Сюзан Колинс
Игрите на глада (20)

20

За да накарам Пийта да изяде супата, ми е нужен цял час увещания, молби, заплахи и, да, целувки, но най-накрая, глътка по глътка, той изпразва тенджерката. После го оставям да се унесе в сън и се погрижвам за себе си. Поглъщам лакомо вечерята си от гъска и корени, докато гледам в небето всекидневния репортаж за Игрите. Няма нови жертви. И все пак, двамата с Пийта предоставихме на публиката доста интересен ден. Надявам се, че гейм-мейкърите ще ни позволят да прекараме една спокойна нощ.

Автоматично се оглеждам наоколо за някое хубаво дърво, в чиито клони да се настаня, преди да осъзная, че с това е свършено. Поне за известно време. Не бих могла да оставя Пийта беззащитен на земята. Оставих последното му скривалище на брега на потока така, както беше — как можех да го скрия? — а се намираме само на някакви си петдесетина метра надолу по течението. Слагам очилата, приготвям оръжията си и се настанявам на пост.

Бързо застудява и скоро съм премръзнала до кости. Накрая се предавам и се пъхвам в спалния чувал при Пийта. Топло е като в пещ и аз с благодарност се сгушвам уютно, докато осъзнавам, че не е просто топло, а непоносимо горещо, защото чувалът отразява топлината на горящото му от температурата тяло. Пипвам челото му и установявам, че то е горещо и сухо. Не знам какво да правя. Да го оставя в чувала и да се надявам, че от изключително силната горещина температурата ще спадне? Да го измъкна и да се надявам, че нощният въздух ще го охлади? Накрая просто навлажнявам едно парче бинт и го слагам върху челото му. Изглежда недостатъчно, но се страхувам да предприема нещо по-драстично.

Прекарвам нощта полуседнала, полулегнала до Пийта, като мокря отново и отново компреса и се опитвам да не се замислям върху факта, че съюзявайки се с него, съм станала далеч по-уязвима, отколкото когато бях сама. Вече не мога да се крия в дърветата, през цялото време трябва да съм нащрек и съм с много болен човек, за когото трябва да се грижа. Но аз знаех, че е ранен. И все пак тръгнах да го търся. Налага се да се доверя на инстинкта, който ме тласкаше да го намеря.

Небето порозовява, забелязвам тънкия слой пот над устната на Пийта и виждам, че температурата е спаднала. Той не се е върнал към нормалното си състояние, но температурата е спаднала с няколко градуса. Снощи, когато събирах лиани, се натъкнах на един храст с къпините на Ру. Обирам плодовете и ги смачквам на каша в тенджерата от супата с малко студена вода.

Когато стигам до пещерата, Пийта се мъчи да се изправи и да седне.

— Събудих се и те нямаше — казва той. — Разтревожих се.

Трябва да се засмея, докато внимателно му помагам пак да легне:

— Ти си се разтревожил за мен? Да си се поглеждал напоследък?

— Помислих си, че Катон и Клоув може да са те намерили. Те обичат да ловуват нощем — казва той, все още сериозен.

— Клоув? Коя е тази? — питам.

— Момичето от Окръг 2. Още е жива, нали? — казва той.

— Да, останаха само те, ние двамата, Треш и Фоксфейс. Това е прякорът, който измислих на момичето от Окръг 5, защото много прилича на лисица. Как се чувстваш?

— По-добре от вчера. Това е огромно подобрение в сравнение с калта — казва той. — Чисти дрехи, лекарства, спален чувал… и ти.

О, да, цялата тази романтична история. Посягам да го докосна по бузата, а той протяга ръка, хваща дланта ми и я притиска към устните си. Спомням си как баща ми правеше точно това с майка ми, и се чудя откъде го е научил Пийта. Със сигурност не от баща си и онази вещица.

— Никакви целувки повече, докато не се нахраниш — казвам аз.

С моя помощ той се обляга на стената и покорно преглъща лъжиците къпинова каша, които му давам. Но пак отказва да яде гъска.

— Не си спала — казва Пийта.

— Добре съм — казвам. Истината обаче е, че съм изтощена.

— Поспи сега. Аз ще остана на пост. Ще те събудя, ако има нещо — казва той. Поколебавам се. — Катнис, не можеш да стоиш будна цяла вечност.

Тук е прав. В крайна сметка ще трябва да поспя. И вероятно по-добре е да го направя сега, докато той изглежда относително бодър и дневната светлина е на наша страна.

