Сюзан Колинс
Игрите на глада (14)

14

Проследявам с поглед пръста й нагоре в листака над мен. Отначало нямам представа какво сочи, но после, на около пет метра нагоре, различавам смътно очертание в гаснещата светлина. Но… очертание на какво? Някакво животно? Изглежда голямо горе-долу колкото миеща мечка, но виси на един клон и едва-едва се полюлява. Има и още нещо. Сред познатите вечерни звуци на гората долавям приглушено жужене. Тогава разбирам. Това е гнездо на оси.

Пробожда ме страх, но проявявам достатъчно разум да остана неподвижна. В края на краищата, не знам какви оси живеят тук. Може да са от обикновените, които не те закачат, ако и ти не ги закачаш. Но това са Игрите на глада и обикновените неща са извън правилата. По-вероятно е да са една от мутациите на Капитола — хрътоси. Също като сойките-бъбрици, тези оси-убийци са били създадени в лаборатория и стратегически разположени като пехотни мини из окръзите по време на войната. По-едри от обикновените оси, те имат характерно тяло с цвят на чисто злато и жило, от което при допир се надига бучка с големината на слива. Много хора не могат да издържат на повече от две-три ужилвания. Други умират веднага. А оцелелите често се побъркват от халюцинациите, които отровата им предизвиква. Има и още нещо: тези оси преследват всеки, който разбута гнездото им, и се стремят да го убият. Точно оттам идва това „хрът“ в името.

След войната унищожили всички гнезда около Капитола, но онези в близост до окръзите оставили недокоснати. Като още едно напомняне за слабостта ни, предполагам, също като Игрите на глада. Още една причина да не излизаме извън оградата на Окръг 12. Когато с Гейл забележим гнездо на хрътоси, веднага тръгваме в обратната посока.

Така че, такова гнездо ли виси над мен? Поглеждам назад към Ру за помощ, но тя се е спотаила в клоните на дървото си.

При сегашните обстоятелства едва ли има значение какъв вид гнездо на оси е това. Ранена съм и съм в капан. Тъмнината ми даде малко почивка, но на разсъмване професионалистите вече ще са измислили как да ме убият. Няма начин да постъпят другояче, след като ги поставих в толкова глупаво положение. Може би това гнездо е единствената ми възможност. Ако успея да го пусна върху тях, може би има шанс да избягам. Но ще изложа живота си на риск.

Разбира се, никога няма да успея да се доближа до самото гнездо достатъчно, за да го сваля. Ще трябва да прережа клона при ствола на дървото и да съборя всичко. Назъбената част от ножа ми сигурно ще се справи с тази задача. Но дали ръцете ми ще се справят? И дали вибрацията от рязането ще разбуни рояка? А какво ще стане, ако професионалистите се досетят какво правя и преместят лагера си? Всичко ще пропадне.

Осъзнавам, че най-добрият шанс да прережа клона, без да ме забележат, ще бъде по време на химна. Той сигурно ще започне всеки момент. Измъквам се от чувала, проверявам дали ножът е здраво закрепен на колана ми и започвам да се катеря нагоре. Това само по себе си е опасно, тъй като клоните стават прекалено тънки дори за мен, но не се отказвам. Когато стигам до клона, който поддържа гнездото, жуженето започва да се чува по-ясно. Но все още е доста приглушено за хрътоси. От пушека е, минава ми през ум. Упоил ги е. Това е бил единственият начин, по който бунтовниците са се бранили от осите.

Гербът на столицата проблясва над мен и гръмко се разнася химнът. Сега или никога, мисля си аз и започвам да режа. По дясната ми ръка избиват мехури, докато несръчно прокарвам ножа напред-назад. Щом успявам да направя един прорез, работата вече не изисква толкова усилия, но е почти непосилна за мен. Стисвам зъби и продължавам да режа, като от време на време хвърлям поглед към небето и установявам, че днес не е загинал никой. Нищо. Публиката ще е доволна от зрелището — ранена съм, не мога да се измъкна от дървото и глутницата е под мен. Но химнът е към края си, прерязала съм само три четвърти от клона, когато музиката спира, небето потъмнява и съм принудена да спра.

