Галената щерка (Българска народна приказка)

В едно село живееха двама души: мъж и жена. Те си имаха само една щерка, много я обичаха и не даваха прашинка да падне отгоре и. На ръце я дигаха и слагаха. Съседите я наричаха „галената дъщеря“. Майката и бащата се трепеха от сутрин до вечер, за да изкарат хляба и облеклото, а дъщерята нищо не вършеше. Сутрин се излежаваше до късно. Когато й омръзнеше лежането, майката отиваше при нея, обличаше я, сресваше и косата и я хранеше като бебе: слагаше й ядене в устата с една лъжица. Сетне постилаше някоя мекичка дреха до огнището. Галената дъщеря сядаше там, почваше да клати глава и да дреме. Когато й ставаше студено, тя изговаряше само една дума:

— Примък!

Чуеха ли тая дума, бащата и майката се втурваха, хващаха я под мишница и я примъкваха но-близо до огъня. Когато пък и станеше горещо, девойката изговаряше лениво втора дума:

— Отмък!

И старците я дърпаха назад.

Днес тъй, утре тъй, докато галената дъщеря порасна и стана мома за женене. Почнаха да тропат на вратнята годежари. Майката ги посрещаше и ги предупреждаваше:

— Ще ви го дадем, защо не, но трябва да ви кажа, че нашето момиче е галено. Дали ще може да му шетате тъй, както ние му шетаме?

И тя разказваше как девойката обича да се излежава край огъня, как я примъкват и отмъкват и как и слагат яденето в устата.

— Не е за нас! — клатеха глава годежарите и си отиваха. Много свят се изпровървя, но никой не се реши да вземе галената щерка за невеста. Най-сетне пристигна един момък с напукани от работа ръце, изпокалян, изморен, с кирясала от пот риза. Той идеше направо от нивата.

Когато майката разказа каква е нейната дъщеря, момъкът рече:

— Тъкмо за мене жена. Ще си живеем като гълъб и гълъбица. На ръце ще я нося. Дайте ми я.

— Вземи я — рекоха старците, отмъкнаха галената си дъщеря от огнището, съблякоха и напрашените дрехи, облякоха и булчената премяна и я натовариха на колата.

Момъкът я откара у дома си, намести я върху постелка до огнището, отиде на дръвника, насече наръч дърва, донесе ги и накладе буен огън. Щом главните запращяха и напекоха невестата, тя извика:

— Отмък!

Но младоженецът се почеса по врата, престори се, че нищо не чува и излезе на двора.

Главните се разгоряха още по-силно.

— Отмък! — изпищя галената дъщеря, защото пламъците подхванаха ходилото на чорапа й и като видя, че няма кой да я дръпне назад, отскочи сама и побягна до вратата. До сети се да натопи запаления чорап в копанята, където имаше вода за кучето. Инак кракът и щеше да изгори.

Беше късна есен. Навън духаше студен вятър. Невестата поседя и зъбите и почнаха да тракат от студ.

— Примък! — извика тя веднъж. — Примък! — рече повторно и щом разбра, че няма кой да я отнесе, стана сама и се повлече към огнището.

И нали нямаше кой да сготви ядене, вечерта двамата младоженци си легнаха гладни.

На другия ден младият мъж се вдигна в зори и почна да поръчва на постелката, върху която лежеше гладната му невеста:

— Слушай, постелко — рече той, — аз отивам да ора, а ти наготви обед, половината остави на жена ми, а другата половина донеси на нивата. Само гледай да не закъснееш, защото ще играе тоягата по гърба ти.

Замина орачът на работа, а жена му остана да си лежи там, където я беше оставил. Като наближи обяд, тя се обърна към постелката:

— Ставай, мари постелко, не чу ли какво заръча мъжът ми? Наготви ядене, защото умирам от глад.

Вечерта орачът се върна помръзнал, гладен.

— Ти, постелко — викна той, — защо не ми донесе днес ядене? Трябваше да и напомниш! — обърна се той с укор към жена си.

— Думах и, мъжо, но тя си прави оглушки и не ме по слуша — почна да се оправдава невестата.

Тогава гладният орач сграбчи постелката, метна я върху гърба на невестата си и почна да я налага с тоягата си.

— Олеле, мъжо — развика се невестата, — ти биеш по стелката, а пък мене боли.

— Търпи, жено, търпи, аз я бия, за да те слуша — каза орачът и хубаво наложи постелката.

Пак си легнаха гладни. На третия ден се случи същата история. На четвъртия ден галената дъщеря, като видя, че постелката пет пари не дава и не ще да сготви нещо на мъжа и, стана сама, запретна си ръкавите, разтреби къщата, свари едно гърне боб, сипа го в менчето, изпече една топла питка, премени се, бодна едно цвете на челото си и отнесе яденето на нивата. Седнаха двамата младоженци и се на храниха хубаво.

