Сюзан Колинс
Игрите на глада (9)

9

Предателство. Това е първата ми реакция, което е глупаво. Защото, за да има предателство, трябва първо да е имало доверие. Между Пийта и мен. А доверието не е част от споразумението. Ние сме трибути. Но момчето, което рискува да си навлече бой, за да ми даде хляб, момчето, което ме крепеше в колесницата, което ме покри в случката с червенокосото момиче-авокс, момчето, което настоя Хеймич да научи за ловните ми умения… нямаше ли една частица от мен, която неизбежно му се доверяваше?

От друга страна, изпитвам облекчение — вече можем да сложим край на преструвката, че сме приятели. Очевидно, каквато и крехка връзка да бяхме оформили лекомислено, с нея е свършено. И беше крайно време. Игрите започват след два дни и доверието би било единствено проява на слабост. От каквото и да е предизвикано решението на Пийта — а подозирам, че е свързано с по-доброто ми представяне на тренировките, — би трябвало да съм единствено благодарна за това. Може би той най-после е приел факта, че колкото по-скоро признаем открито, че сме врагове, толкова по-добре.

— Хубаво — казвам. — Е, каква е програмата?

— Всеки от вас ще се обучава четири часа с Ефи за представянето, и четири с мен за съдържанието — казва Хеймич. — Катнис, ти започваш с Ефи.

Не мога да си представя на какво толкова ще ме учи Ефи, за което ще са нужни четири часа, но тя успява да оползотвори това време до последната минута. Отиваме в моя апартамент, където ми дава да сложа дълга до земята рокля и обувки с високи токове, не онези, които ще нося за истинското интервю, и ме инструктира как да ходя. Обувките са най-неприятната част. Никога не съм носила високи токове и не мога да свикна да ходя изправена почти на пръсти. Но Ефи носи високи токове през цялото време и твърдо решавам, че щом тя може да го прави, значи и аз мога. Роклята ми създава друг проблем. Тя непрекъснато се оплита в обувките ми, така че, разбира се, се налага да я повдигам, и тогава Ефи връхлита върху мен като ястреб, като ме пляска през ръцете и крещи: „Не над глезена!“ Когато най-сетне овладявам ходенето, все още остават седенето, стойката — очевидно имам навик да свеждам глава, — как да гледам събеседника в очите, жестовете с ръце и усмивките. Указанията за усмивките се състоят основно в това, да се усмихвам повече. Ефи ме кара да изрека сто банални фрази, започващи с усмивка, или казани, докато се усмихвам, или завършващи с усмивка. Към обяд усещам, че бузите ми потрепват от мускулна треска.

— Е, повече нищо не мога да направя — казва Ефи с въздишка. — Просто запомни, Катнис: искаш публиката да те хареса.

— А според теб това няма да стане? — питам аз.

— Не и ако ги гледаш гневно през цялото време. Защо не запазиш гневното си изражение за арената? Вместо това си представи, че си сред приятели — казва Ефи.

— Те се обзалагат докога ще оцелея! — избухвам аз. — Не са ми приятели!

— Ами, опитай се да се преструваш — изсъсква Ефи. После се овладява и ми се усмихва сияйно: — Виж, ето така. Усмихвам ти се, въпреки че ме изкарваш от търпение.

— Да, изглежда много убедително — казвам. — Отивам да ям. — Изритвам обувките с токовете и тръгвам с тежки стъпки към трапезарията, като повдигам полата си чак до бедрата.

Пийта и Хеймич изглеждат в доста добро настроение, затова си мисля, че упражнението за съдържание би трябвало да протече по-добре от заниманията сутринта. Дълбоко греша. След обяда, Хеймич ме въвежда в салона, прави ми знак да седна на дивана, а след това известно време само ме гледа намръщено.

— Какво? — питам най-накрая.

