Сюзан Колинс
Игрите на глада (12)

12

Слава богу, че бях достатъчно предвидлива да се вържа. Преобръщам се и сега вися на клона с лице към земята, като коланът ме придържа, а с едната ръка и с крака притискам раницата и спалния чувал към дървото. Сигурно се е чуло някакво шумолене, но професионалистите са прекалено потънали в спора си, за да го доловят.

— Хайде, върви тогава, любовнико — казва момчето от Окръг 2. — Провери.

Успявам за миг да зърна Пийта, осветен от факел, който тръгва обратно към огъня и момичето. Лицето му е подуто от натъртвания, на едната му ръка има окървавена превръзка, а от звука на стъпките му долавям, че накуцва. Спомням си как клатеше глава, за да ми каже да не се включвам в битката за провизиите, докато през цялото време е планирал да се хвърли в най-ожесточената точка на събитията. Точно обратното на онова, което го посъветва Хеймич.

Добре, това мога да го преглътна. Да видиш всички тези припаси си беше изкушаващо. Но другото… другото. Съюзяването с вълчата глутница на професионалистите срещу нас, останалите. Никой от Окръг 12 не би си помислил да направи нещо подобно! Професионалните трибути са изключително злобни и арогантни същества, по-добре хранени от другите, но само защото са послушните галени кученца на Капитола. По правило всички силно ги мразят, като се изключат хората от собствените им окръзи. Мога да си представя какво говорят сега за Пийта в нашия окръг. И той имаше безочието да ми говори за опозоряване?

Очевидно благородното момче на покрива е играло с мен поредната си игра. Но тази ще да му е последна. Жадно ще чакам на нощните небеса да се появи съобщение за смъртта му, ако преди това не го убия лично.

Професионалните трибути мълчат, докато той не се отдалечава достатъчно, за да не може да ги чуе, после заговарят приглушено:

— Защо просто не го убием сега и да приключим с тази работа?

— Нека се мъкне с нас. Какво може да ни направи? Пък и е сръчен с онзи нож.

Така ли? Това е новина. Колко много интересни неща научавам днес за моя приятел Пийта.

— Освен това той е най-добрият ни шанс да я намерим.

Отнема ми един миг да схвана, че тази „нея“, за която говорят, съм аз.

— Защо? Мислиш ли, че се е вързала на тези романтични глупости?

— Възможно е. На мен ми се стори доста наивна. Всеки път, като се сетя как се въртеше с онази рокля, ми идва да повърна.

— Как ли е изкарала ония единайсет точки?

— Бас държа, че Любовника знае.

Шумът от завръщането на Пийта ги кара да млъкнат.

— Мъртва ли беше? — пита момчето от Окръг 2.

— Не. Но вече е — казва Пийта. Точно в този момент оръдието гръмва. — Готови ли сте да продължаваме?

Глутницата на професионалистите потегля тичешком точно когато се зазорява и въздухът се изпълва с птичи песни. Оставам в неудобната си поза с треперещи от изтощение мускули още известно време, после пак се вдигам на клона. Трябва да сляза, да тръгна, но за миг оставам да лежа там и да осмислям чутото. Пийта не само е с професионалистите, а им помага да ме намерят. Наивното момиче, което трябва да бъде приемано на сериозно заради единайсетте си спечелени точки. Защото умее да си служи с лък и стрели. Което Пийта знае по-добре от всеки друг.

Но още не им е казал. Дали пази тази информация, защото знае, че това е единственото, заради което го държат жив? Още ли се преструва заради публиката, че е влюбен в мен? Какво става в главата му?

Внезапно птиците замлъкват. После се чува пронизително пищене. Един-единствен тон. Също като онзи, който двамата с Гейл чухме, когато заловиха червенокосото момиче-авокс. Високо над загасващия лагерен огън се появява ховъркрафт. От него се спускат чифт големи метални челюсти, бавно и внимателно вдигат мъртвото момиче и го вкарват в ховъркрафта. После той изчезва. Птиците отново запяват.

— Движи се — прошепвам на себе си. Обръщам се настрани, за да се измъкна от спалния чувал, навивам го и го слагам в раницата. Поемам дълбоко дъх. Докато тъмнината, спалният чувал и върбовите клони ме криеха, на камерите вероятно им е било трудно да ме хванат добре в кадър. Въпреки това знам, че сега ме следят. В момента, в който стъпя на земята, ми е гарантирано, че камерата ще ме покаже в едър план.

