Алексей Толстой
Аелита (5)

Същата нощ

Тази нощ Маша дълго чака мъжа си, на няколко пъти топли чайника върху примуса. Отвъд високата дъбова врата беше тихо и страшно.

Гусев и Маша живееха в една стая от някога разкошната и огромна, а сега изоставена къща. Обитателите й я напуснали по време на революцията. За четири години дъждовете и зимните виелици доста бяха повредили вътрешността й.

Стаята беше просторна. На тавана сред златна резба и облаци летеше пищна жена с широко усмихнато лице, а наоколо — крилати дечица.

„Виждаш ли, Маша — постоянно казваше Гусев и сочеше тавана. — Каква весела жена, охранена, и шест деца има — това се казва жена.“

Над позлатения креват с лъвски лапи висеше портретът на старец с напудрена перука, със стиснати устни и звезда на кафтана. Гусев го бе нарекъл „генерал Топтигин“. „Този никому не е прощавал, малко нещо да не е по неговото — веднага го е стъпквал.“ Маша се страхуваше да гледа към портрета. През цялата стая минаваха кюнците на желязната печка, които окадяваха стените. По рафтовете, на масата, където Маша приготвяше оскъдната храна — навсякъде беше чисто и подредено.

Резбованата дъбова врата водеше към зала с два реда прозорци — изпочупени и заковани с дъски, на места таванът се ронеше. През ветровитите нощи тук с вой се разхождаше вятърът, тичаха плъхове.

Маша седеше до масата. Огънчето на примуса съскаше. Вятърът довя отдалеч печалния звън на часовника — удари два. Гусев все не идваше. Маша си мислеше:

„Какво търси, какво не му достига? Все иска да намери нещо, неспокойна душа, Альоша, Альоша… Поне веднъж затвори очи, склони глава на рамото ми, мили: не търси, не ще намериш по-скъпо от моята преданост.“

По миглите й избликваха сълзи, тя ги триеше, без да бърза, и подпираше буза. Над главата й летеше и все не можеше да отлети веселата жена с веселите дечица. Маша си мислеше за нея: „Да бях такава — нямаше да бяга от мен.“

Гусев й бе казал, че заминава надалеч, но тя не знаеше къде, а се боеше да попита. Тя и сама виждаше, че му е трудно, не може да издържи да живее с нея в тази странна стая, сред тишина, без предишната свобода. Нощем му се присъни нещо — ще заскърца със зъби, ще извика сподавено, ще седне в леглото и ще се задъхва със стиснати зъби, целият плувнал в пот. Ще се повали обратно, ще заспи, а на сутринта целият ще е почернял, място не може да си намери.

Маша беше толкова тиха с него, така му се галеше — повече от майка. Затова той я обичаше и жалеше, но дойдеше ли утрото, търсеше къде да отиде.

Маша работеше, носеше дажбата си вкъщи. Често се случваше да нямат пари. Гусев се захващаше с разни работи, но бързо ги зарязваше. „Старци разправяха, че в Китай имало златна жила — казваше той. — Май там такава жила няма, но земите наистина са ни още непознати, Маша, ще замина за Китай да видя кое как е.“

Маша чакаше с мъка, както се чака смъртта, онзи час, в който Гусев щеше да си отиде. Тя си нямаше никого на света освен него. От петнадесетгодишна работеше като продавачка по магазините, като касиерка на невските параходчета. Живееше самотно, безрадостно.

С Гусев се запозна преди година на една пейка в парка. Той я попита: „Гледам, седите сама, ще позволите ли заедно да си прекараме времето — скучно ми е сам.“ Тя го погледна — мило лице, весели и добри очи — трезвен. Отговори кратко: „Нямам нищо против.“ Така се и разхождаха в парка до вечерта. Гусев й разказваше за войни, набези, преврати — неща, които не можеш да ги прочетеш в никоя книга. Изпрати Маша до квартирата й и оттогава започна да идва при нея. Маша просто и спокойно му се отдаде. И тогава го обикна — изведнъж, с цялата си същност почувствува, че й е близък. Оттогава започна и нейната мъка.

Чайникът кипна, Маша го свали и отново притихна. Отдавна й се счуваше някакъв шум зад вратата, в празната зала. Но й беше толкова тъжно, че не се ослушваше. Сега ясно дочу как някой влачеше крака.

Маша бързо отвори вратата и се показа. През единия от прозорците в залата проникваше светлината от уличната лампа и слабо осветяваше като шуплести петна няколкото ниски колони. Между тях Маша видя посивяло старче с наведено чело без шапка, с дълго палто — то стоеше, опнало шия, и гледаше към Маша. Коленете й се подкосиха.

— Какво търсите тук? — шепнешком го попита тя.

Старчето стоеше с протегната шия и я гледаше. После вдигна заканително показалеца си. Маша силно тръшна вратата — сърцето й тупкаше отчаяно. Тя се ослуша — сега стъпките се отдалечаваха: изглежда, старчето слизаше надолу по парадната стълба.

Скоро от другата страна на залата се разнесоха бързите и силни стъпки на мъжа й. Гусев влезе весел, целият очернен.

— Я ми полей да се измия — каза той и разкопча яката си. — Утре заминаваме, сбогом. Чайникът горещ ли е? Това е чудесно. — Той изми лицето си, якия врат, ръцете до лактите, взе да се бърше и погледна към жена си. — Я стига, няма да се загубя, ще се върна. Седем години нито куршум, нито щик можаха да ме стигнат. Краят ми още е далеч — не е ударил часът. А дойде ли ти време да умираш — все едно, не можеш избяга: от едното нищо си отива човекът.

Той седна на масата, започна да бели варен картоф, разчупи го и го топна в солта.

— За утре ми приготви два чифта чисто бельо — риза, долни гащи, партенки. Сапунче не забравяй. Сапунче и всичко останало. Ти какво — пак ли си плакала?

— Изплаших се — каза Маша и му обърна гръб. — Навърта се тук някакъв старец, закани ми се с пръст. Альоша, не заминавай.

— Защо, задето старецът ти се е заканил с пръст?

— Дето се закани, то е на лошо.

— Жалко, че заминавам, защото иначе сериозно бих си поговорил с това старче. Той сигурно е някой от тези, от бившите, сега ходи нощем, шепне, мъчи се да ни изгони.

— Альоша, ще се върнеш ли при мен?

— Щом съм ти казал, че ще се върна, значи ще се върна. Ама и ти си една неспокойна.

— Далече ли заминаваш?

Гусев засвирука, кимна към тавана, усмихна се с очи и си наля горещ чай в чинийката.

— Ще летя отвъд облаците, Маша, като тази жена.

Маша само наведе глава. Гусев се прозина и започна да се съблича. Маша тихо прибра съдовете, после седна да кърпи чорапи — без да вдигне очи. А когато свали роклята си и се приближи до леглото, Гусев вече спеше с ръка на гърдите си, спокойно затворил очи. Маша легна и загледа мъжа си. По бузите й се стичаха сълзи, толкова скъп й беше той, толкова тъгуваше тя за неспокойното му сърце: „Къде ще лети, какво ли ще търси?“

На разсъмване Маша стана, почисти дрехите на мъжа си, приготви му чистото бельо. Гусев се събуди. Пи чай — шегуваше се, галеше Маша по бузата. Остави й цяла пачка пари. Метна торбата на рамо, спря се на вратата и целуна Маша.

Тя така и не разбра къде заминава той.