Сюзан Колинс
Игрите на глада (25)

25

Мутове. Няма съмнение. Точно такива виждам за пръв път, но не са животни, създадени от природата. Приличат на огромни вълци, но кой вълк може да се изправи и да ходи без никакво усилие на задните си крака? Кой вълк маха с лапа — така, сякаш е китка — на останалите от глутницата? Забелязвам това отдалече. Сигурна съм, че отблизо ще видя и по-страшни неща.

Катон се е устремил право към Рога на изобилието и без колебание тръгвам след него. Щом той го смята за най-безопасното място, коя съм аз, че да споря? Освен това, дори и да успея да стигна до дърветата, Пийта не би могъл да изпревари зверовете с този крак — Пийта! Докосвам с ръце завитата метална опашка на Рога и в същия момент се сещам, че съм част от отбор. Той е на петнайсетина метра зад мен и с всички сили куца напред, но мутовете бързо го настигнат. Изпращам стрелата си към глутницата и един пада, но след него идват други, които заемат мястото му.

Пийта ми маха с ръка да се изкатеря по рога:

— Върви, Катнис! Върви!

Има право. На земята не мога да защитя никого от двама ни. Започвам да се катеря с ръце и крака по Рога на изобилието. Той е от чисто злато, а повърхността е набраздена така, че да прилича на плетените рогове, в които събираме реколтата. Тук-там има малки ръбове и вдлъбнатини, за които можеш да се хванеш. Но след цял ден под яркото слънце на арената металът толкова се е нагорещил, че по ръцете ми излизат мехури.

Катон лежи на върха на рога, три метра над земята, мъчи се да си поеме дъх и наднича надолу. Сега е шансът ми да го довърша. Спирам по средата на пътя, поставям в лъка нова стрела, но точно когато се каня да я пусна, чувам виковете на Пийта. Поглеждам надолу и виждам, че е успял да се добере до рога, а мутовете са по петите му.

— Качвай се! — изкрещявам. Пийта тръгва нагоре: пречи му обаче не само раненият крак, но и ножът в ръката му. Изпращам стрелата право в гърлото на първия мут, който поставя лапи върху метала. Звярът умира и в предсмъртната си агония ранява няколко други. В този момент виждам хубаво ноктите му. Десетсантиметрови и остри като бръснач.

Пийта вече е под мен, сграбчвам ръката му и го издърпвам при себе си. После се сещам, че Катон чака на върха и рязко се обръщам, но той се гърчи в конвулсии и очевидно умът му е зает повече с мутовете, отколкото с нас. Казва нещо, но не разбирам какво, защото кашля и го заглушават хриптенето и ръмженето на мутовете.

— Какво каза? — извиквам аз.

— Каза: „Могат ли да се изкатерят?“ — отговаря Пийта и така насочва вниманието ми пак надолу.

Мутовете започват да се събират. Когато вече са на едно място, те се изправят на задните си крака, което им придава зловеща прилика с хора. Козината им е гъста: на някои е права и лъскава, на други — къдрава, а цветът им варира — едни са катранено черни, други — направо руси. В тях има и нещо друго, от което косата ми настръхва, но не мога да определя точно какво.

Те допират муцуни до рога, душат и ближат метала, драскат с лапи по повърхността, а после си разменят пронизителни, подобни на лай, звуци. Сигурно по този начин общуват помежду си, защото глутницата се отдръпва назад, сякаш за да направи място на някого. Тогава един от тях, доста едър мут с гладка като коприна вълниста руса козина изведнъж се засилва и скача върху рога. Задните му крака трябва да са невероятно силни, защото се приземява само на три метра под нас, с оголени в озъбена усмивка розови устни. За миг остава да виси там и в този един миг осъзнавам какво друго ме е разтревожило във вида на мутовете. Зелените очи, които ме гледат заплашително, не приличат на кучешки, нито на вълчи. Те са безспорно човешки. Едва съм направила това разкритие, когато забелязвам нашийника, на който със скъпоценни камъни е гравиран номер 1, и прозирам ужасната истина. Русата коса, зелените очи, номерът… това е Глимър.

