Метаданни
Данни
- Серия
- Игрите на глада (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Hunger Games, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Деница Райкова, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 197гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Сюзан Колинс. Игрите на глада
Превод: Деница Райкова
Художник: Тим О’Брайън
Дизайн на корицата: Огнян Илиев
ИК „Екслибрис“, 2009 г.
ISBN: 978-954-8208-63-5
История
- —Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Игрите на глада (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Игрите на глада | |
The Hunger Games | |
Автор | Сюзан Колинс |
---|---|
Първо издание | 2008 г. САЩ |
Издателство | Scholastic Inc. |
Оригинален език | английски |
Жанр | приключенски дистопия фантастика |
Поредица | Игрите на глада |
Следваща | Възпламеняване, Сойка-присмехулка |
Преводач | Деница Райкова |
ISBN | ISBN 978-954-8208-63-5 |
бележки
|
„Игрите на глада“ (на английски: The Hunger Games) е дистопичен фантастичен роман на американската писателка Сюзан Колинс и първата книга от трилогията със същото име.
Сюжет
Главната героиня, шестнадесетгодишната Катнис Евърдийн, живее в постапокалиптичен свят, където правителство, наречено Капитола, има силата да управлява след различни катаклизми. Правителството организира ежегодно телевизионно състезание, наречено „Игрите на глада“, което се излъчва в реално време като реалити, за да напомни на окръзите за бунта, който са вдигнали и е бил потушен, а окръг 13 разрушен напълно. В игрите са принудени да участват момчета и момичета на възраст между 12 и 18 години, от всеки от дванадесетте окръга. Предаването е телевизионна битка, в която може да излезе като победител само един от участниците. Избраните са принудени да се избиват един друг и да участват против волята си, избрани по жребий. В дванадесети окръг се случва по жребий да изберат за участник сестрата на Катнис – Прим. За да предпази сестра си, Катнис се явява като доброволец. Неин партньор е Пийта Меларк. Първоначално единствената цел и на двамата е да оцелеят. Целта на Пийта е да спаси момичето, което обича, а именно Катнис.
По време на игрите Катнис се сприятелява с момичето от окръг 11, което се казва Ру. То спасява Катнис от смърт от хрътоси (поредното оръжие използвано от Капитола, за да потуши бунта) и се грижи за нея, докато тя е в безсъзнание заради отровата на осите. Ру се съюзява с участничката от окръг 12 и заедно решават да разрушат лагера на „съюзените“ участници от окръг 1, 2 и 4, към които се е включил и Пийта. Двете унищожават припасите, като всяка има различна задача. Те се разбират да се осведомяват една друга, че са добре с четиринотна мелодия. За жалост Ру е заловена в мрежа и когато Катнис пристига да я освободи, момичето от окръг 11 бива простреляно от друг участник, по-късно убит от самата Катнис. В последните си мигове Ру моли Катнис да ѝ изпее песен и главната героиня изпълнява желанието ѝ. След като смъртта застига Ру, Катнис събира цветя и ги нарежда около момичето, така сякаш тя плува в море от бели цветя. После вдига ръка и целува три пръста и изпраща безмълвна обич към обитателите на окръг 11, заснета от камера, близо до нея. По-късно се съобщава, че победители могат да станат двама играчи, стига да са от един окръг и Катнис веднага се сеща за Пийта, с когото поддържат любовна история за пред публиката, която е лъжа. Открива го край потока, маскиран като скала. Тя го измива и се опитва да го накара да си намерят убежище, но те едва успяват да изминат 200 метра, защото кракът на Пийта е силно инфектиран. В следващите няколко дни Катнис се грижи за Пийта, но без лекарство той ще умре. За щастие на арената се съобщава, че ще има пиршество при Рога на изобилието и Катнис е готова да отхвърли поканата за „кървата баня“, която се случва всеки път, когато има пиршество при Рога, но после се съобщава, че ще има всичко, от което се нуждае всеки участник от всеки окръг. Катнис знае, че Пийта няма да я пусне заради риска, но тогава менторът им, Хеймич, ѝ изпраща шише със сънотворен сироп. Катнис приспива Пийта и отива при Рога. Момичето от окръг 2, Клоув, я напада и за малко да я убие като я удря с камък по главата и ѝ образува рана, но тогава се появява Треш, момчето от окръг 11, и помага на Катнис, защото разбира, че тя е била съюзница с Ру. Катнис, кървейки, се домъква до убежището си и със сетни сили бие венозно лекарството на Пийта, след което припада. След няколко дни, когато се свестява, тя открива Пийта да се грижи за нея. Той ѝ съобщава, че последните останали трибути са Треш, Катон, Фоксфейс и те двамата. Няколко дни по-късно Катон убива Треш и остават четирима трибути. Катнис и Пийта отиват на лов и тогава Пийта по случайност набира отровни боровинки, от които Фоксфейс краде и умира. Остават трима трибути и битката е ужасяваща, но накрая Катон умира. Тогава се съобщава, че по-рано нанесеното правило, че може двама трибути да оцелеят, се отменя. Но тогава Катнис се противопоставя, като разделя по шепа отровни боровинки за Пийта и нея. Двамата остават победители и поддържат пикантната лъжа на „двамата влюбени“, която по-късно се превръща в истина.