— Опитвам се да реша какво да правя с теб — казва той. — Как да те представим. Дали да бъдеш чаровна? Или надменна? Или ожесточена? Досега блестиш като звезда. Яви се доброволно като трибут, за да спасиш сестра си. Цина те направи да изглеждаш незабравима. Имаш най-високия резултат от обучението. Хората са заинтригувани, но никой не знае коя си. Впечатлението, което ще направиш утре, ще бъде решаващо за това какви спонсори мога да ти осигуря — казва Хеймич.

След като цял живот съм гледала интервюта на трибути, знам, че в думите му има истина. Ако допаднеш на тълпата, било то с весело, или с брутално, или с ексцентрично поведение, печелиш благоволението й.

— Какъв е подходът на Пийта? Или не ми е разрешено да питам? — казвам аз.

— Приятно държание. Той притежава особено чувство за хумор и самоирония — казва Хеймич. — Докато ти, щом отвориш уста, ставаш намусена и враждебна.

— Не е вярно! — възкликвам.

— Стига. Не знам откъде измъкна онова жизнерадостно момиче, което махаше на публиката, докато бяхте на колесницата, но не съм го виждал нито преди, нито сега — казва Хеймич.

— А ти ми даде толкова много поводи за жизнерадостно настроение — контрирам аз.

— Не съм аз този, на когото трябва да се харесаш. Няма да ти бъда спонсор. Хайде, представи си, че аз съм публиката — казва Хеймич. — Предизвикай възхищението ми.

— Чудесно! — озъбвам се аз. Хеймич влиза в ролята на интервюиращия, а аз се опитвам да отговарям на въпросите му по начин, който ще спечели публиката. Но не мога. Прекалено ядосана съм не само заради думите му, но и просто защото трябва да отговарям на въпросите му. Мисля си единствено колко несправедливо е цялото това нещо, Игрите на глада. Защо подскачам напред-назад като дресирано куче и се мъча да се харесам на хора, които мразя? Изглежда, че колкото по-дълго продължава интервюто, толкова повече гневът ми се надига на повърхността, и накрая буквално плюя отговорите към него.

— Добре, достатъчно — казва той. — Трябва да погледнем на нещата от друг ъгъл. Ти не само си враждебна, но и все още не знам нищо за теб. Зададох ти петдесет въпроса, а все още нямам никаква представа за живота ти, за семейството ти, за това, което те вълнува. Те искат да научат нещо за теб, Катнис.

— Но аз не искам да знаят нищо! Те вече са ми отнели бъдещето! Няма да им дам и нещата, които са били важни за мен в миналото!

— Тогава излъжи! Измисли нещо! — казва Хеймич.

— Не ме бива в лъжите — казвам аз.

— Е, по-добре се научи бързо. Имаш обаяние колкото умрял плужек — казва Хеймич.

Ох. Това беше обидно. Сигурно дори Хеймич разбира, че е бил прекалено груб, защото гласът му омеква:

— Ето ти една идея. Опитай да се представиш като скромна и смирена.

— Скромна и смирена — повтарям като ехо.

— Давай си вид, че не можеш да повярваш, че едно малко момиче от Окръг 12 се е справило толкова добре. Цялата история е била по-невероятна, отколкото някога си си мечтала. Говори за дрехите, които Цина ти измисли. Колко мили са хората. Какъв прекрасен град е Капитолът. Щом не искаш да говориш за себе си, поне поласкай публиката. Разчувствай я. Отприщи се.

Следващите часове са истинска агония. Веднага става ясно, че не мога да се впускам в словоизлияния. Опитваме се да играя ролята на „наперена“, но просто не притежавам нужната арогантност. Очевидно съм твърде „уязвима“, за да си придам вид на свирепа. Не съм остроумна. Нито забавна. Нито секси. Нито загадъчна.

Към края на тренировката вече не съм нищо. Хеймич започна да пие някъде около момента, когато се правех на остроумна, и в гласа му усещам неприятна нотка:

— Предавам се, скъпа. Просто отговаряй на въпросите и се помъчи да не показваш на зрителите, че откровено ги ненавиждаш.

