Димо Божков
Великани на животинския свят (17)

Властелинът на Азия

ТИГЪРЪТ (Panthera tigris) достига до по-големи размери от лъва. Най-едрите екземпляри са 2,80–3 м дълги, опашката им достига до 1,10 м, а теглото до 350–380 кг. При тигъра половият диморфизъм не е така ясно изразен, както е при лъва; двата пола твърде много си приличат.

Тялото на тигъра е гъвкаво и стройно, а движенията му са леки и грациозни. Главата на животното е заоблена, с малки уши. Дългата опашка е равномерно окосмена; тя няма „топка“ от по-дълги косми на края си. Яките крака на тигъра завършват с широки лапи, снабдени с грамадни нокти — до 10 см дълги и 4 см дебели в основата си. Козината, която покрива тялото, е, общо взето, равномерно дълга, като по-големи косми има най-вече по гърдите и корема. При мъжкия тигър по-дълги косми има още по шията и по бузите, които образуват „бакенбарди“.

Окраската на тигъра се мени в зависимост от местността на разпространение и от годишните времена. Основният цвят на козината на главата, гърба, страните на тялото, външната страна на краката и горната страна на опашката е най-често жълтооранжев до ръждивочервен. Долната част на врата, гърдите, корема, вътрешната страна на краката и долната страна на опашката са бели. Бели косми има още по главата и ушите на животното. Надлъж по цялото тяло на тигъра минават черни или тъмнокафяви напречни ивици.

Външно тигърът се отличава твърде много от лъва, но черепите на двата хищника трудно могат да се различат.

Тигърът се е приспособил да живее при твърде различни климатични условия — от места със сурова зима, където температурата спада понякога до –60°С, до такива с тропичен климат. Тигърът, както и лъвът, в недалечното минало е имал много по-широка област на разпространение и е бил много по-многоброен, отколкото днес. Сега този хищник е изтребен в редица страни, където по-рано се е срещал — например в Турция (азиатската й част), Ирак и средноазиатските републики на Съветския съюз. Днес тигри има още в Иран, Афганистан, Индия, Пакистан, Бангладеш, Непал, Бирма, Тайланд, Лаос, Кампучия, Виетнам, Малайзия, Индонезия, Китай, Корея, а в Съветския съюз този хищник се среща още само в Далечния Изток, главно в Приморския край.

На тази огромна територия обитават различни подвидове тигри. Според повечето специалисти днес има девет подвида от този хищник, които са следните: турански, или каспийски тигър, бенгалски, индийски, или кралски тигър, таримски, или лобнорски тигър, амурски тигър, усурийски, или корейски тигър, южнокитайски тигър, суматренски тигър, явански тигър и балийски тигър.

Според някои зоолози самостоятелността на таримския тигър е съмнителна, тъй като той е твърде близък до туранския. От друга страна, амурският и усурийският тигър също си приличат много и затова би трябвало да се обединят в един подвид. Съмнителна е и самостоятелността на балийския тигър.

Най-едри са амурският и усурийският тигър, а най-дребен е яванският тигър.

Според някои сведения отпреди десетина години днес на Земята живеят около 15 000 тигри. Според други сведения от същия период обаче от най-едрите подвидове — амурския и усурийския, са останали не повече от 150 екземпляра, от каспийския и таримския — около 70, почти на изчезване е южнокитайският тигър, няколко явански тигъра все още живеят в резервата „Бетири“, няма данни за суматренския тигър, а от срещащия се на о-в Бали подвид са оцелели само 2–3 животни. Още не е записан в „Червената книга“ само бенгалският, или кралският тигър, който се среща в Индия, Бангладеш, Пакистан и Непал. Броят на това животно е 2000–3000 екземпляра.

В огромната област, където все още е разпространен, тигърът обитава различни по характер местности. В южната й част той се среща в гъстите тропични и субтропични гори, както в планински местности докъм 2000 м надморска височина, така и в равнините. Освен това на юг той обитава още тръстиковите джунгли, както и равнинните местности, обрасли с бодливи храсти и някои други труднодостъпни места. На север се среща например в тайгата и във вековните смесени гори от манджурски тип. Най-благоприятни за тигъра са местности, където има много копитни животни и много водоеми. Тигърът се нуждае редовно от водопой. Освен това той плува много добре.