Публиката ще се побърка, като разбере, че съм била в клоните на дървото, че съм подслушала разговора на професионалистите и съм разбрала, че Пийта е с тях. Докато измисля как точно искам да изиграя това, по-добре поне да се държа като човек, който владее положението. Да не съм озадачена. И в никакъв случай смутена или изплашена.

Не, трябва да изглеждам така, сякаш съм с една крачка напред в играта.

Затова се измъквам от листака и излизам на утринната светлина. Забавям се за секунда, за да дам на камерите време да се спрат върху мен. После накланям глава леко настрани и отправям многозначителна усмивка. Ето! Нека сами се досетят какво означава това!

Каня се да тръгна, когато се сещам за примките, които поставих. Може би е неблагоразумно да ги проверявам, докато другите са толкова наблизо. Но трябва. Предполагам, че причината е в дългогодишния навик. И в примамливата мисъл, че е възможно да се добера до месо. Възнаградена съм с един чудесен заек. За нула време съм почистила и изкормила животното, като заравям главата, краката, опашката, кожата и вътрешностите под купчина листа. Мечтая си за огън — яденето на сурово заешко може да ти докара заешка треска, урок, който знам от собствен горчив опит, — когато се сещам за мъртвото момиче. Забързвам обратно към лагера й. И наистина, въглените от тлеещия огън са още горещи. Нарязвам заека, измайсторявам шиш от клони и го поставям върху въглените.

Сега се радвам, че има камери. Нека спонсорите да видят, че умея да ловувам, че е добре да заложат на мен, защото не се оставям гладът да ме подмами в капан така лесно, както останалите. Докато заекът се пече, стривам част от един обгорен клон и се залавям да замаскирам оранжевата си раница. Черното притъпява цвета й, но ми се струва, че един слой кал определено ще помогне. Разбира се, за да има кал, трябва да има вода…

Нарамвам багажа си, грабвам шиша, изритвам малко пръст върху въглените и поемам в посока, обратна на тази, в която заминаха професионалистите. По пътя изяждам половината заек, после увивам остатъците в парчето найлон за по-късно. Месото спира къркоренето в стомаха ми, но не помага особено за утоляването на жаждата. Сега водата е най-важното нещо за мен.

Докато вървя, изпитвам увереност, че все още ме показват на екрана в Капитола, затова внимателно продължавам да крия емоциите си. Но колко ли се забавлява Клодиъс Темпълсмит със своите гости, докато подлагат на дисекция поведението на Пийта и моята реакция. Как да се тълкува всичко това? Дали Пийта е разкрил истинската си същност? Как се отразява това на шансовете при залаганията? Ще изгубим ли спонсори? Имаме ли изобщо спонсори? Да, сигурна съм, че имаме, или поне имахме.

Пийта вече разруши нашия образ на обречени влюбени. Но дали наистина го е разрушил? Може би, тъй като не е говорил много за мен, все още можем да извлечем някаква полза от това. Може би, ако сега си дам вид, че ми е забавно, хората ще си помислят, че сме планирали заедно цялото нещо.

Слънцето се издига в небето и дори през балдахина от листа изглежда прекалено силно. Намазвам устните си с малко мазнина от заека и се мъча да не се задъхвам, но е безполезно. Минал е само един ден, а вече започвам бързо да се обезводнявам. Опитвам се да си спомня всичко, което знам за търсенето на вода. Тя тече в ниските места, така че всъщност идеята да продължа да слизам надолу в тази долина не е лоша. Ако успея да открия някоя дивечова пътека или да забележа място с по-гъста растителност, те могат да ме упътят. Но не откривам нищо. Все същият плавно спускащ се склон, все същите птици, все същите еднообразни дървета.

Докато денят бавно върви към края си, разбирам, че скоро ще съм в беда. Малкото урина, която успях да изкарам, е тъмнокафява, главата ме боли, а на езика ми има сухо място, което отказва да се навлажни. От слънцето очите ме болят, затова изравям тъмните очила, но когато ги слагам, те причиняват нещо странно на зрението ми и ги натъпквам обратно в раницата.

Вече е късно следобед, когато ми се струва, че съм намерила спасение. Забелязвам боровинкови храсти и се втурвам да обера плодовете и да изсмуча сладкия им сок. Но точно когато ги поднасям към устните си, ги оглеждам критично. Плодовете наистина приличат на боровинки, но имат малко по-различна форма, а когато разтварям една, вътрешността й е кървавочервена. Не познавам тези плодове, може и да стават за ядене, но предполагам, че това е някакъв подъл номер от страна на гейм-мейкърите. Дори инструкторката по растенията в Тренировъчния център специално ни предупреди да избягваме боровинките и другите горски плодове, освен ако не сме стопроцентово сигурни, че не са отровни: нещо, което вече знам, но съм толкова жадна, че е нужно да си припомня думите й, за да намеря сили да ги захвърля.

