Сергей Снегов
Посланик без акредитивни писма (26)

1

Сънят категорично можеше да бъде класифициран като безсмислен.

Но той се повтори три пъти — образ след образ, звук след звук, сянка след сянка. Събуждайки се след първото съновидение, Хенрих озадачено се усмихна; след второто се учуди и каза на брат си: „Ама че глупости ми влизат в главата, Рой! Скоро ще започна да отнемам лаврите на Артемев“; но когато обърканото видение се появи за трети път, той беше потресен. Скочи в леглото и веднага — вече съзнателно — възстанови видяното: изпепелена от пронизващо черно слънце пустиня, бяло небе; две размахващи се черни ръце, които се движат по пустинята, само ръце — нито крака, нито туловище, нито глава; ръцете напредват, без да се докосват до пясъка; раздава се гръмотевичен вой, свистене, грохот; небето се разцепва, ръцете удрят на бяг, заплитат се, хващат се за липсващата глава, чупят се, вкопчват пръстите си, падат; черното слънце се разпада на ослепително сияещи зелени парчета, едно от огненозелените парчета се стоварва върху спасяващите се ръце; ръцете изведнъж се откъсват от несъществуващото туловище и дращейки почвата с пръсти, пъргаво плъзват на различни страни, извиват се като змии, подскачат, трескаво се мятат; живеят и се движат заедно, а умират поотделно; умирайки, стават жълти, слънчевожълти, това е цветът на гибелта; иии — пронизителен вопъл минава от хълм на хълм, той предвещава края на съня, време беше да се събуди и Хенрих се събуждаше.

Самото видение нямаше смисъл. Смисълът беше в това, че то се повтаря. Но Хенрих не можеше да разбере защо непрекъснато се възобновява една и съща безсмислица. Рой нетърпеливо махна, когато Хенрих му разказа за „втория пристъп на съня“ — така нарече той повторението, — и измърмори, че Хенрих не може да се мери с Артемев — неговите сънища все пак имат строен сюжет. Той го посъветва да се обърне към Араки или да записва съновиденията си. След третия път Хенрих включи през нощта регистратора, но сънят повече не се възобнови. „Не иска да се запише“ — си каза Хенрих още по-изненадан.

Тези дни Рой заедно с Арман се занимаваше с разшифровката на новоприетите сигнали от Кентавър–3. Хенрих не можеше да си даде сметка защо изведнъж отказа да участвува в работата, започната от самия него. В лабораторията винаги имаше незавършени теми, аварията на звездолета и последвалите събития изместиха, но не отмениха старите разработки. Рой даже се зарадва, че Хенрих иска да се отдръпне от острите проблеми към планираните отпреди теми. Каза, че той все пак не се е оправил напълно и последните му болезнени видения не свидетелствуват за желязно здраве. А ако има нещо интересно, те с Арман ще го държат в течение.

Три пъти в седмицата Хенрих посещаваше клиниката на Араки. Андрей си оставаше в същото състояние — ни добре, ни зле. Понякога идваше в пълно съзнание — тогава разговаряха за цивилизацията на Кентавър и за тукашните новини. Нерядко Андрей се унасяше, тогава Хенрих тихо седеше до леглото му и се вглеждаше в него. Андрей се бе изменил, измененията се увеличаваха. Той напълня. Слабото му лице се закръгли, рязко изпъкващите скули се загладиха. И говореше много по-спокойно. Само очите му си оставаха все така огромни. „Неподходящи за мъж очи, виж, на момиче биха отивали“ — казваше му някога Хенрих. В тях отново пламваше предишният блясък, но докато преди тези спокойни, умни, бързо сменящи изражението си очи хармонираха с подвижното му лице, сега изглеждаха чужди върху сънената му отпусната физиономия.

Веднъж Андрей се събуди неочаквано и видя, че Хенрих го наблюдава.

Хенрих се смути, сякаш го бяха хванали на местопрестъплението.

— Какво търсиш в мене? — рязко попита Андрей.

