Сюзан Колинс
Игрите на глада (13)

13

Първият ми импулс е веднага да сляза от дървото, но съм се завързала с колана за клоните. С разтреперани пръсти се мъча да откопчея катарамата и накрая някак успявам — сгромолясвам се на земята, все още омотана в спалния чувал. Няма време да си прибирам багажа. За щастие раницата и бутилката с вода вече са в спалния чувал. Натъпквам вътре колана, мятам чувала на рамо и побягвам.

Целият свят се е превърнал в огън и дим. Горящите клони се откършват с пукот от дърветата и падат сред дъжд от искри в краката ми. Единственото, което мога да направя, е да следвам останалите животни, зайците и елените, и забелязвам през гората да се стрелва дори едно диво куче. Доверявам се на тяхното чувство за посока, защото инстинктите им са по-изострени от моите. Но те са много по-бързи и направо летят през ниските храсти, докато аз се препъвам с ботушите си в корени и паднали клони и няма начин да се движа в крак с тях.

Горещината е ужасна; по-ужасен от нея обаче е димът, който заплашва всеки момент да ме задуши. Издърпвам горния край на ризата над носа си и съм благодарна, че е пропит с пот, което поне малко ме предпазва. И аз тичам, кашлям, раницата се удря в гърба ми, а лицето ми е разранено от клоните, които изникват изневиделица от сивата мараня — знам само, че трябва да бягам.

Този пожар не е от изоставения лагерен огън на някой трибут, не е случайност. Връхлитащите върху мен пламъци са необикновено високи и еднакви, което показва, че са създадени от човек, създадени от машина, създадени от гейм-мейкърите. Денят мина прекалено спокойно. Няма убити, може би изобщо не е имало схватки. Публиката в Капитола сигурно започва да се отегчава, да си казва, че тези Игри са на границата на непоносимата скука. Именно това гейм-мейкърите не могат да допуснат.

Не е трудно да разгадаеш мотивите на гейм-мейкърите. От едната страна е групата на професионалистите, а от другата ние, останалите, пръснати по арената. Целта на пожара е да ни накара да излезем от скривалищата си, да се съберем на едно място. Може и да не е най-оригиналният начин, който съществува, но е изключително ефективен.

Засилвам се да прескоча един горящ пън. Не скачам достатъчно високо. Долният край на якето ми се подпалва и трябва да спра, за да го сваля бързо от себе си и да стъпча пламъците. Но не смея да оставя обгореното и тлеещо яке. Поемам риска да го натъпча в спалния чувал с надеждата, че там ще загасне поради липса на въздух. Нямам друго освен това, което нося на гърба си, а и то едва ли е достатъчно, за да оцелея.

След няколко минути гърлото и носът ми вече парят. После започвам да кашлям и имам усещане, че дробовете ми направо горят. Усещането се засилва, докато накрая при всяко вдишване изгаряща болка пронизва гърдите ми. Успявам да се скрия в подножието на някаква скала точно когато започва повръщането, при което изгубвам оскъдната си вечеря и малкото вода, останала в стомаха ми. Подпряна на ръце и колене, продължавам да се напъвам, докато вече няма какво да изплюя.

Знам, че не трябва да спирам да се движа, но съм замаяна, цялата треперя и не мога да си поема въздух. Позволявам си около една лъжица вода, за да си изплакна устата, и я изплювам, после отпивам няколко глътки от бутилката. Имаш една минута, казвам си. Една минута почивка. Пренареждам запасите си, навивам спалния чувал и натъпквам набързо всичко в раницата. Минутата ми е изтекла. Знам, че е време да продължа, но димът е замъглил ума ми. Бързоногите животни, които ми служеха като ориентир за посоката, отдавна са ме отминали. Знам, че не съм била в тази част от гората преди: по време на предишните ми обиколки нямаше големи скали като тази, на която съм се облегнала. Накъде ме тласкат гейм-мейкърите? Обратно към езерото? Към съвсем нов терен, пълен с нови опасности? Точно бях намерила няколко часа покой край езерцето с лилиите, когато започна атаката. Дали е възможно да се движа успоредно на огъня и да успея да се върна пак там, или поне да стигна до някакъв водоизточник? Огнената стена все някъде свършва и няма да гори безкрайно. Не защото гейм-мейкърите не могат да поддържат огъня, а защото публиката ще ги обвини, че е скучно. Ако успея да се върна зад линията на огъня, ще избегна срещата с професионалистите. Точно решавам да тръгна назад и да заобиколя пожара, макар че ще се наложи да извървя цели километри, за да се отдалеча от огнения ад, а после да се върна по много дълъг маршрут, когато първото огнено кълбо експлодира в скалата на половин метър от главата ми. Страхът ми дава нови сили и изскачам от скривалището си.

