Сюзан Колинс
Игрите на глада (10)

10

За миг камерите се задържат върху сведения поглед на Пийта, докато публиката възприеме думите му. После виждам лицето си, с полуотворена уста в смесица от изненада и протест, увеличено върху всеки екран, докато осъзнавам чутото. Мен! Той има предвид мен! Стисвам устни и забивам очи в пода с надеждата, че ще скрия емоциите, които се надигат в мен.

— О, това наистина е лош късмет — казва Цезар и в гласа му има истинска болезнена нотка. Тълпата мърмори в знак на съгласие, няколко души дори надават измъчени викове.

— Не е хубаво — съгласява се Пийта.

— Е, не мисля, че някой от нас може да те вини. Би било трудно човек да не се увлече по тази млада дама — казва Цезар. — Тя не знаеше ли?

Пийта поклаща глава:

— Досега не.

Поглеждам нагоре и задържам поглед в екрана достатъчно дълго, за да се забележи ясно червенината по бузите ми.

— Не ви ли се иска ужасно да я извикаме обратно тук, за да видим какво ще каже? — пита Цезар публиката. Тълпата крещи в знак на съгласие. — За жалост, правилата са си правила, и времето на Катнис Евърдийн изтече. Е, желая ти много късмет, Пийта Меларк, и мисля, че говоря от името на цял Панем, когато казвам, че сърцата ни са с теб.

Тълпата реве оглушително. С обявяването на любовта си към мен Пийта напълно е заличил нас, останалите, от картата. Когато публиката най-после се успокоява, той промълвява едва-едва едно: „Благодаря ви“ и се връща на мястото си. Изправяме се на крака, за да изслушаме химна. Заради уважението, което се изисква, трябва да повдигна глава, и не мога да не видя, че сега почти всички екрани показват в едър план Пийта и мен, застанали на метър един от друг — разстояние, което в съзнанието на зрителите завинаги ще остане такова. Горките ние, трагични герои.

Аз обаче знам истината.

След химна трибутите се връщат в колона по един обратно във фоайето на Тренировъчния център и се качват в асансьорите. Постаравам се да вляза в асансьор, в който Пийта го няма. Тълпата забавя нашите антуражи от стилисти, ментори и придружители, затова си правим компания само помежду си. Никой не говори. Моят асансьор спира, за да остави четирима трибути, след което продължавам сама, а после виждам как вратите се отварят на дванайсетия етаж. Пийта едва е излязъл от своя асансьор, когато стоварвам длани върху гърдите му. Той изгубва равновесие и се блъска в грозна керамична ваза, пълна с изкуствени цветя. Вазата се преобръща и се разбива на стотици парченца. Пийта се приземява в отломките и от ръцете му веднага бликва кръв.

— Защо беше това? — пита той, втрещен.

— Нямаше право! Нямаше право да говориш тези неща за мен! — изкрещявам му.

Сега вратите на асансьорите се отварят и се появява целият екип: Ефи, Хеймич, Цина и Порша.

— Какво става? — пита Ефи с истерична нотка в гласа. — Падна ли?

— След като тя ме блъсна — казва Пийта, докато Ефи и Цина му помагат да се изправи.

Хеймич се обръща към мен:

— Блъснала си го?

— Това беше твоя идея, нали? Да ме направиш на глупачка пред цялата страна? — отговарям.

— Идеята беше моя — казва Пийта и трепва, докато измъква керамични парченца от дланите си. — Хеймич просто ми помогна.

— Да, Хеймич е много склонен да помага. На теб! — казвам.

— Ти наистина си глупачка — казва отвратено Хеймич. — Да не би да ти е навредил? Това момче просто ти даде нещо, което никога не би могла да постигнеш сама.

— Направи така, че да изглеждам слаба — казвам.

— Направи така, че да изглеждаш желана! И нека погледнем истината в очите, в това отношение никак не ти е излишна помощ. Беше романтична горе-долу колкото шепа пръст, преди той да каже, че те желае. Сега всички те желаят. Само за теб говорят. Обречените влюбени от Окръг 12! — казва Хеймич.