Тази вечер оставам в стаята си и си поръчвам възмутително голямо количество деликатеси, натъпквам се до прилошаване, а след това изливам яда си срещу Хеймич, срещу Игрите на глада, срещу всяко живо същество в Капитола, като хвърлям с трясък чинии из стаята. Когато червенокосото момиче влиза да оправи леглото ми, очите му се разширяват при вида на бъркотията.

— Остави го така! — изкрещявам й аз. — Не се занимавай с това!

Мразя и нея, с разбиращите й, изпълнени с упрек очи, които ме наричат страхливка, чудовище, марионетка на Капитола, и преди, и сега. Според нея, сигурно най-сетне идва възмездието. Поне със смъртта си ще платя за живота на момчето в гората.

Но вместо да избяга от стаята, момичето затваря вратата зад гърба си и отива в банята. Връща се с влажна кърпа и внимателно избърсва лицето ми, после почиства от ръцете ми кръвта от счупената чиния. Защо прави това? Защо й позволявам?

— Трябваше да се опитам да те спася — прошепвам.

Тя поклаща глава. Дали това означава, че сме били прави да стоим отстрани и да не се месим? Че ми е простила?

— Не, постъпих лошо — казвам аз.

Тя почуква с пръсти по устните си, а след това посочва към гърдите ми. Мисля, че иска да каже, че тогава просто и аз щях да свърша като авокс. Вероятно е така. Или като авокс, или мъртва.

Прекарвам следващия час, като помагам на червенокосото момиче да почисти стаята. След като хвърляме всички боклуци в шахтата за отпадъци и разчистваме масата от храната, тя оправя леглото ми. Пропълзявам между чаршафите като петгодишно дете и я оставям да подпъхне завивките под брадичката ми. После тя си отива. Иска ми се да остане, докато заспя. Да е там, когато се събудя. Искам закрилата на това момиче, макар че тя никога не е имала моята.

На сутринта вместо момичето над мен са се надвесили хората от подготвителния ми екип. Уроците ми с Ефи и Хеймич са приключили. Този ден принадлежи на Цина. Той е последната ми надежда. Може би може да ме направи толкова прекрасна, че на никого няма да му пука какво излиза от устата ми.

Екипът работи върху мен до късния следобед: превръща кожата ми в блестящ сатен, нанася с грим шарки по ръцете ми, рисува пламъци върху двайсетте ми съвършени нокти. После Вения се захваща с косата ми и вплита в нея червени нишки, така че кичурите започват от лявото ми ухо, увиват се около главата ми, а после се спускат в плитка по дясното рамо. Лицето ми изчезва под слой светъл грим, който подчертава чертите ми. Огромни тъмни очи, пълни червени устни, ресници, от които щом мигна политат късчета светлина. Накрая покриват цялото ми тяло с пудра, от която проблясвам, сякаш съм поръсена със златен прах.

После влиза Цина с нещо, което сигурно е роклята ми, но всъщност не мога да видя какво е, защото е опаковано.

— Затвори очи — нарежда той.

Усещам копринената подплата на дрехата, докато я нахлузват върху голото ми тяло, а след това и тежестта й. Сигурно тежи двайсет кила. Вкопчвам се в ръката на Октавия, докато обувам слепешком обувките си и откривам с радост, че са поне с пет сантиметра по-ниски от онези, с които ме тренираше Ефи. Следва известно нагласяване и суетене. После — мълчание.

— Може ли да отворя очи? — питам аз.

— Да — казва Цина. — Отвори ги.

Съществото, което стои пред мен в огледалото в цял ръст, идва от друг свят. Свят, в който кожата сияе, очите блестят, а дрехите очевидно се изработват от скъпоценни камъни. Защото роклята ми, о, роклята ми е изцяло покрита с отразяващи светлината скъпоценни камъни, червени, жълти и бели, със сини късчета, които подчертават връхчетата на нарисуваните пламъци. И най-лекото движение създава впечатлението, че съм обгърната от огнени езици.

Не съм хубава. Не съм красива. Сияйна съм като слънцето.

Известно време всички втренчено гледаме в огледалото.

— О, Цина — прошепвам накрая. — Благодаря ти.

