Сюзан Колинс
Игрите на глада (7)

7

Цяла нощ сънувам лоши сънища. Лицето на червенокосото момиче се преплита с кървави сцени от предишни Игри на глада, с образа на майка ми, когато се беше затворила в себе си и не чуваше нищо, с измършавялата и изплашена Прим. Крещя на баща ми да бяга, докато мината експлодира в милиони смъртоносни късчета светлина, стряскам се и се събуждам.

През прозореца се разсъмва. Капитолът има мъглив, призрачен вид. Боли ме глава, а през нощта изглежда съм прехапала бузата си. Опипвам с език разраненото място и усещам вкус на кръв.

Бавно се измъквам от леглото и влизам под душа. Натискам наслуки копчета по контролното табло и започват да ме обстрелват редуващи се мощни струи леденостудена и вряла вода, а аз подскачам от крак на крак. После ме залива вълна от лимонова пяна и се налага да я махам от себе си с четка. Е, нищо. Поне кръвта ми се раздвижи.

След като съм изсушена, а тялото ми — намазано с овлажняващ лосион, откривам, че са ми оставили дрехи пред вратата на дрешника. Впити черни панталони, виненочервена туника с дълъг ръкав и кожени обувки. Прибирам косата си в плитка. За пръв път от сутринта на Жътвата приличам на себе си. Никакви натруфени прически и дрехи, никакви пламтящи пелерини. Такава, каквато винаги съм била. С вид, сякаш съм тръгнала към гората. Това ме успокоява.

Хеймич не е уточнил кога ще се срещнем за закуска, а и тази сутрин никой не ме потърси, но съм гладна и тръгвам по коридора към трапезарията с надеждата, че ще има храна. Не оставам разочарована. Все още няма никой, но дългата странична маса е отрупана с поне двайсет блюда. Млад мъж, авокс, стои мирно до подредената храна. Питам го дали може да си сервирам сама и той кимва. Отрупвам чинията си с яйца, наденици, маслени сладкиши, гъсто покрити с оранжеви сладка и конфитюри, бледолилави резени пъпеш. Докато пирувам, гледам как слънцето се издига над Капитола. Сипвам си втора чиния гореща зърнена каша, задушена в телешки бульон. Накрая пълня една чиния с кифли и сядам на масата, като чупя късчета и ги топя в горещ шоколад, както правеше Пийта във влака.

Мислите ми се насочват към майка ми и Прим. Трябва да са станали. Майка ми сигурно приготвя закуската им от царевична каша. Прим дои козата си преди училище. Само преди две сутрини си бях у дома. Възможно ли е да е истина? Да, само преди две. А колко празна ми се струва къщата сега, дори от разстояние. Какво ли са казали снощи за огнения ми дебют на Игрите? Дали са изпитали някаква надежда или просто са изпаднали в още по-голям ужас, когато са видели реалността — двайсет и четиримата трибути, събрани заедно, от които само един може да оцелее?

Хеймич и Пийта влизат, казват ми добро утро и пълнят чиниите си. Дразни ме това, че Пийта е облечен точно по същия начин като мен. Трябва да си поговоря с Цина. Тази постановка с близнаците ще се провали, щом започнат Игрите. Те със сигурност го знаят. После си спомням нареждането на Хеймич да правя точно каквото ми казват стилистите. Ако не беше Цина, а някой друг, може би нямаше да го послушам. Но след снощния триумф нямам особено основание да критикувам избора му.

Нервна съм заради обучението. През следващите три дни всички трибути ще се упражняват заедно. На третия ден следобед всеки от нас ще получи възможност да се представи самостоятелно пред гейм-мейкърите. От мисълта да се срещна очи в очи с останалите трибути ми прилошава. Отново и отново въртя в ръце кифлата, която току-що съм взела от панера, но апетитът ми е изчезнал.

След като опустошава няколко чинии задушено, Хеймич с въздишка избутва чинията си назад. Изважда от джоба си плоско шишенце, отпива дълга глътка и обляга лакти на масата:

— И така, да се залавяме за работа. Обучението. Първо, ако искате, ще ви обучавам поотделно. Решавайте сега.