През 2012 г. романът „Игрите на глада“ е екранизиран в много успешния едноименен филм на режисьора Гери Рос с участието на Дженифър Лорънс, Джош Хътчърсън, Стенли Тучи и Лиъм Хемсуърт.
5
Хра-а-с-с! Стискам зъби, докато Вения, жена с боядисана в бледосиньо коса и златни татуировки над веждите, с рязко движение отлепва лентата от крака ми и изскубва космите с нея.
— Съжалявам — пискливо казва тя със смешния си, типичен за Капитола акцент. — Просто си доста космата!
Защо тези хора говорят толкова пискливо? Защо челюстите им почти не се разтварят, когато говорят? Защо в края на всяко изречение повишават тон, сякаш задават въпрос? Отделни гласни, изядени думи и винаги съскане на буквата „с“… нищо чудно, че е невъзможно да не им се подиграваш.
Вения прави нещо, което би трябвало да е съчувствена физиономия:
— Не се тревожи, свършваме. Това е последното. Готова ли си?
Хващам се здраво за масата, на която съм седнала, и кимвам. Болезнено дръпване и последните косми по крака ми са изкоренени.
Намирам се в Центъра за преобразяване вече повече от три часа, а още не съм се запознала със стилиста си. Явно той не желае да ме вижда, преди Вения и останалите членове от моя подготвителен екип да се справят с някои очевидни проблеми. Това включваше изстъргване на тялото ми с грапава пемза, която отстрани не само мръсотията, но и поне три пласта кожа, оформяне на ноктите ми така, че да се еднакви, и, преди всичко, пълно обезкосмяване. Космите са отстранени от краката, ръцете, тялото, подмишниците и отчасти от веждите ми, и сега приличам на оскубана птица, готова за печене. Не ми е приятно. Кожата ми е възпалена, щипе и е много чувствителна на допир. Но спазвам своята част от споразумението си с Хеймич и от устните ми не се отронва нито звук.
— Справяш се много добре — казва някакъв тип на име Флавий. Разтърсва оранжевите си, накъдрени на масури коси и полага нов пласт пурпурно червило върху устните си. — Тук от всичко най-много мразим някой да хленчи. Намажете я!
Вения и Октавия, закръглена жена, чието тяло е изцяло боядисано в блед граховозелен оттенък, ме натриват с лосион, който отначало щипе, но след това успокоява възпалената ми кожа. После ме смъкват от масата, свалят тънкия халат, който ту ме карат да обличам, ту да събличам. Стоя там, напълно гола, докато тримата кръжат около мен и размахват пинцети, за да отстранят и последните косъмчета. Би трябвало да се чувствам неудобно, но те дотолкова не приличат на хора, че не изпитвам особено смущение — все едно, че три странно оцветени птици кълват около краката ми.
Тримата отстъпват назад и се възхищават на работата си.
— Отлично! Сега почти приличаш на човешко същество! — обявява Флавий и всички се разсмиват.
Насила разтягам устни в усмивка, за да покажа колко съм признателна.
— Благодаря ви — казвам със сладък гласец. — В Окръг 12 нямаме много поводи да изглеждаме добре.
Това напълно ги спечелва.
— Разбира се, че нямате, бедното ми създание! — възкликва Октавия и сключва ръце, за да покаже колко й е мъчно за мен.
— Но не се тревожи — казва Вения. — Когато Цина приключи с теб, ще бъдеш абсолютно великолепна.