— Добре — казвам. — Но само за няколко часа. После ме събуди.

Сега е прекалено топло за спалния чувал. Простирам го върху пода на пещерата и лягам, с една ръка върху заредения лък в случай, че се наложи да стрелям бързо. Пийта сяда до мен, облегнат на стената, изпънал ранения крак пред тялото си, с приковани върху външния свят очи.

— Заспивай — тихо казва той. Ръката му отмята от челото ми измъкналите се от плитката ми кичури коса. За разлика от инсценираните целувки и ласки досега, този жест изглежда естествен и успокояващ. Не искам да спира и той не спира. Все още ме гали по косата, когато заспивам.

Прекалено дълго. Спя прекалено дълго. От мига, в който отварям очи, разбирам, че следобедът отдавна е настъпил. Пийта е точно до мен, все в същата поза. Сядам и се чувствам малко объркана, но толкова отпочинала, колкото не съм била от дни.

— Пийта, трябваше да ме събудиш след два часа — казвам.

— За какво? Тук не се случва нищо — казва той. — Освен това обичам да те гледам като спиш. Не се мръщиш. Това много подобрява външния ти вид.

При тези думи аз, разбира се, се намръщвам, което предизвиква у него широка усмивка. Точно тогава забелязвам колко сухи са устните му. Докосвам бузата му. Горещ е като печка. Твърди, че пие вода, но бутилките и мехът ми се виждат пълни. Давам му още хапчета за сваляне на температурата и стоя да го наглеждам, докато той изпива първо четвърт литър вода, после още толкова. След това се погрижвам за по-леките рани: изгарянията и ужилванията, които, изглежда, се подобряват. Заставям се да проявя твърдост и развивам превръзката на крака му.

Умирам от страх. По-зле е, много по-зле. Вече не се вижда гной, но отокът се е увеличил, а изопнатата лъскава кожа е възпалена. После виждам червените ивици, които започват да пълзят нагоре по крака му. Отравяне на кръвта. Ако не бъде спряно, със сигурност ще умре. Сдъвканите листа и мехлемът изобщо няма да му повлияят. Ще ни трябват истински лекарства от Капитола, които да спрат инфекцията. Не мога да си представя колко струва такова силно лекарство. Ако Хеймич събере всички дарения от спонсори, дали ще стигнат? Съмнявам се. Колкото по-дълго продължават Игрите, толкова по-висока става цената на подаръците. Парите, с които в първия ден може да се купи цяло ядене, на дванайсетия стигат само за една солена бисквита. А лекарство като това, от което се нуждае Пийта, ще е на астрономическа цена още от самото начало.

— Е, отокът се е увеличил, но гнойта е изтекла — казвам неуверено.

— Знам какво означава „отравяне на кръвта“, Катнис — казва Пийта. — Въпреки че майка ми не е лечителка.

— Просто ще трябва да изкараш по-дълго от останалите, Пийта. В Капитола ще те излекуват, когато победим — казвам аз.

— Да, това е добър план — отговаря той. Чувствам обаче, че го казва най-вече заради мен.

— Трябва да ядеш. За да имаш сили. Ще ти направя супа — казвам.

— Недей да палиш огън. Не си струва.

— Ще видим — казвам. Тръгвам с тенджерата към потока и усещам колко ужасно горещо е. Мога да се закълна, че гейм-мейкърите постепенно увеличават температурата денем и рязко я понижават нощем. Камъните край потока парят и ми хрумва нещо. Може бе няма да се наложи да паля огън.

Избирам голям плосък камък по средата на пътя между потока и пещерата. Пълня тенджерата наполовина, пречиствам водата с йод, поставям я на пряка слънчева светлина и пускам в нея няколко нагорещени камъка, големи колкото яйца. Веднага ще си призная, че не съм голяма готвачка. Но тъй като готвенето на супа изисква главно да хвърлиш всичко в един съд и да чакаш, това е едно от по-сполучливите ми ястия. Накълцвам парче гъска, докато става почти на каша, и смачквам няколко корена, събрани от Ру. За щастие, и двете неща вече са били изпечени, затова в общи линии трябва само да се затоплят. Благодарение на слънцето и на камъните, след малко водата е топла. Слагам месото и корените, прибавям още горещи камъчета, и отивам да потърся нещо зелено за подправка. Не след дълго откривам див лук в подножието на няколко скали. Идеално. Нарязвам го много на ситно и го добавям в тенджерата, слагам горещи камъчета, затварям капака и оставям цялото нещо да се задуши.