От устните ми се откъсва писък и едва не изпускам лъка. До този момент не бързах да стрелям, защото съзнавам, че запасът ми от стрели намалява. Чаках да видя дали зверовете наистина могат да се катерят. Но сега, макар че мутът започва да се плъзга надолу, без да може да намери опора върху метала, макар че чувам как хищните нокти стържат като пирони по дъска, стрелям в гърлото му. Тялото му трепва и се строполява на земята с глухо тупване.

— Катнис! — Усещам как Пийта ме стиска за ръката.

— Това е тя! — изричам с мъка.

— Коя? — казва Пийта.

Започвам да оглеждам глутницата, като отбелязвам разликите в ръста и цвета им. Дребният мутант с червена козина и кехлибарени очи… Фоксфейс! По-нататък виждам пепеливо русата коса и лешниковите очи на момчето от Окръг 9, което умря, докато се борехме за раницата! И най-ужасното от всичко — най-дребният мутант, с тъмна лъскава коса, огромни кафяви очи и нашийник, изплетен от слама, на който пише 11. С оголени в омраза зъби. Ру…

— Какво има, Катнис? — Пийта разтърсва рамото ми.

— Това са те. Това са те, всичките. Останалите. Ру и Фоксфейс и… всички други трибути — изричам задавено.

Чувам как Пийта ахва, когато ги разпознава.

— Какво са им направили? Нали не мислиш… възможно ли е това да са истинските им очи?

Очите им са най-малката ми тревога. Ами мозъците им? Дали са заложили в тях някои от спомените на истинските трибути? Дали са програмирани да изпитват особена омраза към лицата ни, защото сме оцелели, а те са били така безсърдечно убити? А онези, които самите ние убихме… дали смятат, че отмъщават за смъртта си?

Преди да успея да изрека това, мутовете отново се впускат в атака. Разделили са се на две групи от двете страни на рога и като се повдигат на мощните си задни крайници, се мъчат да ни достигнат. Чифт челюсти се сключват със звънтящ звук само на сантиметри от ръката ми, а после чувам как Пийта крещи, усещам как някой го дърпа надолу, усещам как се свличам под тежестта му и тази на мута под него. Ако не се беше вкопчил в ръката ми, щеше вече да е на земята, но се налага да събера всички сили, за да задържа и двама ни върху извитата задна част на рога. А прииждат още трибути.

— Убий го, Пийта! Убий го! — крещя аз и макар да виждам ясно какво става, знам, че трябва да е намушкал съществото, защото дърпането отслабва. Успявам да го изтегля обратно върху Рога и започвам да пълзя към най-горния край, където ни очаква по-малката от двете злини.

Катон все още лежи, но дишането му става по-равномерно и знам, че скоро ще се съвземе достатъчно, за да се насочи към нас и да ни блъсне долу, където ще намерим смъртта си. Опъвам лъка си, но в крайна сметка стрелата улучва един мут, който може да е единствено Треш. Кой друг може да скача толкова високо? За миг изпитвам облекчение, защото накрая трябва да сме се справили с мутовете, и точно се обръщам назад, за да застана лице в лице с Катон, когато нещо издърпва рязко Пийта и той вече не е до мен. Сигурна съм, че глутницата го е нападнала, докато кръвта му не опръсква лицето ми.

Катон стои пред мен, почти при отвора на рога, и държи Пийта в здрава хватка, така че той едва диша. Пийта забива нокти в ръката на Катон, но немощно, сякаш е объркан и не може да реши дали е по-важно да диша или да се опита да спре силната струя кръв от зейналата дупка, която един мут е оставил в крака му.