Сега какво? Вероятно мога да довърша работата и пипнешком, но това едва ли е най-умният план. Ако осите са много замаяни, ако гнездото се заплете в клоните, докато пада, ако се опитам да избягам, всичко това може да се окаже смъртоносна загуба на време. По-добре, мисля си аз, да се промъкна тук горе призори и тогава да запратя гнездото сред враговете си.

Факлите на професионалистите излъчват слаба светлина, достатъчно, за да се върна на моя клон, където намирам най-приятната изненада, която съм получавала в живота си. Върху спалния ми чувал се мъдри пластмасово бурканче, прикрепено към сребрист парашут. Първото ми дарение от спонсор! Хеймич сигурно е накарал да ми го изпратят по време на химна. Бурканчето е малко и лесно се побира в шепата ми. Какво ли може да е това? Със сигурност не е храна. Развъртам капачето и по миризмата познавам, че е лекарство. Предпазливо докосвам мехлема. Пулсирането в пръстите ми изчезва.

— О, Хеймич — прошепвам. — Благодаря ти. — Не ме е забравил. Не ме е оставил на произвола на съдбата. Лекарството сигурно струва астрономическа сума. Вероятно не един, а много спонсори са участвали в купуването на това единствено миниатюрно бурканче. За мен то е безценно.

Топвам два пръста в бурканчето и внимателно нанасям балсама на крака си. Ефектът е почти магически, болката изчезва още при първото намазване и усещам приятно разхлаждане. Това не е билкова смес, като онези, които майка ми стрива и приготвя от горски растения, а най-модерно лекарство, разработено в лабораториите на Капитола. След като кракът ми е излекуван, намазвам и ръцете си с тънък слой. После увивам бурканчето в парашута и го прибирам на сигурно място в раницата. Сега, след като болката е облекчена, не ми остава нищо друго, освен да се настаня отново в спалния чувал и да потъна в сън.

Една птица, кацнала на няколко стъпки от мен, ме предупреждава, че започва нов ден. На слабата утринна светлина разглеждам ръцете си. Лекарството е преобразило всички аленочервени петна в меко бебешко розово. Усещам, че кракът ми още е възпален, но там изгарянето е много по-дълбоко. Намазвам го още веднъж и тихо опаковам нещата си. Каквото и да се случи, ще трябва да действам, и то бързо. Насила изяждам една солена бисквита и парченце говеждо и изпивам няколко чаши вода. Вчера в стомаха ми не успя да се задържи почти нищо, и вече започвам да усещам последиците от глада.

Под мен виждам глутницата на професионалистите и Пийта, заспали на земята. Глимър се е облегнала на ствола на дървото и по позата й допускам, че е трябвало да стои на пост, но изтощението я е надвило.

Напрягам очи и се взирам в съседното дърво, но не мога да различа Ру. Тъй като тя ме предупреди да внимавам, изглежда честно и аз да я предупредя. Освен това, ако ми е писано да умра днес, искам победителката да е Ру. Дори и ако това означава, че семейството ми няма да получи допълнително храна, не мога да понеса мисълта Пийта да бъде провъзгласен за победител.

С приглушен шепот повиквам Ру по име и очите се появяват веднага — широко разтворени и нащрек. Тя отново сочи нагоре към гнездото. Вдигам ножа си и правя движение, сякаш прерязвам клона. Тя кимва и изчезва. В едно дърво наблизо се разнася шумолене. После малко по-далече се чува същият шум. Сещам се, че тя прескача от дърво на дърво. Едва се сдържам да не се разсмея на глас. Това ли е показала на гейм-мейкърите? Представям си я как лети из тренировъчното съоръжение, без нито веднъж да докосне пода. Трябваше да получи поне десетка.

Розови ивици се появяват в небето на изток. Не мога да си позволя да чакам повече. В сравнение със снощната агония сега изкачването е играчка. Приближавам клона, върху който се намира гнездото, поставям ножа в прореза и се готвя да прокарам зъбците по дървото, когато виждам нещо да се движи. Там, върху гнездото. Яркият златен проблясък на хрътос, който лениво си проправя път по тънката като хартия сива повърхност. Несъмнено се движи малко замаяно, но все пак се движи и това означава, че останалите също ще излязат скоро. Ръцете ми започват да се потят, през мехлема избиват мънистени капчици и аз с всички сили се мъча да ги попия с ризата си, за да изсъхнат. Ако не се справя с този клон след броени секунди, целият рояк ще излезе и ще ме нападне.

