно куче. Никой от нас не беше преживял, нито пък мислил, че ще преживее подобно нещо, и цялото приключение с това морско чудовище, което плуваше зад сала и под него, ни се струваше до такава степен невероятно, че ние наистина не можехме да го вземем сериозно.

Всъщност китоакулата се въртя край нас не повече от час, но ние имахме чувството, че посещението й трая цял ден. Ерик, който стоеше на единия ъгъл на сала, стиснал в ръка два и половина метра дълъг харпун, не можа да се сдържи и насърчен от необмислените ни подвиквания, издигна харпуна над главата си. Когато китоакулата бавно се плъзна към него и главата й беше точно до ъгъла на сала, Ерик замахна с цялата си великанска сила надолу и заби харпуна дълбоко в хрущялната глава на китоакулата. Изминаха една-две секунди, докато гигантът разбере точно какво става. И току изведнъж кроткият глупчо се превърна в планина от стоманени мускули. Въжето на харпуна излетя през ръба на сала със свистене, а в морето се издигна цял сноп вода, когато великанът изфуча с глава надолу в дълбините. Тримата, които стояха най-близо, бяха повалени презглава, а въжето ожули кожата на двама от тях, докато свистеше във въздуха. Това дебело въже, което можеше да удържи цяла лодка, се закачи за края на сала и се скъса като конец, а няколко мига по-късно на двеста метра от нас изплава счупената дръжка на харпуна. Рояк подплашени риби-пилоти се стрелнаха през водата, стремейки се отчаяно да настигнат стария си господар и повелител. Дълго чакахме чудовището да долети обратно като разярена подводница, но никога вече не видяхме китоакулата.“

Възможно ли е биологията на една такава огромна риба, която се среща в тропичните и субтропичните зони на Тихия, Атлантическия и Индийския океан, да не е добре позната? Няма нищо чудно в това! Преди всичко, както отбелязва и Хейердал, китоакулата е рядка риба. Освен това тя се среща обикновено поединично, и то всред безбрежните простори на океана. Виждането на едно такова морско чудовище зависи очевидно напълно от случайността. Освен това трябва да не забравяме, че китоакулата е риба, а не бозайник, както китът. Много по-лесно е да се изучи например биологията на кашалота, отколкото начинът на живот на огромната риба.

Днешните бързоходни китоловни корабчета могат да настигнат и най-бързо плуващия кашалот. Колкото и дълбоко да се потопи той след нараняването си, неговият белодробен начин на дишане го принуждава най-много след час-два да излезе пак на повърхността. Там той отново може да бъде наблюдаван и харпуниран. При това, както знаем, кашалотите се срещат често на стада, и то в много райони на Световния океан, а ловът им става от векове насам.

Съвсем иначе стоят нещата с китоакулата. Рядка и срещаща се обикновено поединично, тя диша с хриле. Това й позволява да стои неограничено време под водата и тя изчезва от погледа на наблюдателя, като се потопи в морската дълбочина.

Впрочем понякога щастието се усмихва на изследователите и на подводните плувци. Ханс Хас напр. описва в своята книга „Ние идваме от морето“ продължителната си среща в Червено море с една китоакула, дълга най-малко 8 м. Той успял да я снима много пъти под водата, докоснал грапавата й кожа с ръка и дори поплувал малко, хванат за опашната й перка… След известно време се появила още една, по-малка китоакула, която обаче скоро се отдалечила.

Наблюдението на Хейердал и неговите другари обаче е интересно и в друго отношение. В различни книги по зоология пише, че китоакулата се храни само с малки морски животни — ракообразни, дребни риби и калмари (това казва и Хас). От разказа на Хейердал обаче може да се заключи, че наблюдаваният от него екземпляр е погълнал една около 10 кг тежка риба — долфин.

Този факт още веднъж показва, че има още какво да се уточнява и изучава в биологията на огромните морски гиганти и че ние далеч не знаем още всичко за най-едрите животни на нашата планета.

Другата грамадна акула — гигантската акула — достига докъм 15 м дължина и няколко хиляди килограма тегло.

Гигантската акула е разпространена в умерено топлите води на двете полукълба, най-вече в северните части на Атлантическия и Тихия океан. Тя има малки, закривени назад зъби и огромни хрилни цепнатини, чиито долни краища минават и на коремната й страна. По вътрешната повърхност на хрилете й има множество дълги рогови израстъци — хрилни тичинки, които образуват нещо като гъсти гребени. През тях акулата прецежда поетата в устата вода. Тя се храни най-вече с малки морски животни — различни дребни рибки, рачета, медузи и пр., които поглъща в огромни количества. При прецеждането на водата тези организми се задържат от роговите гребени по хрилете. Подобен цедилен апарат има и китоакулата и зоолозите често го сочат като доказателство за начина на хранене — поглъщане на дребни морски животни. Някои изследвания показаха обаче, че тази представа, поне за гигантската акула, е само отчасти вярна. Оказа се, че гигантската акула се храни само през пролетта и лятото с дребни морски животни. През студеното годишно време тя се спуска по-надълбоко, като за храна й служат различни дънни организми. Според някои по-нови сведения през зимата гигантската акула е слабо активна и състоянието й съответствува на зимния сън при бозайниците. През този период хрилните й тичинки опадват.