— Но ние не сме обречени влюбени! — казвам аз.

Хеймич ме сграбчва за раменете и ме приковава към стената:

— На кой му пука? Всичко е едно голямо представление. Става дума само за това как ви възприемат. Най-многото, което можех да кажа за теб след интервюто ти, беше, че изглеждаше доста мила, макар че и това, само по себе си, е малко чудо. Сега мога да добавя, че си разбивачка на сърца. О-о, как момчетата у дома падат с копнеж в краката ти. Кое мислиш, че ще ти донесе повече спонсори?

От мириса на вино в дъха му ми призлява. Отблъсквам ръцете му от раменете си, отдръпвам се и се мъча да проясня главата си.

Приближава се Цина и ме обгръща с ръка:

— Той е прав, Катнис.

Не знам какво да мисля.

— Трябваше да ми кажете, за да не изглеждам толкова глупаво.

— Не, реакцията ти беше съвършена. Ако знаеше предварително, нямаше да се получи толкова добре — казва Порша.

— Тя просто се тревожи за приятеля си — казва дрезгаво Пийта, като захвърля едно окървавено парче от вазата.

При мисълта за Гейл бузите ми отново пламват:

— Нямам приятел.

— Все едно — казва Пийта. — Сигурен съм, че е достатъчно умен, за да разпознае един очевиден блъф. Освен това ти не каза, че ме обичаш. Така че какво значение има?

Думите попиват в съзнанието ми. Гневът ми затихва. Сега се разкъсвам между мисълта, че са ме използвали, и мисълта, че са ми дали предимство. Хеймич е прав. Успях да изкарам интервюто, но каква бях всъщност? Глупаво момиче, което се въртеше в искряща рокля. И се кикотеше. Единственият истински момент беше, когато говорех за Прим. Сравнете това с Треш, с неговата мълчалива, смъртоносна сила, и всеки лесно ще забрави за мен. Глупава, искряща, лесна за забравяне. Не, не съвсем лесна за забравяне. Получих оценка единайсет.

Но сега Пийта ме превърна в обект на любов. Не само на неговата. Както сам каза, имам много почитатели. А ако публиката наистина мисли, че сме влюбени… спомням си колко силно реагираха на признанието му. Обречените влюбени. Хеймич е прав, в Капитола се хващат на подобни неща. Изведнъж се разтревожвам, че не съм реагирала както трябва.

— След като той каза, че е влюбен в мен, помислихте ли си, че е възможно и аз да съм влюбена в него? — питам.

— Аз си помислих — казва Порша. — Като гледах как отвръщаш поглед от камерите, как се изчервяваш…

Другите пригласят в знак на съгласие.

— Ти си невероятна, скъпа. Ще се извие опашка от спонсори за теб — казва Хеймич.

Смутена съм и не знам как да реагирам. Насилвам се да се обърна към Пийта:

— Съжалявам, че те блъснах.

— Няма значение — свива рамене той. — Въпреки че по правилата е забранено.

— Добре ли са ръцете ти? — питам.

— Ще се оправят — казва той.

В последвалата тишина откъм трапезарията се разнасят уханията на очакващата ни вечеря.

— Хайде идвайте да ядем — казва Хеймич.

Всички тръгваме след него и заемаме местата си. Но после Пийта започва силно да кърви и Порша го отвежда да му окажат медицинска помощ. Започваме да ядем супа със сметана и розови листенца без тях. Двамата се връщат, когато сме свършили супата. Ръцете на Пийта са увити в бинтове. Не мога да не се чувствам виновна. Утре ще бъдем на арената. Той ми направи услуга, а аз за отплата го нараних. Вечно ли ще му бъда длъжница?

След вечеря гледаме повторението в салона. Изглеждам натруфена и глупава, докато се кикотя и се въртя в роклята си, макар останалите да ме уверяват, че съм очарователна. Всъщност очарователен е Пийта, а после и напълно завладяващ в ролята на влюбеното момче. А ето ме и мен, изчервена и смутена, разкрасена от ръцете на Цина, съблазнителна според признанието на Пийта, трагична поради обстоятелствата и, по всеобщо мнение, незабравима.

