Алексей Толстой
Аелита (3)

Спътникът

Лос стоеше, облегнал рамо върху касата на отворената врата. Лулата му беше угаснала.

От вратата нататък до Ждановска крайбрежна се ширеше незастроено място. Отвъд реката се изправяха с неясните си очертания дърветата на Петровския остров. А зад тях гореше и все не можеше да догори печалният залез. Дългите облаци, обрамчени по краищата от светлината му, лежаха в зелените води на небето като острови. Над тях зеленееше небето. Пламнаха няколко звезди. На старата Земя беше тихо.

Работникът Кузмин, който преди малко бъркаше миниума в кофата, също се приближи, спря до вратата и хвърли огънчето на цигарата в тъмнината.

— Трудно е да се разделиш със Земята — каза той тихо. — Дори с къщата си е трудно да се разделиш. Вървиш от селото към гарата — десет пъти ще се обърнеш. Може къщата да е покрита със слама, но си е твое, родно място. А да напуснеш Земята — леле, леле…

— Чайникът кипна — каза Хохлов, другият работник. — Кузмин, ела да пием чай.

Кузмин въздъхна: „Да, така си е“ — и тръгна към огнището. Хохлов — човек суров, и Кузмин седнаха край огнището върху сандъците и почнаха да пият чай. Те внимателно разчупваха хляба, отделяха костите на веяната риба и бавно дъвчеха. Кузмин кимна и каза тихо:

— Жал ми е за него. Сега такива хора почти не се срещат.

— Не бързай да го отписваш.

— Един летец ми разправяше: вдигнал се той през лятото на седем версти^[1] — забележи, през лятото — и все пак маслото в мотора му замръзнало. Ами ако се издигнеш по-нагоре? Там има само студ. И тъмнина.

— А аз ти казвам — не бързай да го отписваш — повтори Хохлов мрачно.

— Никой не иска да лети с него — не му вярват. Вече втора седмица обявата виси напразно.

— А аз му вярвам.

— Дали ще стигне?

— Там е работата, че ще стигне. И ония в Европа ще побеснеят.

— Кой ще побеснее?

— Кой ще побеснее ли? На̀ ви сега, изяжте се — Марс чий ще бъде — съветски.

— Да, това би било прекрасно.

Кузмин се намести върху сандъка. Лос се приближи, седна, взе канче димящ чай.

— Хохлов, би ли се съгласил да летиш с мен?

— Не, Мстислав Сергеевич — отговори Хохлов, — няма да се съглася, страх ме е.

Лос се усмихна, сръбна от канчето и погледна към Кузмин.

— А вие, мили приятелю?

— Мстислав Сергеевич, с радост бих полетял, но жена ми е болна, пък и на кого да оставя децата?

— Да, май ще трябва да летя сам — каза Лос, остави празното канче и изтри с длан устните си. — Малцина са желаещите да напуснат Земята. — Той отново се усмихна, поклати глава. — Идва вчера една госпожица във връзка с обявата. „Добре, казва, аз ще летя с вас, на деветнадесет години съм, пея, танцувам, свиря на китара, не искам повече да живея на Земята — омръзнаха ми тия революции. Трябва ли изходна виза?“ Поприказвахме си — после госпожицата седна и заплака. „Вие ме излъгахте, аз мислех, че ще летим по-наблизо.“ Идва после млад мъж, говори басово, ръцете му потни. „Вие, казва, ме смятате за идиот — невъзможно е да се лети до Марс; защо окачвате такива обяви?“ Едва го успокоих.

Лос опря лакти на коленете си и се загледа във въглените. В тази минута лицето му изглеждаше уморено, челото му беше намръщено. Изглежда, той напълно си почиваше след продължителното напрягане на волята. Кузмин отиде за тютюнец. Хохлов се изкашля и го запита:

— Мстислав Сергеевич, нима вие самият не се страхувате?

Лос го погледна със стоплени от огъня очи.

— Не, не се страхувам. Сигурен съм, че ще успея да кацна. А ако не сполуча — ударът ще бъде мигновен и безболезнен. Страшно е другото. Представете си, че изчисленията са погрешни и аз не попадна в орбитата на Марс, а само профуча покрай него. Запасите от гориво, кислород и храна ще ми стигнат за дълго. И ето, летя в тъмнината. Пред мен гори звезда. След хиляда години вкочаненият ми труп ще долети до огнените й океани. След хиляда години, и то моят летящ в тъмнината труп! Но тези дълги дни, докато ще бъда още жив — а аз ще живея дълго в тази кутия, — ще бъдат дълги дни на безнадеждно отчаяние — сам в цялата вселена! Страшна е не смъртта, а самотата, безнадеждната самота във вечна тъмнина. Никак не ми се иска да летя сам.