Тигърът се среща обикновено поединично, а в размножителните периоди — по двойки. Понякога може да се види тигрица с няколко малки.

В Приамурския край например единично живеещите тигри обитават отделни участъци, които не са по-малки от 400 км². Когато има малки, тигрицата отначало ловува на площ от 15 до 20 км², а след това постепенно я разширява.

Тигърът непрекъснато скита из обитавания от него участък. Най-често грамадната котка няма постоянно леговище, а почива близо до мястото, където лежи убитата от нея жертва. Понякога тигърът извършва далечни миграции — до 1000 км от местността, която обитава. Така например в Съветския съюз тигри мигрират понякога чак до северната окрайнина на Байкал, в Читинската област и дори до Якутия.

Тигърът ловува през всяко време на денонощието, но най-вече през първата половина на нощта. При топъл климат, например в Индия, грамадната котка често почива денем някъде на сянка.

Плячка на тигъра стават най-различни животни. Главна негова храна са някои копитни бозайници, най-вече елени, сърни, диви свине и антилопи. Грамадната котка яде още лосове, азиатски муфлони, бодливи свинчета, зайци, мишевидни гризачи и птици, а понякога лови и риба, като изкусно я подхваща с лапата си във водата и я изхвърля на брега. Жертва на тигъра стават и различни хищници — вълци, рисове, чакали и язовци, а дори и мечки (по-често черната, или хималайска мечка, а по-рядко кафявата мечка). Както бе вече споменато, огромният хищник не се бои да нападне понякога и малките на най-едрите азиатски животни — индийския слон и носорозите.

Интересно е да се отбележи, че понякога в природата тигърът яде и насекоми, а също така различни горски плодове и треви. Виждали са го понякога да ближе и солена почва. Тигърът яде понякога и мърша, но само тогава, когато е много изгладнял.

При липса на достатъчно диви животни жертва на тигъра стават и различни домашни животни — волове и крави, биволи, коне, магарета, свине, кози и др., а особено често кучета.

Тигърът е извънредно силен — той може да отнесе например възрастна крава на 5–6 км далеч от мястото, където я е убил.

Противно на разпространеното мнение тигърът рядко напада човека, освен ако не се е превърнал в тигър-людоед.

Знаменитият английски ловец-натуралист Джим Корбет, който дълго време е ходил на лов за тигри в Индич и специално за тигри-людоеди, е безспорно един от най-добрите познавачи на поведението и биологията на този хищник. Не случайно неговите наблюдения и заключения се цитират от различни зоолози. По време на многогодишните си скитания из индийските гори и джунгли Джим Корбет неведнъж се е доближавал твърде много до различни тигри, но животните не са го нападали, при все че са го виждали. В края на краищата знаменитият ловец стигнал до заключението, че тигрите, като се изключат людоедите и ранените, са, общо взето, миролюбиви животни. Ако това не е било така, то хиляди хора не биха могли да работят из джунглите.

В подкрепа на това мнение съветският зоолог И. Б. Шишкин описва различни случаи, свидетелствуващи за миролюбивия нрав на тигъра. Ето един от тях:

Преди години в Южен Таджикистан (където днес вече няма тигри) един колхозник тръгнал да търси загубеното си теле. Като минал през едно засято с памук поле, което граничело с тръстика, той забелязал в нея „нещо червеникаво“. Колхозникът помислил, че това е загубеното му теле, и затова го ударил с тоягата си. Какъв бил неговият ужас, когато „червеникавото нещо“ издало гръмък рев!… Тигърът, разбуден по такъв невежлив начин, разтваряйки уста, отново сърдито изревал и небрежно плеснал с лапата си вцепенения от ужас човек по главата. След това хищникът бавно се отдалечил, крачейки лениво по полето, а колхозникът останал да лежи на земята. Човекът се отървал много евтино за „ужасното оскърбление“, нанесено на могъщия звяр — тигърът само му раздрал кожата на главата.