Насочвам една от последните си две стрели в главата на Катон, като знам, че не може да засегне тялото или крайниците му, които — сега виждам — са покрити с прилепнала мрежа с телесен цвят. Някаква високотехнологична броня от Капитола. Това ли е било в раницата му на пиршеството? Броня, за да се защити от стрелите ми? Е, не са се сетили да му изпратят и предпазна маска.

Катон само се изсмива:

— Застреляш ли ме, той ще загине заедно с мен.

Прав е. Ако го застрелям и той падне при мутовете, Пийта със сигурност ще умре заедно с него. Ситуацията е патова. Не мога да застрелям Катон, без да убия и Пийта. Ако убие Пийта, Катон със сигурност също ще получи стрела в мозъка. Двамата стоим като статуи — и търсим изход.

Мускулите ми са напрегнати до краен предел и имам чувството, че всеки миг ще се скъсат. Толкова силно стискам зъби, че сигурно ще се счупят. Мутовете утихват и единственото, което чувам, е как кръвта в здравото ми ухо пулсира.

Устните на Пийта посиняват. Ако бързо не направя нещо, той ще умре от задушаване и тогава ще съм го изгубила, а Катон вероятно ще използва тялото му като оръжие срещу мен. Всъщност, сигурна съм, че планът на Катон е такъв, защото макар да е престанал да се смее, устните му са разтегнати в тържествуваща усмивка.

С последни сили Пийта вдига пръсти, по които се стича кръвта от раната на крака му, към ръката на Катон. Вместо да се опита да се отскубне с борба, той бавно начертава с показалеца си едно „Х“ върху ръката на Катон. Катон осъзнава какво значи това точно секунда след мен. Разбирам го от начина, по който усмивката изчезва от устните му. Но дори това закъснение с една секунда е твърде голямо, защото стрелата ми вече пронизва ръката му. Той изкрещява и инстинктивно пуска Пийта, който залита към него. За един ужасен миг си помислям, че и двамата ще паднат от другата страна. Хвърлям се напред и успявам да уловя Пийта в секундата, в която Катон изгубва опора върху хлъзгавия от кръвта рог и полита към земята.

Чуваме го как пада и при сблъсъка въздухът излиза от тялото му, а после мутовете се нахвърлят върху него. Двамата с Пийта се държим един за друг, в очакване на оръдието, в очакване състезанието да свърши, в очакване да ни освободят. Но това не се случва. Все още не. Защото е настъпил върховният момент в Игрите на глада и публиката иска зрелище.

Не гледам, но чувам потракването на зъби, ръмженето, болезнения вой на човека и на звяра, докато Катон се бори с глутницата мутове. Не разбирам как е възможно да оцелява, но после се сещам за бронята, която го предпазва от глезените до шията, и осъзнавам колко дълга може да се окаже нощта. Катон сигурно има и нож, сабя или някакво друго оръжие, нещо, което е скрил в дрехите си, защото от време на време се чува предсмъртният писък на някой мут или звукът от сблъсъка на метал с метал, когато острието се удари в златния рог. Битката се измества към другата страна на рога и разбирам, че Катон сигурно пробва единствената маневра, която може да му спаси живота — да заобиколи, да стигне до основата на рога и да се качи обратно при нас. Но накрая, въпреки забележителната си сила и умение, той не издържа повече.

Не знам колко време е минало — може би около час, — когато Катон пада на земята и чуваме как мутовете го влачат — влачат го обратно в Рога на изобилието. Сега ще го довършат, минава ми през ума. Но още не се чува оръдеен изстрел.

Пада нощта, прозвучава химнът, а в небето не се вижда образът на Катон; чуват се само слабите стонове, които долитат до нас през метала. Леденият вятър, който вее из равнината, ми напомня, че Игрите не са свършили, че може и да не свършат още кой знае колко време, и че все още няма гаранция за победа.