— Защо да ни обучаваш отделно? — питам аз.

— Например ако имате някакво тайно умение, за което не искате другият да разбере — казва Хеймич.

Двамата с Пийта се споглеждаме.

— Нямам никакви тайни умения — казва той. — И вече знам какви са твоите, нали така? Искам да кажа, изял съм достатъчно от твоите катерици.

Никога не съм си представяла, че Пийта яде моите катерици. Кой знае защо винаги си представях как хлебарят се измъква тихо и ги приготвя за себе си. Не от лакомия. А защото градските семейства обикновено ядат скъпо месо, купено от месарницата. Телешко, пилешко и конско.

— Можеш да ни обучаваш заедно — казвам на Хеймич. Пийта кимва.

— Добре, дайте ми тогава някаква представа какво можете да правите — казва Хеймич.

— Аз не мога да правя нищо — заявява Пийта. — Ако не се брои печенето на хляб.

— Съжалявам, не се брои. Катнис, вече знам, че ти си служиш умело с нож — казва Хеймич.

— Всъщност не. Но умея да ловувам — казвам аз. — С лък и стрели.

— И си добра в това? — пита Хеймич.

Налага се да се замисля по въпроса. От четири години осигурявам храна на масата. Това не е маловажна задача. Не съм толкова добра, колкото беше баща ми, но той имаше повече практика. Умея да се прицелвам по-добре от Гейл, но съм се упражнявала повече. Той е истински гений с капаните и примките.

— Справям се — казвам.

— Справя се отлично — казва Пийта. — Баща ми купува нейните катерици. Винаги отбелязва как стрелите никога не пронизват тялото. Тя улучва всички в окото. Същото е и със зайците, които продава на месаря. Умее да убива даже и елени.

Тази оценка на уменията ми от страна на Пийта ме заварва напълно неподготвена. Поразена съм, първо, че изобщо е забелязал. И второ, че ме хвали.

— Какво правиш? — питам го подозрително.

— А ти какво правиш? Ако ще ти помага, той трябва да знае какво умееш. Не се подценявай — казва Пийта.

Не знам защо, но думите му ме ядосват.

— Ами ти? Виждала съм те на пазара. Можеш да вдигаш петдесеткилограмови чували с брашно — изсъсквам през зъби. — Кажи му го. Това не е нищо.

— Да, и съм сигурен, че на арената ще е пълно с чували брашно, с които да замерям другите. Не е същото като да умееш да си служиш с оръжие. Знаеш, че не е — не ми остава длъжен Пийта.

— Той умее да се бори — казвам на Хеймич. — Излезе на второ място в училищното състезание по борба миналата година; само брат му е по-добър от него.

— Каква полза има от това? Колко пъти си виждала някой да убие някого, като се бори с него? — казва Пийта с отвращение.

— Винаги има ръкопашен бой. Трябва само да се сдобиеш с нож и поне ще имаш някакъв шанс. Ако на мен ми скочи някой, мъртва съм! — Усещам, че се ядосвам и повишавам глас.

— Но това няма да стане! Ти ще живееш сред клоните на някое дърво, ще се храниш със сурови катерици и ще избиваш другите със стрели, един по един. Знаеш ли какво ми каза майка ми, когато дойде да се сбогува с мен: сякаш за да ме ободри, тя каза, че може би Окръг 12 най-сетне ще има победител. После осъзнах, че имаше предвид не мен, а теб! — избухва Пийта.

— О, точно теб е имала предвид — отвръщам аз и махам пренебрежително с ръка.

— Думите й бяха: „Тя умее да оцелява.“ Тя — допълва Пийта.

Онемявам от изненада. Наистина ли майка му е казала това за мен? Наистина ли ме е оценила по-високо от сина си? Виждам болката в очите на Пийта и разбирам, че не лъже.

Внезапно се озовавам зад хлебарницата и усещам как леденостуденият дъжд се стича по гърба ми, усещам празнотата в стомаха си. Когато проговарям, гласът ми звучи като на единайсетгодишно момиче:

— Но само защото някой ми помогна.