— Обещаваме! Знаеш ли, сега, след като се отървахме от всичките тези косми и мръсотия, изобщо не изглеждаш ужасно! — казва окуражаващо Флавий. — Да повикаме Цина!
Те се изстрелват от стаята. Трудно ми е да мразя подготвителния си екип. Те са такива пълни идиоти. И въпреки това, по някакъв странен начин, знам, че искрено се опитват да ми помогнат.
Поглеждам студените бели стени и пода, но устоявам на подтика да си поискам обратно халата. Но този Цина, моят стилист, със сигурност ще ме накара да го сваля веднага. Вместо това опипвам с ръце прическата си — единственото място от цялото ми тяло, което на подготвителния екип бе наредено да не докосва. Пръстите ми галят гладките като коприна плитки, които майка ми така старателно сплете. Майка ми. Оставих синята й рокля и обувките на пода на вагона, без дори и през ум да ми мине да ги прибера, да се опитам да задържа една частица от нея, от къщи. Сега ми се иска да го бях направила.
Вратата се отваря и влиза млад мъж, който трябва да е Цина. Изненадана съм от нормалния му вид. Повечето стилисти, които интервюират по телевизията, са с толкова силно боядисани коси, толкова омацани с грим и така променени с помощта на пластични операции, че са гротескни. Но късо подстриганата коса на Цина, изглежда, е в естествения си кафяв цвят. Облечен е със семпла черна риза и панталони. Единственият компромис е умело положената линия под очите в метално златно. Подчертава златистите петънца в зелените му очи. И въпреки отвращението ми към Капитола и противната му мода не мога да не призная, че изглежда много привлекателен.
— Здравей, Катнис. Аз съм Цина, твоят стилист — казва той с тих глас, в който някак липсват типичните за Капитола превзети нотки.
— Здравей — осмелявам се да изрека предпазливо.
— Дай ми само минутка, може ли? — пита той. Обикаля около голото ми тяло, без да ме докосва, но обхваща с поглед всеки сантиметър. Устоявам на импулса да скръстя ръце на гърдите си. — Кой ти направи косата?
— Майка ми — казвам.
— Красиво е. Всъщност класическо. И в почти съвършено равновесие с профила ти. Тя има много сръчни пръсти — казва той.
Очаквах някой напорист, по-възрастен човек, който отчаяно се опитва да изглежда млад, някой, който ме възприема като парче месо, което трябва да бъде подготвено за поднасяне. Цина не отговаря на нито едно от тези очаквания.
— Нов си, нали? Май не съм те виждала преди — казвам аз. Повечето стилисти са познати фигури, постоянни величини във вечно променящата се група от трибути. Някои съм гледала в екипите, откакто се помня.
— Да, това е първата ми година в Игрите — казва Цина.
— И затова са ти дали Окръг 12 — казвам. В крайна сметка новодошлите винаги ги пращат при нас, най-нежелания окръг.
— Аз поисках да ми дадат Окръг 12 — казва той без повече обяснения. — Защо не си сложиш халата, и ще си поговорим.
Нахлузвам халата си, тръгвам след Цина и отиваме в другата стая. Две червени кушетки са поставени една срещу друга, разделени от ниска маса. Три от стените са бели, без нищо по тях, четвъртата е изцяло стъклена и служи като прозорец към града. По светлината разбирам, че трябва да е около обед, макар че сега небето е притъмняло. Цина ме кани да седна на една кушетка и се настанява срещу мен. Натиска копче отстрани на масата. Плотът се разделя и отдолу се издига втори плот, върху който е сервиран обедът ни. Пиле с парчета портокал, залети със сметанов сос, положени върху канапе от перлено бели зърна, дребни зелени грахчета и лукчета, хлебчета с форма на цветя, а за десерт — пудинг с цвят на пчелен мед.
Опитвам се да си представа как мога да „сглобя“ това ядене у дома. Пилетата са прекалено скъпи, но и една дива пуйка може да ми свърши работа. Ще трябва да застрелям втора пуйка, която да разменя за портокал. Козето мляко ще трябва да замести сметаната. Можем да отглеждаме грах в градината. Ще набера див лук в гората. Не разпознавам какво е зърното: при приготвянето на нашата дажба от зърно, която получаваме срещу тесерите, се получава отблъскваща кафява каша. Изисканите хлебчета ще означават друга замяна с хлебаря, може би за две-три катерици. Колкото до пудинга, дори не се сещам какво има в него. Само за този пудинг ще се наложи да ходя на лов и да събирам растения дни наред, и дори тогава едва ли би могъл да се мери с версията на Капитола.