Не забелязах наоколо много следи от дивеч, но не мога да оставя Пийта сам и да отида на лов, затова залагам половин дузина примки и се надявам да извадя късмет. Чудя се какво ли правят останалите трибути, как се справят сега, когато основният им източник на храна е взривен. Поне трима от тях — Катон, Клоув и Фоксфейс — разчитаха на него. Не и Треш, струва ми се. Мисля, че и той като Ру знае как да се изхранва от земята. Дали се карат помежду си? Дали ни търсят? Може би някой вече е открил къде се намираме и просто чака подходящия момент да ни нападне. При тази мисъл тръгвам обратно към пещерата.

Пийта се е проснал на спалния чувал в сянката на скалите. При вида ми леко се оживява, но е ясно, че се чувства зле. Слагам хладни компреси на главата му, но те се стоплят почти веднага при допира с кожата му.

— Искаш ли нещо? — питам го.

— Не — казва той. — Благодаря. Чакай, всъщност искам. Разкажи ми някаква история.

— История ли? За какво? — питам аз. Не ме бива много да разказвам. Малко като с пеенето е. Но понякога Прим успява да ме придума да й разкажа някоя история.

— Нещо весело. Разкажи ми за най-щастливия ден, който си спомняш — казва Пийта.

От устата ми излиза нещо средно между въздишка и раздразнено сумтене. Весела история? Това изисква много повече усилия, отколкото супата. Мъча се да извикам в ума си някакви хубави спомени. В повечето от тях двамата с Гейл ловуваме в гората, но имам чувството, че те няма особено да допаднат нито на Пийта, нито на публиката. Значи остава Прим.

— Някога разказвала ли съм ти как намерих козата на Прим? — питам аз. Пийта поклаща глава и ме поглежда с очакване. Така че започвам. Но внимателно. Защото думите ми се предават из цял Панем. И макар че хората несъмнено ще съберат две и две и ще се сетят, че бракониерствам, не искам да навредя на Гейл, на Мазната Сае или на месарката, нито дори на миротворците у дома, които са мои клиенти, като оповестя публично, че и те нарушават закона.

Ето истинската история за това как се сдобих с парите за Лейди, козата на Прим. Беше петък вечер, денят преди десетия рожден ден на Прим в края на май. Щом свършихме училище, с Гейл тръгнахме към гората, защото исках да уловя повече дивеч и да го разменя за подарък на Прим. Да кажем, плат за нова рокля или четка за коса. В примките ни се беше хванал доста дивеч, а гората беше пълна с апетитно зелени растения, но това всъщност не беше повече от обичайния ни улов в петък вечер. Когато тръгнахме обратно, бях разочарована, макар Гейл да каза, че утре със сигурност ще се справим по-добре. Бяхме спрели да си отдъхнем за малко край един поток, когато го видяхме. Млад елен самец, вероятно на година, ако се съди по големината му. Разклонените му рога едва покарваха, все още малки и покрити с мек като кадифе мъх. Готвеше се да побегне, но не беше сигурен какво сме: хората му бяха непознати. Беше прекрасен.

Не толкова прекрасен обаче, когато двете стрели го улучиха: едната — във врата, другата — в гърдите. Двамата с Гейл стреляхме едновременно. Самецът се опита да побегне, но се спъна, и в същата секунда Гейл преряза гърлото му с ножа си. За миг изпитах пробождаща болка, че убивам толкова младо и невинно създание. И веднага след това стомахът ми изкъркори при мисълта за всичкото това прясно и невинно месо.

Елен! С Гейл бяхме убили всичко на всичко три. Първият, една кошута с ранен крак, почти не се съпротивляваше. От този случай обаче знаехме, че не трябва да носим трупа в „Таласъма“. Тогава настъпи истински хаос, хората се надпреварваха и наддаваха за различни части от кошутата, като някои дори се опитваха сами да си ги отрежат. Мазната Сае се намеси и ни изпрати да я занесем на месарката, но трупът вече беше доста пострадал, липсваха големи късове месо, а кожата беше надупчена. Макар че всички си платиха честно, това понижи стойността на стоката.

Този път изчакахме, докато се стъмни и се провряхме през една дупка в оградата близо до месарката. Макар да бяхме известни ловци, щеше да е глупаво да понесем 75-килограмов елен из улиците на Окръг 12 посред бял ден, като че ли нарочно искаме властите да го видят.

