Димо Божков
Великани на животинския свят (21)

Смъртта дебне във водата

Между великаните на континентите се нареждат безспорно и някои от най-едрите КРОКОДИЛИ.

Най-известен между тях е нилският крокодил (Crocodylus niloticus).

Както и много други едри животни, нилският крокодил е бил много по-широко разпространен и по-многоброен в миналото, отколкото днес. Той се е срещал не само в реките и езерата на цяла Африка, но и в Югозападна Азия (например в реката Церка в Израел). Вследствие на усиленото му преследване и избиване сега той е извънредно много намалял, а в Азия вече изобщо не се среща. Като пример за усиленото намаляване на това животно в Африка може да бъде посочен следният факт: някога грамадното влечуго се е срещало много често в река Нил от горното течение до самото й устие. Днес нилският крокодил практически вече не се среща в реката, чието название носи. В наши дни това влечуго се е запазило главно в някои национални паркове и резервати в Черния континент.

Според проф. Гжимек понастоящем най-едри нилски крокодили живеят в националния парк „Мърчисън-Фолс“ в Уганда и по-специално в реката Виктория-Нил, която протича през него. Ала и там техният брой непрестанно намалява поради избиването им от бракониери.

Какви големи размери е имало избиването на крокодилите в Африка дори в неотдавнашното минало, показва фактът, че през 1952 г. само от Танганика (днешната Танзания) са изнесени 12 509 крокодилски кожи.

Както е известно, от кожата на едрите влечуги се произвеждат дамски чанти, обувки, портмонета и различни други ценни предмети.

Дължината на днес живеещите екземпляри нилски крокодил достига до над 6 м. Най-едрият крокодил, застрелян в парка „Мърчисън-Фолс“, е бил дълъг 6,30 м. В миналото са се срещали обаче много по-големи екземпляри. Така например на о-в Мадагаскар са намерени кости на нилски крокодили, които са били 10 м дълги.

Окраската на нилския крокодил по гръбната страна е тъмнозеленикава, като по нея има пръснати малки черни петна, а коремната му страна е жълтеникава.

Нилският крокодил населява различни сладководни водоеми, най-вече реки и езера, които се намират обикновено извън горите, а по-рядко в тях. Грамадното влечуго прекарва обикновено цялата нощ във водата. Сутрин то изпълзява на бреговете на водоема или на някой от островите в него и се пече там на слънце през целия ден. Само когато времето е много горещо, крокодилът и през обедните часове търси прохлада във водата. При ветровито и бурно време той остава на брега през цялата нощ. Нилският крокодил не се среща никога в открити води — това животно се придържа винаги близо до бреговете на реките и езерата.

През 1965 г. зоологът М. Л. Модха е направил интересни наблюдения върху начина на живот и поведението на нилския крокодил в езерото Рудолф в Северна Кения.

Оказало се, че в това езеро всеки от възрастните мъжки екземпляри има определен индивидуален участък от брега на водоема. На едно протежение от 1200 м били установени дванадесет такива участъка. Всеки „собственик“ охранява ревниво невидимите граници на своето „владение“ от други мъжки крокодили. При проникването на „чужденец“ между двете животни стават често ожесточени борби. Интересно е, че възрастните мъжки крокодили охраняват своя участък дори и тогава, когато останалите крокодили дремят по пясъка на брега. Женските крокодили обаче те не прогонват от „владението“ си. Било установено, че „дамите“ предпочитат не най-едрите мъжки крокодили, а тези „кавалери“, които „притежават“ най-добри плажове за „слънчеви бани“ и най-удобни места за ровене на гнезда…

Нилският крокодил е отличен плувец. Той плува, като прибира краката си към тялото и бие с опашката си наляво и надясно. Едрото влечуго може да стои дълго време под вода — младите екземпляри докъм 40 минути, а възрастните крокодили могат да останат на дъното и повече от час. На сушата крокодилът пълзи обикновено с помощта на краката си, но понякога се хлъзга и по корем. Младите животни могат и да „галопират“.

В стомасите на крокодилите се намират често камъни. Те не служат, както би могло да се помисли, за стриване на храната, а имат съвсем друга функция — улесняват потъването на животното, чието тяло олеква твърде много, като се потопи във водата. Една интересна физиологична особеност на крокодилите е тази, че макар и да ги причисляват към животните, които имат променлива телесна температура, температурата на тялото им се запазва почти постоянна — около +25,6°С. Понякога, когато е много горещо, крокодилите лежат на пясъка с широко отворена уста. По този начин животните се охлаждат. Тъй като нямат в кожата си потни жлези, те изпаряват влага през слизестата ципа на огромната си уста.

Нилският крокодил се храни с различни животни, като съставът на храната му се мени с възрастта.

