Сюзан Колинс
Игрите на глада (11)

11

Шейсет секунди. Толкова трябва да останем върху металните плочи, преди да ни освободи прозвучаването на гонг. Отдръпнеш ли се, преди да изтече минутата, краката ти ще бъдат откъснати от мина. Шейсет секунди да обхванеш с поглед обръча от трибути, застанали на еднакво разстояние от Рога на изобилието — гигантски златен конус, скосен от едната страна. Гърлото му е на почти седем метра височина и от него преливат нещата, които ще ни дадат живот тук на арената. Храна, бутилки с вода, оръжия, лекарства, дрехи, запалки. Около Рога на изобилието са разпръснати други припаси, чиято стойност е толкова по-малка, колкото по-далече се намират от него. Например, само на няколко стъпки от краката ми лежи квадратен найлон, метър на метър. Със сигурност може да е полезен при пороен дъжд. Но в Рога на изобилието виждам и сгъната палатка, която предпазва от почти всички атмосферни условия. Стига да имам смелост да вляза и да се бия за нея с другите двайсет и трима трибути! Което ми е наредено да не правя.

Намираме се на равно, открито място. Равнина с отъпкана пръст. Зад трибутите срещу мен не виждам нищо, което подсказва стръмен склон или дори скали. От дясната ми страна има езеро. Отляво и отзад — рядка борова горичка. Точно натам би искал Хеймич да тръгна. Незабавно.

В главата ми звучат указанията му: „Просто изчезвайте, отдалечете се колкото е възможно повече от останалите и намерете вода“.

Но се изкушавам, толкова се изкушавам при вида на изобилието, което виждам пред очите си. И знам, че ако не го взема аз, ще го вземе някой друг. Че професионалните трибути, които оцелеят след кървавата битка, ще си поделят по-голямата част от тази жизненоважна плячка. Нещо ми хваща окото. Върху планина от навити одеяла се мъдри сребърен колчан със стрели и лък с тетива, който само чака да бъде опънат. Той е мой, мисля си аз. Направен е за мен.

Аз съм бърза. Мога да спринтирам по-бързо от всички момичета в нашето училище, макар че някои са по-добри на дълго бягане. Но тази дължина от четирийсет метра е работа точно за мен. Знам, че мога да се добера дотам, знам, че мога да стигна първа до този лък, но въпросът е после колко бързо ще избягам? Докато успея да разбутам пакетите и да грабна оръжието, другите ще са стигнали до Рога на изобилието — може и да успея да отстраня един-двама, но ако са, да кажем, десетина, в близък бой ще ме повалят с копията и тоягите си. Или със силните си юмруци.

И все пак няма да съм единствената мишена. Обзалагам се, че много от другите трибути ще подминат дребното момиче, дори и да е отбелязало единайсет точки по време на обучението, за да надвият по-свирепите си противници.

Хеймич никога не ме е виждал да тичам. Ако ме беше виждал, може би щеше да ме посъветва да си опитам късмета. Да се хвърля към оръжието. Защото тъкмо това е оръжието, което може да ме спаси. А в целия куп виждам само един лък. Знам, че минутата вече изтича и трябва да реша какво да предприема, когато установявам, че се готвя за спринт — не към близката гора, а към купа, към лъка. Тогава изведнъж забелязвам Пийта, той е вдясно от мен, между нас има може би петима трибути — доста е далече, но въпреки това разбирам, че ме гледа и ми се струва, че май клати глава. Но слънцето ми свети в очите и докато се чудя, прозвучава гонгът.

И го пропускам! Пропускам шанса си! Защото тези допълнителни две секунди, които изгубих в колебание, са достатъчни да ме накарат да променя решението си. За миг краката ми се запъват, несигурни в коя посока ги тласка мозъкът ми, а после се хвърлям напред и грабвам в ръце парчето найлон и един хляб. Плячката е толкова дребна и съм толкова ядосана на Пийта, че е отвлякъл вниманието ми, че спринтирам още двайсет метра напред, за да грабна една ярко оранжева раница, в която не се знае какво има, защото ми е непоносимо да си тръгна съвсем без нищо.

Едно момче, май от Окръг 9, посяга към раницата едновременно с мен и за кратко се боричкаме за нея, а след това той започва да кашля и покрива лицето ми с пръски кръв. Залитам назад, отвратена от топлата, лепкава струя, която ме опръсква. После момчето се свлича на земята. Точно тогава виждам забития в гърба му нож. Вече и други трибути са стигнали до Рога на изобилието и се готвят за атака. Да, момичето от Окръг 2, на десет метра разстояние, тича към мен и държи в ръка половин дузина ножове. Виждала съм я как ги мята по време на обучението. Никога не пропуска целта си. А аз съм следващата й мишена.