Когато химнът свършва и екранът потъмнява, стаята притихва. Утре призори ще ни вдигнат от сън и ще ни подготвят за арената. Истинските Игри започват чак в десет, защото повечето жители на Капитола стават късно. Но Пийта и аз трябва да започнем рано. Не може да се каже колко път ще трябва да изминем до арената, подготвена за тазгодишните Игри.

Знам, че Хеймич и Ефи няма да ни придружат. Щом си тръгнат оттук, ще отидат в Центъра на игрите, където, надявам се, ожесточено ще ни търсят спонсори и ще разработват стратегия как и кога да ни доставят подаръците. Цина и Порша ще пътуват с нас до самото място, от което ще бъдем изпратени на арената. Въпреки това последните прощални думи трябва да бъдат казани тук.

Ефи хваща и двама ни за ръка и с истински сълзи в очите, ни пожелава успех. Благодари ни, че сме били най-добрите трибути, които е имала честта да представлява. А после, тъй като това е Ефи и от нея очевидно задължително се изисква да каже нещо ужасно, добавя: „Изобщо няма да се изненадам, ако догодина най-сетне ме повишат и ме изпратят в свестен окръг!“

После целува всеки от нас по бузата и бързо излиза, развълнувана или от емоционалната раздяла, или от възможността за по-добра кариера.

Хеймич скръства ръце и оглежда и двама ни от глава до пети.

— Някакви последни съвети? — обръща се към него Пийта.

— Когато прозвучи гонгът, веднага изчезвайте. Нямате работа в онази кървава баня пред Рога на изобилието. Просто изчезвайте, отдалечете се колкото е възможно повече от останалите и потърсете вода — казва той. — Ясно ли е?

— А после? — питам.

— Останете живи — казва Хеймич. Това е същият съвет, който ни даде във влака, но този път не е пиян и не се смее. А ние само кимваме. Какво друго има да се казва?

Когато се отправям към стаята си, Пийта се забавя, за да говори с Порша. Радвам се. Каквито и странни прощални думи да си разменяме, те могат да почакат до утре. Завивките ми са отдръпнати назад, но няма следа от червенокосото момиче-авокс. Иска ми се да й знаех името. Трябваше да я попитам как се казва. Може би можеше да го напише. Или да го изиграе. Но сигурно това щеше само да й навлече наказание.

Вземам си душ и свалям от тялото си златната боя, грима, мириса на красотата. От усилията на подготвителния екип остават само пламъците върху ноктите ми. Решавам да ги запазя, за да напомнят на публиката коя съм. Катнис, момичето, което гореше. Може би това ще ми даде някаква опора в идващите дни.

Обличам дебела, пухкава нощница и си лягам. Нужни са ми около пет секунди да осъзная, че никога няма да заспя. А отчаяно се нуждая от сън, защото на арената всеки миг, в който се поддам на изтощението, ще бъде покана към смъртта.

Няма полза. Минава един час, минават два, три, а клепачите ми отказват да натежат. Непрестанно се опитвам да си представя на какъв терен ще ме запратят. Пустиня? Блато? Замръзнала пустош? Най-много се надявам да има дървета, което ще ми предостави някакво укритие, а също храна и подслон. Често има дървета, защото голите и пусти пейзажи са скучни и без дървета развръзката на Игрите настъпва твърде бързо. Но какъв ли ще бъде климатът? Какви скрити капани са поставили гейм-мейкърите, за да оживят по-мудните моменти? И какво ще правят другите трибути…

Колкото по-силно искам да заспя, толкова повече сънят ми убягва. Накрая съм толкова неспокойна, че не мога да остана в леглото. Разхождам се из стаята — сърцето ми тупти и се задъхвам. Имам чувството, че съм в затворническа килия. Ако веднага не подишам малко чист въздух, може пак да започна да хвърлям предмети. Изтичвам надолу по коридора до вратата, която води към покрива. Тя не само е отключена, но и открехната. Може би някой е забравил да я затвори, но няма значение. Енергийното поле, което обгръща покрива, предотвратява всяка отчаяна форма на бягство. А аз не се каня да бягам, само да напълня дробовете си с въздух. Искам да видя небето и луната в последната нощ, в която никой няма да ме преследва.

