Димо Божков
Великани на животинския свят (20)

Пернати великани

Най-голямата днес живееща птица на нашата планета е АФРИКАНСКИЯТ ЩРАУС, или КАМИЛСКАТА ПТИЦА (Struthio camelus). Нейното тяло достига до 2,70–2,80 м височина, а дължината й (от върха на човката до края на опашката) може да надмине 2 м. Теглото на африканския щраус може да достигне 90 кг. Огромната птица има твърде характерен изглед. От предния край на покрития с пера труп започва дълга, почти гола шия, на върха на която се намира малка, плоска глава. Краката са извънредно яки и дълги и имат само по два пръста. Опашката е добре развита и отделена от трупа.

Отстрани на малката глава на щрауса се намират две големи, блестящи кафяви очи, а човката е права и със заоблен край. Крилата са доста големи, но те не са в състояние да издигнат тежкото тяло във въздуха — гигантската птица не може да лети. Опашката на щрауса се състои от великолепни едри пера, каквито има и по крилата. Вътрешните пръсти на двата крака, които са по-едри от външните, завършват с по един голям нокът.

Мъжкият и женският щраус се различават по своята окраска. Късите пера от трупа на мъжката птица имат блестящо черен цвят, а разкошните големи пера по крилата и опашката са снежнобели. При женската съответните пера са кафявосиви и нечисто бели. Оперението на младите птици прилича на това на женския щраус.

Днес щраусът се среща само в Африка. През първата половина на нашия век той е бил разпространен и в Югозападна Азия — на Арабския полуостров и в Сирия, но сега там той е окончателно изтребен. В Арабския полуостров последният щраус е бил виден в самото начало на нашето столетие. По на север в Саудитска Арабия последният щраус е бил застрелян близо до границата с Ирак около 1933 г. Проф. Гжимек пише, че по разкази на очевидци в 1948 г. близо до мястото, където се срещат границите на Ирак, Йордания и Саудитска Арабия, отново били видени два щрауса, които обаче били незабавно убити. В наши дни щраусът е изчезнал вече и в Северна Африка, а в останалата част на континента се среща в природата главно в някои национални паркове и резервати. Проф. Гжимек и неговият син Михаел преброили преди 20-ина години в националния парк „Серенгети“ 1621 щрауса.

От африканския щраус са известни няколко подвида, които се различават помежду си по различни морфологични и биологични белези — размери, цвят на кожата на шията, брой на снасяните яйца, строеж на черупката на яйцето и др.

Щраусът се среща в Африка в степни и полупустинни области. Там, където има само пясък и камъни, той не може да живее, защото се храни предимно с растителна храна. Все пак гигантската птица прекосява понякога и широки пустинни пространства без всякаква растителност, мигрирайки от едно място на друго.

Щраусът се храни най-вече с трева, листа, пъпки и други растителни части, но лови и яде също така насекоми, гущери, малки птици и дребни бозайници.

При уловени или отгледани във ферми щрауси е наблюдавано не един път, че те гълтат разнообразни предмети — камъни, парчета стъкло, ключове и др.

В Националния природонаучен музей в София има препариран един хубав мъжки щраус. Той умрял, понеже незабелязано се нагълтал… с едри пирони, когато дърводелецът на Зоологическата градина поправял оградата на дворното място пред клетката му. Човекът се зачудил къде са се дянали част от пироните му, а когато след известно време щраусът умрял, ги намерили при препарирането в стомаха му. Пироните предизвикали смъртта на едрата птица.

По данни на Алфред Брем африканският щраус може да не пие вода няколко дни поред, но най-често ежедневно отива до някой водоем, за да утоли жаждата си.