Целият общ страх, който изпитвах, се сгъстява в конкретен страх от това момиче, от тази хищница, която сигурно ще ме убие след броени секунди. Прилив на адреналин пронизва тялото ми като изстрел, премятам през рамо едната каишка на раницата и побягвам с всичка сила към гората. Чувам как ножът лети към мен и по рефлекс вдигам раницата, за да се предпазя. Острието се забива в нея. Премятам и другата каишка през рамо и се отправям към дърветата. Инстинктивно знам, че момичето няма да ме преследва, че няма да устои на изкушението и ще се върне при Рога на изобилието, докато все още не са разграбени всички хубави неща. Усмихвам се ехидно. Благодаря за ножа, казвам й наум.

В началото на гората се обръщам за миг да огледам терена. Около дузина трибути се сражават помежду си при Рога. Няколко вече лежат мъртви на земята. Онези, които са побягнали, изчезват сред дърветата или в празното пространство срещу мен. Продължавам да тичам, докато гората ме скрива от останалите трибути, после преминавам към равномерно темпо, което смятам, че ще мога да поддържам доста време. През следващите няколко часа редувам леко тичане с ходене, като се старая да се отдалеча колкото е възможно повече от съперниците си. Загубих хляба в битката с момчето от Окръг 9, но успях да натъпча найлона в ръкава си, затова, докато вървя, го сгъвам старателно и го пъхам в един джоб. Освен това изтръгвам ножа от раницата — той е хубав, с дълго, добре наточено острие, назъбен в близост до дръжката, което го прави удобен за рязане на различни неща, — и го затъквам в колана си. Още не смея да спра, за да прегледам съдържанието на раницата. Просто продължавам да се движа, като спирам за миг само за да проверя дали не ме преследват.

Мога да вървя дълго. Знам това от дните си в гората. Но ще ми трябва вода. Това беше второто указание на Хеймич, и тъй като почти се провалих с първото, зорко следя за някакви признаци, че наблизо има вода. Такива няма.

Гората започва да се променя и между боровете се появяват най-различни дървета — някои от тях разпознавам, други са ми напълно непознати. В един момент чувам шум и измъквам ножа си, готова да се защитавам, но се оказва, че само съм подплашила един заек. „Радвам се да те видя“, прошепвам му аз. Щом има един заек, може да има още стотици, които ще паднат в примките ми.

Теренът се спуска надолу. Това не ми харесва особено. Долините ми създават чувство, че съм хваната в капан. Искам да съм нависоко, както в хълмовете около Окръг 12, откъдето мога да виждам приближаването на противника. Но единственият ми избор е да продължавам напред.

Колкото и да е странно, не се чувствам много зле. Дните, през които изяждах огромни количества, си казаха думата. Бодра съм, макар да не ми достига сън. Гората ми действа освежаващо. Наслаждавам се на усамотението, макар и то да е илюзия, защото вероятно ме показват на екрана. Не непрекъснато, но от време на време. През първия ден трябва да се отрази смъртта на толкова много хора, че един трибут, който върви из гората, не представлява особено интересна гледка. Все пак ще ме показват достатъчно често, колкото да се види, че съм жива, невредима и че се движа. Един от най-важните дни в залаганията е първият, когато падат първите жертви. Но това е нищо в сравнение с напрежението, което настъпва, когато на арената останат шепа участници.

Късен следобед е, когато започват да гърмят оръдията. Всеки изстрел означава един мъртъв трибут. Битката при Рога на изобилието трябва най-сетне да е свършила. Никога не събират телата от кървавата баня, преди убийците да се разпръснат. В първия ден дори отлагат оръдейните изстрели, докато не приключат първоначалните схватки, защото е прекалено трудно да се проследи точно колко са убитите. Позволявам си да спра за миг, задъхана, докато броя гърмежите. Един… два… три… отново и отново, докато стигат единайсет. Общо единайсет мъртви. В играта остават тринайсет. Изстъргвам с нокти засъхналата кръв, която момчето от Окръг 9 изкашля в лицето ми. Той със сигурност е мъртъв. Чудя се какво ли е станало с Пийта. Дали е изкарал деня? Ще разбера след няколко часа. Когато покажат в небето образите на мъртвите, за да ги видим ние, останалите живи.