Какво ли трябва да е, питам се, да живееш в свят, в който храната се появява с натискането на едно копче? Как ли щях да прекарвам часовете, които сега посвещавам да търся храна из гората, ако можех да я получа толкова лесно? Какво правят те по цял ден, тези хора в Капитола, освен да разкрасяват телата си и да чакат пристигането на нова група трибути, които идват да умрат за тяхно развлечение?
Вдигам поглед и установявам, че Цина е вперил очи в мен.
— Колко ли жалки ти изглеждаме — казва той.
Дали е видял това върху лицето ми, или някак е прочел мислите ми? Все едно, прав е. Цялата им проклета пасмина е жалка.
— Няма значение — казва Цина. — И така, Катнис, относно костюма ти за церемониите по откриването. Моята сътрудничка, Порша, е стилист на твоя сътрибут, Пийта. И за момента намерението ни е да ви облечем във взаимно допълващи се костюми — казва Цина. — Както знаеш, по обичай наблягаме върху най-отличителната черта на всеки окръг.
Идеята е, че за церемониите по откриването трябва да си облечен в нещо, което показва какво е главното препитание в твоя окръг. Окръг 11 — земеделие. Окръг 4 — риболов. Окръг 3 — фабрики. Това означава, че тъй като идваме от Окръг 12, двамата с Пийта ще бъдем в някакво облекло, типично за работниците във въглищните мини. Тъй като торбестите миньорски работни гащеризони не са особено подходящи за случая, в крайна сметка нашите трибути обикновено се оказват облечени в оскъдни екипи и каски с лампи, каквито носят миньорите. Една година бяха чисто голи, покрити с черна пудра, която символизираше въглищен прах. Винаги е ужасно и не помага с нищо да спечелим благоволението на тълпата. Подготвям се за най-лошото.
— Значи ще бъда в облекло на работник от въглищните мини? — питам, с надеждата, че няма да е нещо неприлично.
— Не съвсем. Виждаш ли, Порша и аз смятаме, че тази история с миньорите е използвана твърде много. Никой няма да те запомни в това облекло. А ние и двамата смятаме за своя задача да направим трибутите от Окръг 12 незабравими — казва Цина.
Със сигурност ще съм гола, мисля си аз.
— Затова, вместо да се съсредоточаваме върху самата работа във въглищните мини, ще се съсредоточим върху въглищата — казва Цина.
Гола и покрита с черен прах, допълвам наум.
— А какво правим с въглищата? Горим ги — казва Цина. — Не се страхуваш от огън, нали, Катнис? — Той вижда изражението ми и се ухилва.
Няколко часа по-късно съм облечена в нещо, което ще бъде или най-сензационният, или най-смъртоносният костюм в церемониите по откриването. Нося обикновено цяло черно трико с ръкави и крачоли, което ме покрива от глезените до врата. Обута съм в лъскави кожени ботуши с връзки, които стигат до коленете ми. Но всъщност пърхащата пелерина, направена от нишки в оранжево, жълто и червено, и украшението за глава в тон с нея, са най-важните части от костюма. Цина възнамерява да ги подпали точно преди нашата колесница да потегли по улиците.
— Това, разбира се, не е истински пламък, само малко изкуствен огън, който измислихме заедно с Порша. Няма никаква опасност — казва той. Аз обаче не съм убедена, че няма да съм напълно изпечена като на барбекю, преди още да стигнем до центъра на града.
По лицето ми почти няма грим, само някои места са подчертани. Сресаха косата ми и след това я сплетоха в спускаща се по гърба ми плитка, както обикновено я нося.
— Искам публиката да те разпознава, когато си на арената — казва замечтано Цина. — Катнис, момичето, което гореше.
Минава ми през ума, че зад спокойното и нормално държание на Цина се крие безумец.
Въпреки тазсутрешното прозрение за характера на Пийта, всъщност изпитвам облекчение, когато го виждам облечен в подобен костюм. Той би трябвало да разбира от огън, след като е син на хлебар и тъй нататък. Придружават го неговата стилистка Порша и екипът й, и всички са напълно замаяни от вълнение при мисълта каква сензация ще предизвикаме. Всички освен Цина. Той просто изглежда малко уморен, докато приема поздравления.