Насочвам вниманието си към Пийта и виждам, че кракът му кърви още по-силно. Всичките ни провизии и раниците са долу край езерото, където ги изоставихме, когато побягнахме от мутовете. Нямам бинт, нямам нищо, с което да спра кръвотечението от прасеца му. Макар че треперя от хапещия вятър, смъквам якето и свалям ризата си, а после светкавично бързо отново навличам якето и дръпвам ципа. От това кратко излагане на студа зъбите ми започват да тракат неконтролируемо.

На бледата лунна светлина лицето на Пийта е посивяло. Карам го да легне, преди да опипам раната му. Топла, лепкава кръв се стича по пръстите ми. Превръзка няма да е достатъчна. Няколко пъти съм виждала как майка ми поставя турникет и се опитвам да повторя упражнението. Откъсвам един ръкав от ризата си, увивам го два пъти около крака му точно под коляното, и го завързвам почти на възел. Нямам пръчка, затова вземам последната стрела, пъхам я във възела и го стягам колкото смея. Това е рискована работа — накрая Пийта може да изгуби крака си, — но пред алтернативата да изгуби живота си, какво друго бих могла да направя? Превързвам раната с остатъка от ризата си и лягам при него.

— Не заспивай — казвам му. Не съм сигурна дали това е точно по правилата на медицината, но изпитвам ужас, че ако се унесе в сън, повече няма да се събуди.

— Студено ли ти е? — пита той. Разкопчава ципа на якето си, притиска ме към себе си и ме загръща. Малко по-топло е, когато сме един до друг под двете якета, но нощта едва е настъпила. Температурата ще продължи да пада. Дори сега усещам как Рогът на изобилието, който беше така изгарящо горещ в началото, бавно се вледенява.

— Катон все още може да спечели играта — прошепвам на Пийта.

— Не си го и помисляй — казва той, като ми нахлупва качулката, но трепери по-силно от мен.

Следващите часове са най-ужасните в живота ми, което, като се замислите, наистина означава нещо. Дори само студът щеше да е достатъчно изтезание, но истинският кошмар е да слушам Катон, който стене, умолява, а накрая просто хленчи, докато мутовете работят усилено по него. Съвсем скоро вече не ме интересува кой е и какво е направил: единственото, което искам, е страданията му да свършат.

— Защо просто не го убият? — обръщам се към Пийта.

— Знаеш защо — казва той и ме притиска по-силно до себе си.

И наистина знам. Сега зрителите не могат да откъснат очи от екрана. От гледна точка на гейм-мейкърите, това е последната дума в света на забавленията.

Ужасът продължава безкрайно и накрая напълно завладява ума ми, блокира спомените и надеждите ми за утрешния ден, заличава всичко освен настоящето, за което започвам да вярвам, че никога няма да се промени. Никога няма да има нищо освен студ, страх и болезнените стенания на момчето, което умира там долу.

Пийта започва да се унася в дрямка и всеки път, когато това стане, се улавям, че крещя името му все по-високо и по-високо, защото знам, че ако умре сега, ще обезумея напълно. Той се бори със съня, вероятно повече заради мен, отколкото заради себе си, и му е трудно, защото безсъзнанието е неговата възможност за бягство. Но адреналинът, който пулсира в тялото ми, никога няма да ми позволи да го последвам, затова не мога да му позволя да си отиде. Просто не мога.

Единственият признак, че времето тече, е в небето — едва доловимото придвижване на Луната. Затова Пийта започва да ми я сочи, като настоява да следя движението й, и понякога, само за миг, усещам искрица надежда, но после агонията на нощта отново ме поглъща.

Накрая го чувам да шепне, че слънцето изгрява. Отварям очи и виждам, че звездите изчезват в бледата светлина на зората. Виждам също и колко безкръвно е станало лицето на Пийта. Колко малко време му остава. И знам, че трябва да го върна в Капитола.

Все още не се е чул оръдеен изстрел. Притискам здравото си ухо към рога и едва различавам гласа на Катон.

— Мисля, че сега е по-близо. Можеш ли да го застреляш, Катнис? — казва Пийта.