Очите на Пийта бързо се стрелват надолу към кифлата в ръцете ми и знам, че той също си спомня онзи ден. Но той само свива рамене:

— Всички ще ти помагат на арената. Ще се надпреварват кой да ти стане спонсор.

— Не повече от теб — казвам.

Пийта вдига вежди и се обръща към Хеймич.

— Тя няма представа как въздейства на хората. — Той прокарва нокът по дървената повърхност на масата, като отказва да ме погледне.

Какво, за бога, иска да каже? Че всички ще ми помагат? Когато умирахме от глад, не ми помогна никой! Никой освен Пийта. След като вече имах нещо, което да предложа в замяна, нещата се промениха. Бива ме да се пазаря. Всъщност дали наистина ме бива? С какво умея да въздействам? С това, че съм слаба и бедна? Да не намеква, че хората търгуват с мен от съжаление? Опитвам се да преценя дали е вярно. Може би някои търговци са малко по-щедри при сделките, но винаги съм го отдавала на старото им приятелство с баща ми. Освен това, моят дивеч е първокласен. Никой не ме е съжалявал!

Гледам сърдито кифлата и съм сигурна, че искаше да ме обиди.

След около минута подобна размяна на реплики Хеймич казва:

— Е, хубаво. Тъй, тъй, тъй. Катнис, няма гаранция, че на арената ще има лъкове и стрели, но като се срещнеш насаме с гейм-мейкърите, им покажи какво можеш да правиш. Дотогава стой надалеч от лъкове. Умееш ли да залагаш капани?

— Знам няколко основни вида примки — промърморвам.

— Това може да се окаже важно по отношение на храната — казва Хеймич. — И, Пийта, тя е права: никога не подценявай силата, когато си на арената. Много често предимството на един играч зависи от физическата сила. В Тренировъчния център сигурно ще има тежести, но не разкривай пред останалите трибути колко можеш да вдигнеш. Планът е един и същ за двама ви. Посещавайте груповите тренировки. Използвайте времето, за да научите нещо, което не знаете. Хвърляйте копие. Научете се да си служите с боздуган. И как да правите добри възли. Най-силните си умения запазете за индивидуалните тренировки. Разбрахме ли се? — пита Хеймич.

Двамата с Пийта кимваме.

— И накрая, още нещо. Пред хората искам да сте един до друг във всеки миг — казва Хеймич. И двамата се готвим да възразим, но Хеймич стоварва ръка върху масата: — Всеки миг! Това не подлежи на обсъждане! Нали се съгласихте да правите каквото ви казвам? Ще бъдете заедно, ще се държите приятелски помежду си. Сега изчезвайте. В десет имате среща с Ефи при асансьора за тренировките.

Прехапвам устни и тръгвам с важен вид към стаята си, като нарочно затръшвам вратата така, че Пийта да чуе. Сядам на леглото, изпълнена с омраза към Хеймич, изпълнена с омраза към Пийта и с омраза към себе си, задето споменах онзи отдавнашен ден под дъжда.

Каква шега само! Двамата с Пийта през цялото време да се преструваме, че сме приятели! Да хвалим взаимно силните си страни, да настояваме другият да признае способностите си. Защото, всъщност, в някакъв момент ще трябва да сложим край на преструвките и да приемем, че сме върли противници. Което щях да съм готова да направя веднага, ако не беше глупавото нареждане на Хеймич да не се разделяме по време на тренировките. Предполагам, че грешката е моя, защото му казах, че не е нужно да ни обучава отделно. Но това не означава, че искам да правя всичко заедно с Пийта. Който, между другото, явно също няма желание да си партнира с мен.

Чувам в главата си гласа на Пийта: Тя няма представа как въздейства на хората. Очевидно казано с намерението да ме унижи. Нали така? Една мъничка частица от мен обаче се пита дали това не беше комплимент. Дали не искаше да каже, че притежавам някаква привлекателност. Странно, колко внимателно ме е наблюдавал. Например колко неща е забелязал за ловните ми занимания. А и аз очевидно също не съм била толкова сляпа по отношение на него, колкото си въобразявах. Брашното. Борбата. И аз бях следила отблизо момчето с хляба.