— Гледам скоро ли ще те остави болестта — шеговито отговори Хенрих.

— Не — каза Андрей с обичайната си категоричност. — Искаш да знаеш скоро ли ще се превърна в Харисън, няма какво да се лъжем, всичко разбирам, Хенрих.

Очите на Андрей така блестяха, че Хенрих не устоя на погледа му.

— Вече ти казах до какви изводи стигнахме. Нарушение на генетичната програма в стадия на зародиша, а ти все пак си зрял мъж…

Андрей нетърпеливо го прекъсна:

— Глупости, зародишът е една от възможностите, не мисли, че кентавряните, ако това са те, а няма съмнение, че това са те, са по-глупави от нас — говореше той, напластявайки едно изречение върху друго. — Пратеници, живи апарати за връзка, трябва да има винаги, невъзможно е гибелта на един да не предизвика незабавната поява на друг, не говоря, че могат да бъдат много. Известните са само двама, множеството са неизвестни, не е ли така?

Хенрих най-после успя да прекъсне словесния поток, който се лееше от Андрей.

— Рой и Арман търсят подозрителни излъчвания. За целта е отделена най-съвършена апаратура. Засега резултати няма. Нови спенсъровци и харисъновци не са открити.

Андрей мълча известно време.

— Слушай — каза най-накрая той и отново спря блестящите си очи на Хенрих. — Ако мен ме очаква такава съдба, тя заплашва и тебе, не по врат, а по шия — мислил ли си за това, само не го усуквай, говори направо!

— Не съм мислил — призна Хенрих. Такава дива мисъл наистина не му бе минавала през главата.

— Тогава мислѝ! — заповяда Андрей, отпусна се на възглавницата и затвори очи. Той и приличаше, и не приличаше на себе си. Хенрих изчака минута, за да си почине Андрей, искаше да заговори, но Андрей рязко се обърна и раздразнено повтори: — Мислѝ! И за мене, и за себе си — възможно е най-лошото, но мисли твърдо, без страх, трябва да го знаем!

— Ще мисля — ласкаво каза Хенрих. — Всеки ден, всеки час мисля за същото — макар и не точно за нас с тебе.

— Не те разбрах, обясни ми, вие с Рой винаги сте така неясни и многословни…

— Мисля за Харисън. Самоубийството му е загадка за мене. Ти го познаваше най-добре от всички. Не би ли могъл да ми подскажеш някаква пътеводна нишка?

Андрей удовлетворено завъртя глава, сякаш мисълта за загадъчното самоубийство на Харисън беше тази, която трябваше да вълнува приятеля му повече от всички други.

— Аз също мисля за него всеки ден, всеки час, изводът е един — изумително тъмна загадка, точно десет възможни причини, ще започна от тривиалните: жени, нещастна любов — отпада…

— Арман провери — Харисън не е имал интимни връзки с жени — вмъкна Хенрих.

— Точно това казвам, не ме прекъсвай. Симпатично момче, младо, лаборантките се заглеждаха, не, Федя дори не се изкушаваше. Втори вариант — несполуки в работата, конфликти с началството, началството съм аз — глупости, всичко беше ажур, сияйни перспективи — отпада. Трети — тайни болести, наследствени заболявания, съдбоносни житейски тайни в миналото, такъв абсурд, че не си струва да продължаваме — отпада. Четвърти — разбрал, че е посланик на чужди светове, изпаднал в ужас, объркал се, предал се — не отпада. Пети — вариация на четвъртия, разбрал, че е способен да причини зло, ужасил се, предал се — не отпада. Шести — вариация на вариацията, аз, винаги до него — аз, въздействие върху мене, вижда, че ме влече към пропастта, не пожелал, ужасил се… Трябва ли още?

— Моля те, стига.

— Тогава върви си, изморих се — рязко каза Андрей. — И мислѝ!