Щраусите се срещат обикновено на неголеми групи от по 3 до 5 птици, като една от тях е мъжка, а останалите — женски. По-рядко един мъжки щраус се придружава само от една женска. По време на гнездовия период щраусите често се събират в големи ята, в които понякога може да има над 600 птици. Неполово зрелите щрауси се насъбират също така в големи ята — по 50–100 и повече екземпляри заедно. Интересни са взаимоотношенията на женските щрауси в „харемите“. Най-често един мъжки щраус има една „главна“ и две „странични съпруги“. „Главната жена“ търпи известно време присъствието на „страничните“ и снася яйцата си в едно гнездо с тях. Щом снасянето привърши, „главната жена“ прогонва „страничните“ от гнездото…

Когато настъпи брачният период, мъжкият щраус, размахвайки крила, подмамва или просто изгонва настрани от общото ято избраните от него женски. Сега „главната жена“ му помага да прогони от новообразуваното „семейство“ поотрасналите вече до това време малки. След това мъжкият и „харемът“ му отиват на избрания за гнездене участък, като ревниво го защищават от други щрауси, които искат да проникнат в него. В периода на брачните игри мъжкият избира ту една, ту друга от женските птици и се отделя на известно разстояние с нея от останалите. Тук, след като „потанцуват“ известно време, при което мъжкият маха възбудено крила и се хвърля на земята, като издава глухи звуци, а женската кръжи около него с отпуснати до земята крила, двете птици копулират.

Гнездото, в което снасят яйцата си женските, представлява всъщност само една вдлъбнатина в пясъка или почвата, която се издълбава най-вече от мъжката птица. Понякога в него има „постилка“ от трева или листа. Всеки женски щраус снася от 7 до 9 яйца в гнездото, като едно яйце се снася обикновено на два дни.

Яйцето на африканския щраус е грамадно. То тежи от 1,5 до 2 кг, т.е. толкова, колкото тежат обикновено 25–36 кокоши яйца. Черупката му е толкова здрава, че трябва да се строши с чук. На вкус това яйце е отлично, но за да се свари, трябва да се държи във вряща вода около 2 часа. Дори ако се държи цяла година в хладилник, щраусовото яйце остава прясно и не губи вкусовите си качества.

Яйцата се мътят от мъжкия щраус и „главната жена“, които периодично се сменят в гнездото. През деня мъти женската, но съвсем не през цялото време — яйцата често се огряват от слънчевите лъчи. През нощта мъти мъжкият. Мътенето продължава около 40–42 дни.

Проф. Гжимек описва един интересен случай с яйцата на мътещи щрауси в националния парк „Найроби“.

Едно „семейство“ щрауси имало „неблагоразумието“ да направи гнездото си на такова място, което се виждало добре от шосето, по което минавали с леките си коли посетителите на парка. В резултат на това мъжкият и женският щраус били непрекъснато „обсаждани“ от автотуристи, които от два-три метра разстояние ги снимали с кинокамерите или фотоапаратите си. Тъй като щраусите били свикнали с хора, те издържали „нашествието“ на туристите. Обаче последвало ги друга „неприятност“…

Веднъж лъвчета открили гнездото на едрите птици. Малките зверчета започнали да си играят с яйцата като с билярдни топки, като ги търкаляли на различни страни. Щраусът обаче успял, макар и доста трудно, да ги събере отново в гнездото и продължил да ги мъти. В края на краищата от яйцата се излюпили малки…

Интересно е, че още преди да се излюпят, малките щраусчета издават „писъци“ от яйцата, на които възрастните птици отговарят. Щраусите изобщо могат да реват („като лъвове“) и да ръмжат.

Два дни след като се излюпят от яйцата, малките вече се опитват да ходят. На двумесечна възраст те губят пуховото си оперение и започват да приличат по цвета на перата си на възрастните женски птици. Половата зрелост при щрауса настъпва на около тригодишна възраст.

Обикновено от ранна утрин докъм пладне щраусите си търсят храна, като крачат бавно на известно разстояние един от друг. Към обяд те се събират на някое подходящо място, където почиват няколко часа. След това най-често те отиват на водопой и после пак започват да търсят храна. Надвечер лягат да спят.

Интересно е, че живеещите близо до морето щрауси понякога влизат в него, потапят се до шия във водата и стоят така продължително време.