Почти десет часът е. Измивам си зъбите и отново приглаждам косата си назад. Гневът временно е разсеял тревогите ми около предстоящата среща с останалите трибути, но сега усещам как нервното нетърпение се надига отново. Улавям се, че когато идва време за срещата с Ефи и Пийта пред асансьора, вече си гриза ноктите. Спирам веднага.

Залите за тренировка се намират в подземието на нашата сграда. С тези асансьори пътуването трае по-малко от минута. Отваряме вратата и влизаме в огромен гимнастически салон, пълен с най-различни оръжия и участъци за състезания с препятствия. Макар че още няма и десет часът, ние пристигаме последни. Останалите трибути са се събрали в плътен кръг. Всеки носи на ризата си квадрат с номера на своя окръг. Докато някой закрепва на гърба ми номер 12, бързо ги преценявам с поглед. Двамата с Пийта сме единствената двойка, която е облечена еднакво.

Щом се включваме в кръга, главният инструктор, висока жена с атлетично телосложение на име Атала, се приближава и започва да обяснява тренировъчния план. Експертите по различните умения се намират в определените пунктове. Можем свободно да преминаваме от един пункт към друг според предпочитанията си и според инструкциите на нашия ментор. В някои пунктове се изучават умения за оцеляване, в други — бойни техники. Забранено ни е да се впускаме в каквито и да е бойни упражнения с друг трибут. На разположение има асистенти, ако искаме да се упражняваме с партньор.

Когато Атала започва да чете списъка с пунктовете за обучение в различните умения, не мога да се сдържа и бързо обхождам с поглед останалите трибути. За пръв път са ни събрали заедно, един срещу друг, в обикновени дрехи. Сърцето ми се свива. Почти всички момчета и поне половината момичета са по-едри от мен, макар че много от трибутите никога не са се хранили както трябва. Личи си по костите, по кожата, по празния поглед в очите им. Може и да съм по-дребна по природа, но като цяло изобретателността на моето семейство ми е дала предимства. Ходя изправена и макар да съм кльощава, съм издръжлива и силна. Месото и растенията от гората, в съчетание с усилията, които бяха нужни за набавянето им, са допринесли да имам по-здраво тяло, отколкото повечето присъстващи.

Изключение правят децата от по-заможните окръзи, доброволците, онези, които цял живот са били хранени и обучавани точно за този момент. Трибутите от окръзите 1, 2 и 4 традиционно притежават това излъчване. Обучението на трибутите преди пристигането им в Капитола формално е против правилата, но това се случва всяка година. В Окръг 12 ги наричаме професионални трибути, или просто професионалисти. И по всяка вероятност победителят ще е някой от тях.

Незначителното предимство, с което тръгнах към Тренировъчния център, огнената ми поява снощи, сякаш се изпарява в присъствието на съперниците ми. Останалите трибути ни завиждаха, но не заради нас, а заради изумителните ни стилисти. Сега в погледите, които ни хвърлят професионалистите, виждам единствено презрение. Сигурно всички тежат между двайсет и пет до петдесет килограма повече от мен. Излъчват надменност и жестокост. Когато Атала ни освобождава, се насочват право към най-смъртоносно изглеждащите оръжия в гимнастическия салон и умело си служат с тях.

Тъкмо си мисля какъв късмет имам, че умея да бягам бързо, когато Пийта ме побутва по ръката и аз подскачам. Той все още е до мен, според указанията на Хеймич. Изражението му е сериозно:

— Откъде искаш да започнем?

Обръщам се и поглеждам към професионалните трибути, които се перчат, явно за да сплашат останалите и да завладеят положението. После — към останалите: недохранените, неумелите, които колебливо вземат първите си уроци как да си служат с нож или брадва.

— Сигурно не е лошо да завържем някой и друг възел — казвам.