— Завърти се да те видя — казва той. Разпервам ръце и се завъртам в кръг. Подготвителният екип се разпищява от възхищение.

Цина освобождава хората от екипа и ме кара да се разходя напред-назад с роклята и обувките, с които ми е безкрайно по-лесно да се движа, отколкото с тези, които ми даде Ефи. Роклята пада по такъв начин, че не е нужно да повдигам полата, когато ходя, така че имам един повод за тревога по-малко.

— Е, значи си напълно готова за интервюто? — пита Цина. По изражението му разбирам, че е говорил с Хеймич. Че знае колко съм ужасна.

— Ужасна съм. Хеймич ме нарече „умрял плужек“. Както и да опитвахме, нищо не стана. Просто не мога да бъда такава, каквато иска.

За миг Цина се замисля върху думите ми.

— Защо просто не бъдеш такава, каквато си?

— Каквато съм? И това не става. Според Хеймич съм намусена и враждебна — отговарям аз.

— Така е… когато си близо до Хеймич — усмихва се Цина. — Според мен не си намусена и враждебна. Подготвителният екип те обожава. Ти спечели дори одобрението на гейм-мейкърите. А колкото до гражданите на Капитола, е, те непрекъснато говорят за теб. Невъзможно е човек да не се възхити на духа ти.

Духът ми. Това не ми беше хрумнало. Не съм сигурна какво точно означава, но се подразбира, че съм боец. Че проявявам някаква смелост. Не може да се каже, че никога не съм дружелюбна. Добре де, може би не изгарям от любов към всеки срещнат, може би на лицето ми трудно се появява усмивка, но има хора, които обичам.

Цина взема леденостудените ми ръце и усещам колко топли са неговите.

— Да предположим, че когато отговаряш на въпросите, си представяш, че се обръщаш към някой приятел у дома. Кой е най-добрият ти приятел? — пита Цина.

— Гейл — отговарям мигновено. — Само че това е съвсем друго, Цина. Никога не бих разказвала на Гейл тези неща за себе си. Той вече ги знае.

— А какво ще кажеш за мен? Би ли могла да мислиш за мен като за приятел? — пита Цина.

От всички, които срещнах, откакто заминах от къщи, Цина ми е любимецът. Харесах го моментално и досега още не ме е разочаровал.

— Сигурно да, но…

— Ще седя на главния подиум заедно с другите стилисти. Ще можеш да ме виждаш. Щом ти зададат въпрос, намери ме с поглед и отговори възможно най-искрено — казва Цина.

— Дори да си мисля нещо ужасно? — питам аз. Защото наистина може да е така.

— Особено ако си мислиш нещо ужасно — казва Цина. — Ще опиташ ли?

Кимвам. Това е план. Или поне сламка, за която да се хвана.

Много бързо става време да тръгваме. Интервютата се провеждат на сцена, издигната пред Тренировъчния център. Щом изляза от стаята, ще имам само няколко минути, преди да застана пред тълпата, пред камерите, пред цял Панем.

Цина натиска дръжката на вратата, но спирам ръката му:

— Цина… — Треперя от сценична треска.

— Помни: те вече те обичат — казва той внимателно. — Просто бъди такава, каквато си.

Срещаме се с останалите от групата на Окръг 12 в асансьора. Порша и нейните хора добре са се потрудили. Пийта изглежда зашеметяващо в черен костюм, украсен с пламъци. Макар заедно да изглеждаме добре, изпитвам облекчение, че не сме облечени еднакво. Хеймич и Ефи са се издокарали за случая. Избягвам Хеймич, но приемам комплиментите на Ефи. Ефи може да е досадна и не особено умна, но не е склонна към унищожителни критики като Хеймич.