Изтощението започва да ме завладява, но това не е обичайната умора, която изпитваш след дълго ходене. Налага се често да спирам и да си почивам, макар да съзнавам, че единственият лек за страданието ми изисква продължително търсене. Но докъдето стигат очите ми във всички посоки, виждам все същата неумолимо простираща се гора.

Решена да не спирам, преди да настъпи нощта, продължавам да вървя, докато накрая от изтощение краката ми започват да се преплитат.

С усилие се покатервам в клоните на едно дърво и се закопчавам с колана. Нямам апетит, но смуча една заешка кост само за да дам на устата си някакво занимание. Пада нощта, прозвучава химнът, а високо в небето виждам снимката на момичето, което очевидно е било от Окръг 8. Онова, което Пийта се върна да доубие.

Страхът ми от глутницата професионалисти е дребна работа в сравнение с изгарящата ме жажда. Освен това те тръгнаха в обратна посока и сигурно вече също им се е наложило да спрат, за да си починат. Като се има предвид недостигът на вода, може дори да са се върнали при езерото, за да подновят запасите си.

Може би за мен това също е единствената посока.

Сутринта ми носи тревога. Пулсът ми е ускорен, а главата ми се пръска. При най-лекото движение остра болка пронизва ставите ми. С мъка се свличам от дървото и почти падам на земята. Отнема ми няколко минути да се приготвя за път. Някъде вътре в себе си знам, че действам неправилно. Би трябвало да бъда по-предпазлива, да се придвижвам по-целенасочено. Но умът ми, изглежда, е замъглен и оформянето на план е трудно. Облягам се на ствола на моето дърво, предпазливо прокарвам пръст по загрубялата като шкурка повърхност на езика си, докато преценявам вариантите. Как мога да намеря вода?

Като се върна до езерото. Безсмислено е. Никога няма да успея.

Като се надявам на дъжд. На небето не се вижда нито едно облаче.

Като продължавам да търся. Да, това е единственият ми шанс. Но тогава ме поразява друга мисъл, и последвалият прилив на гняв ме кара да се опомня.

Хеймич! Той би могъл да ми изпрати вода! Да натисне едно копче и да уреди да ми я доставят със сребърен парашут след броени минути. Знам, че сигурно имам спонсори, поне един-двама, които могат да си позволят да ми изпратят половин литър вода. Да, скъпо е, но тези хора са тъпкани с пари. Освен това ще залагат на мен. Може би Хеймич не си дава сметка колко сериозно е положението ми.

Изричам толкова високо, колкото се осмелявам: „Вода“. Чакам, изпълнена с надежда, от небето да се спусне парашут. Но парашут няма.

Нещо не е наред. Заблуждавам ли се, че имам спонсори? Или поведението на Пийта е накарало всички да се отдръпнат? Не, не вярвам. Там някъде все има някой, който иска да ми купи вода, само че Хеймич не позволява дарението да стигне до мен. Като мой ментор той има право да контролира даренията на спонсорите. Знам, че ме мрази. Съвсем ясно го показа. Но дали ме мрази достатъчно, за да ме остави да умра? Просто така? Не може да направи това, нали? Ако един ментор малтретира поверените му трибути, ще му бъде потърсена отговорност от зрителите, от хората в Окръг 12. Дори Хеймич не би рискувал подобно нещо, нали? Говорете каквото си искате за хората, с които търгувах в „Таласъма“, но не мисля, че ще го посрещнат с отворени обятия, ако ме остави да умра по този начин. А после откъде ще си набавя алкохол? Така че… какво? Дали се опитва да ме накара да страдам, защото не му се подчинявах? Дали насочва всички спонсори към Пийта? Дали просто е твърде пиян и дори не забелязва какво става в момента? Не знам защо, но не вярвам в това, а не вярвам също и че се опитва да ме убие чрез немарливост. Той, всъщност, по свой собствен неприятен начин, открито се опитваше да ме подготви за този момент. Тогава какво става?

Заравям лице в ръцете си. Сега няма опасност да се разплача. Не мога да изцедя от очите си и една сълза, дори от това да зависи животът ми. Какво прави Хеймич? Въпреки гнева, омразата и подозренията ми един вътрешен глас ми шепне.