— Дадено — казва Пийта. Прекосяваме помещението и отиваме до един празен пункт, където инструкторът очевидно е доволен да се сдобие с ученици. Човек остава с чувството, че урокът по връзване на възли не е най-оживеното място в обучението за Игрите на глада. Когато инструкторът осъзнава, че разбирам едно-друго от примки, той ни показва прост, отличен капан, който би оставил своята човешка жертва да виси от някое дърво, закачена на единия си крак. Съсредоточаваме се върху това конкретно умение в продължение на час, докато и двамата го овладяваме. После се прехвърляме на маскировката. Пийта явно истински се наслаждава на обучението в този пункт, като покрива спираловидно светлата си кожа с комбинация от кал, глина и сок от горски плодове, и се замаскира с лиани и листа. Инструкторът, който ръководи упражнението по маскировка, изпада във възторг от работата му.

— Аз правя тортите — признава ми Пийта.

— Тортите ли? — питам. Гледам с изумление как момчето от Окръг 2 запраща копие и от петнайсет метра пронизва сърцето на чучелото, с което се упражнява. — Кои торти?

— Вкъщи. Онези с глазурата, в пекарницата — казва той.

Има предвид онези, които излагат на витрините. Фантастични торти с глазура от изрисувани цветя и разни хубави неща. Те са за рождени дни и за Нова година. Когато сме на площада, Прим винаги ме завлича дотам да им се възхищаваме, макар че никога не можем да си ги позволим. Но в Окръг 12 и без друго има много малко красиви неща, затова никога не й отказвам.

Вглеждам се по-критично в нарисуваното по ръката на Пийта. Редуващите се светли и тъмни шарки напомнят за слънчева светлина, която пада през листата в гората. Питам се откъде ли знае това, тъй като се съмнявам, че някога се е осмелявал да пристъпи оградата. Нима е успял да го научи само от хилавото ябълково дърво в задния двор на къщата им? По някакъв начин всичко дотук — умението му, онези недостъпни торти, похвалата на специалиста по маскировка — ме изпълва с раздразнение.

— Прекрасно е. Само да можеше да глазираш някого до смърт… — казвам.

— Не се дръж толкова надменно. Никога не знаеш какво те чака на арената. Какво ще кажеш, ако тя всъщност се окаже великанска торта… — започва Пийта.

— А какво ще кажеш да продължим — прекъсвам го аз.

И така минават следващите три дни, докато двамата с Пийта мълчаливо се местим от един пункт на друг. Наистина усвояваме някои ценни умения — от палене на огън до мятане на нож и построяване на заслон. Въпреки нареждането на Хеймич да се преструва на посредствен, Пийта се справя отлично в ръкопашен бой, а аз с лекота минавам изпита за ядивните растения. Избягваме обаче стрелбата с лък и вдигането на тежести, тъй като искаме да ги запазим за упражненията при индивидуалното обучение.

Гейм-мейкърите се появиха още на първия ден — двайсетина мъже и жени, облечени с тъмночервени мантии. Те седят на трибуните в гимнастическия салон, като понякога слизат по-близо да ни огледат и си водят бележки, а друг път се хранят на безкрайната трапеза, която им се поднася, и не ни обръщат никакво внимание. Изглежда обаче, че държат под око трибутите от Окръг 12. Няколко пъти вдигам очи и откривам някой с прикован в мен поглед. Освен това, докато се храним, те се съвещават с нашите инструктори. Когато се връщаме, ги виждаме събрани всички заедно.

Закуската и вечерята се сервират на отделните етажи, но на обяд ние, двайсет и четиримата, се храним в една трапезария до гимнастическия салон. Храната е подредена върху колички, разположени из помещението, и всеки си сервира сам. Професионалните трибути предпочитат да се събират в шумна група около една маса, сякаш за да демонстрират превъзходството си и да покажат, че не се боят един от друг и смятат нас, останалите, недостойни за внимание. Повечето от другите трибути седят сами, като изгубени овце. Никой не ни казва и дума. Двамата с Пийта се храним заедно, и тъй като Хеймич продължава досадно да ни напомня за това, се опитваме да поддържаме приятелски разговор, докато се храним.