Той се обърна с лице към стената. Хенрих тихо се отдалечи. Излизайки, той хвърли внимателен поглед към приятеля си, сега трябваше да следи даже изражението на очите си, за да не прочете Андрей в тях нещо, за което и самият Хенрих не се досеща. Това също беше нова черта — преди на Андрей му стигаха другите грижи, той не се и стараеше да улавя настроенията на приятелите си.

Хенрих се отправи към Араки. Главният лекар разглеждаше на настолния екран някаква сложна химическа структура. Без да се откъсва от изображението, той с мълчалив жест го покани да седне. Хенрих чакаше и се оглеждаше. Тяхната лаборатория беше цялата отрупана с уреди с най-разнообразна конструкция, а при Араки преобладаваха екраните — големи и малки, правоъгълни, овални, кръгли, тъмни, полупрозрачни, цветни, еднотонови. На работната маса на Араки имаше няколко апарата и всеки — със своя екран.

Араки най-после се откъсна от изображението.

— Андрей Коритин ли ви интересува, приятелю Хенрих? Той е по-добре. След месец ще го пуснем, ако няма усложнения.

— Исках да ви кажа нещо за себе си.

— Забелязали сте в себе си нещо ново, което ние не знаем?

— Само едно — измъчват ме странни сънища. Странното е това, че се повтарят в буквална точност.

Араки не намери в сънищата нищо странно, обикновени фантазии. Да бъдат удивителни, извънземни, необикновени — това е типично за съновиденията. Сънят е странен, ако в него няма нищо странно. Реалистичните сънища говорят по-скоро за разстроена, отколкото за нормална психика.

— Не се вълнувайте, засега сериозни нарушения няма — каза Араки на сбогуване.

Хенрих се върна в лабораторията. Боячек беше извикал Рой, Арман се занимаваше с апаратите. Хенрих седна на дивана и се замисли.

Арман сърдито си мърмореше нещо, вероятно някое от любимите си древни ругателства от рода на „Дявол да го вземе!“, „Дръвник!“, „Ама че идиотщина!“ — Арман изобретателно съчетаваше архаичните изрази.

— Слушай, Арман, вие с Рой познавате древността — каза Хенрих. — Особено ти. Как са се отнасяли едно време към съновиденията? Като към забавно развлечение, каквито са те за поклонниците на Джексън и Артемев?

— В никакъв случай! — възкликна Арман. Той седна до Хенрих. — Някакви новини за Артемев? Мислех, че при него всичко е ясно.

— Не! Просто ме измъчват нелепи сънища — с въздишка каза Хенрих.

— Добрият бог Балдр, синът на бащата на боговете Один и богинята-майка Фриг, започнал да сънува лоши сънища! — плавно заговори Арман. — И великата Фриг разтревожена тръгнала по Земята да моли всичко живо и неживо на света да не причинява зло на светозарния й син. И всички камъни, метали, растения, водата, животните, птиците и рибите искрено обещали да не вредят на Балдр. Фриг забравила да вземе дума само от имела, толкова невзрачен бил той. За това научил злият дух Локи. И една клонка от имел, пусната от ръката на брата на Балдр, слепеца Хед, по внушение на коварния Локи пронизала сърцето на слънценосния бог. Така се пее в древните скандинавски саги.

— Не че са лоши — каза Хенрих. — Неразбираеми са. Не мога да си обясня що за глупост ми е влязла в главата и с каква цел…

Арман мигом прескочи от древната митология в сферата на съвременната наука.

— Отлично! — възкликна той с въодушевление. — Искам да кажа, че ти поставяш пред нас интересен математически проблем — моделиране на съновиденията. Струва ми се, че отдавна съм мислил за нещо такова, но все не ми оставаше време. С нас досега се занимаваха медиците и хората на изкуството, а тая работа трябва да се възложи на физиците. И така, ние въвеждаме в нашата институтска МУМ всички данни на мозъка ти, а също и схемите на съновиденията, и машината определя могли ли са тези картинки да се зародят сами в твоя мозък на базата на информацията, която съществува в неговите клетки, или са внушени отвън. Възразяваш ли срещу подобен експеримент?

— Не възразявам — каза Хенрих.