Гигантската акула има чернокафява гръбна и белезникава коремна страна. Понякога се среща на стада, като в някои случаи едно стадо обхваща около сто екземпляра. В хубави, ясни дни акулата често лежи неподвижно на повърхността на морето, сякаш се припича на слънце. Поради този й навик английските рибари я наричат „грееща се акула“. Гигантската риба съвсем не е плашлива. До нея спокойно може да се доближи лодка и тя лесно може да бъде харпунирана.

Някога гигантската акула е била преследвана най-вече заради черния й дроб, който съдържа много мазнина. Ловуването е ставало с ръчни харпуни, като не е било съвсем безопасно, защото чрез мощни удари на опашката си раненият великан можел да повреди и дори да потопи рибарските лодки. Месото на тази акула може да се яде, но то няма хубав вкус и затова най-често се нарязва на ивици и изсушено се употребява после за стръв при лова на други риби.

Има данни, които говорят, че гигантската акула вероятно е яйцеживородна.

В европейските морета се срещат към 16 вида акули. Две от тях са установени и в нашите териториални черноморски води. И двата вида са напълно безопасни за човека.

По-големият от тях е черноморската акула, или морското куче (Squalus acanthias). На дължина тя достига до 1,50 м, а на тегло 10–12 кг. Черноморската акула е стадна риба. В нашите води тя е твърде обикновен вид.

През деня морското куче се държи в придънните слоеве обикновено между 20 и 70 м дълбочина. Нощем то се издига към повърхността. Черноморската акула се храни главно с риби — тя яде най-вече меджид, попчета и млади калканчета. По-рядко се храни с някои ракообразни и миди.

Месото на черноморската акула се яде. То се консумира както в прясно, така и в консервирано състояние. Особено се цени в някои западноевропейски страни. За нашия черноморски риболов обаче тази риба почти няма стопанско значение.

Другият вид акула, който е установен във водите пред нашите брегове, е малката акула (Sqhalus blainvillei). Тя достига едва докъм 60 см дължина. В Черно море е много рядък вид.

Освен споменатите по-горе огромни акули в Световния океан има и други риби, които се отличават както с големите си размери, така и с някои интересни особености в своята биология и устройство.

Едни от най-забележителните измежду тях са безспорно гигантските скатове, наречени манти или морски дяволи, които спадат също към акуловите риби.

Живо ни описва срещата си в открито море с един такъв скат Е. М. Крепс в своята интересна книга „Витяз в Индийския океан“. Между другите учени, които са се намирали на борда на изследователския кораб при това плаване, е бил и известният специалист по рибите Т. С. Рас. Ето какво е записал в дневника си Крепс за срещата с гигантския скат.

„14 януари. 10° южна ширина. Времето рязко се промени. Задуха вятър от югоизток, облаците се разпръснаха и заблестя слънцето. Ние навлязохме в зоната на южния пасат.

Около пет часа вечерта през време на работа на станция при мен дотича Т. С. Рас и ми каза, че край кърмата плувал огромен скат манта. Побягнахме към кърмата. Действително близо до повърхността плуваше огромен скат, който бе тъмен, почти черен отгоре и бял отдолу, с два големи, насочени напред рога на главата. Той повдигаше ту единия, ту другия си страничен плавник и почти се премяташе. Ето защо неговият цвят непрекъснато се менеше — ту светъл, ту тъмен. Огромният рядък скат, който имаше не по-малко от 2,5–3 м в диаметър, плуваше така близо до борда, че аз не издържах и изтичах в ихтиологичната лаборатория за харпунна пушка. Докато се върна обаче, скатът бе изчезнал, бяха си отишли и зрителите.

Не е ловец този, който няма търпение. Аз останах да карауля на кърмата и търпението ми бе възнаградено. След известно време, може би след 15 минути, а може би и след половин час, скатът се върна, но сега той не плуваше така близо до повърхността, както преди. Стрелях в него два пъти. Първия път харпунът не долетя до ската, тъй като не отчетох, че въжето го утежнява. Вторият път прицелването бе правилно, но скатът беше твърде дълбоко и харпунът не го засегна. Успях обаче да се налюбувам на величественото морско чудовище.