Когато вратите на асансьора се отварят, вече подреждат другите трибути за излизането ни на сцената. Двайсет и четиримата ще седим в широк полукръг по време на интервютата. Аз ще съм последна, или предпоследна, тъй като момичето-трибут предшества момчето от съответния окръг. Как ми се иска да можех да съм първа и да приключа с цялата история! Сега ще трябва да слушам колко остроумни, забавни, смирени, ожесточени и очарователни са всички, докато ми дойде редът. Плюс това, публиката ще започне да се отегчава, точно както стана с гейм-мейкърите. А няма начин да изстрелям стрела по тълпата, за да привлека вниманието й.

Точно преди да излезем тържествено на сцената, Хеймич се приближава зад Пийта и мен и изръмжава:

— Не забравяйте, все още сте щастлива двойка. Така че се дръжте подобаващо.

Какво? Мислех, че сме се отказали от тази идея, когато Пийта помоли да го обучават отделно. Предполагам обаче, че това е било личен проблем и не засяга публичните ни изяви. Както и да е, няма голяма възможност за разговори сега, докато вървим в колона по един към местата си и сядаме.

Щом стъпвам на сцената, дишането ми става бързо и плитко. Усещам как пулсът блъска в слепоочията ми. Истинско облекчение е да стигна до стола си, защото краката ми треперят и се страхувам, че ще се спъна заради токчетата. Макар че се свечерява, на Кръглия площад е по-светло, отколкото в летен ден. За видните гости има специална платформа: стилистите са завладели първия ред. Камерите ще ги показват, докато тълпата се възхищава на работата им. Голям балкон в далечния край на една сграда вдясно е запазен за гейм-мейкърите. Повечето от останалите балкони са заети от телевизионни екипи. Кръглият площад и булевардите, които водят към него, са напълно задръстени с хора. Има място само за правостоящи. Всички телевизори в домовете и обществените зали из цялата страна са включени. Всеки гражданин в Панем е пуснал телевизора си. Тази вечер няма да има внезапни спирания на електричеството.

Цезар Фликърман, човекът, който води интервютата от над четирийсет години, излиза с енергична походка на сцената. Малко е стряскащо, защото външността му буквално не се е променила през цялото това време. Същото лице под слой от чист бял грим. Същата прическа, която боядисва в различен цвят за всяко издание на Игрите. Същият строг, тъмносин костюм, осеян с хиляди миниатюрни електрически лампички, които блещукат като звезди. В Капитола хората се подлагат на операции, за да изглеждат по-млади и по-слаби. В Окръг 12 да изглеждаш стар си е нещо като постижение, тъй като повечето хора умират преждевременно. Ако срещнеш човек в напреднала възраст, искаш да го поздравиш за дълголетието му и да го питаш каква е тайната на оцеляването. На дебелите им завиждат, защото те не се борят за всеки залък, както повечето от нас. Но тук е различно. Бръчките са нежелани. Големият корем не е признак за успех.

Тази година косата на Цезар е сиво-синя, а клепачите и устните му са покрити с пласт грим в същия цвят. Изглежда особено, но не толкова стряскащо, колкото миналата година, когато беше в алено и създаваше впечатление, сякаш кърви. Цезар пуска няколко шеги, за да подгрее публиката и после се залавя за работа.

Момичето от Окръг 1, което изглежда предизвикателно в прозрачна златиста рокля, се отправя към средата на сцената за интервюто с Цезар. Ясно е, че нейният ментор не се е затруднил да реши от какъв ъгъл да я представи. С тази развяна руса коса, изумрудено зелени очи, с високата си, пищна фигура… тя цялата излъчва сексапил.

Всяко интервю трае само три минути. После се чува електрически звънец и идва ред на следващия трибут. Едно нещо трябва да му се признае на Цезар: наистина полага всички усилия, за да накара трибутите да блеснат. Дружелюбен е, мъчи се да предразположи нервните, смее се на несполучливите шеги и реагира така, че понякога успява да превърне посредствените отговори в забележителни.