Почукахме на задната врата и след малко месарката, ниска, набита жена на име Руба, излезе да ни отвори. Пред Руба пазарлъци не минават. Тя ти дава цена и можеш да я приемеш, или да откажеш, но цената е честна. Приехме цената, която ни предложи за елена, а тя добави и две еленови пържоли, които щяхме да вземем, след като еленът бъде разфасован. Дори след подялбата нито Гейл, нито аз не бяхме държали в ръцете си толкова много пари през живота си. Решихме да го запазим в тайна и да изненадаме семействата си с месото и парите на другата вечер.

Ето как всъщност се сдобих с парите за козата, но на Пийта разказвам, че съм продала един стар медальон на майка ми. Това не може да навреди на никого. После описвам какво се случи късно следобед на рождения ден на Прим.

С Гейл отидохме на пазара, за да потърся плат за рокля. Докато прокарвах пръсти по парче дебел тъмносин памучен плат, нещо привлече погледа ми. От другата страна на Пласта има един старец, който държи малко стадо кози. Не знам истинското му име: всички го наричат просто Козаря. Ставите му са подути и болезнено изкривени, и страда от суха раздираща кашлица, която е доказателство, че е прекарал дълги години в мините. Но човекът е късметлия. Отнякъде е спестил достатъчно, за да се сдобие с тези кози и сега, на старини, не се налага да умира бавно от глад. Той е мръсен и груб, но козите са чисти, а млякото им е гъсто и вкусно, ако можеш да си го позволиш.

Една от козите, бяла с черни петна, лежеше на нещо като количка. Беше лесно да се разбере защо. На плешката имаше рана от ухапване, сигурно от куче, и мястото беше инфектирано. Ухапването беше сериозно и се налагаше Козаря да я повдигне, за да я издои. Но аз си помислих, че знам кой би могъл да я излекува.

— Гейл — прошепнах, — искам тази коза за Прим.

В Окръг 12 да имаш коза означава да промениш живота си. Тези животни могат да се изхранват с почти всичко — Ливадата е идеално място за паша — и дават до четири литра мляко на ден. За пиене, за правене на сирене, за продан. Дори не е незаконно.

— Доста е пострадала — каза Гейл. — Я да я разгледаме по-отблизо.

Приближихме се и купихме чаша мляко, която си поделихме, после се надвесихме над козата, сякаш обхванати от безцелно любопитство.

— Оставете я на мира — каза човекът.

— Само гледаме — каза Гейл.

— Е, гледайте бързо. Скоро отива при месарката. Почти никой не купува млякото й, а дори тези, които купуват, плащат на половин цена — каза мъжът.

— Колко дава месарката за нея? — попитах.

Мъжът сви рамене:

— Позавъртете се наоколо и вижте. — Обърнах се и видях Руба да се задава през площада към нас. — Истински късмет е, че се появи — каза Козаря, когато тя се приближи до нас. — Това момиче е хвърлило око на козата ти.

— Не и ако вече има уговорка за нея — казах безгрижно.

Руба ме измери с поглед, после погледна намръщено козата:

— Няма. Погледнете тази плешка. Обзалагам се, че половината труп ще е толкова разложен, че няма да става и за наденица.

— Какво? — възкликна Козаря. — Имахме уговорка.

— Имахме уговорка за животно с по-малко следи от зъби. Не за това нещо тук. Продай я на момичето, щом е толкова глупаво да я купи — каза Руба. Тя си тръгна с решителна крачка и видях, че ми намигна.

Козарят беше бесен, но все пак искаше да се отърве от козата. Мина половин час, докато се разберем за цената. Дотогава вече се беше събрала доста голяма тълпа да раздава мнения и съвети. Ако козата оживееше, сделката беше отлична; умреше ли, щях да се окажа измамена. Хората вземаха различни страни в спора, но аз купих козата.

Гейл предложи да я носи. Мисля, че искаше да види реакцията на Прим също толкова, колкото и аз. В миг на пълно умопомрачение купих розова панделка и я завързах около врата на козата. После забързахме обратно към моята къща.

Трябваше да видите как реагира Прим, когато влязохме с козата. Спомнете си, че това е същото момиче, което се разплака, за да спаси онзи ужасен стар котарак, така нареченото Жълтурче. Беше толкова развълнувана, че започна да плаче и да се смее едновременно. Майка ми не беше толкова убедена, когато видя раната, но двете се захванаха да я лекуват, счукаха билки и прилъгаха животното да пие отвари.