Играта е взела неочакван обрат. Целта на огъня е била само да ни накара да се размърдаме, сега публиката ще се порадва на малко истинско забавление. Чувам следващото свистене и залягам плътно на земята, без изобщо да погледна. Огненото кълбо уцелва едно дърво от лявата ми страна и то избухва в пламъци. Да остана на мястото си означава смърт. Едва успявам да се изправя, когато третото кълбо избухва точно там, където бях, и зад мен изригва огнен стълб. Сега времето губи значение, докато трескаво се опитвам да избегна атаките. Не виждам откъде изстрелват огнените кълба, но не е от ховъркрафт. Идват някъде отстрани. Вероятно из цялата гора са разположени катапулти с прецизно насочване, скрити в дърветата и скалите. Някъде, в някоя прохладна и безупречно чиста стая, някой гейм-мейкър седи пред контролното табло и натиска спусъците, които могат за миг да сложат край на живота ми. Нужно е само едно пряко попадение.

Неясният план да се върна пак при моето езерце напълно се изпарява, докато тичам на зигзаг, залягам и пак скачам, за да избегна огнените кълба. Големи са колкото ябълка, но експлодират с огромна сила. Обладана съм от желанието да оцелея и се доверявам единствено на инстинктите си. Няма време да преценявам дали даден ход е правилният. Щом чуя свистене, трябва да действам или да загина.

Все пак нещо ме тласка да продължавам напред. Цял живот съм гледала Игрите на глада и знам, че определени части от арената са подготвени за определен вид атаки. И ако успея просто да се махна от този сектор, може би ще успея и да изляза извън обсега на катапултите. Възможно е веднага след това да падна в яма с пепелянки, но сега не е моментът да се тревожа за това.

Не знам от колко време се мятам насам-натам, за да избегна огнените кълба, но атаките най-после започват да затихват. Което е хубаво, защото пак повръщам. Този път някаква кисела течност, която изгаря гърлото ми и влиза в носа ми. Принудена съм да спра, защото цялото ми тяло е обхванато от конвулсии и отчаяно се мъча да изхвърля отровите, които съм вдишала през последната атака. Чакам следващото свистене, следващия сигнал да се втурна напред. Той не идва. Повръщам толкова силно, че на очите ми излизат сълзи. Дрехите ми са мокри от пот. Кой знае как, през дима и повръщането, долавям мириса на опърлена коса. Опипвам с ръка плитката си и виждам, че едно огнено кълбо е опърлило около десет сантиметра от нея. Кичури изгоряла коса се разпадат в пръстите ми. Взирам се в тях с невярващи очи, когато чувам свистенето.

Мускулите ми реагират, но този път не достатъчно бързо. Огненото кълбо се разбива в земята до мен, но преди това се плъзга по десния ми прасец. При вида на пламналия си крачол обезумявам. Въртя се и лазя на четири крака, пищя и се мъча да се измъкна от този ужас. Когато най-после съм в състояние да мисля, започвам да търкам крака си напред-назад по земята и почти го угасявам. Но после, без да се замисля, откъсвам останалата част от крачола с голи ръце.

Сядам на земята, на няколко метра от огъня, запален от кълбото. Изпитвам ужасна болка в крака, ръцете ми са покрити с червени мехури. Треперя толкова силно, че не мога да помръдна. Ако гейм-мейкърите искат да ме довършат, сега е моментът.

Чувам гласа на Цина, който ми навява мисли за огнени дрехи и искрящи скъпоценни камъни: „Катнис, момичето, което гореше“. От този слоган гейм-мейкърите вероятно припадат от смях. Може би именно красивите костюми на Цина са ми навлекли точно този вид мъчение. Знам, че не е можел да го предвиди и сигурно сега му е мъчно за мен, защото ми се струва, че наистина съм му симпатична. Все пак, може би щеше да е по-безопасно за мен, ако бях излязла чисто гола в колесницата.