Лос присви очи и погледна въглените. Устните му бяха здраво стиснати.

На прага се показа Кузмин и тихо го повика:

— Мстислав Сергеевич, вас търсят.

— Кой? — Лос бързо стана.

— Някакъв червеноармеец пита за вас.

В бараката след Кузмин влезе човек с рубашка без колан, същият, който четеше обявата на улица „Червени зари“. Леко кимна на Лос, огледа скелето и се приближи до масата.

— Търсите ли си спътник?

Лос му подаде стол и седна насреща.

— Да, търся. Ще летя за Марс.

— Зная, в обявата пишеше. Преди малко ми показаха тази звезда. Далеко е, разбира се. Бих искал да знам какви са условията: заплатата, храната.

— Семейство имате ли?

— Женен съм, деца нямам.

Той делово почукваше с нокти по масата, оглеждаше се с любопитство наоколо. Лос накратко му разказа за условията на полета, предупреди го за възможния риск. Предложи да обезпечи семейството му, като предварително му изплати заплатата в пари и продукти. Червеноармеецът кимаше, съгласяваше се, но слушаше разсеяно.

— Как мислите — попита той, — хора ли живеят там, или чудовища?

Лос силно се почеса по врата.

— Според мен там трябва да има хора, които приличат на нас. Като стигнем, ще видим. Ето каква е работата: вече няколко години големите радиостанции в Европа и Америка започнаха да приемат неразбираеми сигнали. Отначало мислеха, че това са следи от бурите в магнитните полета на Земята. Но тайнствените звуци много приличаха на азбучни сигнали. Някой настойчиво иска да говори с нас. Откъде? На други планети освен на Марс засега не е открит живот. Погледнете картата му. Той е покрит с мрежа от канали. (Той посочи чертежа на Марс, закачен за дървената стена.) Явно е, че там има възможност да се монтира голяма и мощна радиостанция. Марс иска да говори със Земята. Засега ние не можем да отговаряме на техните сигнали. Затова сами ще идем при тях. Трудно е да се предположи, че радиостанциите на Марс са построени от чудовища, същества, не приличащи на нас. Марс и Земята са две мънички кълба, въртящи се едно до друго. Законите са еднакви и за нас, и за тях. Из вселената се носи прахът на живота. Едни и същи спори падат върху Марс и върху Земята, върху всичките милиарди изстиващи звезди. Навсякъде възниква живот и над живота навсякъде царува човекоподобният: не може да бъде създадено животно, по-съвършено от човека.

— Тръгвам с вас — каза червеноармеецът. — Кога да дойда с вещите си?

— Утре. Длъжен съм да ви запозная с апарата. Вашето име, презиме, фамилия?

— Алексей Иванович Гусев.

— Занятие?

Гусев разсеяно погледна Лос, наведе очи към почукващите си по масата пръсти.

— Грамотен съм — каза той. — Доста добре познавам автомобила. Летял съм на аероплан като наблюдаващ. От осемнадесетгодишен се занимавам с война — това е то моето занятие. Раняван съм. Сега съм в запаса. — Изведнъж той силно потърка с длан темето си, късо се изсмя. — Ама че работи станаха през тези седем години. Ако говорим честно, би трябвало сега да командувам полк, но характерът ми е свадлив. Прекъснат ли военните действия — не мога да се спра на едно място, нещо ме гризе. Всичко ми е отровено. Изпрося си командировка или просто избягам. (Той отново потърка темето си и се усмихна.) Четири републики съм учредил, сега градовете дори не си спомням. Веднъж събрах към триста момчета — тръгнахме да освобождаваме Индия. Искаше ни се да стигнем дотам, но се заблудихме в планините, връхлетя ни виелица, скали се срутваха, изпотрепаха конете. Малцина се върнахме оттам. Два месеца бях при Махно — искаше ми се да се поразсея… само че не можах да намеря общ език с бандитите. Върнах се в Червената армия. Гонихме поляците от Киев — този път бях с конницата на Будьони: „Напред към Варшава!“ За последен път ме раниха, когато превземахме Перекоп. После почти година се търкалях из лазаретите. Изписаха ме — къде да се дяна? В това време се срещнахме с моето момиче — ожених се. Жена ми е добра, мъчно ми е за нея, но вкъщи не мога да живея. Да се върна на село — родителите ми отдавна са починали, братята ми са убити, земята е запустяла. В града няма какво да правя. Война засега няма и не се и очаква. Мстислав Сергеевич, моля ви, вземете ме със себе си. Ще ви потрябвам на Марс.

— Е, много се радвам — каза Лос, като му подаде ръка. — До утре.