Според И. Б. Шишкин множество сведения показват, че почти винаги човекът напада пръв тигъра, а не обратно. Често грамадната котка действително ходи по дирите на човека и тогава естествено плаши хората, въпреки че тя не ги напада. Според съветския професор А. Г. Баников тигърът следва човека вероятно само до границите на ловния си участък и не ходи повече след него, щом той напусне пределите на неговото „владение“. Ако обаче ловецът рани и продължава да преследва тигъра, животното често го напада. Понякога и тигрица, която има малки, може да убие човек.

Според съветския зоолог А. А. Слудски тигърът напада човека при следните обстоятелства: когато е ранен и преследван; когато е заграден от кучета и ловецът се приближи до него; когато човек доближи леговище на тигър, в което има малки тигърчета; при неочаквано приближаване до хищника нощно време. Към тези причини Шишкин добавя още една — когато тигърът бива преследван продължително време и няма време нито да отдъхне, нито да яде.

При изброените по-горе положения обаче не винаги се стига до нападение от страна на звяра. Така например в съветския Далечен Изток при ловене на малки тигърчета тигрицата обикновено бяга, изплашена от изстрелите на ловците.

Горните данни не се отнасят обаче до тигрите-людоеди. Тези животни нападат първи човека. Как се превръща обикновеният тигър в людоед? На този въпрос според И. Б. Шишкин точен отговор дава Джим Корбет. Ето какво пише знаменитият ловец за причините, поради които тигърът се превръща в човекоядец:

„Тигърът-людоед е тигър, който по силата на независещи от него обстоятелства е заставен да се храни с необичайна храна. Тези обстоятелства в деветдесет на сто от случаите са наранявания, а в останалите десет на сто — старост. Раната, която е превърнала даден тигър в людоед, обикновено се дължи на небрежен изстрел, след който раненото животно не е било проследено и доубито, или пък на това, че при убиването на някое бодливо свинче тигърът се е разгневил до самозабрава и се е наранил от бодлите на свинчето.

Тигърът поначало не яде хора. Само когато е осакатен от нараняване или е стар, той е принуден, за да живее, да се храни с човешко месо.

Когато напада животните, като ги проследява или издебва, тигърът се осланя главно на бързината си, а до известна степен и на зъбите и ноктите си. Затова, когато страда от болезнени рани, няма зъби или пък зъбите му са повредени, а ноктите изтрити и не може да лови животни, с които поначало се храни, той по неволя започва да убива човешки същества. Аз съм убеден, че това преминаване от животинска храна към човешко месо в повечето случаи става случайно.

За да обясня какво наричам случайно, ще ви приведа случая с Муктесварската тигрица-людоедка. Тази сравнително млада тигрица, когато давела едно бодливо свинче, изгубила едното си око, а освен това около 50 бодила, дълги от два до двадесет сантиметра, се забили в лакътя и стъпалото на предния й десен крак. Много от бодлите, след като опрели в костта, се огънали във форма на фуркет, та върхът на всеки бодил и пречупеният му край почти се съединили. Гнойни рани се образували по местата, където тигрицата се мъчила да извади бодлите със зъби. Когато животното лежало в една гъста трева и лижело раните си, прималяло от глад, една жена избрала случайно тъкмо тази ливада, за да накоси трева за добитъка си. Отначало тигрицата не й обърнала внимание. Но когато жената накосила трева и стигнала до мястото, където лежала тигрицата, последната я ударила с лапата си по главата и й смазала черепа. Смъртта последвала моментално. Това личи от факта, че когато на другия ден намерили жената, тя все още държала в едната си ръка сърпа, а в другата стискала ръкойката трева, която се канела да отреже в момента, в който й бил нанесен ударът. Тигрицата оставила жената на ливадата и като куцала, извървяла близо два километра, след което се скрила в една дупка под паднало дърво. След два дни един селянин дошъл да си насече съчки от това дърво и тигрицата, която била легнала точно на другия му край, ударила с лапата си човека. Селянинът паднал върху дървото. Той бил свалил палтото и ризата си, а тигрицата забила ноктите си в гърба му, когато го убивала. Миризмата на потеклата от тялото кръв, когато мъжът паднал върху дънера, вероятно е подсказала за първи път на тигрицата, че селянинът може да й послужи за храна. Както и да е, преди да го остави, тя изяла част от трупа му. На другия ден тя убила вече третата си жертва преднамерено, без никакво предизвикателство. След това същата тигрица се утвърди като людоедка и докато я убия, тя умъртви 24 души.