Ако е близо до отвора на рога, може и да успея да го убия. В този момент това ще е акт на милосърдие.

— Последната стрела е в турникета ти — казвам.

— Използвай я — казва Пийта, като разкопчава ципа на якето си и ме пуска.

Изваждам стрелата, а после завързвам отново турникета толкова стегнато, колкото мога със замръзналите си пръсти. Разтривам ръце, за да възстановя кръвообращението. Когато се промъквам до отвора на рога и увисвам над ръба, усещам как Пийта ме хваща с ръце, за да ми даде опора.

Трябват ми няколко мига, за да различа окървавения Катон на мъждивата светлина. После суровият къс месо, който някога беше моят враг, издава някакъв звук и разбирам къде е устата му. И ми се струва, че думата, която се опитва да изрече, е „моля“.

Съжалението, а не желанието за мъст, ме кара да забия стрелата в черепа му. Пийта ме издърпва обратно горе, с лък в ръка и празен колчан.

— Улучи ли го? — прошепва той.

Оръдието стреля в отговор.

— Значи ние спечелихме, Катнис — казва той глухо.

— Ура за нас — изричам с мъка, но в гласа ми няма радост от победата.

В равнината се разтваря дупка и, сякаш по нареждане, мутовете скачат вътре и изчезват, а земята се затваря след тях.

Чакаме — ховъркрафтът да вземе останките на Катон, да чуем победните тръби, които би трябвало да последват, — но не се случва нищо.

— Хей! — изкрещявам във въздуха. — Какво става? — Единственият отговор е чуруликането на събуждащите се птици.

— Може би е заради трупа. Може би трябва да се отдалечим от него — казва Пийта.

Напрягам се да помисля. Трябва ли да се отдалечиш от мъртвия трибут в момента на последната смърт? Умът ми е замъглен и не мога да си спомня със сигурност, но каква друга причина може да има за забавянето?

— Добре. Мислиш ли, че можеш да стигнеш до езерото? — питам.

— Мисля, че е по-добре да опитам — казва Пийта. Слизаме бавно надолу към края на рога и падаме на земята. Щом моите крайници са толкова схванати, как може Пийта изобщо да се движи? Изправям се първа, разтърсвам ръце и крака, докато вече ми се струва, че мога да му помогна да се изправи. Някак успяваме да се доберем до езерото. Загребвам в шепа студена вода за Пийта и поднасям втора към устните си.

Една сойка-присмехулка надава предупредителен писък и сълзи на облекчение изпълват очите ми, когато ховъркрафтът се появява и отнася тялото на Катон. Сега ще ни вземат. Сега можем да си отидем у дома.

Но пак не се случва нищо.

— Какво чакат? — немощно изрича Пийта. От загубата на турникета и усилието, което му струваше да стигне до езерото, раната му отново се е отворила.

— Не знам — казвам. Каквато и да е причината за забавянето, не мога да го гледам да губи повече кръв. Изправям се, за да намеря пръчка, но почти веднага се натъквам на стрелата, която отскочи от бронята на Катон. Ще свърши също толкова добра работа, колкото и другата стрела. Навеждам се да я вдигна и в този момент на арената прогърмява гласът на Клодиъс Темпълсмит:

— Поздрави на финалистите в Седемдесет и четвъртите игри на глада. Наскоро направената промяна беше отхвърлена. По-внимателното и подробно разглеждане на правилата доведе до заключението, че може да се допусне само един победител — казва той. — Късмет, и нека шансовете бъдат винаги на ваша страна.

Чува се леко пращене и високоговорителят замлъква. Взирам се невярващо в Пийта, докато истината прониква в съзнанието ми. Никога не са имали намерение да оставят и двама ни живи. Гейм-мейкърите са замислили всичко, за да гарантират най-драматичната развръзка в историята. И като пълна глупачка, аз се хванах на това.