Няма смисъл да отлагам. Поемам си дълбоко дъх, хващам здраво дръжката на ножа и навеждам клона възможно най-силно. Напред, назад, напред, назад! Хрътосите започват да жужат и ги чувам как излизат. Напред, назад, напред, назад! Остра болка пронизва коляното ми. Усещам, че една от осите ме е открила, и останалите ще долетят, настървени, всеки момент. Напред, назад, напред, назад. И точно когато ножът прерязва дървото, отблъсквам клона колкото мога по-далече от мен. Той пада с трясък през по-ниските клони, за момент се задържа сред тях, но после се накланя и пак полита надолу, докато накрая се стоварва с глухо тупване на земята. Гнездото се разбива и се разтваря като яйце, а гневен рояк хрътоси се издига във въздуха.

Усещам второ ужилване по бузата, трето — по врата, и отровата им почти веднага ме замайва. Вкопчвам се с една ръка в дървото, докато изтръгвам от плътта си забитите жила. За щастие само тези три хрътоса са ме видели, преди гнездото да рухне. Останалите насекоми са си набелязали врагове на земята.

Настъпва истински хаос. Професионалистите са се събудили от ожесточената атака на хрътосите. Пийта и още няколко души имат достатъчно здрав разум да захвърлят всичко и да хукнат да се спасяват. Чувам викове: „Към езерото! Към езерото!“, и разбирам, че се надяват да избягат от осите, като стигнат до водата. Трябва да е наблизо, щом като си мислят, че могат да изпреварят разярените насекоми. Глимър и още едно момиче, онова от Окръг 4, нямат такъв късмет. Ужилени са многократно, още преди да се изгубят от погледа ми. Глимър сякаш е напълно полудяла: крещи и се опитва да отпъди осите, като размахва лъка си като бухалка, което е безсмислено. Провиква се за помощ към останалите, но, разбира се, никой не се отзовава. Момичето от Окръг 4 побягва със залитане и изчезва от полезрението ми, но не бих се обзаложила, че ще успее да стигне до езерото. Виждам как Глимър пада, гърчи се истерично на земята в продължение на няколко минути и после притихва.

Гнездото е празна черупка. Осите са отлетели в преследване на останалите. Едва ли ще се върнат, но не искам да рискувам. Слизам бързо от дървото, скачам на земята и побягвам в обратната посока. Отровата действа и залитам, но успявам да се върна при малкото езерце и се потапям във водата — за всеки случай, ако наоколо има още оси. След около пет минути се завличам при скалите. Разказите на хора, ужилени от хрътос, не са преувеличени. Ужиленото място на коляното ми е с големината по-скоро на портокал, отколкото на слива. От дупчиците, откъдето измъкнах жилата, се процежда зелена течност с противна миризма.

Отокът. Болката. Процеждащата се отрова. Споменът за Глимър, която умира в конвулсии на земята. Събраха ми се прекалено много неща още преди изгрев-слънце. Не искам да мисля как изглежда Глимър сега — с обезформено тяло и вдървяващи се пръсти на ръцете, все още държащи лъка…

Лъкът! По някакъв начин в объркания ми ум една мисъл се свързва с друга, изправям се на крака и тръгвам с олюляване през дърветата обратно към Глимър. Лъкът. Стрелите. Трябва да ги взема. Не съм чула гръм от оръдията, така че може би Глимър е в нещо като кома, а сърцето й все още се бори с отровата на осите. Но щом спре и оръдието оповести смъртта й, ще пристигне ховъркрафтът, за да прибере тялото й, и ще отнесе завинаги единствения лък и колчан със стрели, които съм видяла в тези Игри. Няма да позволя пак да се изплъзнат от ръцете ми!

