Димо Божков
Великани на животинския свят (10)

Гигантът със странните обноски

Внушителен исполин между сухоземните животни е ХИПОПОТАМЪТ (Hippopotamus amphibius). Неговото едро, заоблено тяло е отлично приспособено за живот във водата. Хипопотамът достига на височина 1,5 м, на дължина 4,5 м, а на тегло 2–3 т.

Кожата на това грамадно животно е гладка и дебела, по нея почти няма косми. Огромната му глава е свързана с масивния труп посредством къса шия. Коремът на хипопотама е дебел и отпуснат, като понякога опира до земята. Краката на животното са къси и дебели. Те завършват с по четири пръста, между които има плавателна ципа. Опашката е също къса със сноп твърди косми към края си.

Ноздрите на хипопотама се намират отпред и отгоре на главата, разположени върху две издатини. При потопяване под вода те се затварят от особени мускули. Очите се намират също така на горната страна на главата. И те подобно на ноздрите са издигнати. На известно разстояние зад очите се намират сравнително малките уши на животното, но слухът на хипопотама е силно развит. Животното чува добре и тогава, когато се е потопило под повърхността на водата. Често то стои неподвижно във водата, като подава над нея само малка част от главата си. При това ноздрите, очите и ушите му остават над повърхността. В това положение хипопотамът може да диша, да души, да вижда наоколо си и да чува, като тялото му остава почти напълно скрито под водата.

В грамадната уста на хипопотама има четири огромни кучешки зъба. Всеки един от тях може да достигне до 70 см дължина и 3 кг тегло. Тези зъби подобно на четирите долни резци нарастват непрекъснато. На горната челюст има също така две двойки резци, а освен това по двете му челюсти има и кътни зъби.

Някога хипопотамът се е срещал в реките и езерата из цяла Африка, но днес е много намалял, а на редица места е изчезнал.

Така например хипопотами са живели до 1815 г. в делтата на Нил, но в началото на сегашното столетие ги е имало вече само над гр. Хартум в Бели Нил. В наши дни хипопотамът е изтребен почти напълно и в най-южната част на Африка, както и на много други места.

Регулирането на реките, развитието на речното корабоплаване, построяването на язовири и електростанции, пресушаването на блатата и провеждането на други подобни мероприятия са довели до такива значителни изменения в характера и условията на някои местности в Африка, че живеещите там хипопотами са измрели или са мигрирали в по-диви места. Има също така данни, че в някой райони на Африка хипопотамите са загинали поради настъпилите промени в климата, а другаде — от една непроучена още заразна болест. В миналото са били избивани множество хипопотами, което също така е допринесло много за намаляване на техния брой.

Почти пълното изтребване на хипопотама на много места в Африка е станало причина да се създадат специални резервати за него. Такива има например в Нигерия. Избиването на хипопотамите е забранено и в националните паркове. По тези места те са оставени да живеят на спокойствие при прекрасни природни условия и в някои от тези паркове и резервати се наброяват хиляди екземпляри.

Изтребването на хипопотама на много места в Африка се е отразило твърде неблагоприятно върху прехраната на местното население, което най-често страда от белтъчен глад. При все че хипопотамът на вид е твърде тлъст, той има повече мазнини само около булото на червата си, а месото му е съвсем постно. Така например от един хипопотам, който тежал 1456 кг, били добити 520 кг чисто месо и само 33 кг тлъстина. Черният дроб на животното тежал 27 кг, сърцето — 7,8, езикът — 5, белият дроб — 9, скелетът — 280, а кожата — 248 кг.

На вкус месото на хипопотама наподобява по-скоро на телешко, отколкото на свинско. То е вкусно не само когато е прясно, но и изсушено или опушено.

Проф. Гжимек пише, че там, където хипопотамът е изцяло изтребен, не могат да се отглеждат на негово място нито говеда, нито овце, тъй като твърдите, изсъхнали треви, които растат по бедната почва, могат да се смилат само от стомаха на това животно. Хипопотамът има по-дълъг смилателен канал дори от слона. Стомахът му се състои от четиринадесет дяла — три по-големи и единадесет по-малки, в които твърдата слама се подлага на смилане. При храносмилането на сухата трева в стомаха на хипопотама се образуват газове, които обаче нямат лоша миризма. Грамадното животно ги изпуска през устата си. С това се обяснява прочутото „прозяване“ на хипопотама, което се е считало за застрашителна поза. В зоологическите градини, където посетителите често подхвърлят храна на животните, това „прозяване“ се е превърнало в привичка за „просене“.