Седя като дама, както ме е учила Ефи, и окръзите се изреждат бързо. 2, 3, 4. Изглежда, че всеки играе някаква роля. Чудовищното момче от Окръг 2 е безпощадна машина за убиване. Фоксфейс, момичето с лисиче лице от Окръг 5, е лукаво и хитро. Зърнах Цина веднага щом зае мястото си, но дори неговото присъствие не може да ме успокои. 8, 9, 10. Сакатото момче от Окръг 10 е много тихо. Дланите ми се потят обилно, но украсената със скъпоценни камъни рокля не попива влагата, и ако се опитам да изтрия ръце, те се плъзгат и отскачат от нея. Окръг 11.

Ру е облечена в ефирна рокля с криле на раменете и сякаш прелита до Цезар. Тълпата притихва при вида на това магическо създание. Цезар е много мил с нея, поздравява я за оценката „7“ по време на обучението — отличен резултат за толкова дребно момиче. Когато я пита каква ще бъде най-силната й страна на арената, тя не се колебае.

— Много трудно е да ме хванеш — казва тя с треперлив глас. — А ако не можеш да ме хванеш, не можеш и да ме убиеш. Така че, не ме отписвайте.

— Не би ми хрумнало подобно нещо и след милион години — казва Цезар насърчително.

Момчето от Окръг 11, Треш, има същата тъмна кожа като Ру, но приликата свършва дотук. Той е един от гигантите, сигурно е висок към метър и деветдесет и е с телосложение на бик, но забелязах, че отхвърли поканите от страна на професионалните трибути да се присъедини към тяхната група. Вместо това по време на обучението непрекъснато странеше от другите, не говореше с никого, не проявяваше особен интерес към нищо. Дори при това положение, получи десетка и не е трудно да разбереш защо е впечатлил гейм-мейкърите. Сега пренебрегва шегите на Цезар, отговаря с „да“ и „не“, или просто мълчи.

Само да бях едра като него, щях да продължа да се държа враждебно и намусено и щеше да е просто чудесно! Обзалагам се, че половината евентуални спонсори обмислят възможността да го подкрепят. Ако имах пари, и аз щях да заложа на него.

А след това извикват Катнис Евърдийн и усещам как, като в сън, ставам и тръгвам към центъра на сцената. Разтърсвам протегнатата ръка на Цезар, а той има благоприличието да не я избърше веднага в костюма си.

— Е, Катнис, Капитолът сигурно ти се струва доста различен от Окръг 12. Какво те впечатли най-много, откакто пристигна тук? — пита Цезар.

Какво? Какво каза той? Не мога да осмисля думите му.

Устата ми е пресъхнала, сякаш е пълна с дървени стърготини. Отчаяно намирам Цина в тълпата и приковавам очи в неговите. Представям си думите, които излизат от устните му: „Какво те впечатли най-много, откакто пристигна тук?“ Напъвам се да си спомня нещо, което ме е направило щастлива тук. Бъди честна, повтарям си наум. Бъди честна.

— Агнешкото задушено — изричам с мъка.

Цезар се засмива и смътно осъзнавам, че част от публиката го е последвала.

— Онова със сушените сини сливи, нали? — пита Цезар. Кимвам. — О, аз го ям в огромни количества. — Той се обръща ужасено към публиката, с ръка върху корема си. — Не си личи, нали? — Те му подвикват окуражително и ръкопляскат. Това му харесвам на Цезар. Винаги се опитва да те измъкне.

— Е, Катнис — казва той с доверителен тон. — Когато излезе на сцената по време на церемониите за откриването, направо ми спря дъха. Какво си мислеше за онзи костюм?

Цина повдига вежди. Бъди честна.

— Имате предвид, след като превъзмогнах страха си, че ще изгоря жива? — питам аз.

Буен смях. Този на публиката е истински.

— Да. Започни оттам — казва Цезар.

Цина, приятелю, и без друго щях да му го кажа.

— Мислех си, че Цина е гениален и че това е най-великолепният костюм, който съм виждала някога, и не можех да повярвам, че го нося. Не мога да повярвам, че нося и този. — Повдигам полата си, за да я разгърна. — Искам да кажа, само го погледнете!

Докато публиката охка и ахка, виждам как Цина прави едва доловимо кръгообразно движение с пръста си. Аз обаче знам какво казва: Завърти се да те видя.