Атаката вече свърши. Гейм-мейкърите не искат да умра. Поне засега. Всеки знае, че могат да ни унищожат само секунди след гонга. Истинското удоволствие от Игрите на глада е да гледаш как трибутите се избиват взаимно. От време на време гейм-мейкърите убиват някой трибут, просто за да напомнят на играчите, че могат. Но главно ни манипулират, за да се изправим един срещу друг. Което означава, че ако вече не ме обстрелват, то наблизо има поне един трибут.

Ако можех, щях да се кача на някое дърво и да се скрия, но димът все още е толкова гъст, че ще ме убие. Изправям се с усилие на волята и с накуцване се отдалечавам от огнената стена, която озарява небето. Огънят остава назад, следват ме само вонящите черни облаци дим.

Започва леко да просветлява. Съмва се. Слънчевите лъчи се прокрадват през спирали от дим. Видимостта е лоша. Не виждам на повече от петнайсетина метра. Нищо чудно наблизо да се крие някой трибут. Трябва да извадя ножа си, за да съм готова, но се съмнявам, че ще мога да го задържа за дълго. Кракът ме боли много повече от ръцете. Мразя изгарянията, винаги съм ги мразила, дори да се изгоря съвсем леко, когато изваждам филия от печката. За мен това е най-неприятната болка, но болка като тази не съм изпитвала никога досега.

Толкова съм изтощена, че не забелязвам как нагазвам в езерцето. Там има извор, бликащ от процеп в скалите, и прохладната му вода е истинско блаженство. Потапям ръце в нея и изпитвам моментално облекчение. Нали майка ми все така казва? Ако се изгориш, веднага обливаш мястото със студената вода? И вече не пари? Но тя говори за дребни изгаряния. Сигурно би го препоръчала за ръцете ми. Но за крака ми? Още не съм събрала смелост да го разгледам, но знам, че е рана от съвсем друга категория.

Известно време лежа по корем на брега на езерцето, разклащам крака във водата и разглеждам малките пламъчета върху ноктите си, които започват да се лющят. Хубаво. Наситих се на огъня за цял живот.

Измивам кръвта и пепелта от лицето си. Опитвам се да си припомня всичко, което знам за изгарянията. Те са често явление в Пласта, където готвим и отопляваме домовете си с въглища. А и произшествията в мината… Веднъж едно семейство донесе изпаднал в безсъзнание млад мъж и молеше майка ми да му помогне. Лекарят на окръга, който лекува миньорите, го беше отписал, беше казал на семейството да си го прибере да умре вкъщи. Но те не искаха да се примирят с това. Той лежеше на кухненската маса, безчувствен за света. Зърнах раната на бедрото му — обгорена плът, зейнала чак до костта, — преди да избягам навън. Отидох в гората и ловувах цял ден, преследвана от образа на онзи ужасен крак, и от спомените за смъртта на баща ми. Странното беше, че Прим, която се плаши и от сянката си, остана да помага. Майка ми казва, че лечителите се раждат, а не се създават. Двете направиха всичко възможно, но човекът умря, точно както предрече лекарят.

Кракът ми се нуждае от внимание, но все още не мога да го погледна. Ами ако е толкова зле като на онзи мъж и се вижда костта? После си спомням как мама казваше, че ако едно изгаряне е тежко, жертвата може дори да не чувства болка, защото нервите са унищожени. Окуражена от тази мисъл, се повдигам до седнало положение и поглеждам надолу.

При вида на прасеца си едва не припадам. Кожата е лъскаво червена, покрита с мехури. Заставям се да дишам дълбоко и бавно, напълно сигурна, че камерите са се съсредоточили върху лицето ми. Не мога да покажа слабост заради тази рана. Не и ако търся помощ. Съжалението не може да ти спечели помощ. Възхищението от отказа да се предадеш може. Срязвам останките от крачола при коляното и оглеждам раната по-внимателно. Изгореният участък е приблизително с големината на дланта ми. Кожата никъде не е почерняла. Мисля, че няма да е толкова лошо да го сложа във водата. Предпазливо изпъвам крак и го потапям в езерцето, като подпирам петата си на един камък, за да не се мокри много ботуша ми, и въздъхвам, защото това наистина ми носи известно облекчение. Знам, че има билки — стига да успея да ги намеря, — които ще ускорят зарастването, но не си спомням точно какви. Вероятно водата и времето ще бъдат единственото лечение, с което ще трябва да се задоволя.