Има още една интересна особеност в поведението на щраусите.

Понякога в най-жарките обедни часове, вместо да почиват, те започват бързо да бягат насам-натам и тичат като луди в кръг, като махат бързо с крилете си, сякаш изпълняват някакъв своеобразен танц. Подобни „танци“ са наблюдавани и при отглеждани във ферми щрауси. Така например понякога млади щрауси, когато бъдат пуснати сутрин от някоя кошара на открито, бягат най-напред няколкостотин метра далеч, след това се спират и започват да се въртят бързо около себе си с вдигнати крила, докато се сгромолясат на земята. При това те чупят понякога краката си.

Същите движения извършват понякога и възрастните птици. Немският зоолог Щрайнер съобщава, че в Капската област наричали тези особени движения на щраусите „валсуване“. „Танцуващото“ ято щрауси представлявало приказна гледка.

Според проф. Гжимек, щом младите щрауси започнат да стоят твърдо на краката си, те веднага започват да изпълняват „безумните танци“, които се наблюдават и при възрастните птици. Интересно е, че дори появата на самолет в небето може да подбуди понякога щраусите да „танцуват“.

Понякога заедно с щраусите пасат и стада зебри и антилопи. Смята се, че в този случай отделните видове си принасят полза, тъй като извънредно острото зрение на щрауса се допълва прекрасно от силно развитите обоняние и слух на бозайниците и това дава възможност по-лесно да бъдат откривани приближаващите се врагове.

От древни времена за щрауса се разказва една легенда, която не почива на никаква истина, а именно че при опасност гигантската птица заравя главата си в пясъка и така „си мисли“, че не я виждат.

Повод за тази легенда вероятно е дала следната привичка на щрауса — понякога той действително изчезва от погледа на преследвача си, защото се хвърля на земята и се притиска към нея с протегната напред шия. Щом обаче човек се приближи до него, щраусът за миг се изправя и започва пак да бяга.

Щраусът се спасява от враговете си посредством яките си и дълги крака. Той може да бяга много бързо. При хладно време на немного дълго разстояние гигантската птица не може да бъде настигната дори от бърз кон. Щраусът може да развие в отделни случаи скорост от 70 км в час, а понякога бяга дори в продължение на половин час с 50 км в час.

При бягане гигантската птица прави 2–3 м дълги крачки, докато при бавен ход крачките й са 1–1,5 м дълги. Брем споменава, че при бягане щраусът може да прескочи до 1,5 м високи препятствия.

Врагове на щрауса освен човека са някои хищни бозайници и птици. Жертва на лъва стават понякога младите щрауси. Тези птици биват нападани и от други хищници, например хиени. Проф. Гжимек описва един такъв случай.

Веднъж мъжки и женски щраус водели със себе си осем малки. Неочаквано отнякъде изскочила хиена, която се спуснала към едно от малките щраусчета. След моментно объркване двамата родители си разделили функциите — мъжкият щраус събрал около себе си малките, а женската се нахвърлила върху хиената и я прогонила, като я преследвала цял километър.

Когато яйцата на щрауса не се наглеждат от птиците-родители, те стават понякога плячка на чакалите или на някои птици-лешояди. Последните вземат понякога в клюна си камък и го пускат върху яйцето, докато не счупят здравата му черупка.

В миналото щраусът е бил преследван много от човека и това е причината той да изчезне в някои области, където по-рано се е срещал. Щраусите са били убивани най-вече заради великолепните им пера. Използували са за направа на различни предмети също и здравата им кожа, а някои африкански племена са яли и охотно месото на грамадните птици.

Особено големи размери е взело избиването на щраусите по времето, когато е станало мода жените да носят на шапките си щраусови пера и да имат ветрила, направени от тях. Така например през 1910 г. само от Южна Африка са били изнесени 37 000 кг щраусови пера.