Тигър, току-що уловил плячка, ранен тигър или пък тигрица с малки нападат понякога хората, които ги безпокоят. Но колкото и широко значение да дадем на понятието «людоед», тези тигри не са людоеди, въпреки че много хора ги смятат за такива.

… Основно правило, от което не съм констатирал никакво изключение, е, че тигърът напада човека само денем, а леопардът само нощем… Когато тигърът се превърне в людоед, той изгубва всякакъв страх от човека, а понеже човек се движи повече денем, отколкото нощем, тигърът има възможност да напада жертвите си през деня и затова не е нужно да обикаля жилищата им нощно време…“

Според И. Б. Шишкин към причините, които Джим Корбет сочи като решаващи за превръщането на тигъра в людоед, би могла да се прибави още една, а именно обилието на неприбрани трупове по време на епидемии или война. Като пример за това Шишкин споменава някои наблюдения, направени по време на военните действия във Виетнам. Ето какво пише през 1967 г. по този въпрос съветският учен:

„През последните години се появиха съобщения за това, че в зоната на военните действия тигрите ядат трупове на хора и нападат ранените. Така през време на борбата на виетнамците против френските колонизатори тигрите бягали по посока на стрелбата, тъй като в тяхното съзнание трясъкът от изстрелите се свързвал с възможността да се сдобият с такава лека плячка, каквато са труповете на убити войници. В джунглите на Южен Виетнам, където сега се води жестока борба с американските интервенти тигрите нерядко нападат ранените. В тези съобщения обаче остава неясно главното — какви са именно тигрите, които нападат ранените? Дали това са людоеди, които само продължават предишната си дейност, или пък са нормални тигри, превърнали се в людоеди в резултат на появата в джунглите на множество трупове и такава лесна плячка, каквато са ранените. Ако е вярно последното, то към двете причини за преминаването на тигрите към людоедство трябва да се прибави и трета…“

Размножаването на тигрите не е свързано с определено време от годината. По време на такъв период тигрицата често реве, като привлича по този начин мъжките тигри. Понякога между последните стават ожесточени битки. Бременността трае от 98 до 112 дни. Тя ражда най-често 2–4 малки, по-рядко по 1 или пък 5–6 наведнъж. Грижи за поколението полага само тигрицата. През живота си една тигрица ражда общо 20–30 тигърчета. Малките следват майка си до 2–3-годишна възраст. Половата зрелост настъпва през четвъртата година. Според известни наблюдения тигърът живее в зоологическите градини до 40–50 години, но в природата навярно загива много по-рано.

На затворено тигърът лесно се кръстосва с лъва, като потомството най-често е по-едро от родителите си. То обаче е безплодно.

Тигърът няма други врагове освен човека. Понякога грамадната хищна котка може да загине в борба с някои други едри и силни животни — например с бивол или кафява мечка. Малките тигърчета понякога биват изяждани от възрастни мъжки тигри, от кафяви мечки или някои други хищници.

От най-древни времена в различни страни на Азия ходят на лов за тигри. В по-ново време се използуват различни способи за умъртвяването или улавянето на едрия хищник. Употребяват се например различни капани, някъде поставят отрова в недоядената от тигъра плячка, другаде копаят дълбоки ями и т.н. Най-често обаче ловът се извършва с огнестрелно оръжие.

В Индия например до сравнително неотдавна са ходели на лов за тигри с опитомени слонове. Според известни сведения този начин се практикува и днес в някои азиатски страни — например в Непал. Най-често обаче връзват като примамка говедо или бивол за някое дърво и устройват наблизо висока площадка, от която ловецът стреля по примамения тигър. Най-рискован е, разбира се, ловът на тигри-людоеди. Именно за такива тигри е ходил цели 32 години на лов Джим Корбет, като е спасил жителите на много селища от всяващите ужас грамадни котки, привикнали да ядат човешко месо.