Да намерим тема за разговор не е лесна работа. Разговорите за вкъщи са болезнени. Разговорите за настоящето — непоносими. Един ден Пийта изпразва панерчето ни с хляб и посочва как са се погрижили да включат видове хляб от всички окръзи, заедно с изискания хляб на Капитола. Първият, с форма на риба, направен с водорасли и със зеленикав цвят, е от Окръг 4. Хлебчето с форма на полумесец, осеяно със семенца, е от Окръг 11. По някакъв начин, макар и направено от същия материал, то изглежда много по-апетитно от грозните дребни сухари, с които обикновено се изхранваме у дома.

— И тъй нататък — казва Пийта, като изсипва хлебчетата обратно в панера.

— Определено знаеш много — казвам.

— Само за хляба — казва той. — Добре, сега се засмей, сякаш съм казал нещо забавно.

Двамата се разсмиваме доста убедително и не обръщаме внимание на втренчените погледи от цялата стая.

— Добре, аз ще гледам непрекъснато да се усмихвам приятно, а ти говори — казва Пийта. Нареждането на Хеймич да се държим приятелски е изтощително и за двама ни. Защото още откакто затръшнах вратата на стаята си, отношенията ни силно охладняха. Но трябва да спазваме заповедта.

— Някога разказвала ли съм ти за онзи път, когато ме подгони една мечка? — питам аз.

— Не, но звучи много интересно — казва Пийта.

Опитвам се да придам на лицето си оживено изражение, докато си припомням събитието — истинска история, в която лекомислено бях оспорила на една черна мечка правата над някакъв пчелен кошер. Пийта се смее и задава въпроси точно когато трябва. Много по-добър е от мен в това.

На втория ден, докато се упражняваме в хвърляне на копие, той ми прошепва:

— Мисля, че ни следят.

Хвърлям копието си — оказва се, че съм доста добра, ако не се налага да хвърлям прекалено надалече — и виждам, че малкото момиче от Окръг 11 е застанало близо зад нас и ни наблюдава. Тя е дванайсетгодишното момиченце, онова, което с ръста и стойката си ми напомни толкова много за Прим. Отблизо изглежда около десетгодишна. Има ясни, тъмни очи и гладка като сатен кафява кожа. Стои повдигната на пръсти с леко разперени ръце, сякаш готова да литне при най-слабия звук. Сравнението с птица е неизбежно.

Докато Пийта хвърля, аз взимам друго копие:

— Мисля, че се казва Ру — казва той тихо.

Прехапвам устна. Това е името на малко жълто цвете, което расте в Ливадата. Ру. Примроуз. Две момиченца, всяко от които тежи трийсет и пет килограма с мокри дрехи.

— Какво можем да направим по въпроса? — питам го аз, по-рязко, отколкото искам.

— Няма какво да направим — отвръща той. — Просто си приказваме.

Сега, когато вече знам, че това дете е тук, е трудно да не му обръщам внимание. Тя се промъква и се присъединява към нас в различни пунктове. Също като мен, тя разбира от растения, катери се с лекота и умее да се прицелва добре. Всеки път улучва мишената с прашка. Но какво е една прашка срещу сто и десет килограмово момче с меч?

Когато пак сме на етажа на Окръг 12 за закуска и вечеря, Хеймич и Ефи ни разпитват най-подробно за всеки миг от деня. Какво сме правили, кой ни е наблюдавал, какво е мнението ни за останалите трибути. Цина и Порша не се мяркат наоколо, тъй че няма кой да внесе нотка на нормалност на масата. Хеймич и Ефи вече не се карат. Вместо това, изглежда, са на едно мнение, решени да ни приведат във форма, засипват ни с безкрайни указания какво трябва и какво не трябва да правим по време на обучението. Пийта е по-търпелив, но на мен започва да ми втръсва и се мръщя.

На втората вечер, когато най-после успяваме да се измъкнем, за да си легнем, Пийта промърморва:

— Някой трябва да вземе на Хеймич едно питие.