Хипопотамът се храни най-вече с водни и крайбрежни растения. Вечер той излиза на брега на паша, особено ако водоемът е беден на водна растителност, и пасе през цялата нощ. Според известни сведения отиването до пасищата става винаги по един и същ път, който не се променя дотогава, докато някоя причина не застави животните да направят това. На места хипопотамите правят широки тунели в гъстата крайбрежна растителност, които са единствените проходи към водата. Те се използуват както от човека, така и от други животни като пътища към съответния водоем.

Хипопотамът поглъща голямо количество храна. Дневната дажба на един възрастен хипопотам в Московския зоопарк например е 50–55 кг.

Според някои сведения хипопотамите в Африка вършат понякога големи пакости по ниви, разположени близо до водни басейни. Те не само че ядат големи количества от посадените растения, но ги тъпчат, като с това причиняват в същност по-голяма вреда.

В Африка хипопотамът се среща от морския бряг до твърде голяма надморска височина. Така например в Етиопия хипопотами живеят и в езерото Тана, което се намира на 1856 м височина. Близо до морския бряг хипопотамите се срещат най-вече край тихи заливи или в крайбрежни езера и блата, но често и в самите устия на реките. Дебелокожите гиганти не се боят да плуват и в самото море, като понякога се отдалечават на доста голямо разстояние от брега.

Хипопотамът предпочита немного дълбоки водни басейни с чиста вода, песъчливо или чакълесто дъно и високи брегове, край които има обширни пасища. Той рядко се заселва в тинести реки и отбягва също така дълбоки места и бързотечащи води.

Хипопотамът живее най-често на стада. Стадото се състои обикновено от един мъжки екземпляр и няколко женски с техните малки. Стари мъжкари живеят и поединично.

Животът на едрия бозайник е тясно свързан с водата. Той може прекрасно да плува и да се гмурка. Когато не е ранен, остава най-много до 4 минути под повърхността. В момента, когато подава ноздрите си над водата след по-продължително гмуркане, хипопотамът изхвърля със сила въздуха от белия си дроб. Този въздух увлича около метър висока струя от дребни водни капки, която ясно се вижда над повърхността. Същевременно животното издава едно характерно пръхтене, а понякога и глухо сумтене.

По-голяма част от деня хипопотамът прекарва във водата. От време на време той излиза на брега или на някой остров всред реката или езерото, където спи или почива, като се грее същевременно на слънце. Хипопотамът не се отдалечава много от водата и при опасност бърза да се скрие в нея. Макар и тромав на вид, той може да бяга бързо по сушата и да скача във водата от високия бряг.

В книгата си „Те принадлежат на всички“ проф. Гжимек описва някои интересни взаимоотношения между хипопотамите. Ето какво разказва именитият изследовател на африканската фауна за тях:

„Случва се във водата да се съберат по двадесет, понякога и над четиридесет хипопотама заедно. Това са почти само женски животни със своите малки. Мъжкарите стоят самотни настрани от тях, обикновено обърнали глави към стадото. Понякога две или три мъжки животни се събират заедно. По време на брачния период женската се отделя от стадото и отива при един от мъжкарите.

Приближи ли се един мъжки хипопотам към друг — например, когато почиват на сушата и се препичат на слънце, — последният или се отклонява встрани, т.е. става и се отдалечава, или пък обръща тялото си с главата към приближаващия се мъжкар. След това двете животни се изхождат последователно едно до друго (изпражненията им обаче нямат лоша миризма). С помощта на късата си опашка, с която действуват като същинска перка, хипопотамите ги разпръскват наоколо. Едва след като животните се изходят напълно, те се приближават едно към друго и застават муцуна срещу муцуна. Сега те започват да се хапят с широко отворени уста, бивните им зъби се удрят силно един в друг, като често се отчупват парчета от тях. Това не с много страшно, тъй като след време те отново израстват. Понякога обаче животните си нанасят страшни рани по плешките. Победеното животно бива преследвано от съперника си и тогава може да получи допълнително опасни рани по хълбоците и задните си части. Победеният е принуден да търси спасение в храстите или сред стадото женски хипопотами и малките им.