Дали е добра идея да вървя напред? Димът бавно се разсейва, но все още е твърде плътен, за да е безопасно. Ако все пак продължа да се отдалечавам от огъня, няма ли да попадна право в ръцете на професионалистите? Освен това, всеки път щом повдигна крака си и го извадя от водата, болката отново ме връхлита с такава сила, че веднага пак го пъхам вътре. Положението с ръцете ми е малко по-добро. Мога да изтърпя да ги държа за малко извън езерото. Затова бавно пренареждам багажа си. Първо напълвам бутилката с вода от езерото, пречиствам я с йод, а след като минава достатъчно време, започвам отново да се захранвам с вода. След известно време се насилвам да изгриза една солена бисквита, което успокоява стомаха ми. Навивам спалния чувал. С изключение на няколко черни следи, той е относително невредим. С якето обаче нещата не стоят така. Вонящо и обгорено; поне трийсетина сантиметра на гърба са безвъзвратно пострадали. Изрязвам повредената част и сега то едва покрива гърдите ми. Но качулката е непокътната, а това е далеч по-добре от нищо.

Въпреки болката започва да ми се спи. Бих се качила на някое дърво и бих се опитала да си почина, само че ще бъде твърде лесно да ме забележат. Освен това ми се струва невъзможно да напусна езерото. Старателно подреждам запасите си, дори намествам раницата върху раменете си, но не ми се тръгва. Забелязвам няколко водни растения с ядивни корени и си приготвям малко ядене с последното парче заешко. Отпивам вода. Гледам как слънцето бавно описва дъга по небето. И без това, къде ще намеря по-безопасно място? Облягам се назад на раницата си, победена от съня. Нека ме намерят професионалистите, щом толкова искат, е последната ми мисъл, преди да потъна в ступор. Нека ме намерят.

И те наистина ме намират. Истински късмет е, че съм готова да потегля, защото когато чувам стъпките, имам по-малко от минута преднина. Започнало е да се свечерява. В мига, в който се събуждам, съм готова и побягвам — газя през езерото, втурвам се в храстите. Кракът ме забавя, но усещам, че преследвачите ми също не са толкова бързи, колкото преди пожара. Чувам как кашлят и си подвикват с пресипнали гласове.

И въпреки това, те се приближават, точно като глутница диви кучета, и затова правя каквото съм правила цял живот в подобни обстоятелства. Избирам си едно високо дърво и започвам да се катеря. Ако тичането ми причиняваше болка, катеренето е истинска агония, защото изисква не само усилие и напрягане, но и пряк контакт на ръцете ми с кората на дървото. Все пак се катеря бързо и когато стигат под моето дърво, аз вече съм на седем метра над тях. За миг спираме и се изучаваме взаимно. Надявам се, че не чуват бясното биене на сърцето ми.

Това може да е краят, минава ми през ум. Какъв шанс имам срещу тях? Там са всичките шестима — петимата професионалисти и Пийта, — и единствената ми утеха е, че те също са доста изтощени. Но дори и така, достатъчно е само да погледна оръжията им. Достатъчно е да погледна лицата им, които ми се хилят и зъбят, защото са сигурни, че ще ме убият. Положението изглежда доста безнадеждно. Но после съобразявам нещо друго. Те несъмнено са по-едри и по-силни от мен, но са и по-тежки. Не случайно когато трябва да се оберат плодовете от най-високите клони или яйцата от най-отдалечените гнезда, винаги се катеря аз, а не Гейл. Сигурно съм с двайсет-трийсет кила по-лека и от най-дребния професионален трибут.

Усмихвам се.

— Как вървят нещата при вас? — провиквам се бодро надолу.

Това ги стряска, но знам, че страшно ще се хареса на тълпата.