Ето някои извадки от неговия разказ за това, как той е успял да убие тигрицата, наречена „Чоугарския людоед“, и нейната дъщеря:

„На картата на Източен Кумаон, която виси на стената пред мен, личат множество кръстове, а под всеки кръст — дата. Кръстовете обозначават местопроизшествията и датите на официално обявените човешки жертви на Чоугарския тигър-людоед. Общият брой на кръстовете е 64. Може би това не е точният брой на жертвите, защото аз държа картата, окачена отпреди две години, а през това време всички случаи не са ми съобщавани. Освен това за ранените и умрели впоследствие жертви не съм отбелязвал кръстче и дата.

Първият кръст носи датата 15 декември 1925 г., а последният — 21 март 1930 г. Разстоянието между крайните кръстове на север и юг е 80 км, а на изток и запад — 40 км; следователно то обхваща площ от 3200 км², в която има планини и долини. Зиме там пада дълбок сняг, а през лятото цари ужасна горещина. Чоугарският тигър бе всял страх и ужас из цялата област. Различни по големина селца — едни с население от по сто и повече души, други само от по едно-две семейства — са разпилени из това пространство. Селцата се съобщават помежду си с пътеки, утъпкани от босите крака на жителите. Много от тези пътеки минават през гъсти гори, така че, когато се появи тигър-людоед и застраши движението по тях, междуселските съобщения се извършват чрез викане…

На една областна конференция през февруари 1929 г. ме натовариха да се опитам да убия Чоугарския тигър. По онова време в областта Кумаон имаше три тигъра-людоеди, но тъй като Чоугарският тигър беше причинил най-много пакости, обещах да се заловя най-напред с него.

Картата с кръстовете и датите, набавена ми от властите, показваше, че людоедът се подвизава най-много из селата, разположени по североизточния склон на планинската верига Кала-Агар. Тази планинска верига, дълга около 60 км, се издига на височина 2400 м и гребенът й е обрасъл с гори…

… На другия ден след обяд вече пребродих всяка педя земя из долината и тръгнах да се изкачвам по обраслия с трева скат с намерение да се върна при хората си в Далкания, когато чух един провлачен вик откъм обора. Викът се повтори и след като и аз отговорих с подобен вик, видях, че един човек се изкачи на една издадена скала и оттам се провикна из долината, питайки аз ли съм сахибът, дошъл от Найни Тал, за да убие людоеда. Казах му, че съм аз, и той ми съобщи, че по обяд говедата му дотърчали изплашени из едно дере откъм моята страна на долината и когато ги преброил, след като влезли в обора, видял, че липсвала една бяла крава. Той се съмняваше да не би кравата му да е убита от тигрите, които чул да реват миналата нощ на около километър западно от мястото, на което седях. Благодарих му за сведенията и тръгнах да разгледам дерето.

След като повървях малко по брега на същото дере, се натъкнах на следите на побягналите говеда. Проследих стъпките им в обратна посока и открих лесно мястото, където беше убита кравата. След като бяха убили животното, тигрите го бяха свлекли по стръмния склон надолу в дерето. Не бе разумно да следвам следата, оставена от влачената крава, затова слязох в долината, обиколих отдалеч и се приближих от другата страна на дерето към мястото, където очаквах да намеря убитото животно. Тази страна на дерето не беше толкова стръмна, колкото онази, по която тигрите бяха свлекли убитата крава. Тя беше потънала в млади папрати — идеално място за дебнене. Стъпка по стъпка, безшумно като сянка си проправях път из папратите, които достигаха до пояс, когато на около двадесет и пет метра пред мен някакво движение прикова погледа ми. Един бял крак внезапно се издигна нагоре и силно се разтресе, а следната минута се разнесе гърлено ръмжене — тигрите ядяха плячката си и очевидно бяха на различно мнение относно някоя вкусна мръвка.