Най-малките екземпляри, които имат дължина до 30 см, ядат предимно насекоми. По-възрастните крокодили, чиято дължина е около 2,5 м, се хранят с риби, мекотели и ракообразни. Възрастните крокодили ядат не само риби, но и влечуги (включително и малки от собствения си вид), а също така птици и някои бозайници. Най-едрите екземпляри могат да завлекат под вода дори такива едри животни като коне, биволи и камили. Крокодилите нападат бозайниците обикновено когато последните пият вода или пък ги причакват скрити в тревата по бреговете на водоемите. Рибите, водоплаващите птици и някои други животни те ловят във водата.

Когато улови едър сухоземен бозайник, крокодилът се мъчи преди всичко да го завлече под вода. Най-често грамадното влечуго не яде веднага убитата едра плячка, а я оставя известно време (понякога дори няколко дни) да лежи в подмолите на брега или в някоя голяма дупка, изровена от него под водата. За това има две причини. От една страна, храносмилането при крокодила е твърде бавно и той не изяжда много храна наведнъж. От друга страна, това влечуго не може да разкъса със зъбите си здравата, дебела кожа на едрите бозайници — например на току-що убит кафърски бивол или хипопотам. На такива животни крокодилът може да изяде веднага само ушите и опашката. Обаче намокреният и започнал вече да се разлага труп е значително омекнал и него крокодилът може лесно да яде.

Крокодилите изобщо ядат мърша и около плаващия труп на някое едро животно, каквито носят често африканските реки, се събират обикновено множество от тези влечуги (ако, разбира се, ги има в съответната река). Така например веднъж около един плаващ убит хипопотам преброили 120 крокодила, а друг път край трупа на кафърски бивол забелязали 30–40 животни във водата.

Възрастните нилски крокодили могат да бъдат опасни и за човека, но тази опасност често извънредно много се преувеличава. Вярно е обаче, че и в наши дни крокодили нападат понякога хора в Африка. В книгата си „Сред животните на Африка“ проф. Гжимек споменава някои такива случаи.

Така през септември 1962 г. тримата сина на един фермер, които били съответно на 3–, 8- и 12-годишна възраст, се къпели в реката Камбуз близо до Хингола. Изведнъж плуващият в реката полицейски инспектор Джон Максуел за свой ужас забелязал, че към къпещите се деца безшумно се приближавал четириметров крокодил. Максуел, който бил отличен плувец, веднага се гмурнал под повърхността и успял да изхвърли едно след друго и трите деца на един подаващ се над повърхността на реката голям камък. Сам той обаче не успял да избяга — крокодилът го захапал за крака и го завлякъл под водата. Максуел обаче съумял (вече под повърхността) да извади и двете очи на крокодила, след което последният пуснал крака му. Една млада туземка на име Маломи, която се притичала на виковете му, при все че не знаела да плува, потиснала страха си, влязла във водата и извлякла на брега обезсиления от загубата на кръв Максуел. Кракът му обаче бил зле наранен и трябвало да бъде ампутиран. След един месец Максуел бил закаран в Англия и там бил награден с медала „Свети Георги“.

Проф. Гжимек изрично подчертава, че в подобни случаи туземците африканци често проявяват нечувано мъжество и удивителна готовност да помагат — така както проявила това чернокожата Маломи.

Втори, завършил още по-трагично случай бил описан във вестник „Таймс ъф Свазиленд“ в броя му от 8 ноември 1952 г. Този случай станал в реката Узуту, близо до мисията „Свети Филип“.

Осемгодишно момче било хванато от голям крокодил и завлечено под водата. Един смел 19-годишен младеж се притекъл на виковете на момчето, прегазил реката, настигнал крокодила и няколко пъти го мушнал с копието си, но не можал да го убие. За съжаление поради бързо настъпилия здрач преследването на животното трябвало да бъде прекратено; то могло да бъде подновено едва на следната сутрин. Сега младежът довел със себе си и дядото на загиналото момче. Те проследили крокодила и когато той задрямал на пясъчната плитчина, забили в него копие, което заседнало между лопатките му. Обаче огромното животно заедно със стърчащото от гърба му копие пак успяло да избяга във водата. Тъй като дървото на копието стърчало над повърхността на реката, било лесно да се проследи къде отива крокодилът. Преследвачите му успели да го настигнат на другия бряг и да го доубият с копия. Когато те разрязали стомаха на влечугото, намерили в него част от тялото на нещастното момче. Дядото погребал останките на внука си, след това отсякъл главата на крокодила и я поставил върху гроба вместо паметник. В устата на мъртвото влечуго поставили подпора, за да бъде винаги отворена и да служи като предупреждение на непредпазливите хора, които биха искали да се къпят в реката…