Изведнъж ме връхлита мисълта, че Пийта може би вече е мъртъв, обезкървен, вдигнат и пренесен обратно в Капитола, за да го почистят, преоблекат и върнат в прост дървен сандък в Окръг 12. Че може вече да не е тук. Че пътува към къщи. Правя усилие да си спомня дали го видях, след като започна действието. Но последният образ, който успявам да извикам в съзнанието си, е как Пийта клати глава, докато прозвучава гонгът.

Може би е по-добре, ако вече е мъртъв. Липсваше му увереност, че може да победи. А аз не искам накрая на мен да се падне неприятната задача да го убия. Може би е по-добре, ако е излязъл завинаги от играта.

Пускам раницата и се смъквам изтощена на земята до нея. И без друго трябва да я претърся, преди да падне нощта. Да видя с какъв материал за работа разполагам. Докато разкопчавам каишките, усещам, че е добре направена, макар цветът да е доста неподходящ. Това оранжево със сигурност ще проблясва в тъмното. Мислено си отбелязвам, че първата ми работа утре трябва да бъде да я замаскирам.

Отварям джоба на раницата. Точно в този момент най-много се нуждая от вода. Нареждането на Хеймич веднага да намеря вода не е било случайно. Няма да изкарам дълго без нея. За два-три дни ще успея да понеса отвратителните симптоми на обезводняването, но после състоянието ми бързо ще се влоши, ще изпадна в безпомощност и ще съм мъртва, в най-добрия случай, след седмица. Внимателно подреждам припасите. Тънък черен спален чувал, който отразява телесната топлина. Пакет солени бисквити. Пакет сушено нарязано говеждо. Шишенце йод. Кутия дървени кибритени клечки. Малко кълбо бодлива тел. Чифт тъмни очила. И двулитрова пластмасова бутилка за вода, която е абсолютно празна и суха.

Никаква вода. Толкова ли щеше да им е трудно да напълнят бутилката? Осъзнавам колко пресъхнали са гърлото и устата ми, колко напукани са устните ми. Движа се цял ден. Горещо е и много се потя. Това ми се случва и вкъщи, но винаги има потоци, от които да пия, или сняг, който да разтопя, ако се стигне дотам.

Докато връщам нещата в раницата, ми хрумва една ужасна мисъл. Езерото. Онова, което видях, докато чаках да прозвучи гонгът. Ами ако то е единственият водоизточник на арената? Това би било сигурен начин да ни въвлекат в битка. Езерото е на цял ден път от мястото, където седя сега — път, много по-труден, когато няма нищо за пиене. А дори и да стигна до него, то със сигурност ще бъде сериозно охранявано от няколко професионални трибути. Готова съм да изпадна в паника, когато си спомням заека, който стреснах по-рано днес. Той отнякъде пие вода. Просто трябва да разбера откъде.

Здрачът се сгъстява и започвам да се притеснявам. Гората е рядка и не предлага кой знае какво прикритие. Пластът борови иглички заглушава стъпките ми, но, от друга страна, затруднява проследяването на животните, а техните пътеки са ми нужни, за да намеря вода. И все така продължавам да се спускам надолу, все по-навътре и по-навътре в долина, която ми се струва безкрайна.

Освен това съм гладна, но не се решавам да посегна на скъпоценния си запас от солени бисквити и сушено говеждо. Вместо това вземам ножа и започвам да дълбая един бор, като изрязвам външния слой на кората и изстъргвам голяма шепа от по-меката вътрешна част. Дъвча я бавно, докато вървя. След цяла седмица с най-хубавата храна на света, това е малко трудно за преглъщане. Но през живота си съм яла много борова кора. Бързо ще си възвърна навика.

След още час става ясно, че трябва да намеря място, където да пренощувам. Появяват се нощните обитатели на гората. От време на време чувам крясък или вой — първият признак, че ще си съпернича за зайците с истински хищници. Колкото до това дали ще ме разглеждат като източник на храна, твърде рано е да се каже. Възможно е в момента да ме дебнат безброй животни.

Точно сега обаче решавам, че по-важното за мен са другите трибути. Сигурна съм, че мнозина ще ловуват и през нощта. Победителите в битката при Рога на изобилието ще имат храна, вода в изобилие от езерото, факли или електрически фенерчета и оръжия, които ще бързат да изпробват. Мога само да се надявам, че съм се придвижила достатъчно бързо и достатъчно далеч, за да съм извън техния обсег.