Набързо ни отвеждат до най-долното ниво на Центъра за преобразяване, който всъщност прилича на огромна конюшня. Церемониите по откриването ще започнат всеки момент. Всички двойки трибути ще бъдат в колесници, теглени от впрягове с по четири коня. Нашите са черни като въглен. Животните са толкова добре обучени, че дори не е нужно някой да им дърпа юздите, за да ги насочва. Цина и Порша ни дават знак да се качим в нашата колесница, грижливо нагласяват позите ни и оправят диплите на пелерините ни, преди да се отдалечат, за да се консултират помежду си.
— Какво мислиш? — прошепвам на Пийта. — За огъня?
— Ще ти смъкна пелерината, ако ти смъкнеш моята — казва той през стиснати зъби.
— Разбрахме се — казвам. Може би, ако успеем да ги смъкнем достатъчно бързо, ще избегнем най-тежките изгаряния. Въпреки това е лошо. Ще ни хвърлят на арената, независимо в какво състояние сме. — Знам, че обещахме на Хеймич да правим точно каквото ни кажат, но не мисля, че е погледнал на нещата от този ъгъл.
— Къде е Хеймич, между другото? Нали би трябвало да ни предпазва от подобни неща? — оглежда се Пийта.
— С всичкия този алкохол в кръвта, вероятно не е за препоръчване да се навърта около открит огън — отговарям аз.
Изведнъж и двамата се разсмиваме. Сигурно сме толкова нервни заради Игрите и, най-вече, толкова вцепенени от мисълта да се превърнем в човешки факли, че се държим като ненормални.
Започва встъпителната музика. Разнася се из целия Капитол. Масивните врати се отварят с плъзгане и разкриват улици, от двете страни на които са се струпали тълпи. Пътуването продължава двайсетина минути и приключва на кръглия градски площад, където ни посрещат, пускат химна и ни отвеждат в Тренировъчния център — той ще бъде наш дом/затвор до началото на Игрите.
Трибутите от Окръг 1 пътуват в колесница, теглена от снежнобели коне. Изглеждат толкова красиви, напръскани със сребрист спрей, в изискани туники, по които проблясват скъпоценни камъни. Окръг 1 изработва луксозни предмети за Капитола. Чува се ревът на тълпата. Те винаги са фаворити.
Окръг 2 се готви да ги последва. Мигове след това приближаваме вратата и виждам, че небето е облачно и започва да притъмнява. Трибутите от Окръг 11 вече тръгват, когато Цина се появява със запалена факла.
— Наш ред е — казва той, и преди да можем да реагираме, подпалва пелерините ни. Ахвам в очакване на горещината, но изпитвам само леко гъделичкащо усещане. Цина се качва пред нас и подпалва украшенията на главите ни. Изпуска въздишка на облекчение. — Действа. — После протяга ръка и леко повдига брадичката ми. — Помнете, с високо изправени глави. Усмивки. Ще ви харесат!
Цина скача от колесницата и го осенява една последна идея. Изкрещява ни нещо, но музиката удавя думите му. Той изкрещява отново и прави някакъв жест.
— Какво казва? — обръщам се към Пийта. За пръв път го поглеждам и осъзнавам, че, обгърнат от фалшивите пламъци, той е ослепителен. А сигурно и аз.
— Мисля, че каза да се хванем за ръце — отговаря Пийта. Сграбчва дясната ми ръка в своята лява, и поглеждаме към Цина за потвърждение. Цина кимва, вдига окуражително палци и това е последното нещо, което виждам, преди да влезем в града.
Първоначалната тревога на тълпата при появата ни бързо се сменя с аплодисменти и викове: „Окръг 12!“ Всички са обърнали глави към нас и вече не обръщат внимание на предните три колесници. Отначало съм вцепенена, но след това зървам образите ни върху голям телевизионен екран и не мога да повярвам колко зашеметяващо изглеждаме. В сгъстяващия се здрач светлината на пламъците озарява лицата ни. Зад нас сякаш остава огнена следа от развяващите се пелерини. Цина беше прав за минималното количество грим: и двамата изглеждаме по-привлекателни, но напълно разпознаваеми.