В периода на брачните игри мъжките крокодили издават гръмък и проточен рев, чрез който „викат“ женските. Самите брачни игри стават във водата и предхождат копулацията. В различните части на Африка женската снася яйцата си през различни месеци на годината. Яйцата се снасят през сухия сезон, когато нивото на водите е най-ниско. Женският крокодил предварително изравя с предните си крака яма-гнездо във влажния пясък, която е до 60 см дълбока. След като снесе в нея яйцата си, най-често от 33 до 60 на брой, той ги засипва с пясък или ги покрива със слой трева, дебел до 45 см. Развитието на зародишите в така закопаните или покрити яйца трае от единадесет до тринадесет седмици. През цялото това време женският крокодил ги пази, като лежи върху гнездото. Само от време на време той отива да се потопи във водата и като се върне, стичащата се от него вода навлажнява пясъка около заритите яйца. Изглежда, че през цялото време, докато пази яйцата, женската не се храни. Когато жегата стане нетърпима, тя се отдалечава понякога от гнездото, като отива до сянката на най-близкото дърво, но следи и оттук за сигурността на яйцата си. По времето, когато „гнезди“, женският крокодил е твърде бавен и муден, което се дължи вероятно на голямата загуба на вода от организма му. Именно поради тази бавност на женската гущери-варани успяват да унищожат понякога яйцата на нилския крокодил, като светкавично ги изравят.

Преди да се излюпят, малките крокодилчета започват да издават характерни звуци от яйцата, нещо като „квакане“. Тези звуци са сигнал за майката да им помогне да излязат изпод дебелия слой пясък над тях, като го разкопае…

Според някои наблюдения, след като малките се излюпят, майката ги завежда в някой плитък водоем, обрасъл с растителност. Там те остават около шест седмици, като женският крокодил ги охранява през това време. Ако малките се излюпят, когато женският крокодил отсъствува, те обикновено не се отдалечават много от гнездото и тогава стават най-често жертва на различни животни, които ги нападат — нилски варан, марабу, лешояди и др.

Нилският крокодил живее в симбиоза с някои птици. Най-известна измежду тях е така нареченият „крокодилски страж“. Това е един вид африкански дъждосвирец, който достига до 20 см дължина. Тази птица не само че ходи по гърба на огромното влечуго, но влиза дори в широко отворената му уста. Тук тя кълве впилите се пиявици, а също така и остатъците от храна между зъбите на крокодила.

Днес в някои резервати на Африка, например в резервата „Мкузи“ в южната част на континента, отглеждат изкуствено нилския крокодил, за да го разселват в известни водоеми, където той е изчезнал.

Най-широко разпространен измежду всички днес живеещи крокодили е гребенестият крокодил (Crocodylus porosus). Този вид е наречен „гребенест“ поради това, че от очите до върха на муцуната се намират два надлъжни костни гребена. Цветът на тялото му отгоре е тъмен — мастиленозелен, почти черен, а коремът му е жълт. На дължина това влечуго достига докъм 6 м, а според някои сведения дори до 8,5 м.

Гребенестият крокодил се среща в Южна Индия, о-в Цейлон, по някои от Зондските острови (Суматра, Ява, Калимантан, Сулавеси и др.), на Филипините, в Нова Гвинея, по бреговата ивица на Северна Австралия и по островите на Океания — на изток до островите Фиджи включително. Това влечуго е привързано към слабо солени и солени води. То се среща най-вече в устията на реките, но навлиза и в морето, като понякога извършва далечни плавания в открито море.

Гребенестият крокодил е един от най-свирепите крокодили. Той често напада едри бозайници, като хваща с челюстите си пиещото вода животно за муцуната или пък поваля жертвата чрез удар на опашката си. Както и нилският крокодил, това влечуго винаги се мъчи да завлече плячката си под водата. Негова жертва стават елени, маймуни, свине, кучета, кози и други диви и домашни бозайници.

Гребенестият крокодил е опасен и за човека, когото често напада. Ето един такъв случай, описан от учения Шнее, който преди години е бил в Нова Гвинея:

„По време на моето пребиваване там една жена, която черпеше вода, беше захапана за ръката от един крокодил. При все че бе изненадана от нападението, тя запази присъствие на духа и успя да се задържи с другата си ръка да не бъде завлечена под водата. Въпреки това обаче нещастницата загуби живота си, тъй като влечугото й откъсна хванатата от него ръка. Жената почина от силен кръвоизлив, преди още да може да й бъде дадена медицинска помощ.

Заслужава да се спомене, че в тази колония живеят племена, като например племето ябим, които не убиват крокодили, защото вярват, че душите на умрелите живеят в тези животни.