Може би той ти изпраща послание, казва гласът. Послание? И какво е то? В този момент се сещам. Има само една разумна причина, поради която Хеймич не ми праща вода. Защото знае, че почти съм я намерила.

Стисвам зъби и се изправям на крака. Раницата ми сякаш е станала тройно по-тежка. Намирам счупен клон, който ще ми свърши работа като тояга за подпиране, и потеглям. Слънцето препича, още по-изгарящо, отколкото през първите два дни. Чувствам се като парче стара кожа, което съхне и се напуква в горещината. Всяка стъпка е усилие, но отказвам да спра. Отказвам да седна. Ако седна, твърде вероятно е да не успея да стана отново и дори да не помня какво съм намислила.

Колко лесна плячка съм! Всеки трибут, дори мъничката Ру, може да ме надвие точно сега: просто да ме блъсне и като падна, да ме убие със собствения ми нож — вече нямам сили да се съпротивлявам. Но ако в моята част от гората има някой, той не ми обръща внимание. Струва ми се, че на милион километри от мен няма нито едно живо същество.

Въпреки това обаче не съм сама. Не, със сигурност са включили камера, която ме следи точно в този момент. Спомням си годините, в които гледах как трибутите умират от глад, студ, загуба на кръв и обезводняване. Освен ако някъде не се води наистина хубава битка, точно в този момент ме показват в едър план.

Мислите ми се насочват към Прим. Има вероятност тя да не ме гледа на живо, макар че по обед в училището показват кадри с най-новите събития. Заради нея се опитвам да изглеждам възможно най-малко отчаяна.

Но в ранния следобед вече знам, че идва краят. Краката ми треперят, а сърцето ми бие светкавично бързо. Непрекъснато забравям какво точно правя. Многократно се препъвам и успявам пак да се изправя на крака, но когато тоягата се изплъзва от ръцете ми, падам на земята и повече не мога да се вдигна. Затварям очи.

Погрешно съм преценила Хеймич. Той изобщо няма намерение да ми помогне.

Няма нищо, мисля си аз. Тук не е толкова лошо. Въздухът не е толкова горещ, което вещае приближаването на вечерта. Носи се лек, сладък мирис, който ми напомня за лилии. Галя гладката земя, плъзгам ръка по нея. Това е хубаво място за умиране, минава ми през ум.

Пръстите ми рисуват малки, къдрави фигурки в хладната, хлъзгава пръст. Обичам калта, мисля си аз. Колко пъти съм проследявала дивеч с помощта на нейната мека, четлива повърхност. Помага също и при ужилвания от пчели. Кал. Кал. Кал! Рязко отварям очи и заравям пръсти в земята. Това е кал! Помирисвам въздуха. А това са лилии. Водни лилии!

Започвам да пълзя през калта, влачейки се към миризмата. На пет метра от мястото, където паднах, пропълзявам през преплетени растения и стигам до езеро. По повърхността му се носят жълти разцъфнали цветя — моите прекрасни лилии.

Тук спирам, макар че неудържимо ми се иска да потопя лице във водата и да изпия цялото количество, което мога да побера. Все пак ми е останал достатъчно разум, за да се въздържа. С треперещи ръце измъквам бутилката си и я пълня. Добавям няколко капки йод, толкова, колкото си спомням, че са необходими, за да я пречистя. Половинчасовото чакане е истинска агония, но аз чакам. Може и да не е минал половин час, но със сигурност не мога да издържам повече.

Сега бавно, спокойно, казвам си. Отпивам една глътка и се заставям да изчакам. После още една. През следващите два часа изпивам цялата двулитрова бутилка. После втора. Приготвям си трета, преди да се скрия на едно дърво, където продължавам да отпивам, да ям заешко, и дори решавам да се поглезя с една от скъпоценните си солени бисквити. Когато се разнася химнът, вече се чувствам значително по-добре. Тази вечер няма лица, днес не са загинали никакви трибути. Утре ще остана тук, ще си почивам, ще замаскирам раницата си с кал, ще уловя няколко от онези рибки, които видях, докато отпивах от водата, и ще изровя корени на водни лилии, за да си сготвя хубаво ядене. Сгушвам се в спалния чувал и се вкопчвам в бутилката с вода така, сякаш от нея зависи животът ми — което, разбира се, си е точно така.

Няколко часа по-късно звукът от впуснали се в паническо бягство крака ме стряска и ме изтръгва от съня. Оглеждам се объркано наоколо. Още не се е съмнало, но и през замъгления си поглед я виждам.

А и как бих могла да не видя връхлитащата върху мен огнена стена.