Почаках няколко минути напълно неподвижен — кракът продължаваше да се тресе, но ръмженето не се повтори. Не бе разумно да се приближа повече, защото дори и да успеех да извървя незабелязано двадесет и петте метра и да убия единия тигър, другият щеше по всяка вероятност да ме нападне, а мястото, на което бях застанал, не бе удобно за защита. На петнадесет метра наляво от мен и приблизително на толкова и от тигрите стърчеше скала, висока около три-четири метра. Ако успеех да се добера до нея незабелязано, бих могъл да застрелям тигрите оттам. Запълзях на четири крака, като тиках пушката пред себе си, и така стигнах през папратите до скалата. Спрях се за минутка да поема дъх и да се уверя, че пушката ми е пълна. След това се покатерих по скалата. Когато очите ми се изравниха с върха й, погледнах над нея и видях двата тигъра. Единият ядеше задницата на кравата, а другият бе легнал до него и си ближеше лапите. И двата тигъра ми се сториха еднакви по големина, но този, който ближеше лапите си, бе значително по-светъл от другия. От това заключих, че той очевидно е старият людоед, тъй като по-светлият цвят на козината се дължи на възрастта му. Прицелих се много внимателно в него и гръмнах. При удара на куршума той се преметна назад, а другият тигър прекоси с няколко скока дерето и изчезна от погледа ми, преди още да мога да натисна втория спусък. Убитият тигър не мръдна повече и след като го замерих с камъни, за да се уверя, че е мъртъв, се приближих към него и изпитах голямо разочарование, защото, щом го видях отблизо, разбрах веднага, че съм направил грешка и съм убил младия тигър. Тази грешка струва през следните дванадесет месеца още петнадесет човешки живота на областта, а покрай другото едва ли не и собствения ми живот.

Разочарованието ми се намали до известна степен при мисълта, че тази млада тигрица дори и да не бе убила сама никакъв човек, бе помагала на майка си при убийствата (по-късно това предположение се потвърди) и във всеки случай би могла за успокоение на съвестта ми да се счита за людоед, понеже бе отхранена с човешко месо…

… На моите читатели, които са имали търпението да ме последват дотук в разказа ми, бих желал да дам ясно и подробно описание за последната ми среща с Чоугарския людоед.

Срещата ни стана в ранния следобед на 11 април 1930 г., деветнадесет дни след пристигането ми в Кала-Агар…

… Зад мястото, където се бяхме струпали тримата, имаше гладка и стръмна скала. Като задминах тази огромна плоча, погледнах назад през дясното си рамо и погледът ми попадна право върху лицето на тигрицата… Главата й, която бе вдигната на няколко сантиметра над предните лапи, се намираше на два и половина метра от мен (измерихме след това разстоянието)… Две мисли пробягнаха светкавично през ума ми: първо, че трябва да действувам преди нея, и, второ, да сторя това така, че да не раздразня или уплаша тигрицата.

Пушката се намираше в дясната ми ръка с отворен предпазител и бе опряна диагонално на гърдите ми. За да я насоча към тигрицата, трябваше да опиша с цевта й три четвърти кръг.

Започнах много бавно и едва забележимо движението за насочване на пушката. Като описах четвърт от кръга, прикладът се опря в дясната ми страна. Протегнах дясната си ръка и след като прикладът се отдели от страната ми, продължих много бавно да извъртам цевта на пушката към тигрицата. Ръката ми беше вече съвсем обтегната и започнах да чувствувам тежестта на пушката. Оставаше още малко да извия цевта, а тигрицата, която нито за миг не бе свалила очите си от моите, все още гледаше нагоре към мен.

Не бих могъл да кажа колко време мина, докато опиша с пушката си трите четвърти кръг. На мен, който гледах тигрицата в очите и поради това не можех да следя движението на цевта, ми се струваше, че ръката ми е парализирана и че никога няма да успея да завърша кръга. Но най-сетне успях да извия пушката и щом дулото й се насочи в тялото на тигрицата, натиснах спусъка. Чух гърмеж… Тигрицата постоя известно време съвършено неподвижна, а после главата й бавно се отпусна върху проснатите й лапи, като същевременно бликна струя кръв от раната, причинена от куршума. Последният бе попаднал в гръбначния стълб, като бе разкъсал и горната част на сърцето… Преди още да погледна ходилата на лапите на убитото животно, знаех, че тигрицата, която бях изпратил в «Щастливите ловни селения», е Чоугарският людоед.

… Аз поставих още един кръст и дата върху картата на Източен Кумаон, която виси на стената пред мен — датата и кръста на тигрицата-людоед. Кръстът е на две мили западно от Кала-Агар, а датата под него е 11 април 1930 г.

Ноктите на тази тигрица бяха пречупени и стърчаха като четки. Един от кучешките й зъби бе също счупен, а предните й зъби бяха изтрити до костта. Именно тези недостатъци бяха я превърнали в людоед.“