Взех книга от Рас и прочетох, че такава своеобразна форма на главата при двурилата манта (Manta birostris) се получава от двата стърчащи напред главови плавника. Устата е разположена напречно на предната част на главата, а не по долната повърхност, както при другите скатове. Тази уста е твърде широка. По долната челюст има голям брой малки зъби, които са разположени в няколко реда, а по горната челюст има зъби. Размерът на тези скатове достига 6–7 м в диаметър, а теглото им — 1,5–2 т. Те са живораждащи и раждат по едно малко.

Обикновено се вижда как мантата спокойно плува или пък лежи неподвижно на морската повърхност. В това положение не е трудно тя да бъде взета за островче. Мисля, че по-голямата част от времето тези скатове прекарват, като лежат на дъното. Подаването ту на единия, ту на другия плавник над водата, премятането — това е обикновеното поведение на мантата. Понякога тези риби изскачат изцяло над морето и падат обратно върху водната повърхност, така че оглушителният плясък се чува на далечно разстояние. Някои мислят, че по този начин мантите зашеметяват дребната риба. Те могат да паднат и върху някоя лодка и да я преобърнат. Обикновено плуват бавно, понякога на двойки, но когато са улучени от харпун, плуват много бързо и неуморимо. Те могат да теглят на много мили лодки на буксир с харпуни и куршуми в тялото си.

Обикновената храна на мантата са малки рибки, скариди и други рачета. Главовите плавници чрез въртеливи движения вкарват храната в устата. Мантата е тропична риба. Среща се в Атлантическия, Тихия и Индийския океан.“

Една от едрите стадни риби в Световния океан, която има голямо значение като риболовен обект, е тонът (Thunnus thynnus). Той достига 3–4 м дължина и около 400 кг тегло. Тялото му е торпедовидно.

Гръбната му страна е стоманеносиня, страните са сивобелезникави, с множество сребристи петна, а коремът е белезникав.

В Атлантическия океан тонът се среща по цялото западно крайбрежие на Африка и Европа до Норвегия и Исландия на север. Тази риба не е рядка също така покрай източния бряг на Северна Америка. Населява още Индийския и Тихия океан. Особено много се среща в Средиземно море. В Черно море навлизат сравнително по-малки стада, които според известни наблюдения на съветски учени се държат предимно в източната част на морето.

Тонът е хищна риба, която се храни с други, по-дребни риби — най-вече с херинга, сардина, скумрия и летящи риби. Във връзка с храненето и размножаването извършва далечни стадни миграции. По западното крайбрежие на Европа се придвижва през лятото на север, а наесен се връща по обратния път.

Тонът снася яйца (хайвер), които плават в морската вода. Отделното яйце е само 1,05–1,12 мм в диаметър. Личинката, която се излюпва от него, е дълга 3 мм, а само след около 3–4 месеца младите риби са вече 900 г тежки! Лови се на много места в големи количества. Той има вкусно месо, което се цени високо.

Ловът става по различни начини — в зависимост от мястото и сезона. По средиземноморското крайбрежие на Африка го ловят най-често със специални неподвижни мрежи, които могат да бъдат дълги няколко километра. В открито море ловят ценната риба с големи плаващи мрежи. Най-разпространен е обаче ловът с въдици, който се извършва от специални кораби. Въдиците понякога са така устроени, че при улавяне на рибата по тях протича електрически ток.

По нашия черноморски бряг единични екземпляри попадат в даляните покрай брега. Средно годишно от тази риба се лови у нас обаче само около един тон.

От месото в много страни се изготвят висококачествени консерви. Част от уловените риби се продават и консумират в прясно състояние.

Навярно сте чели прекрасната повест на Хемингуей „Старецът и морето“ или пък сте гледали едноименния филм. Спомняте ли си как дълго се бори побелелият Сантияго, докато успее да убие грамадната риба, която по-късно акулите изяждат? Ако Ви е позната повестта, може би не сте забравили, че накрая старецът подарява меча на рибата на Манолин — доброто момче, което се грижи за него.

Сигурно не случайно Хемингуей в своята повест е накарал стария Сантияго да улови именно риба мечоносец, или, както още я наричат, риба-меч. Големият американски писател е проявявал още от детски години жив интерес към риболова и е запазил тази страст до края на живота си. Той не може да не е знаел, че мечоносецът (Xiphias gladius) е една от най-забележителните риби на Световния океан.

Тялото на тази едра хищна риба достига до 4,5 м дължина и над 400 кг тегло. Мечоносецът има източена, торпедовидна форма и дълги плавници. Откъм гръбната си страна той е черносин до тъмнокафяв на цвят, а страните и коремът му са сребристобели. Измежду всички риби мечоносецът развива най-голяма бързина при плуване — до 130 км/час. Той е отлично приспособен за хищнически начин на живот.