Стигам до Глимър точно когато оръдието гръмва. Хрътосите са изчезнали. Това момиче, толкова зашеметяващо красиво в златистата си рокля вечерта на интервютата, сега е неузнаваемо — чертите на лицето й са заличени, ръцете и краката й са три пъти по-големи. Мехурите от ужилванията започват да се пукат и да разпръскват около нея воняща зелена течност. Налага се да счупя с камък няколко пръста, за да освободя лъка. Колчанът със стрели е затиснат под гърба й. Опитвам се да преобърна тялото й, като я дърпам за едната ръка, но плътта се разпада в ръцете ми, а аз се стоварвам на земята.

Истина ли е всичко това? Или вече започнаха халюцинациите? Стисвам здраво очи и се мъча да дишам през устата, като си заповядвам да не допусна да ми прилошее. Закуската трябва да се задържи в стомаха ми: може да минат дни, преди да намеря храна. Изгърмява второ оръдие и предполагам, че току-що е умряло момичето от Окръг 4. Птиците млъкват, а после една надава предупредителен писък, който означава, че всеки момент ще се появи ховъркрафтът. В объркването си мисля, че идва за Глимър, макар че не е логично, тъй като все още съм в кадър, все още се боря да се добера до стрелите. Успявам да се изправя на колене и дърветата около мен започват да се въртят. В средата на небето зървам ховъркрафта. Хвърлям се върху тялото на Глимър, сякаш за да го защитя, но после виждам как вдигат във въздуха момичето от Окръг 4 и то изчезва.

„Действай!“, заповядвам си аз. Стискам зъби, заравям ръце под тялото на Глимър, хващам това, което трябва да е гръдният й кош, и със сила я обръщам по корем. Нямам избор. Сега дишам учестено, цялото нещо е толкова кошмарно и губя представа за реалността. Дърпам сребристия колчан със стрели, но той се е захванал в нещо, в сребърния й нож или в нещо друго, докато накрая успявам да го издърпам и освободя. Точно съм обгърнала колчана с ръце, когато откъм храстите чувам стъпки и осъзнавам, че професионалистите са се върнали. Върнали са се, за да ме убият, или да си приберат оръжията, или и за двете.

Вече е късно да бягам. Измъквам една хлъзгава от слуз стрела от колчана и се мъча да я закрепя на тетивата, но вместо една тетива виждам три, а вонята от ужилванията е толкова отблъскваща, че не успявам. Не успявам. Не успявам.

Безпомощна съм, когато първият ловец се втурва с трясък през дърветата, с вдигнато копие, готово за хвърляне. Шокът върху лицето на Пийта не ми говори нищо. Чакам удара. Вместо това той отпуска ръка.

— Какво правиш още тук? — изсъсква ми той. Гледам го с безумен поглед. От едно ужилено място под ухото му бавно се стича струйка вода. Цялото му тяло заискрява, сякаш са го потопили в роса. — Полудяла ли си? — Сега той ме побутва с дръжката на копието. — Ставай! Ставай! — Надигам се, но той продължава да ме бута. Какво? Какво става? Той ме изблъсква със сила от себе си. — Бягай! — изкрещява. — Бягай!

Зад него Катон си проправя път с меча през храстите. Той също е искрящо мокър и под едното око има голяма подутина от ужилване. Забелязвам проблясъка на слънчевата светлина върху меча му и правя каквото ми казва Пийта — хващам здраво лъка и стрелите и бягам. Блъскам се в изпречилите се на пътя ми дървета, мъча се да запазя равновесие, препъвам се и падам, но бягам. Профучавам обратно покрай езерцето и влизам в непозната гора. Светът започва заплашително да се изкривява. Една пеперуда се издува като балон, достига размерите на къща, после се пръсва и политат милиони звезди. Дърветата се превръщат в кръв и се разплискват по ботушите ми. От пришките по ръцете ми изпълзяват мравки и не мога да се отърся от тях. Пълзят нагоре по ръцете и по врата ми. Някой безкрайно и пронизително пищи, без да си поеме дъх. Смътно си давам сметка, че това сигурно съм аз. Препъвам се и падам в една дупка, оградена с мънички оранжеви мехурчета, които жужат като гнездо на хрътоси. Свивам се, опирам глава в коленете си и зачаквам смъртта.

Повдига ми се и не знам къде се намирам, а в главата ми се върти една-единствена мисъл: Пийта Меларк току-що ми спаси живота.

После мравките забиват жила в очите ми и припадам.