Нощем покривът не е осветен, но щом стъпвам с боси крака на облицованата с плочи повърхност, виждам тъмния силует на фона на светлините, които в Капитола никога не угасват. Долу по улиците цари доста голямо оживление — музика, песни и автомобилни клаксони: през дебелите стъклени прозорци в стаята си не чувам нищо от това. Бих могла да се измъкна сега, без той да ме забележи: вероятно няма да ме чуе при цялата тази шумотевица. Но нощният въздух е толкова сладък, че не мога да понеса мисълта да се върна в онази задушаваща стая. А и какво значение има дали си говорим или не?

Пристъпвам безшумно по плочите. Стигам само на метър зад него и казвам:

— Добре е да поспиш.

Той се стряска, но не се обръща. Виждам как леко поклаща глава.

— Не искам да пропусна празненството. То е заради нас, в крайна сметка.

Приближавам се до него и се навеждам над ръба на парапета. Широките улици са пълни с танцуващи хора. Присвивам очи, за да различа по-подробно дребните фигурки.

— В карнавални костюми ли са?

— Кой може да каже? — отговаря Пийта. — С всичките тези откачени дрехи, които носят тук. И ти ли не можа да заспиш?

— Не можах да изключа — казвам.

— За семейството си ли мислеше? — пита той.

— Не — признавам малко виновно. — Непрекъснато се чудя какво ще стане утре. Което е безсмислено, разбира се. — На светлината отдолу сега виждам лицето му и как тромаво държи превързаните си ръце. — Наистина съжалявам за ръцете ти.

— Няма значение, Катнис — казва той. — И без друго никога не съм имал шансове за успех в тези Игри.

— Не бива да си мислиш такива неща — казвам.

— Защо не? Вярно е. Най-голямата ми надежда е да не се посрамя и… — Той се поколебава.

— И какво? — казвам аз.

— Не знам точно как да го кажа. Само… искам да умра като себе си. Това звучи ли смислено? — пита той. Поклащам глава. Как може някой да умре като някой друг, освен като себе си? — Не искам там да ме променят. Да ме превърнат в някакво чудовище, каквото не съм.

Прехапвам устна и се чувствам като нищожество. Докато аз размишлявах дали ще има дървета, Пийта се е борил с мисълта как да запази самоличността си. Чистотата на своето „аз“.

— Да не би да искаш да кажеш, че няма да убиеш никого? — питам.

— Не, сигурен съм, че когато дойде моментът, ще убивам точно като всички други. Не мога да се предам без борба. Само че все ми се иска да можех да измисля начин да… да покажа на онези от Капитола, че не ме притежават. Че съм нещо повече от просто една пионка в техните Игри — казва Пийта.

— Но ти не си — казвам аз. — Никой от нас не е. Това е принципът на Игрите.

— Добре, но в тази рамка все още съществуваш ти, все още съществувам аз — настоява той. — Не разбираш ли?

— Донякъде. Само че… не се обиждай, но на кой му пука, Пийта? — казвам аз.

— На мен. Искам да кажа, за какво друго ми е позволено да ми пука в този момент? — пита той гневно. Сега е приковал сините си очи в моите и настоява за отговор.

Отстъпвам назад.

— По-добре се погрижи за онова, което каза Хеймич. Да останеш жив.

Пийта ми се усмихва, тъжно и подигравателно:

— Добре. Благодаря за напътствието, скъпа.

Това, че използва покровителственото любезно обръщение на Хеймич, е като плесница в лицето ми.

— Виж, ако искаш да прекараш последните часове от живота си, като планираш доблестна смърт на арената, това си е твой избор. Аз искам да прекарам моите в Окръг 12.

