Димо Божков
Великани на животинския свят (14)

И джунглите си имат своите говеда

В Азия освен дивия индийски бивол се срещат и някои ДИВИ БИКОВЕ.

Най-едър измежду тях е гаурът (Bos gaurus). Това животно надминава по височина не само дивите биволи, но и бизоните, тъй като височината на старите мъжкари може да достигне в холката до 2,13 м. Максималното тегло на гаура е обаче по-малко — от 800 до 1000 кг. Масивните, извити рога на това животно са доста по-къси от тези на дивия индийски бивол. У мъжките животни, които са значително по-едри от женските, максималната дължина на отделния рог е 1,10–1,15 м. Тялото на гаура е покрито от къса и гъста козина. Мъжките екземпляри имат черен или тъмнокафяв цвят, който в долната част преминава в тъмножълт. Краката на животното от коленете надолу са бели. Женските гаури са по-червеникави, а при младите преобладава червенокафявият цвят.

Гаурът е широко разпространен. Той живее в Индия, Непал, Бирма, Асам и на полуостровите Индокитай и Малака. Днес числеността на това животно навсякъде е силно намаляла, като то се е запазило почти само в националните паркове и резерватите.

Гаурът, или, както още понякога го наричат „говедото на джунглата“, е относително кротко животно. Въпреки това обаче според мнението на някои учени той не е могъл да бъде одомашнен. Този едър копитен бозайник избягва близостта на човека.

Гаурът населява най-вече гористи планински местности, където се среща докъм 2000 м надморска височина. По-рядко това животно обитава бамбуковите джунгли или равнини, обрасли с трева и храсти. Гаурът ходи редовно на водопой и се къпе във водните басейни. За разлика обаче от индийския бивол той не прави „кални бани“. Едрият копитен бозайник се храни главно с трева, бамбук и филизи на храсти.

„Говедото на джунглите“ живее най-често на малки стада. В тях има обикновено един или два стари мъжки бика, два-три млади бика и 5–10 женски гаура с техните малки. Понякога се срещат и стада, състоящи се само от млади бикове или пък самотно живеещи стари мъжкари.

Интересно е, че смесените стада се предвождат най-често от някоя стара женска, а не от най-силния мъжкар. При опасност, когато стадото бяга, тази дива стара крава застава начело на него или, обратно, остава най-отзад, за да го защищава. Може да изглежда невероятно, но е факт, че старите силни мъжкари не участвуват в отбраната на стадото. Нещо повече — те даже не реагират на тревожните звуци, които издават другите членове на стадото, когато забележат опасност.

Много е своеобразен начинът, по който гаурът напада. Докато всички останали диви бикове нападат челно, това животно напада отстрани. При атака гаурът отпуска ниско главата си, присяда дори отчасти на задните си крака и така нанася удар само с единия си рог — настрани.

„Говедото на джунглите“ е много силно и мощно животно и затова дори тигърът се решава да напада само млади екземпляри, и то рядко.

Размножителният период при гаура започва през ноември и трае докъм март-април. По това време единично живеещите стари мъжкари се присъединяват към стадата от диви крави. Докато трае размножителният период, мъжкарите често реват силно привечер или нощем. Мощният им глас се чува на повече от 1,5 км. Освен това между старите мъжки бикове стават често борби.

Бременността на женския гаур трае от 270 до 280 дни. Най-често се ражда по едно, рядко се раждат по две малки. Гаурчето суче от майка си докъм 9-ия месец.

В някои страни на Азия се среща гаялът (Bos frontalis). Според някои учени това животно представлява одомашнена форма на гаура, а според други то е произлязло от кръстосването на дивия гаур с домашното говедо.

Гаялът е по-дребен от гаура — височината му достига до 1,5–1,6 м, а теглото — до 540 кг. Цветът на животното е черен, често със синкав оттенък, а краката му са бели. Гаялът има дебели конични рога.

На изток от Брахмапутра това животно се среща в планинските райони, включително до Бирма. Гаялът е кротко и доверчиво животно. На места, например в Бирма, той е полуодомашнен, защото пасе на свобода, но хората лесно го примамват и хващат, когато поискат. За целта те използуват къс каменна сол или пък завързват някоя крава в гората. Другаде го използуват като впрегатно животно. Месото на гаяла е вкусно, а млякото му е по-маслено от кравето.

Близкото родство на гаяла и гаура личи и от факта, че женските гаяли често се кръстосват с диви мъжки гаури. Полученото потомство е плодовито.