Когато мъжки хипопотам се срещне във водата с женско животно, той го «приветствува» чрез опръскване с изпражнения, а и женското му отвръща по същия начин. Това са наистина доста странни «обноски», които на нас, хората, не ни изглеждат твърде прилични.“

През размножителния период между мъжките хипопотами стават често ожесточени борби (този период настъпва два пъти през годината — през февруари и март). Женският хипопотам ражда след около 7–8-месечна бременност обикновено само по едно малко. Известно време младото хипопотамче се храни изключително с мляко. Женската го кърми на брега, а така също и под водата.

Хипопотамите се размножават и в зоологическите градини, което е дало възможност да се направят точни наблюдения както върху раждането, така и върху кърменето и развитието на малкия хипопотам.

Ето резултатите от някои интересни наблюдения, направени над женския хипопотам Грета и неговото малко в Московския зоопарк.

„… Хипопотамчето се ражда във водата; то за миг изплува на повърхността и след това се отпуска на дъното. Това се повтаря всеки две-три минути.

През водата се вижда как Грета лежи настрани на дъното на водоема и как малкото суче от нея, издигайки се всеки две-три минути от дъното, за да поеме въздух.

В прекъсванията между сученето малкото лежи на дъното на водоема около майката. От време на време тя пъхва под него своята муцуна и го повдига над водата. Хипопотамчето поема въздух и отново го отпуска под водата. Ако то дълго се залежи на дълбоко място, майката го изтласква с муцуната си там, където е по-плитко.

На двуседмична възраст хипопотамчето се опитва да отиде заедно с майка си до хранилката и да яде, но то няма още зъби и не може да сдъвче храната; затова, като я посмуче, то я изплюва. Към десетия месец хипопотамчето започва самостоятелно да излиза от водата и да се връща в басейна, хранейки се с храната на възрастните. По това време то тежи приблизително 300 кг, а при раждането си тежи 40, като наддава месечно по 26–30 кг на тегло.“

Половата зрелост настъпва при женския хипопотам на 9-ата, а при мъжкия — на 7-мата година.

Продължителността на живота на хипопотама е около 50 години.

Понякога хипопотамите мигрират на далечни разстояния. Може би, поне в някои случаи, причината за това е пренаселеността на даден район с тези животни. Така например през 1949 г. хипопотамите се разселили от южноафриканския парк „Крюгер“ по реките в Източен Трансваал. Върнали ги обратно чрез леки подводни експлозии, без да се наложи някое от животните да бъде застреляно.

В книгата „Те принадлежат на всички“ е описана интересната история на хипопотама Хубер, който бил „забележителен скитник“.

Този хипопотам се отправил в началото на четиридесетте години от Свазиленд към южните райони на Южноафриканската република. Цели две години и половина животното странствувало, като изминавало без особени усилия по около километър и половина на ден. То пропътувало разстояние от 1600 км през села, ферми и градове. Поради това, че по някаква случайност при пристигането на Хубер на дадено място завалявал дъжд, туземците го провъзгласили за „бог-дъждоносец“. Ето защо в много селища хипопотамът бил посрещан най-тържествено и гощаван със захарна тръстика и зеленчуци. По радиото и във вестниците непрекъснато се давали съобщения къде се намира животното и къде по всяка вероятност може да се очаква в близко бъдеще. Обикновено Хубер се задържал най-дълго в гробищата, а веднъж пасъл три дни в градината на един манастир. Хипопотамът ненавиждал автомобилите. В големия град Дърбан му приготвили особено тържествено посрещане. Той обаче не влязъл в града там, където го чакали, а минал през парка „Виктория“, като пасял скъпи екзотични цветя. После Хубер се разходил по улица „Уест“, бил нагостен от продавачите на плодове на пазара, другаде се „самообслужил“, а накрая стигнал до открития градски резервоар за вода и се окъпал в него. По-късно хипопотамът продължил пътя си към град Ийст Лъндън, който се намира на 350 км южно от Дърбан. Вече бил изминал 312 км, когато един фермер — бур, го застрелял насред шосето.

Населението от цялата област било страшно възмутено от тази постъпка, но фермерът не бил наказан, защото нямало достатъчно доказателства, че той именно убил Хубер.