Голямото търсене на перата на гигантската птица е станало причина да се създадат специални ферми за отглеждане на щрауси. Такива ферми са създадени за първи път към средата на миналия век. Днес ферми за щрауси има в Южна Африка, Австралия и Флорида. Обаче щрауси се развъждат и на други места, например в Съветския съюз — в резервата Аскания Нова в Украйна.

Днес в ЮАР във ферми има около 42 000 щрауса. Използуват се главно перата и кожата на птиците. Във Флорида например щраусите се отглеждат най-вече за да ги показват на туристите.

Фермите за щрауси представляват обширни заградени пространства, сред които птиците имат възможност свободно да се движат. Някъде подхранват изкуствено отглежданите щрауси, другаде обаче се задоволяват само с това да посадят люцерна в заградената площ, като предоставят изхранването на самите птици.

В големите ферми щраусите обикновено сами мътят и отглеждат своите малки. Там, където заградената площ е по-малка, снесените яйца се излюпват в специални инкубатори.

Когато отглежданите птици станат на едногодишна възраст, оскубват за първи път перата им. След това приблизително на всеки осем месеца големите пера по крилата и опашките на щраусите биват изрязвани до самата им основа. От един мъжки щраус, след като той навърши четири години, се получават за една година 30–40 великолепни бели пера. Днес перата на изкуствено отглежданите щрауси се ценят повече от тези на дивите, тъй като чрез съответен подбор е постигнато тяхното подобрение.

Освен африканския щраус на земята има още няколко много едри птици, които не могат да летят. Това са нандуто, емуто и казуарът.

Птицата нанду, или южноамериканският щраус (Rhea), живее в Южна Америка, където е представена от два отделни вида.

Обикновеното, или северно нанду (Rhea americana) достига на височина до 1,5 м и 50 кг тегло. То населява степните области (пампасите) на Бразилия и Аржентина.

Външно обикновеното нанду прилича доста на африканския щраус, но крилата му са по-добре развити, краката му имат по три пръста и няма опашни пера. Различно е и оцветяването на оперението на нандуто.

Перата, които покриват горната част на главата и на врата, както и тези отпред на гърдите са черни. Средата на врата е жълта, а гърбът, страните на тялото и крилата имат пера със сивокафяв цвят. Оперението по долната част на тялото е нечисто бяло. Непокритата от пера част на главата има месночервен цвят, човката е кафявосива, а краката са сиви.

По оцветяване мъжкото и женското нанду си приличат, само че първото е по-едро от второто.

Като равнинен вид нандуто избягва типичните планински местности, а също така и гъстите гори. То се среща обаче в хълмисти места и там, където има редки дървета. Държи се винаги близо до някой водоем, при все че в природата нандуто не пие често вода.

Едно мъжко нанду има най-често „харем“ от три до седем женски. Рядко то води по-малко или повече „жени“ със себе си. В началото на размножителния период „семейството“ си избира определен участък за гнездене, който се охранява, за да не навлязат други нандута в него. Яйцата се снасят от женските в общо гнездо. Техният брой най-често е от 13 до 20. В някои случаи в едно гнездо има 40–50 и повече яйца, но тогава част от тях остават неизмътени, тъй като птицата не може да покрие всичките с тялото си. При нандуто мътенето на яйцата и грижата за малките са „задължение“ само на… мъжкия.

След като малките се измътят, отделните „семейства“ се сливат в по-големи ята, които могат да наброят до 60 и повече птици. Ятата обаче са доста нетрайни и лесно се разпадат дори поради случайни причини.

Нандуто извършва известни сезонни придвижвания, които се обуславят от състоянието на растителността в пампасите.

Южноамериканският щраус яде главно растителна храна, но също така червеи, охлюви, насекоми, гущери и други дребни животни. Понякога той вреди на зеленчуковите градини и някои други насаждения.

Както и африканският щраус, нандуто е отличен бегач. При преследване то прави крачки до 1,5 м, а освен това и много остри завои, като си помага при тях чрез разперване на крилата си.