— Доста добре — отговаря момчето от Окръг 2. — А при теб?

— Беше малко топличко за моя вкус. — Почти чувам смеха от Капитола. — Тук горе въздухът е по-хубав. Защо не се качите?

— Може и да се кача — казва същото момче.

— Ето, вземи това, Катон — казва момичето от Окръг 1 и му подава сребристия лък и колчана със стрели. Моят лък! Моите стрели! При вида им ме обзема такъв гняв, че ми идва да се разкрещя — на себе си и на онзи предател Пийта, задето отвлече вниманието ми и не успях да се сдобия с тях. Сега се мъча да срещна погледа му, но той като че ли нарочно го избягва, като лъска един нож с крайчето на ризата си.

— Не — казва Катон, като отблъсква лъка. — Мечът ще ми свърши по-добра работа. — Виждам оръжието — къс, тежък, хладен меч, закачен на колана му.

Давам на Катон малко време да се вдигне на дървото и после започвам да се катеря нагоре. Гейл винаги казва, че приличам на катерица, когато скачам по най-тънките клони. Отчасти това е, защото съм лека, но отчасти се дължи и на практиката. Трябва да знаеш къде да поставяш ръцете и краката си. Изкатерила съм се десетина метра нагоре, когато чувам пукота и виждам как Катон размахва ръце и полита надолу заедно с клона. Следва силен удар и вече се надявам, че си е счупил врата, когато той се вдига на крака и започва яростно да ругае.

Момичето със стрелите — някой я нарече Глимър — ах, имената, с които хората в Окръг 1 кръщават децата си, са толкова глупави, та, както и да е, „Блясъкът“ тръгва да се катери по дървото, но когато клоните започват да пукат под краката й, проявява достатъчно благоразумие и се отказва. Сега съм на поне двайсет метра височина. Тя се опитва да ме простреля и веднага става очевидно, че не умее да си служи с лък. Една от стрелите обаче се забива в дървото близо до мен и успявам да я изтръгна. Размахвам я подигравателно над главата й, сякаш съм я извадила единствено с тази цел, докато всъщност се каня да я използвам, ако ми се отдаде случай. Бих могла да ги избия, всичките до един, ако сребристият лък беше в ръцете ми.

На земята професионалистите се прегрупират и ги чувам как тихо ръмжат заговорнически, бесни, че съм ги направила на глупаци. Но става тъмно и възможността да ме убият е пропусната. Накрая чувам как Пийта казва рязко:

— О, оставете я да си стои там горе. Няма къде да избяга. Ще се оправим с нея сутринта.

Е, прав е поне за едно. Няма къде да отида. Облекчителното въздействие на водата е изчезнало и сега с пълна сила чувствам болката от изгарянията. Смъквам се до един чаталест клон и се подготвям за нощта. Обличам якето. Разстилам спалния чувал. Завързвам се с колана и се мъча да не изохкам. В спалния чувал е прекалено топло за крака ми. Срязвам го и провесвам крака си навън, на въздух. Напръсквам с вода раната и ръцете си.

Цялата ми смелост се е изпарила. Омаломощена съм от болка и глад, но не мога да се насиля да ям. Дори да успея да изкарам нощта, какво ще стане утре? Взирам се в листата и се насилвам да си почина, но изгарянията ми пречат. Птиците се приготвят за нощта, пеят приспивни песни на малките си. Появяват се нощните обитатели на гората. Изкрясква бухал. През пушека долавям лека миризма на скункс. От съседното дърво към мен надничат очите на някакво животно — може би опосум, — в които се оглеждат факлите на професионалистите. Внезапно се надигам на лакът. Това не са очи на опосум — добре познавам стъкленото им отражение. Всъщност, това изобщо не са очи на животно. В последните мъждиви лъчи светлина разпознавам кой ме гледа безмълвно измежду клоните.

Ру.

Откога ли е тук? Сигурно през цялото време. Неподвижна и незабелязана, докато под нея са се разигравали всички тези събития. Може би се е покатерила на своето дърво малко преди мен, когато е чула наближаването на групата.

Известно време се гледаме и всяка се опитва да издържи погледа на другата. После, съвсем безшумно, без да се чуе дори шумолене на листо, тя вдига ръка и посочва към нещо над главата ми.