Издавам звук, който е нещо средно между сумтене и смях. После се овладявам. Мислите ми вече са твърде объркани от опитите да преценявам кога трябва да се държим като приятели и кога — не. Поне когато излезем на арената, ще знам със сигурност какви са отношенията между нас.

— Недей. Хайде да не се преструваме, когато наоколо няма никой.

— Добре, Катнис — казва уморено той. След това вече разговаряме само пред хората.

На третия ден от обучението започват да ни извикват от обяд за личните ни срещи с гейм-мейкърите. Окръг по окръг, първо момчето, после момичето трибут. Както обикновено, Окръг 12 е последен. Мотаем се и чакаме в трапезарията, тъй като не сме сигурни къде другаде да отидем. Тези, които излизат, повече не се връщат. Стаята започва да се опразва и напрежението поради принудата да се държим дружелюбно, намалява. Когато извикват Ру, вече сме останали сами. Седим мълчаливо, докато идва ред на Пийта. Той се изправя.

— Не забравяй какво каза Хеймич: покажи какво можеш с тежестите. — Думите излизат от устата ми без позволение.

— Благодаря, ще го запомня — казва той. — А ти… стреляй право в целта.

Кимвам. Не знам защо изобщо казах нещо. Но ако загубя, предпочитам да спечели Пийта, а не някой от останалите. По-добре е за нашия окръг, за майка ми и за Прим.

След петнайсетина минути извикват моето име. Приглаждам косата си, изправям рамене и влизам в гимнастическия салон. Веднага разбирам, че съм в беда. Гейм-мейкърите са тук прекалено дълго време. Изгледали са вече двайсет и три демонстрации. Повечето са изпили твърде много вино. Единственото им желание е да се приберат вкъщи.

Не ми остава нищо друго, освен да се придържам към плана. Отивам до пункта за стрелба с лък. О, какви оръжия! От дни ме сърбяха ръцете да се добера до тях! Лъкове, изработени от дърво, пластмаса, метал и материали, които дори не знам как се казват. Украсени с пера стрели, изработени в безупречно еднакви линии. Избирам си един лък, опъвам тетивата и мятам през рамо принадлежащия към него колчан със стрели. Има определен обхват за стрелба, но той е твърде ограничен. Стандартни мишени с кръг в средата и човешки силуети. Отивам до центъра на гимнастическия салон и избирам първата си цел. Чучелото, използвано при упражненията с ножове. Още докато опъвам назад тетивата на лъка, разбирам, че нещо не е наред. Кордата е по-обтегната от онази, с която съм свикнала. Стрелата е по-неподатлива и твърда. Пропускам чучелото с пет сантиметра и изгубвам малкото внимание, което успявах да привлека досега. За миг се чувствам унижена, после се отправям отново към стандартната мишена с кръг в средата. Стрелям отново и отново, докато успявам да почувствам новото оръжие.

Връщам се в средата на гимнастическия салон, заемам първоначалната си позиция и пронизвам чучелото право в сърцето. После прерязвам въжето, на което е окачена боксовата круша, пълна с пясък, тя се разкъсва, пада с трясък на земята и се разпилява. Без да спирам, се премятам през рамо, заставам на едно коляно и запращам стрелата в една от лампите, окачени на тавана на гимнастическия салон. От нея избухва дъжд от искри.

Това е отлична стрелба. Обръщам се към гейм-мейкърите. Неколцина кимат одобрително, но вниманието на повечето е приковано върху печеното прасе, което току-що е поднесено на банкетната трапеза.

Внезапно ме обзема ярост, че докато залагам на карта живота си, те дори не проявяват любезността да ми обърнат внимание. Че съм изместена от едно мъртво прасе. Сърцето ми се разтуптява. Усещам, че лицето ми гори. Без да се замисля, измъквам една стрела от колчана и я изстрелвам право към масата на гейм-мейкърите. Чувам тревожни викове, хората се разбягват. Стрелата пронизва ябълката в устата на прасето и го приковава в стената отзад. Всички ме гледат и не могат да повярват на очите си.

— Благодаря за вниманието — казвам. После се покланям леко и тръгвам право към изхода, без да са ми казали, че съм свободна да си вървя.