Преди да се настаня, изваждам кълбото тел и поставям две примки в храстите. Знам, че е рисковано да се залагат капани, но тук храната толкова бързо се свършва. А не мога да залагам примки, докато бягам. Въпреки това вървя още пет минути и чак тогава определям мястото, на което ще лагерувам.

Внимателно си избирам дървото. Върба, не ужасно висока, но разположена в групичка с други върби, която предлага добро укритие в своите дълги, надвиснали вейки. Покатервам се по най-близките до ствола клони и се настанявам на един здрав чаталест клон. Нужна е доста работа, но накрая нагласявам спалния чувал сравнително удобно. Поставям раницата си в долната част на спалния чувал и се пъхам вътре след нея. Като предпазна мярка свалям колана си, увивам го в клуп около клона и спалния чувал и го закопчавам отново на кръста си. Сега, ако се обърна насън, няма да се сгромолясам на земята. Достатъчно дребна съм, за да покрия и главата си с горния край на чувала, но все пак си слагам и качулката. С падането на нощта бързо захладнява. Въпреки риска, който поех, за да се добера до спалния чувал, сега знам, че това е бил правилният избор. Този спален чувал, който отразява и задържа телесната топлина, ще ми бъде безценен. Сигурна съм, че има доста трибути, чийто най-голям проблем в момента е да се топлят, докато аз може би все пак ще успея да поспя няколко часа. Само да не бях толкова жадна…

Нощта току-що е настъпила, когато чувам химна, който предшества оповестяването на загиналите. През клоните виждам герба на столицата, който сякаш се носи в небето. Всъщност гледам друг, огромен екран, поставен на един от техните ховъркрафти, с които отнасят телата. Химнът заглъхва и небето притъмнява за миг. У дома щяхме да гледаме подробно представяне на всяко от убийствата, но се смята, че на арената това би дало нечестно предимство на живите трибути. Например, ако се добера до лък и застрелям някого, тайната ми ще стане известна на всички. Не, тук, на арената виждаме само снимки, същите, който използваха в телевизионното предаване за резултатите от обучението ни. Обикновени снимки, показващи лицата ни. Но сега вместо резултати се изписват само номерата на окръзите. Поемам си дълбоко дъх, когато започват да се появяват лицата на единайсетте мъртви трибути и ги отмятам на пръсти един по един.

Първо се появява момичето от Окръг 3. Това означава, че всички професионални трибути от окръзите 1 и 2 са оцелели. Нищо чудно. После момчето от Окръг 4. Това не го очаквах, обикновено всички професионалисти успяват да изкарат първия ден. Момчето от Окръг 5… предполагам, че Фоксфейс, момичето с лисичето лице, е оцеляло. И двамата трибути от окръзите 6 и 7. Момчето от 8. И двамата от 9. Да, ето го момчето, с което се сбих за раницата. Използвала съм всичките си пръсти, остава само още един мъртъв трибут. Дали е Пийта? Не, момичето от Окръг 10. Това е. Гербът на Капитола се появява отново, заедно с последния такт на тържествения финал. После пак става тъмно и се чуват само звуците на гората.

Изпитвам облекчение, че Пийта е жив. Отново си казвам, че ако ме убият, за майка ми и Прим ще бъде най-добре да спечели той. Това си повтарям, за да си обясня противоречивите емоции, които се надигат в мен, когато мисля за Пийта. Благодарността, че ми даде предимство, като призна любовта си към мен по време на интервюто. Гневът, предизвикан от превъзходството, което показа на покрива. Ужасът, че всеки миг можем да се изправим един срещу друг на арената.

Единайсет мъртви, но никой от Окръг 12. Опитвам се да пресметна кой е останал. Петима професионални трибути. Фоксфейс. Треш и Ру. Ру… значи все пак успя да преживее първия ден. Не мога да не се зарадвам. Станахме десет. Утре ще разбера кои са другите трима. Сега е тъмно, изминала съм дълъг път, свила съм се като в гнездо високо в клоните на дървото и трябва да се опитам да си почина.

Не съм спала истински от два дни, към което се прибавя и умората от това дълго пътуване из арената. Бавно разпускам мускули, затварям очи. Последната ми мисъл е: какъв късмет, че не хъркам…

Прас! Събужда ме звукът от счупването на клон. Колко дълго съм спала? Четири часа? Пет? Връхчето на носа ми е леденостудено. Прас! Прас! Какво става? Това не е звукът, който издават клоните под краката на някого, а острото пукане на дърва. Прас! Прас! Преценявам, че идва от двеста-триста метра вдясно от мен. Бавно, безшумно се обръщам в тази посока. Няколко минути няма нищо освен тъмнина и някакво тътрене. После виждам искра и започва да се разгаря огън. Две ръце се греят на пламъците, но не мога да различа нищо повече от това.

