Алексей Толстой
Аелита (12)

Лос гледа Земята

Сянката на въздушния кораб изчезна. Лос се качи по мократа обшивка на апарата, запали лулата си и се загледа към звездите. Тялото му потръпваше от лекия студ. Гусев гласеше нещо в апарата, бъбреше си, разглеждаше и криеше намерените предмети. После главата му се подаде от люка на кораба.

— Каквото и да казвате, Мстислав Сергеевич, но всичко това е злато, а камъчетата направо цена нямат. Ще има да се радва моята глупачка.

Главата му се скри и скоро той съвсем утихна. Щастлив човек беше този Гусев.

Но Лос не можеше да заспи — седеше, примигваше към звездите, смучеше лулата си. Дявол знае какво е това! Откъде можеха да попаднат на Марс тези златни маски с това особено трето око като на водно конче? Ами мозайката? Великаните, които загиват в морето или летят между звездите. А знакът на параболата: рубиненото топче не е ли Земята, а керемиденото — Марс? Дали е знак за власт над двата свята? Непонятно. Ами пеещата книга? Ами странният град, появил се в матовото огледало. И защо, защо целият този край е напуснат, изоставен?

Лос чукна лулата си в тока. По-скоро да дойде денят! Очевидно летецът марсианец ще се обади в някой населен център. Може би вече ги търсят и този кораб, който се мярна на фона на звездите, е изпратен точно за тях.

Лос погледна към небето. Светлината на червената звезда — Земята, бледнееше, тя беше стигнала зенита си и малък лъч от нея проникваше чак в сърцето му.

През безсънната си нощ, застанал на вратата на бараката, точно така, с хладна печал, Лос бе гледал изгряващия Марс. Това беше по-предната нощ. Само едно денонощие го делеше от онзи час, от Земята.

Земя, Земя, зелена, ту покрита с облаци, ту залята от светлина, пищна, многоводна, толкова разточително жестока към своите деца, и все пак любима — родина…

Вледеняващ студ скова мозъка му. Червената топчица на Земята толкова прилича на горещо слънце… Той — човекът, ефемеридата, пробудила се за миг за живот, той — Лос, сам със собствената си безумна воля се бе откъснал от родината и ето сега седи сам сред пустошта като унил дявол. Това ли искаше? Успя ли да избягаш от себе си?

Раменете на Лос потръпнаха от студа. Той пъхна лулата си в джоба. Качи се в апарата и легна до хъркащия Гусев. Този обикновен човек не беше предал своята родина, беше долетял през девет земи в десета, на седмото небе, но и тук, и там се чувствува като у дома си. Спи спокойно, съвестта му е чиста.

От топлината и умората Лос задряма. Сънят му донесе утеха. Той видя бряг на земна река, брези, шумолящи от вятъра, облаци, слънчеви искри по водата, а от другата страна някой със светли дрехи му маха с ръка, зове го и го примамва.

Лос и Гусев се събудиха от силния шум на въздушни винтове.