— Също като теб — казва Пийта. Почти бях забравила за присъствието му.

— О, не, Пийта. Те правят истинска магия. Козата не можеше да умре, дори да се беше опитала — казвам. Но после си прехапвам езика, защото осъзнавам как ще прозвучи това на Пийта, който умира в неумелите ми ръце.

— Не се тревожи. Аз не правя опити да умра — пошегува се той. — Довърши историята.

— Е, това е всичко. Само си спомням, че онази нощ Прим настоя да спи заедно с Лейди на едно одеяло до огъня. И точно преди да се унесат в сън, козата я близна по бузата, сякаш я целуваше за лека нощ или нещо такова — казвам. — Вече беше луда по нея.

— Още ли беше с розовата панделка? — пита той.

— Май да — казвам. — Защо?

— Мъча се да си я представя — казва той замислено. — Разбирам защо си била щастлива през онзи ден.

— Е, знаех, че тази коза ще се окаже малка златна мина — казвам.

— Да, това имах предвид, а не трайната радост, която си подарила на сестра си — на сестра си, която обичаш толкова много, че зае мястото й по време на Жътвата — сухо казва Пийта.

— Тази коза наистина се изплати. Няколко пъти — казвам надменно.

— Е, не би посмяла да постъпи иначе, след като си й спасила живота — казва Пийта. — Имам намерение да направя същото.

— Наистина ли? Я пак повтори: колко ми струваше? — питам.

— Много неприятности. Не се тревожи. Ще си получиш всичко обратно — казва той.

— Говориш глупости — отговарям аз и докосвам челото му. Температурата продължава да се покачва. — Като че ли малко спадна.

Звукът на тръбите ме стряска. Скачам на крака и в миг се озовавам до отвора на пещерата, тъй като не искам да пропусна дори една сричка. Говори новият ми най-добър приятел, Клодиъс Темпълсмит, и, както очаквах, ни кани на пиршество. Е, добре, не сме толкова гладни и почти отклонявам предложението му с безразлично махване на ръка, когато той казва:

— Чакайте-чакайте. Някои от вас може би вече отказват поканата ми. Но това не е обикновено пиршество. Всеки от вас отчаяно се нуждае от нещо.

Аз наистина се нуждая отчаяно от нещо. Нещо, с което да излекувам крака на Пийта.

— Всеки от вас ще намери това нещо в раница, означена с номера на окръга му, призори при Рога на изобилието. Помислете си хубаво дали да откажете поканата. За някои от вас това ще бъде последният шанс — казва Клодиъс.

Няма нищо друго, само думите му, които увисват във въздуха. Скачам, но Пийта ме сграбчва отзад за рамото.

— Не — казва той. — Няма да рискуваш живота си заради мен.

— Кой е казал, че ще го рискувам? — казвам аз.

— Значи не се каниш да ходиш? — пита той.

— Разбира се, че не се каня. Имай ми малко вяра. Наистина ли мислиш, че ще се хвърля да се бия с Катон, Клоув и Треш? — успокоявам го аз и му помагам да си легне отново. — Ще ги оставя да се борят помежду си докрай, ще видим кой ще се появи в небето утре вечерта и оттам нататък ще разработим план.

— Изобщо не те бива да лъжеш, Катнис. Не знам как си оцеляла толкова дълго. — Той започва да ме имитира: — „Знаех, че тази коза ще се окаже една малка златна мина. Температурата ти като че ли малко спадна. Разбира се, че не се каня да отида“. — Той поклаща глава: — Никога не залагай на карти. Ще си изгубиш и последното пени — казва той.

Лицето ми почервенява от гняв:

— Добре, отивам, и ти не можеш да ме спреш!

— Мога да те последвам. Поне донякъде. Може и да не успея да стигна до Рога на изобилието, но се обзалагам, че ако крещя името ти, някой може да ме намери. И тогава със сигурност ще умра — казва той.

— Няма да изминеш и сто метра с този крак — казвам.

— Тогава ще се влача — казва Пийта. — Ако ти отидеш, значи идвам и аз.

Той очевидно е достатъчно упорит, а може би има и достатъчно сили, за да го направи. Да ме последва с викове в гората. Дори да не го намери някой трибут, нещо друго ще го намери. Той не може да се защити. Вероятно ще се наложи да го зазидам в пещерата, ако искам да отида. И кой знае как ще му се отрази усилието.

— Какво искаш да направя? Да седя тук и да те гледам как умираш? — казвам. Той сигурно знае, че това не е вариант. Че публиката ще ме намрази. А, честно казано, и аз ще се намразя, ако поне не опитам.

