Агоп Мелконян
Всемогъщият човек

През 1923 г. великият английски писател Хърбърт Уелс публикува своя известен роман „Хора като богове“ — почти мрачен модел за невъзможността да се общува с друг тип разум. Критиците смятат тази книга за своеобразно предчувствие, може би дори предупреждение за приближаващите съдбовни исторически събития и тяхната последица — дълбокото разложение на буржоазната духовност. Четири десетилетия по-късно в Съветския съюз се появи роман със същото заглавие. Случайност? Или може би желание за полемика с бащата на английската фантастика? Не ми е известно авторът — Сергей Снегов — някъде да коментира това. Но ако съдим по литературния материал (а какъв друг критерий би могло да има?), съвпадението на заглавията съвсем не е случайно.

Тогава Снегов бе почти непознат. Неговият сериозен дебют беше повестта „Тридесет и двете лица на професор Крен“, публикувана в един калининградски сборник (1964 г.). Само две години по-късно в сборника „Елински секрет“ бе публикуван романът „Хора като богове“ и веднага се разбра, че Снегов се родее с Иван Ефремов — свързва ги общото желание да моделират в произведенията си всемогъщия човек на комунистическото бъдеще.

Ето какво пишат по повод романа видните съветски критици Евг. Брандис и Вл. Дмитревски:

„Колосалните постижения на науката и техниката — усвояване на планетите от Слънчевата система, създаване на изкуствени планети в глъбините на Космоса, звездолети, устремени със свръхсветлинни скорости към далечни области на Млечния път, използуване на прогнозиращи, планиращи, на предпазващи от прибързани постъпки машини — всичко е дадено без всякакво «насилие» над инженерните решения и техническите подробности, като нещо, ясно от само себе си, като фон, неотделим от условията на бъдещето.

Най-важни за Снегов са човекът с неговите взаимоотношения с останалите хора и човечеството — с разумните същества от други звездни светове. Въпреки мощния, почти непредставим за нас научно-технически потенциал на Земята, хората се сблъскват с още по-напреднали в техническо отношение цивилизации (разрушители, галакти, рамири).

Противопоставяйки изходната идея на романа с типичните представи на западните фантасти за враждебността на земяните към всичко в Космоса, Снегов така формулира неопровержимия закон на етиката, определящ мислите, чувствата, поведението на нашите далечни потомци: «Човекът е приятел на всичко разумно и добро във Вселената.»“

Втората част „Нахлуване в Персей“ (1968) продължава идеята за мирното настъпление на човечеството в глъбините на Галактиката, или както казваше К. Циолковски — „за очовечаването на Космоса“. Тук земяните носят революционно начало, издигайки морала на галактите на по-високо стъпало.

Трилогията бе завършена през 1977 г. с появата на третата част — „Пръстенът на обратното време“ — един наистина грандиозен завършек на този уникален по своите мащаби космически епос (почти 900 страници!). Тук Снегов разработва цял букет от оригинални научни хипотези и идеи — за затворената примка на времето, за управлението на ентропията, за мислещата „космосфера“ (движение на Вселената в посока разум) и т.н.

За съжаление, обемът на трилогията не позволява да бъде представена в библиотека „Галактика“. Очевидно е обаче, че „Хора като богове“ е едно уникално произведение в световната научна фантастика — не само по форма и мащаби, но и по дух, защото пресъздава човека и обществото в комунистическата ера (колцина имат смелостта и въображението да го правят?) При това, както вече стана дума, Снегов не фокусира вниманието си върху научно-техническата черупка, а търси хуманистичното ядро — човека с неговите нови и вечни морални ценности. Затова читателят запомня галерията от пластични художествени образи — бионикът Лусин, Олга Круз, Камагин, Ромеро, адмиралът Ели, Мери, и на „нечовеците“ — Труб, Граций, драконът от Персей и т.н.

За своята трилогия Сергей Снегов получи най-голямата награда за фантастика в СССР „Аелита“.

Читателите вече бяха свикнали да приемат Снегов като романист, когато някак неочаквано той ги изненада — публикува в сборника „Тайната на всички тайни“ (1971 г.) два разказа: „Огънят, който е винаги в теб“ и „Мъртвите живеят“. Тогава за пръв път се срещнахме с братята Рой и Хенрих Васильови. Но и този път Снегов не изневери на себе си — с годините разказите станаха толкова много, че отново заприличаха на „роман в късове“, като свързващото звено са братята физици.

Общото между отделните разкази и повестта в „Скок над бездната“ (освен героите) е великото Неизвестно. На пръв поглед историите са почти криминални; великолепното е, че този път детективите действуват не с пистолети и юмруци, а с мозък. „Интелигентността като рефлекс“ — така можем да определим поведението на братя Васильови в борбата им за истината. Тази борба е изпитание на въображението, но и на знанието; тя прилича на научно изследване, защото използува логиката и методите на науката, но спрямо обект, над който властва неочакваното, необикновеното, парадоксалното.

Постоянният герой е любим похват в криминалната литература (Артър Конан Дойл има своя Шерлок Холмс, Агата Кристи — своя Поаро, Жорж Сименон — своя Мегре, Богомил Райнов — своя Боев и т.н.), но във фантастиката той е почти непознат. Може би в „Скок над бездната“ Снегов го използува точно защото тук се докосват фантастичното и криминалното, въображението и фактът, невъзможното и допустимото.

Вече две десетилетия Снегов присъствува трайно и осезаемо в съветската фантастика. Той не е от писателите, които ходят по международни конгреси, дават интервюта или теоретизират поучително в дълги статии, пък и критиците като че ли рядко се сещат за него.

Този кратък предговор в никакъв случай не е опит за портрет, просто защото Сергей Снегов все още работи упорито върху своя творчески облик. Последните му две повести — „Експедиция в отвъдното“ и „Галактическа одисея“ (1983 г.) — доказват, че той тепърва ще ни изненадва.