Помнете: високо изправени глави. Усмивки. Ще ви харесат! — чувам в ума си гласа на Цина. Повдигам брадичка малко по-високо, слагам най-пленителната си усмивка и махам със свободната си ръка. Сега се радвам, че мога да се хвана за Пийта, за да запазя равновесие: той е толкова спокоен, твърд като скала. Изпълвам се с увереност и пращам няколко въздушни целувки на тълпата. Жителите на Капитола полудяват, обсипват ни с дъжд от цветя, крещят имената ни, малките ни имена, които са си направили труда да намерят в програмата.
Гръмката музика, аплодисментите, възхищението проникват в кръвта ми и не мога да потисна вълнението си. Цина ми е дал голямо предимство. Никой няма да ме забрави — нито вида ми, нито името ми. Катнис. Момичето, което гореше.
За пръв път усещам как в мен се пробужда искрица надежда. Със сигурност ще се намери някой спонсор, готов да ме подкрепи! И с малко допълнителна помощ, малко храна и подходящо оръжие, защо да мисля, че нямам шанс в Игрите?
Някой ми хвърля червена роза. Улавям я, поднасям я изящно към носа си и пращам в отговор въздушна целувка в посока на онзи, който я е изпратил. Сто ръце се вдигат да уловят целувката ми, сякаш е нещо реално и осезаемо.
— Катнис! Катнис! — чувам как викат името ми от всички страни. Всеки иска целувки от мен.
Едва след като влизаме на Кръглия площад, си давам сметка, че сигурно напълно съм прекъснала кръвообращението в ръката на Пийта — толкова здраво я стискам. Свеждам поглед към преплетените ни пръсти, докато разхлабвам хватката си, но той отново ме сграбчва.
— Не, не ме пускай — казва той. В сините му очи се отразява потрепващата светлина на огъня. — Моля те. Ако ме пуснеш, ще падна.
— Добре — казвам. И така, продължавам да го държа, но не мога да не се почувствам малко странно от начина, по който Цина ни е свързал. Не е особено честно да ни представи като отбор, а след това да ни заключи на арената, за да се избием взаимно.
Дванайсетте колесници изпълват затвореното пространство на Кръглия площад. По сградите около площада, всички прозорци са запълнени с най-изтъкнатите граждани на Капитола. Конете отвеждат колесницата ни право пред резиденцията на президента Сноу, където спираме. Музиката драматично секва.
Президентът, дребен, слаб мъж с бяла като хартия коса, отправя официалното приветствие от балкона над нас. Традиция е по време на речта камерите да се насочват от време на време към лицата на трибутите. На екрана обаче виждам, че получаваме много повече от полагащото ни се ефирно време. Колкото по-тъмно става, толкова по-трудно е да откъснеш очи от нашето проблясване. Докато звучи националният химн, те наистина се стараят да покажат набързо всяка двойка трибути, но камерата се задържа върху колесницата на Окръг 12, докато тя прави една последна тържествена обиколка на площада и изчезва в Тренировъчния център.
Вратите едва са се затворили зад гърба ни, когато ни заобикалят подготвителните екипи и бръщолевят похвали, но не им се разбира почти нищо. Оглеждам се крадешком и забелязвам, че останалите трибути ни стрелкат с гадни погледи, което потвърждава подозренията ми: буквално сме затъмнили всички тях с блясъка си. После се появяват Цина и Порша, помагат ни да слезем от колесницата, внимателно свалят пламтящите пелерини и украшенията от главите ни. Порша ги гаси с някакъв спрей от флакон.
Осъзнавам, че все още съм залепена за Пийта, и заставям скованите си пръсти да се разтворят. И двамата разтриваме ръцете си.
— Благодаря, че не ме пусна. Малко се бях поразтреперил там — казва Пийта.
— Не си личеше. Сигурна съм, че никой не е забелязал.
— Аз пък съм сигурен, че не са забелязали нищо друго, освен теб. Би трябвало по-често да носиш пламъци — казва той. — Отиват ти. — А след това ми отправя леко свенлива усмивка, която изглежда така истински мила, че в тялото ми нахлува неочаквана топлина.
В главата ми отеква предупредителна камбанка: Не бъди такава глупачка. Пийта планира как да те убие. Заблуждава те, за да те превърне в лесна плячка. Колкото по-приятелски се държи, толкова по-опасен става.
Но тъй като тази игра е за двама, аз се повдигам на пръсти и го целувам по бузата. Точно върху синината.