Друг див бик, който се среща в някои страни на Азия, е бантенгът (Bos banteng). Това животно е по-дребно от гаура, достига до 1,5–1,7 м височина и 900 кг тегло. Рогата на бантенга са относително къси — до 40–50 см. Общо взето, този див бик е по-строен от гаура. Тялото на мъжкия бантенг е най-често тъмнокафяво или черно на цвят, като само краката, и то надолу от коленете, са бели. Женският бантенг и младите животни имат червенокафява окраска.

Бантенгът се среща в полуостров Индокитай, а също така по някои от островите на Малайския архипелаг. Това животно живее обикновено на стада, в които влизат два-три млади бика и двадесетина женски, малки и млади животни. Старите мъжкари се срещат поединично. Те биват най-често изгонвани от стадата чрез общите усилия на по-младите мъжки бантенги. Тези стари мъжкари се присъединяват към стадата с женски животни само през размножителния период.

Бантенгът обитава гористи местности, бамбукови джунгли и равнини, обрасли с трева и храсти. Той винаги се придържа близо до реки, езера или блата. В планините бантенгът се среща до 2000 м надморска височина. Както и гаурът, този див бик избягва културния ландшафт.

Едрият копитен бозайник се храни най-вече с млада и сочна трева и с нежни растителни части — пъпки, листа и млади филизи на бамбук и различни дървета и храсти.

Бантенгът е, общо взето, твърде диво и плашливо животно. Когато усети приближаването на човек, той бърза да се отдалечи от него. Обаче при упорито преследване или когато е ранен, той понякога напада човека, като се спуска върху него с острите си рога. Най-опасни в това отношение са старите мъжки бантенги и женските, които водят със себе си малко, което още кърмят.

Бременността трае 270–280 дни. Малкото суче от майка си до 9-месечна възраст.

През последните години броят на бантенга, както и този на другите диви азиатски бикове, е рязко намалял, което се дължи на измененията, настъпили в околната среда, на лова и на бракониерството.

Бантенгът е отдавна одомашнен от човека, например на островите Ява, Бали и някои други места. Одомашнената форма е известна като балийско говедо, което се отглежда най-вече заради месото му.

Най-късно е открит за науката дивият азиатски бик, наречен купрей (Bos sauweli). Историята на откриването на това животно е твърде интересна и затова ще бъде разказана накратко.

Първите немного определени сведения за този див бик са дадени през периода 1930–1933 г. от един ловец на име Дюфос и от ветеринарния инспектор Витос. Истинското откриване на купрея за науката станало едва през 1937 г. заслугата за това има тогавашният директор на Венсанската зоологическа градина в Париж проф. Урбен.

През 1937 г. проф. Урбен бил в Индокитай. Тук в дома на своя приятел ветеринарния лекар д-р Р. Совел, който живеел в Северна Кампучия, ученият видял неочаквано великолепен ловен трофей. В една от стаите на стената висели двойка прекрасни лировидни рога, които принадлежали на някакъв див бик, който не бил известен дотогава на науката. Това не били рога на някой от познатите до това време диви и полудиви бикове в Югоизточна Азия — гаури, бантенга или гаяла. Очевидно тези рога принадлежали на друг, неизвестен за науката вид. Въпреки положените усилия проф. Урбен не могъл да научи нищо повече за това интересно и загадъчно животно, преди да замине обратно за Франция.

Ветеринарният лекар д-р Совел, който бил страстен ловец, решил да помогне на учения. При първа възможност той организирал специално лов на непознатия дотогава бик. Щастието се усмихнало на ловците. Те успели да хванат един млад мъжки купрей, който бил изпратен веднага на Венсанската зоологическа градина. По този млад бик проф. Урбен описал за първи път новия вид, като му дал научното название „Бос совели“, което значи „бик на Совел“. Младият мъжки купрей не живял дълго време далеч от родината си. Той умрял в началото на Втората световна война, без да може да достигне зряла възраст.

През 1940 г. на музея по сравнителна зоология при Харвардския университет били изпратени скелетът и кожата на един възрастен мъжки купрей, който бил убит в Кампучия. Това било напълно достатъчно, за да бъде описан по-подробно малко познатият дотогава див бик, и с тази задача се заел зоологът Х. Кулидж.