— Ако се замислиш, не е толкова изненадващо — казва той меко. Гледам как се изправя мъчително на крака. После се приближава към мен, сякаш на забавен кадър, ръката му измъква ножа от колана…

Преди изобщо да си дам сметка какво правя, лъкът ми е зареден и стрелата е насочена право към сърцето му. Пийта повдига вежди и виждам, че вече е хвърлил ножа и той полита към езерото, където пада с плясък във водата. Пускам оръжието и отстъпвам назад, с лице, изгарящо от чувство, което може да бъде единствено срам.

— Не — казва Пийта. — Направи го. — Той докуцва до мен и слага лъка обратно в ръцете ми.

— Не мога — казвам. — Няма да го направя.

— Направи го. Преди да са изпратили отново онези мутове или нещо подобно. Не искам да умра като Катон.

— Тогава ти ме застреляй — казвам ожесточено аз, като бутам оръжието към него. — Застреляй ме, върни се у дома и живей с мисълта за това! — И още докато го изричам, знам, че за него по-лесното от двете ще бъде да умре още тук и сега.

— Знаеш, че не мога — казва Пийта, като захвърля оръжието. — Чудесно, и без друго аз ще загина пръв. — Той се навежда, дръпва превръзката от крака си, и така премахва и последната преграда между кръвта си и земята.

— Не, няма да се самоубиеш — казвам. Заставам на колене и отчаяно закрепвам превръзката отново върху раната му.

— Катнис — казва той. — Такова е желанието ми.

— Няма да ме оставиш тук сама — казвам. Защото ако той умре, никога няма да се върна вкъщи, не и в истинския смисъл. Докато съм жива, в мислите си ще бъда все на тази арена и ще търся изход от положението.

— Слушай — казва той, като ме дърпа, за да ме изправи на крака. — И двамата знаем, че на тях им трябва победител. Може да бъде само един от нас. Моля те, приеми победата. Заради мен. — И той продължава да обяснява колко ме обича и какъв би бил животът му без мен, но вече не го слушам, защото предишните му думи са заседнали в ума ми и не мога да мисля за нищо друго.

И двамата знаем, че им трябва победител.

Да, на гейм-мейкърите им трябва победител. Без победител цялото нещо ще рикошира в лицата им. Ще са извършили предателство срещу Капитола. Може дори да ги екзекутират, бавно и мъчително, докато камерите предават ставащото на всеки телевизионен екран в страната.

Ако и двамата с Пийта умрем, или ако те смятат, че ще…

Прокарвам пръсти по кесията на колана си и я развързвам. Пийта я вижда и ръката му сграбчва китката ми:

— Не, няма да ти позволя.

— Довери ми се — прошепвам. Той издържа продължително на погледа ми, после ме пуска. Отварям кесията с къпините и изсипвам в дланта му количество, равно на няколко супени лъжици. После напълвам собствената си длан. — На „три“?

Пийта се навежда и ме целува веднъж, много нежно.

— На „три“ — казва той.

Изправяме се: гърбовете ни се допират, свободните ни ръце са здраво сключени.

— Протегни дланта си, за да се виждат. Искам всички да видят — казва той.

Разпервам пръсти и тъмните, подобни на къпини плодове проблясват на слънцето. Стисвам за последен път ръката на Пийта като сигнал и като сбогом, и започваме да броим:

— Едно. — Може би греша. — Две. — Може би не ги интересува дали и двамата ще умрем. — Три. — Твърде късно е да размисля. Вдигам ръка към устата си и поглеждам за последен път света. Къпините едва са изчезнали зад устните ми, когато тръбите засвирват гръмко.

Екзалтираният глас на Клодиъс Темпълсмит ги надвиква:

— Спрете! Спрете! Дами и господа, имам удоволствието да обявя победителите в Седемдесет и четвъртите игри на глада: Катнис Евърдийн и Пийта Меларк! Представям ви трибутите от Окръг 12!