Нандуто е доверчива птица. Там, където жителите на пампасите не го преследват, то се доближава до жилищата им и често се смесва със стадата от пасящите коне или говеда. Понякога американският щраус пасе и заедно с плашливия пампасов елен. От пастирите обаче нандуто бяга отдалеч, тъй като те често го преследват на коне и го убиват.

Броят на птицата нанду е силно намалял през последното столетие. Това се дължи на преследването му, което става най-вече заради красивите пера и месото на едрата птица.

Вторият вид нанду — дългоклюното, или дарвиново нанду (Rhea pennata), се среща в Патагония и в планинските степи на Андите. То е по-дребно от обикновеното нанду, оперението му е по-тъмно, човката по-дълга, а краката — по-слаби. Биологията му в много отношения е близка до тази на северното нанду.

Емуто, или новохоландският щраус (Dromiceus novaehollandiae), е по-едра птица от нандуто. Височината му достига до 1,50 м, а теглото до 55 кг. Емуто е разпространено в Австралия и Тасмания. Там то се среща в степите и в някои покрити със сухи храсти местности. Мъжката и женската птица почти не се различават външно. Окраската им е, общо взето, кафява, като перата по главата, шията и средата на гърба са по-тъмни, отколкото тези по коремната страна. Опашни пера липсват. Човката е тъмно оцветена, очите имат хубав кафяв цвят, а непокритите с пера части на главата изглеждат сивосинкави. Дългите и яки крака са светлокафяви с по три пръста. По външен изглед емуто напомня доста на нандуто, само че тялото му не е така стройно.

Новохоландският щраус се храни главно със семена, плодове и др., но яде и малки животни.

Емуто се среща най-вече по двойки — мъжка и женска птица заедно. Гнездото се прави само от мъжкия, който го „построява“ от трева, листа и клонки. Женската снася в него обикновено 7–8 яйца, всяко едно от които тежи около 600 г. Понякога в едно гнездо се намират до 21 яйца; в такива случаи те са снесени от повече женски.

Яйцата се мътят изключително от мъжкото ему, и то твърде дълго — от 48 до 66 дни. Може да изглежда невероятно, но често през целия този период то не се храни. Някои мътещи мъжки ему обаче от време на време оставят яйцата, за да си търсят храна. След като малките се излюпят, баща им ги води дълго време със себе си, като понякога ги защищава… дори от майка им!

При птицата ему е направен още преди около 50 години един интересен експеримент в Московския зоопарк.

През 1935–1936 г. по инициатива на проф. П. А. Мантейфел в Московския зоопарк направили опит да излюпят яйца на ему в инкубатор. Тези опити се увенчали е успех и само през 1936 г. там били получени 35 малки ему. Успоредно с това били проведени и някои изследвания върху развитието на зародишите в яйцата. Била измервана тяхната температура и се правили различни други наблюдения. При тези изследвания бил установен поразителен факт. Учените открили, че малкото ему реагира на тревожните сигнали на възрастните птици известно време, преди да се излюпи от яйцето. От тридесетия ден нататък от началото на мътенето, щом започвали да чуват тревожния вик или изсвирване на възрастните птици (при опитите тези сигнали били точно подражавани), малкото ему реагирало със силно трепване в яйцето, от което самото яйце започвало да се преобръща или силно да трепери…

В наши дни в Австралия и Тасмания се срещат още доста ему. Там, където тази птица е многобройна, тя понякога чувствително вреди на посевите.

Казуарът (Casuarius) се различава доста по външен вид от останалите най-едри бягащи птици. Характерни за него са роговият „шлем“ на главата му и странично сплесната човка. Освен това за разлика от африканския щраус, нандуто и емуто казуарът населява гористи местности. Тази едра птица се среща в Нова Гвинея и по някои от съседните неголеми острови, а също така на полуостров Кейп Йорк в Австралия. От нея са познати два вида — обикновеният, или шлемоносен казуар и мурукът.