Днес е известно, че купреят се среща в един сравнително немного голям район — от двете страни на река Меконг в Индокитай, като части от този район влизат в територията на Кампучия, Лаос и Виетнам. Купреят е рядък вид. Според известни сведения още през 1957 г. в споменатия по-горе район е имало не повече от 650–850 животни. По данни на известния френски зоолог Пиер Пфефер от 1970 г. по това време в Кампучия са живели не повече от 30 до 70 купрея. Заслужава да се спомене, че първата снимка на този див бик сред природата е направена едва през 1969 г. пак от П. Пфефер. Според някои данни на съветските учени Лобанов и Треус от 1975 г. вследствие на военните действия, които се водиха в Кампучия, Лаос и Виетнам, купреят е на изчезване, а силно е намалял и броят на гаура и на бантенга в тези страни.

Имената на купрея, на бантенга и на малакския подвид на гаура вече фигурират в „Червената книга“^[1] на международния съюз за защита на природата и природните ресурси.

Купреят е твърде едро животно. На височина той достига до 1,90 м, а на тегло — 900 кг. Този див бик е по-строен от гаура и има относително дълги и тънки крака. Старите мъжки екземпляри са чернокафяви на цвят, като в областта на плешката и около опашката имат по едно белезникаво петно. Женските и младите животни са, общо взето, сиво оцветени. Долната половина на краката на купрея е бяла. Една интересна особеност на рогата на мъжките екземпляри е тази, че докъм 15 см под върха те сякаш са обелени. В основата на тази част на рогата има нещо като венец, който се образува от свлечения им външен слой.

Купреят обитава най-вече гористи места. Обикновено това животно се среща на малки стада и само някои стари мъжкари живеят поединично. Стадата се състоят обикновено от един възрастен бик и от няколко женски животни с техните малки. Интересно е да се отбележи, че стадата на купрея често пасат заедно с тези на бантенга, без обаче да се смесват напълно с тях.

Купреят се храни главно с различни треви и с бамбук. Той ходи редовно на водопой, но не прави „кални бани“, както гласяха някои по-стари сведения. Една интересна особеност в поведението на купрея е тази, че той често забива рогата си в почвата или в случайно срещнати термитници. Досега не е ясно какво е биологичното значение на тази привичка на животното.

Размножителният период на купрея трае от април до май. Бременността продължава 7–8 месеца. След като роди, майката заедно със своето малко се държи далеч от стадото в продължение на един-два месеца.

В Тибет живее дивият як (Bos mutus). По външен вид това животно се отличава доста от останалите диви бикове. По-голямата част от тялото на яка е покрита от гъста и немного дълга козина. Отдолу обаче — по страните на тялото, корема и краката, космите са много големи и образуват нещо като дълги ресни, които достигат почти до земята. Характерна е и опашката на яка. Тя цялата е покрита от дълги косми и прилича по-скоро на опашката на кон, отколкото на опашката на говедо.

Якът е огромно животно. Височината на старите мъжки екземпляри може да достигне почти 2 м, а теглото им — 1000 кг. Рогата на яка са относително тънки, извити нагоре и заострени към върха си. Дължината на отделния рог може да достигне 95 см. Цветът на козината на животното се мени от черен до канеленокафяв, като по гърба му минава светла ивица.

Якът обитава най-вече високопланинските чакълести плата на Тибет между 4000 и 6000 м надморска височина. През летните месеци, това животно се изкачва до границата на вечните снегове, а през зимата се спуска по-ниско, в долините. Якът е добре приспособен към суровия и студен климат. Това животно лежи често дори когато е на сянка върху снега, като дългите косми на долната част на тялото и краката му образуват нещо като „постилка“. Когато вилнее буря, яковете обръщат задницата си към силния вятър и стоят в това положение неподвижни с часове.

Якът е твърде непретенциозен към храната. Той пасе оскъдната тревиста растителност по високопланинските плата, а през зимата се храни с тревата, която се намира под снежната покривка. Яковете пасат най-вече сутрин и преди залез слънце. Нощем спят на закътани от вятъра места, а през деня избират за почивка най-често северния склон на някой връх или пък някоя сенчеста долина, за да избягнат преките слънчеви лъчи. Яковете ходят редовно на водопой и се къпят дори при студено време в планинските водоеми.

Якът се среща на по-големи или по-малки стада, като старите мъжкари живеят поединично. Само през размножителния период те се присъединяват към стадата с женски животни.

Размножителният период трае от септември до октомври. По това време между възрастните мъжкари стават ожесточени битки, които завършват винаги с по-леки или по-тежки наранявания, а понякога дори и със смъртта на единия от двамата противници. Бременността продължава около 9 месеца. Малкото следва майка си до края на първата си година.

Дивият як е много силно и свирепо животно и почти няма врагове в природата. Глутниците вълци нападат само по изключение възрастните якове. Както и останалите диви бикове, якът избягва близостта на човека, но когато е раздразнен или ранен, се нахвърля нерядко върху ловеца.