— Най-сетне постелката ме послуша и се залови на работа — рече мъжът, като свършиха яденето.

— Ами, послушала те. Не се е мръднала. Само се завъртя край огнището.

— Ами кой наготви яденето?

— Аз.

— Тогава изхвърли постелката навън, когато си идеш в къщи. Не искам да я виждат очите ми.

Вечерта младият орач, като видя, че къщата е разтребена и преметена, рече на жена си:

— Няма да позволяваш на постелката да се излежава край огнището, защото ще играе дървен господ.

— Да не съм луда да я пусна — отвърна невестата. — Ако влезе в къщи, пак ще ме боли гърба. Не искам да се мъча аз заради една мързелива постелка.

Заживяха си младите. Орачът работеше нивите, а невестата гледаше къщата. Не щеш ли, по едно време пристигна невестината майка и се развика отдалеч: — Дойдох, дъще, за да видя как си поминувате. Добре ли те носи твоят мъж на ръце, дава ли ти ядене в устата, примъква ли те до огъня и отмъква ли те, когато ти стане горещо?

— Ах, майко, да знаеш какво се случи — почна да раз правя невестата. — Тук имаше една проклета постелка, мързеливо нещо, ти казвам. Всеки ден моят мъж я налагаше с една тояга и пак не разбираше от дума, ти казвам.

И невестата разправи всичко на майка си:

Майката кипна:

— Аха — рече тя, — значи той те кара да му готвиш и да метеш къщата му. Ами тия ръчички за метла ли са, мамино чедо галено? Брей, на какъв човек попаднахме! Ти не бива да седиш повече в тая къща. Къде ти е прикята, дъще? По-скоро прибери всичко, що е твое, че да бягаме оттук.

— Къде ще идем, майко? — попита дъщерята.

— У дома. Аз ще се грижа за тебе тъй, както съм се грижила по-рано. Не съм съгласна да се трепеш тука.

Невестата, която беше свикнала да слуша майка си, прибра прикята си, направи един голям вързоп, метна го върху гърба на майка си и потеглиха. Тъкмо излязоха навън, ей го насреща орачът — връща се от нивата.

— Къде я водиш? — изправи се той срещу старата жена.

— Прибирам си я. Защо я караш да се трепе, тя не е научена да работи.

— Връщайте се по-скоро в къщи, докато не съм достигнал тоягата! — извика орачът и накара двете жени да се върнат назад.

Влязоха в къщи.

— Слагай трапезата, че съм гладен като вълк! — обърна се младият мъж към жена си.

— Сипи яденето в две паници и дай погачата.

Невестата покорно сипа яденето в две паници и търкулна една бяла погача. Мъжът пое погачата, разчупи я на две, подаде половината на жена си и рече:

— Яж!

— А на мене!

— На тебе ли? — обърна се към нея зетят. — За твоята златна уста, която учи дъщеря си да не работи, аз ще донеса нещо златно.

И като изскочи навън, орачът отиде в плевнята, напълни една торбичка със слама, отнесе я на майката, окачи я на шията и, па викна:

— Яж! — Няма да стъпя вече! Тъй да го знаете! — блъсна вратата майката и се втурна тичешком към своето село.

Когато се върна у дома си, тя се провикна към мъжа си:

— Вземи дряновицата и върви да докараш тук дъщеря ми. Аз съм я учила живот да живее, а не да робува. По скоро тръгвай!

Дигна се бащата и отиде при галената дъщеря. Разпита я как си поминува и като разбра каква е работата, рече:

— Аз, дъще, дойдох да те прибера, но виждам, че ще бъде по-добре да останеш при мъжа си. Гледай си работата. Не се връщай дома, защото ние с майка ти започнахме вече да стареем, скоро ще умрем. Няма да има кой да те отмъкне от огнището и ти ще изгориш. Тежи ли ти работата?

— Не ми тежи, тате, нали съм здрава и млада.

— Тогава работи, чедо, шетай на работния орач и не слушай майка си. Иди сега да посрещнеш мъжа си, кажи му добър вечер и му помогни, докато разпрегне воловете и ги настани в обора.

Рипна невестата и изскочи навън. Орачът, като я видя, че е дошла да го посрещне, учудено попита:

— Кой те научи да правиш тъй! Досега не си го правила.

— Баща ми — отвърна невестата, — той ни дойде на гости.

Орачът влезе в къщи зарадван, здрависа гостенина, подаде му възглавницата да седне, нахрани го хубаво, почерпи го, настани го в меко легло, а на сутринта метна на рамото му един кожух от лисичи кожи и го изпроводи сърдечно.

Старицата излезе да го посрещне на вратника и като видя кожуха, отдалече почна да се вайка:

— Леле, старче, какво е направил проклетият наш зет! Мене ме накара да ям слама, а тебе те е налагал тъй, че кожата ти е одрал!