— Не бих се изненадал, ако го постигнеш — казва Пийта. — Предай на майка ми най-добрите ми пожелания, като се прибереш.

— Разчитай на мен — казвам аз. После се обръщам и си тръгвам.

През остатъка от нощта ту се унасям в дрямка, ту се будя отново и си представям язвителните реплики, които ще отправя към Пийта Меларк на сутринта. Пийта Меларк. Ще го видим колко наперен и силен ще бъде, когато се изправи срещу живота и смъртта. Вероятно ще се превърне в развилнял се звяр, в някой от онези трибути, които се опитват да изядат сърцето на някого, след като го убият. Преди няколко години имаше едно такова момче от Окръг 6 на име Тит. Той напълно подивя и гейм-мейкърите трябваше да го зашеметят с електрически пушки, за да съберат телата на убитите от него играчи, преди да ги е изял. На арената няма правила, но канибализмът не се нрави много на публиката от Капитола, затова се опитаха да го възпрат. Имаше известни предположения, че лавината, която накрая отнесе Тит, е била специално подготвена, за да е сигурно, че победителят няма да е психопат.

На сутринта не виждам Пийта. Преди зазоряване при мен идва Цина, дава ми да облека една проста рокля и ме повежда към покрива. Окончателното ми обличане и приготовления ще се извършат в катакомбите под самата арена. Един ховъркрафт се появява от нищото, точно както онзи в гората в деня, когато видях как заловиха червенокосото момиче-авокс, и се спуска стълба. Стъпвам, хващам се с ръце за долните стъпала и повече не мога да помръдна. Някакво енергийно поле ме прилепва към стълбата и тя се прибира заедно с мен вътре.

Очаквам, че сега стълбата ще ме пусне, но все още съм залепена за нея. Към мен се приближава облечена в бяла престилка жена със спринцовка в ръка.

— Това е чипът ти за проследяване, Катнис. Колкото по-неподвижна стоиш, толкова по-бързо ще успея да го поставя — казва тя.

Неподвижна ли? Та аз съм като статуя. Но въпреки това усещам остра болка от пробождането, докато иглата вкарва металното проследяващо устройство дълбоко под кожата от вътрешната страна на ръката ми над лакътя. Сега гейм-мейкърите винаги ще знаят къде точно се намирам на арената. Не биха искали да изгубят някой трибут.

Щом проследяващото устройство е поставено, стълбата ме освобождава. Жената изчезва и стълбата се връща, за да вземе и Цина от покрива. Влиза едно момче-авокс и ни насочва към кабина, където е сервирана закуска. Въпреки напрежението в стомаха си, ям възможно най-много, макар че нищо от прекрасната храна не ми прави впечатление. Толкова съм нервна, че със същия успех мога да ям и въглища. Единственото, което изобщо успява да отвлече вниманието ми, е гледката от прозорците, докато се носим плавно над града и после към пустошта отвъд него. Това виждат птиците. Само че те са свободни и в безопасност. За разлика от мен.

Пътуването продължава около половин час, а после прозорците потъмняват, което подсказва, че наближаваме арената. Ховъркрафтът се приземява и двамата с Цина стъпваме на стълбата, само че този път тя ни отвежда през подземен тунел право в катакомбите, които се намират под арената. Следваме напътствията и стигаме до определеното ми място — стая, в която ще се проведе подготовката ми. В Капитола я наричат Стартовото помещение. В окръзите е известна като „Ограждението“. Мястото, където отвеждат животните, преди да ги заколят.

Всичко е чисто ново. Аз ще бъда първият и единствен трибут, който ще използва това Стартово помещение. Арените са исторически забележителности и остават след Игрите. Те са популярни дестинации, които жителите на Капитола посещават и където ходят на почивка. Отиват за месец, гледат Игрите, правят обиколка на катакомбите, посещават местата, където са загинали различните трибути. Можете дори да участвате във възстановки.

Казват, че храната е отлична.