Гребенестите крокодили не се задоволяват с това да ловят жертви във водата и да завличат утоляващите жаждата си животни в мътното течение. Както ми е известно от Нова Гвинея, те излизат понякога под защитата на тъмнината и на сушата.

На един мой познат бяха отвлечени едно след друго три полуизраснали кучета от един крокодил. Това стана съвсем близо до къщата му, която бе отдалечена на около 400 м от водата. В друга страна биха помислили за някоя пантера, но тук, където няма хищни бозайници, такава възможност не може да се има предвид, пък и ясно оставената по тинестата почва следа недвусмислено показваше кой е похитителят.“

Женският гребенест крокодил снася яйцата си в гнездо, направено от листа. Размерите на това гнездо са твърде внушителни — диаметърът в основата му е 7 м, а височината му — 1 м. Гниещите листа поддържат в гнездото постоянна температура от около +32°С, която е необходима за излюпването на яйцата. Женският гребенест крокодил снася от 25 до 50 едри яйца. Той остава да ги пази, като лежи в изкопана от него край гнездото яма. Самото гнездо отстои най-често на 60–80 м от водата.

Към най-едрите крокодили спада и алигаторът или мисисипският алигатор (Alligator mississippensis), който живее в Северна Америка. Някога това влечуго е било твърде разпространено в една обширна област — от Северна Каролина до Източен Тексас, но днес е твърде много намаляло. Главната причина за това е безогледното му избиване заради ценната кожа. Като пример може да бъде посочен следният факт: само в щата Флорида за десет години (от 1929 до 1938 г.) са били убити 1 475 000 алигатора. От 1961 г ловът на алигатори във Флорида е официално забранен, а и в повечето от другите щати, където това влечуго все още се среща, са взети мерки за неговата охрана. Независимо от това бракониерите продължават да избиват едрото влечуго. Според Роберт Мак-Кланг въпреки забраната само във Флорида през 1965 г. са убити повече от 50 000 алигатора.

Мисисипският алигатор достига най-често докъм 4,5 м дължина, но се срещат и по-едри екземпляри. Най-големият измерен алигатор от този вид е бил дълъг 5 м и 84 см.

Това влечуго населява най-вече реки и някои крайморски езера. То се храни главно с риба, но яде още костенурки, птици и малки бозайници. Най-едрите екземпляри нападат понякога елени, свине, кучета и крави, а ядат и по-малки алигатори от собствения си вид. Само в изключителни случаи мисисипският алигатор напада и хора. Досега не е известен случай това влечуго да е убило човек.

Възрастните мъжки и женски алигатори имат свои индивидуални участъци на обитание, които могат да бъдат до 40 хектара големи.

През време на размножителния период мъжкият алигатор силно реве.

Когато някой женски алигатор отговори на неговия „зов“, мъжкият отива при него и двете животни прекарват няколко дни заедно. След това настъпва краят на тяхната „любов“ и мъжкият отива при друг женски алигатор.

Преди да снесе яйца, женската прави гнездо от трева, чийто диаметър е около 1,5 м, а височината му — 0,5 м. След като снесе в него 20–60 яйца, женският алигатор ги покрива с трева и започва да ги пази. Той остава или непосредствено до гнездото, или се отдалечава на 120–150 м от него. Малките се излюпват след около 63 дни.

За разлика от това, което се наблюдава при други видове крокодили, женският алигатор остава дълго време със своите малки да ги пази — според някои сведения до два месеца, а според други — цяла година.

Природата е надарила женския алигатор с инстинкт да защищава от различни врагове своето поколение, но пред куршумите на бракониерите са безпомощни и най-едрите възрастни екземпляри.

Роберт Мак-Кланг пише, че ако бракониерите не бъдат в най-скоро време обуздани, едно от най-своеобразните и интересни животни на американския Юг ще се запази може би само в зоологическите градини.

Много своеобразен изглед има гавиалът, или гангският гавиал (Gavialis gangeticus), който се среща в Азия. Неговата муцуна е тясна и силно удължена, като на самия си край е разширена. Тя прилича на човка. Тялото на гавиала достига до 6,6 м дължина.

Този своеобразен крокодил се среща на полуостров Индостан и в Бирма, където обитава басейните на големите реки Ганг, Брахмапутра, Инд, Миханади и Колдана.

Гавиалът е сравнително безобиден, тъй като се храни главно с риба. По-рядко негова жертва стават някои птици и дребни бозайници. Огромното влечуго яде и човешките трупове, които според старинния обичай близките на мъртъвците пускат по течението на свещената река Ганг. За живи хора обаче гавиалът не е опасен.

На някои места в Индия гавиалът се смята за свещено животно.