Якът е одомашнен твърде отдавна от човека — още в първото хилядолетие до н.е. Питомният як е по-дребен от дивия си събрат и често няма рога. Това животно се развъжда в различни страни на Азия. В планинските области то е незаменимо товарно и ездитно животно. Освен това домашният як е ценен източник на месо, мляко, козина и кожа.

В някои книги за животни пише, че в питомния як остава винаги нещо от „характера“ на дивия му прадед. Аз сам имах възможност да се убедя в това преди години, когато служех в Зоологическата градина в София. Случката, която искам да разкажа, стана през един летен месец, когато замествах отговорника на сектора „Тревопасни бозайници“, който беше в отпуск.

От известно време един от едрите мъжки якове в зоопарка не бе добре. Едното око на животното течеше и беше отчасти затворено. Налагаше се на всяка цена ветеринарният лекар на градината да го прегледа и лекува.

Якът беше много едър и силен, но дотогава не бе показал лош нрав и затова прегледът не изглеждаше да е свързан с особен риск. Директорът на градината отсъствуваше и затова взехме сами решението с ветеринарния лекар. Решихме да вкараме яка в станок и там да бъде прегледано и лекувано болното око. Това трябваше да стане между 12 и 14 часа, когато не се допускаха посетители в градината.

Всеки от нас се въоръжи с по един дебел прът и после заедно с фелдшера и няколко работници-животногледачи влязохме в дворното място пред обора на яковете. В средата на двора предварително бе поставен здравият дървен станок.

Чрез викове и побутвания с прътовете отделихме едрия болен як от останалите и го подкарахме към станока. Със сравнително малко усилия успяхме да вкараме животното в него. Лекарят започна да преглежда болното му око. Изведнъж стана нещо неочаквано — якът се разсвирепя и така се разлудува в станока, че го разчупи на парчета и излезе от него…

Друг станок нямаше, но не искахме да отлагаме прегледа — животното беше твърде ценно, пък и наш дълг бе да го лекуваме. С оглед на създалото се положение решихме да уловим яка в голяма въжена мрежа (такива имаше няколко в градината) и като го омотаем хубаво в нея, лекарят да прегледа окото. Скоро мрежата бе донесена и ние отново започнахме нашия „лов“.

Започнахме да заграждаме яка от три страни и да го подкарваме към мрежата, чиито краища се държаха от няколко работници. Изведнъж обаче якът подгони един от животногледачите, след като този го удари доста силно с пръта. Работникът направи единственото възможно нещо — той хукна да бяга и бързо се прехвърли през оградата, която заграждаше дворното място пред обора на яковете. Тази ограда бе до половината от бетон, над който имаше железен парапет. Ако якът бе настигнал животногледача и го бе блъснал в бетонната стена, можеше да се случи най-лошото.

Въпреки че животното бе явно много раздразнено, ние решихме отново да се опитаме да го омотаем с мрежата. У всички ни — и у животногледачите, и у фелдшера, и у нас двамата с ветеринарния лекар, нещо сякаш закипя. Искахме на всяка цена да надвием едрото и мощно животно. Отново се опитахме да го подкараме към мрежата, но все не успявахме. На два пъти разяреният як подгони и мен и трябваше да се спасявам с отчаяни скокове през оградата…

Оставихме яка малко да се поуспокои и след това отново подновихме нашите усилия да го уловим. Сега той уж покорно тръгна към мрежата, но внезапно се извърна и се спусна към стоящия до мен животногледач. Якът така силно удари работника с главата си в хълбока, че човекът веднага падна на земята. При удара якът засегна леко и мен самият в едното коляно. Единственото нещо, което можах да направя, бе да ударя с все сила животното по главата с дебелия прът, който държах в ръцете си. Якът сякаш нищо не усети, но все пак се отдръпна. След това изведнъж той подгони ветеринарния лекар, който веднага се опита да се прехвърли през оградата. За нещастие кракът му се закачи за железния парапет и той удари главата си в бетонната основа на стената откъм външната страна.

Сега вече бяхме принудени да прекратим опитите си да уловим яка. Веднага бе извикана „Бърза помощ“ и дежурната линейка скоро спря пред двора на яковете. Качихме двамата пострадали в нея и аз ги придружих до „Пирогов“. За щастие както животногледачът, така и лекарят нямаха тежки наранявания и след като им бе дадена необходимата медицинска помощ, и тримата се завърнахме в градината, където ни очакваха с нетърпение нашите другари.