Мъча се да не повърна закуската си, докато вземам душ и си мия зъбите. Цина сплита косата ми в дълга плитка — моята запазена марка. После пристигат дрехите — те са едни и същи за всички трибути. Цина не е имал думата за това, какво да бъде облеклото ми, дори не знае какво ще има в пакета, но ми помага да си облека бельото, после обикновени жълто-кафяви панталони, светлозелена блуза, груб кафяв колан и тънко черно яке с качулка, което се спуска до бедрата ми.

— Материята на якето е изработена така, че да отразява телесната топлина. Чакат те студени нощи — казва той.

Ботушите, които обувам над впити дълги чорапи, са по-хубави, отколкото очаквах, от мека кожа, и доста приличат на моите вкъщи. Тези обаче са с тънка гъвкава каучукова подметка, шита с конци. Добри са за тичане.

Мисля си, че съм готова, когато Цина измъква от джоба си златната сойка-присмехулка. Напълно съм забравила за нея.

— Откъде я взе? — питам аз.

— От зеления тоалет, с който беше облечена във влака — казва той. Сега си спомням как свалих брошката от роклята на майка ми и я закопчах върху ризата. — Това е отличителният знак на твоя окръг, нали? — Кимвам и той я закопчава върху ризата ми. — Едва успя да мине през борда на оценителите. Някои смятаха, че брошката може да се използва като оръжие и ще получиш нечестно предимство. Накрая я пуснаха — казва Цина. — Но конфискуваха пръстена на момичето от Окръг 1. Ако завъртиш камъка, изскача шип. Напоен с отрова. Твърдеше, че не е знаела, че пръстенът се трансформира, и нямаше как да се докаже, че е знаела. Но изгуби отличителния си знак. Ето, напълно си готова. Раздвижи се. Провери всичко да ти е удобно.

Разхождам се, тичам в кръг, протягам ръце.

— Да, добре е. Точно по мярка.

— Тогава не ти остава нищо друго, освен да чакаш да те повикат — казва Цина. — Освен ако можеш да хапнеш още нещо?

Отказвам храната, но приемам чаша вода, от която отпивам малки глътки, докато чакаме на един диван. Не искам да си дъвча ноктите или устните, но се улавям, че съм прехапала бузата си. Мястото още не е съвсем зараснало от преди няколко дни. Скоро устата ми се изпълва с вкус на кръв.

Нервността се превръща в ужас, докато очаквам онова, което предстои. Може да съм мъртва, напълно мъртва, след час. А дори и след по-малко. Пръстите ми нервно проследяват твърдата малка бучка на ръката ми, където жената инжектира проследяващото устройство. Притискам я, макар че ме боли. Притискам я толкова силно, че започва да се образува малка синина.

— Говори ли ти се, Катнис? — пита Цина.

Поклащам глава, но след миг му протягам ръка. Цина я обгръща в двете свои. И така седим, докато приятен женски глас съобщава, че е време да се подготвя за старта.

Все още стискам ръката на Цина, пристъпвам и заставам върху кръглата метална плоча.

— Не забравяй какво каза Хеймич. Бягай, намери вода. Останалото ще дойде само — казва той. Кимвам. — И запомни следното. Не ми е позволено да участвам в залаганията, но ако можех, щях да заложа парите си на теб.

— Наистина ли? — прошепвам.

— Наистина — казва Цина. Навежда се и ме целува по челото. — Късмет, пламтящо момиче. — А след това около мен се спуска стъклен цилиндър, който разделя хванатите ни ръце и откъсва Цина от мен. Той почуква с пръсти под брадичката си. „Горе главата“.

Повдигам брадичка и заставам възможно най-изправена. Цилиндърът започва да се издига. В продължение на може би петнайсет секунди се намирам в мрак, а след това усещам как металната плоча ме изтласква извън цилиндъра на открито. За миг ярката слънчева светлина заслепява очите ми и усещам само силен вятър с мирис на нещо, което ми навява надежда за борова гора.

После чувам гласа на легендарния водещ Клодиъс Темпълсмит, който ехти гръмко навсякъде около мен:

— Дами и господа, започват Седемдесет и четвъртите Игри на глада!