За опасността, която хипопотамът представлява за човека, има различни сведения. Повечето данни говорят, че това животно става нападателно само след като бъде преследвано или ранено. Разяреният хипопотам се нахвърля яростно срещу своите врагове и често обръща лодката, в която се намират преследващите го хора. Това става, като я захапе за борда или я повдигне отдолу с могъщото си тяло. Обикновено хипопотамът не преследва повече плуващите във водата хора, но когато е много разярен, може да разкъса крака или ръката на някой от тях.

Проф. Гжимек споменава, че той самият бил нападнат от един хипопотам при снимане на филм в река Семлики в Заир. Вероятно нападналият ги женски хипопотам сметнал, че малкото му е заплашено от лодката на операторите.

Изглежда, че хипопотамът е по-опасен за хората на сушата, отколкото във водата. Проф. Гжимек споменава някои нещастни случаи, станали именно извън водата.

Веднъж в парка „Елизабет“ един велосипедист се сблъскал през нощта на шосето с хипопотам и бил почти разполовен. Пак там друг хипопотам нападнал при здрачаване една осемнадесетгодишна девойка, която минавала по шосето с велосипед. Дебелокожият гигант се бил отправил да пасе. Той така разпрал корема на девойката и разкъсал мускулите й, че въпреки усилията на лекаря, при когото била закарана ранената, тя починала на следващия ден.

Изобщо проф. Гжимек предупреждава, че човек трябва на всяка цена да избягва да среща хипопотами по пътеките, които водят към пасищата на тези животни. Ако бъде разтревожен или уплашен, хипопотамът се носи бясно по пътеката към своето убежище — водоема. Мерне ли се човек на пътя му, той веднага го напада.

Между хищниците в Черния континент хипопотамът няма много врагове. Само понякога лъвове нападат успешно възрастни хипопотами. По-често тяхна жертва стават младите хипопотамчета, които биват разкъсвани също така от леопарди, хиени или от стадата на хиеновите кучета.

По-рано се е мислило, че хипопотамът е голям враг на крокодилите, но известни данни говорят, че двете животни живеят мирно заедно в някои водни басейни. Според по-нови сведения във водоеми, които са гъсто заселени с хипопотами, няма крокодили, а така също и костенурки, без причините за това да са напълно изяснени. Казва се само, че хипопотамите чрез своите движения предизвикват разливане на водата извън бреговете и по този начин мокрят закопаните в пясъка яйца на крокодилите, което им вреди. Освен това, излизайки на брега, дебелокожите гиганти тъпчат не само яйцата, но и малките на споменатите влечуги. Изказват се също така предположения за неблагоприятно въздействие на потта или на изпражненията на хипопотамите върху влечугите.

Хипопотамите се отнасят най-често безразлично към едрите животни, включително и към слоновете, когато идват да се къпят в населявания от тях басейн. Подобно на други дебелокожи животни хипопотамите биват измъчвани от някои паразитни насекоми и кърлежи, а така също и от пиявици. При все че кожата на хипопотама достига над 2 см дебелина, на известни места тя е по-тънка и там именно се впиват паразитите.

Към края на четиридесетте години в националния парк „Гарамба“ в Заир била наблюдавана интересна симбиоза между хипопотами и един вид риба, която приличала на шаран.

Екземплярите от този вид риба така здраво се засмуквали с устата си за дебелата кожа на хипопотамите, че когато последните се подавали над водата, рибите за известно време оставали засмукани за тях и едва след това падали обратно във водоема. По всичко изглеждало, че тази риба се храни е водораслите, които са полепнали по кожата на хипопотамите, с частици от техните изпражнения и с някои слизести отделяния от кожата им.

Хипопотамът е полезен за туземците на Африка не само като източник на месо и мазнина, които те охотно ядат. Дебелокожият гигант допринася и косвено за задоволяване на техните хранителни нужди. Известно е, че там, където има много хипопотами, има невероятно богатство от риба. Това се обяснява с факта, че изпражненията на хипопотамите способствуват за масовото развитие на планктона в реките, езерата и блатата, а, както е известно, много риби се хранят именно с планктон.

В миналото дебелата кожа на хипопотама е служела на негърските племена за направата на здрави щитове и на яки камшици. Днес от нея се изработват различни предмети. Особено много се ценят огромните кучешки зъби на хипопотама, които са по-твърди от бивниците на слона. От тях се изработват прекрасни художествени изделия.