Трябва да прехапя устна, за да не изкрещя по адрес на извършителя всяка обидна дума, която знам. Какво си въобразява? Ако беше запалил огън на свечеряване, би могъл да има някакво извинение. Тогава участниците в битката при Рога на изобилието, с тяхното физическо превъзходство и изобилие от припаси, едва ли щяха да са наблизо. Но сега, когато вероятно от часове бродят из гората в търсене на жертви! Със същия успех можеше да развява знаме и да крещи: „Елате да ме хванете!“

А ето че аз съм тук, на един хвърлей от най-големия глупак в Игрите. Вързана с колан в клоните на дърво. Без да смея да побягна, тъй като местоположението ми като цяло току-що беше оповестено за всеки евентуален убиец, който би проявил интерес. Знам, че тук на открито е студено и не всеки има спален чувал. Но трябва да стискаш зъби и да издържиш, докато съмне!

През следващите два часа лежа в чувала си, изпълнена със затаен гняв, като всъщност си мисля, че ако успея да се махна от това дърво, изобщо няма да имам никакъв проблем да отстраня новия си съсед. Първата ми реакция беше да побягна, а не да се бия. Но този човек ме поставя в опасност. Глупавите хора са опасни. А той вероятно не разполага с кой знае какви оръжия, докато аз имам чудесен нож.

Небето още е тъмно, но усещам първите признаци за приближаването на зората. Започвам да си мисля, че ние — имам предвид човека, чиято смърт в момента планирам, и аз — може всъщност да сме останали незабелязани. После чувам шума. Няколко чифта крака, които тичат насам. Онзи, който е запалил огъня, трябва да е задрямал. Връхлитат върху нея, преди да е успяла да се измъкне. Сега разбирам, че е момиче. Мога да разбера по молбите, по последвалия измъчен писък. После се разнасят смях и поздравления от няколко гласа. Някой се провиква: „Дванайсет повалени, остават още единайсет!“, което предизвиква поредица от одобрителни подсвирвания.

Значи се бият в глутница. Всъщност не съм изненадана. Често в ранните етапи на Игрите се оформят групички от съюзници. Силните се обединяват, за да преследват слабите; после, когато напрежението стане твърде голямо, започват да се нахвърлят един срещу друг. Не ми е много трудно да се сетя кои са се съюзили. Трябва да са останалите професионални трибути от окръзите 1, 2 и 4. Две момчета и три момичета. Онези, които обядваха заедно.

За миг ги чувам как проверяват дали момичето има някакви припаси. По коментарите им съдя, че не са намерили нищо съществено. Питам се дали жертвата е Ру, но бързо отпъждам тази мисъл. Тя е прекалено умна, за да накладе такъв огън.

— По-добре да изчезваме, за да могат да приберат тялото, преди да започне да вони. — Почти съм сигурна, че това е момчето с вид на животно от Окръг 2. Разнася се одобрително мърморене, а после, за свой ужас, чувам глутницата да се отправя към мен. Не знаят, че съм тук. Откъде ще знаят? Добре скрита съм в дърветата. Поне докато слънцето не се е издигнало. После черният ми спален чувал ще се превърне от маскировка в проблем. Ако просто продължат да се движат, ще ме подминат и ще си отидат след минута.

Но професионалистите спират в сечището на десетина метра от моето дърво. Имат фенерчета и факли. През пролуките в клоните виждам тук ръка, там — ботуш. Не помръдвам, не смея дори да дишам. Дали са ме забелязали? Не, още не. От казаното се разбира, че мислите им са другаде.

— Не трябваше ли досега вече да сме чули оръдие?

— Предполагам, че да. Няма причини да не пристигнат веднага.

— Освен ако още е жива.

— Мъртва е. Лично я прободох.

— Тогава къде е оръдието?

— Някой трябва да се върне. Да провери, че работата е свършена.

— Да, иначе ще се наложи да я проследяваме пак.

— Казах, че е мъртва!

Избухва спор, докато най-после един от трибутите усмирява другите:

— Губим време! Ще отида да я довърша, и да продължаваме!

Едва не падам от дървото. Това е гласът на Пийта.