Името си рибата дължи на мечовидния израстък, който фактически е силно източената и заострена горна челюст. Мечът на рибата е оръжието, с което тя най-често добива плячката си. Възрастните мечоносци нямат зъби. Това не им пречи обаче да се хранят с други риби, на първо място с херинга и скумрия, а също така с главоноги мекотели.

Мечоносецът се среща обикновено в открито море, далеч от бреговете, като най-често плува близо или на повърхността. Той извършва често далечни придвижвания, следвайки стадата риби, с които се храни. Врязвайки се в стадото, мечоносецът пъргаво се хвърля от една страна на друга, нанася удари с меча си и нерядко пробожда жертвите си с него. След като убие няколко риби, той започва да ги поглъща.

Известно е, че понякога мечоносци „нападат“ лодки или малки кораби. Изглежда, че това става случайно, и то тогава, когато рибата гони плячка. При това бързо плуващата риба забива с все сила меча си в дъното или корпуса на кораба или лодката. Тя най-често не може вече да измъкне оръжието си, последното се пречупва и остава да стърчи в стената на плавателния съд. В Британския музей в Лондон е изложена цяла сбирка от парчета от корпуси и дъна на лодки и кораби със забити в тях мечове на тази хищна риба.

Каква сила може да има ударът, който мечоносецът нанася, може да се види от следния пример.

Американският китоловен кораб „Фортуна“ бил „атакуван“ в Тихия океан от едра риба от този вид. Нейният меч пробил медната обвивка на дъното, 10-сантиметровата дъска под нея, пронизал също така твърдата дъбова греда на шпангоута, която била дебела 30 см, проникнал още през една 6-сантиметрова дъска и се забил в едно буре с китова мас, което се намирало в трюма на кораба. Мечът така плътно заседнал в бурето, че от него не изтекла нито капка мазнина. Общо при този удар мечоносецът пробил 46,5 см твърдо дърво и метал!

Естествено подобна сила се получава само когато мечоносецът плува с грамадна скорост, при атака. Иначе той плавно се носи из морето.

Съветският зоолог Голенченко рисува живо картината, която представлява плуващият всред морето мечоносец. Ето какво пише той за тази риба в една своя статия:

„Ние се срещнахме с този хищник през май 1958 г. в Адриатическо море, на около 30 мили от брега, на траверса на нос Родони, по време на лов на сардини с кораба «Кристал». Беше интересно да се наблюдава чудната риба в открито море. Цареше пълно затишие. Отначало на гладката огледална повърхност на водата на около две мили от кораба забелязахме две придвижващи се черни точки, твърде подобни на водоплаващи птици. Когато те се приближиха, разпознахме стърчащите от водата гръбен и опашен плавник на едра риба мечоносец. Скоро недалеч от първата се появи втора риба с още по-големи размери. Те не се бояха от нашия плавателен съд и не напуснаха повърхността на морето. Това ни позволи да се доближим съвсем близо до едната от тях и да я фотографираме. Дължината на рибата достигаше три метра, а мечът беше почти един метър дълъг. Тесните гръбен и опашен плавници бяха високи докъм 30 см. Опашният плавник имаше формата на полумесец.

Ние нямахме харпун, за да убием рибата, и решихме да се приближим до нея с лодка. Обаче шумът от веслата плашеше рибата и тя не допускаше ладията близо до себе си, без да проявява някакви агресивни намерения. Тя само се отдалечаваше напред или встрани от приближаващата се лодка.“

Мечоносецът е твърде разпространен в океаните и моретата. Той се среща както в тропични и субтропични, така и в умерени води. Живее най-вече в Атлантическия океан — от Америка до Европа и Африка, а също така в Индийския и Тихия океан. В Черно море се среща сравнително рядко.

Мечоносецът се размножава чрез хайвер, който хвърля в откритите части на моретата. Плаващите зърна на хайвера имат 1,5–1,8 мм в диаметър. Само след два-три дни от тях се излюпват около 4,5 мм дълги личинки, които бързо нарастват.

Месото на мечоносеца има твърде приятен вкус. То се консумира както в прясно, така и в консервирано състояние.

Най-голям лов на мечоносци става край бреговете на Япония, източния бряг на Америка и в Средиземно море. На борсата в Истанбул се продават за една година около 100 т риба от този вид, уловена предимно в Мраморно море. По нашето крайбрежие се улавят годишно само 100–200 кг. Това не става обаче с едри куки, както в „Старецът и морето“, а мечоносци попадат понякога по нашия бряг в даляните — неподвижните мрежи, образуващи голям капан, които се поставят сравнително недалеч от брега.