Обикновеният казуар (Casuarius casuarius) се среща в западните части на Нова Гвинея, на островите Серам, Ару и в Северен Куинслънд в Австралия. Височината му достига 1,50 м, а теглото — 80 кг. Най-характерен за тази птица е високият й „шлем“, който има тъмнокафяв цвят. Перата, които покриват цялото тяло с изключение на главата, шията и краката, са блестящо черни. Те приличат на косми. Опашни пера няма. Страните на главата и значителна част от шията са зеленосини, задната част на шията е червена, гърлото и предната част на шията имат син цвят. Отстрани на шията има два дяла, които имат месночервен цвят. Човката е черна, очите — червенокафяви, а краката, които имат по три пръста, са сивожълти. Младите казуари имат вместо черни — тъмнокафяви пера.

Казуарът живее в най-глухите кътчета на дъждовните тропични гори. Среща се обикновено поединично, а през размножителния период — по двойки. Според някои сведения силната и едра птица е много плашлива и при най-малка опасност бърза да се скрие в гъсталака на тропичната гора.

Казуарът се храни главно с опадали от дърветата плодове, но яде и различни животни — гущери, риби, жаби и пр. Някои зоолози считат, че тази птица е всеядна.

Казуарът може бързо да бяга и да прави скокове до 1–1,5 м високи. Според данните на някои учени, когато е силно раздразнена, едрата птица напада смело врага — бил той животно или човек. При това тя използува като оръжие не само човката си, но и снабдените с остри нокти крака.

През време на размножителния период мъжкият прави на земята гнездо от листа и мъх. Женската снася в него 3–5 яйца. Те се мътят както от мъжката, така и от женската птица — според едни данни около 39 дни, а според други — 56 дни.

Там, където неговите места на обитание са слабо заселени от човека, казуарът е още доста многоброен.

Вторият вид казуар — мурукът (Casuarius bennetti), е разпространен в северните части на Нова Гвинея и на островите Нова Британия. Той е по-дребен от обикновения казуар и не е така ярко оцветен като него. Мурукът плува отлично и често лови риба. При него мъти само мъжката птица.

Най-голямата летяща птица на нашата планета е странствуващият албатрос (Diomedea exulans), чийто размах на крилата достига до 4–4,5 м. Но тъй като тази грамадна птица само гнезди на някои малки необитаеми острови, а иначе животът й протича над необятните простори на океана, тя не може да бъде причислена към великаните на континентите.

Най-голямата летяща птица на сушата и същевременно най-едрата хищна птица е кондорът (Vultur gryphus). Дължината на мъжкия, който е по-едър от женската, достига 1,15 м, а размахът на крилата му — около 3 м. Окраската на възрастните птици е, общо взето, черна, а главата и шията им са голи — непокрити от пера. Мъжкият кондор има отгоре на главата си месест гребен. Кондорът се среща само в Южна Америка — от Венецуела и Колумбия на север до Патагония и Огнена земя на юг. Има го и на Фолклъндските острови.

В Андите могъщата птица обитава височинния пояс между 3000–5000 м надморска височина, но понякога се издига и много по-високо. При Чимборасо кондори са забелязани да летят на повече от 7000 м височина. На юг грамадният лешояд гнезди и в равнините, а в Патагония — по скалите на самото крайбрежие.

При излитане кондорът се издига чрез бавни удари на крилата си, а след това планира величествено високо във въздуха. Щом съзре плячка, той се спуска бързо към земята.

Кондорът се храни най-вече с мърша, а по-рядко напада и живи животни (малки или отслабнали лами, агнета, телета, козлета и др.). Човекът, включително и децата, той никога не напада.

Кондорът живее обикновено на ята, а през гнездовия период се среща по двойки. Грамадната птица гнезди по непристъпни скали, но не прави гнезда. Само понякога слага малко клони като постилка за яйцата си. Женският кондор снася по две едри бели яйца, които мъти в течение на 54–55 дни. Развитието на малките е твърде бавно. Изглежда, че едва на шестата година от живота си кондорът става полово зрял.