— Няма да умра. Обещавам. Ако ти обещаеш да не отиваш — отговаря той.

Така няма да стигнем доникъде. Знам, че с никакви аргументи не мога да го разубедя, затова и не се опитвам. Неохотно се преструвам, че съм съгласна:

— Тогава трябва да правиш каквото кажа. Пий вода, буди ме, когато ти казвам, и си изяж цялата супа — нищо, че е отвратителна! — скарвам му се аз.

— Съгласен съм. Готова ли е супата? — пита той.

— Чакай тук — казвам. Усещам, че става студено, въпреки че слънцето още е високо в небето. Права съм, че гейм-мейкърите си играят с температурата. Чудя се дали онова, от което някой се нуждае отчаяно, не е едно хубаво одеяло. Супата още е приятна и топла в железния съд. И всъщност не е чак толкова лоша на вкус.

Пийта яде, без да се оплаква, дори обира всичко от тенджерата, за да покаже ентусиазма си. Непрестанно повтаря колко е вкусно, което би било комплимент, ако не знаете как треската влияе върху съзнанието на хората. Все едно, че слушам Хеймич, когато още не се е напил и му се разбира какво говори. Давам му още една доза лекарство, преди да се е побъркал напълно.

Тръгвам към потока да се измия и единственото, за което си мисля по пътя, е, че той ще умре, ако не отида на пиршеството. Ще го задържа жив ден-два, а после инфекцията ще стигне до сърцето или мозъка, или до белите дробове, и с него ще е свършено. А аз ще бъда тук съвсем сама. Отново. В очакване на останалите.

Толкова съм потънала в мисли, че едва не пропускам парашута, макар че той се спуска плавно точно до мен. Хуквам след него, изваждам го от водата, разкъсвам сребърната обвивка и измъквам шишенцето. Хеймич успя! Добрал се е до лекарството — не знам как, убедил е група романтични глупаци да си продадат бижутата — и сега ще спася Пийта! Но шишенцето е толкова малко. Лекарството сигурно е много силно, за да излекува толкова болен човек като Пийта. През ума ми се прокрадва съмнение. Махам тапата на шишенцето и помирисвам. Усещам неприятна сладникава миризма и радостта ми помръква. Само за да се уверя, поставям една капка на върха на езика си. Няма съмнение, това е сироп за сън. Често използвано средство в Окръг 12. Сравнително евтино е за лекарство, но създава силна зависимост. Почти всеки го е вземал по един или друг повод. Вкъщи винаги имаме малко. Майка ми го дава на истерични пациенти, за да ги упои и да зашие дълбока рана, да разсее тревогите им или да облекчи болката и да им помогне да изкарат нощта. Нужна е малка глътка. Толкова голям флакон ще прати Пийта в безсъзнание за цял ден, но каква е ползата от това? Толкова съм вбесена, че се готвя да изхвърля новия подарък на Хеймич в потока, когато ми просветва. Цял ден? Това е повече време, отколкото ми е необходимо.

Смачквам на каша шепа къпини, така че вкусът да не се усеща толкова силно и добавям малко ментови листа за по-сигурно. После тръгвам обратно към пещерата.

— Донесох ти лакомство. Намерих още къпини малко по-надолу по течението.

Пийта отваря уста за първата хапка без колебание. Преглъща, после се намръщва леко:

— Много са сладки.

— Да, това са захарни къпини. Мама прави сладко от тях. Никога ли не си ги опитвал? — кимам аз и пъхам в устата му следващата лъжица.

— Не — казва той, леко озадачен. — Но вкусът ми е познат. Захарни къпини ли каза?

— Е, не се намират често на пазара, растат само в диво състояние — казвам. Той преглъща още една хапка. Остава само още една.

— Сладки са като сироп — казва той, докато лапва последната лъжица. — Сироп. — Очите му се разширяват, когато осъзнава истината. Здраво запушвам с ръка устата и носа му, и го принуждавам да преглътне, вместо да плюе. Той се насилва да повърне къпините, но е много късно: вече губи съзнание. Дори докато притихва, разбирам по погледа му, че никога няма да ми прости.

Седя с подвити крака и го гледам със смесица от тъга и задоволство. На брадичката му има петно от къпина и го избърсвам.

— Кой не може да лъже, Пийта? — питам аз, макар че той не ме чува.

Няма значение. Останалата част от Панем ме чува.