Завъртам се в кръг веднъж и реакцията е незабавна.

— О, направи го пак! — възкликва Цезар, затова повдигам ръце и се завъртам няколко пъти, при което полата полетява, а роклята ме обгръща в пламъци. Публиката избухва в аплодисменти. Спирам и се вкопчвам в ръката на Цезар.

— Не спирай! — казва той.

— Трябва, зави ми се свят! — Освен това се кикотя, което май не съм правила никога през живота си. Но нервите и въртенето са дали своето отражение.

Цезар ме обгръща с ръка, за да не падна:

— Не се тревожи, държа те. Не мога да позволя да тръгнеш по стъпките на ментора си.

Всички подвикват и свирят с уста, когато камерата намира Хеймич, който вече се е прочул с падането си надолу с главата по време на Жътвата, а той добродушно ги отпраща с махване на ръка и сочи отново към мен.

— Всичко е наред — уверява Цезар тълпата. — С мен тя е в безопасност. Е, какво ще кажеш за резултата от обучението? Е-ди-най-сет. Кажи ни поне малко за това, какво се случи там вътре.

Хвърлям поглед към гейм-мейкърите на балкона и прехапвам устни:

— Ъ-ъ… мога само да кажа, че беше добро начало.

Камерите са насочени право към гейм-мейкърите, които се подсмихват и кимат.

— Направо ни убиваш — казва Цезар, все едно наистина изпитва болка. — Подробности. Подробности.

Обръщам се към балкона:

— Предполага се, че не трябва да говоря за това, нали така?

Гейм-мейкърът, който падна в купата с пунш, изкрещява:

— Тя не бива да говори за това! Не! Не!

— Благодаря — казвам аз. — Съжалявам. Забранено ми е да говоря.

— Да се върнем тогава на момента, в който съобщиха името на сестра ти по време на Жътвата — казва Цезар. Сега говори по-тихо. — А ти се яви като доброволец. Можеш ли да ни разкажеш за нея?

Ни. Не на всички вас. Но може би на Цина. Мисля, че не съм си въобразила тъгата, която виждам на лицето му:

— Тя се казва Прим. Само на дванайсет е. И я обичам повече от всичко на света.

Сега на Кръглия площад и игла да падне, ще се чуе.

— Какво ти каза тя? След Жътвата? — пита Цезар.

Бъди честна. Бъди честна. Преглъщам с усилие.

— Помоли ме наистина да се постарая да победя. — Публиката е застинала и улавя всяка моя дума.

— А ти какво отговори? — внимателно ме подтиква Цезар.

Но вместо топлота, усещам как ледена скованост обхваща тялото ми. Мускулите ми се напрягат, както преди да убия животно. Когато проговарям, гласът ми сякаш е спаднал с една октава.

— Зарекох се, че ще го направя.

— Обзалагам се, че си казала точно така — кимва Цезар и стиска ръката ми. Чува се звънецът. — Съжалявам, времето ни изтече. Желая ти късмет, Катнис Евърдийн, трибут от Окръг 12.

Аплодисментите продължават дълго след като съм седнала на мястото си. Поглеждам към Цина за подкрепа. Той леко вдига палци.

През първата част от интервюто на Пийта още съм замаяна. Той обаче завладява публиката от първия миг: чувам ги как се смеят и се провикват. Разиграва етюда за сина на хлебаря, като сравнява трибутите с хлябовете от техните окръзи. После разказва забавен анекдот за опасностите, които крият душовете в Капитола.

— Кажи ми, ухая ли на рози? — пита той Цезар, а после следва цял скеч, по време на който двамата се редуват да се миришат един друг и пожънват огромен успех. Излизам отново на фокус, когато Цезар го пита дали си има приятелка.

Пийта се поколебава, после неубедително поклаща глава.

— Такова хубаво момче като теб. Трябва да има някое специално момиче. Хайде, как се казва? — пита Цезар.

Пийта въздиша:

— Е, добре, има такова момиче. Падам си по него, откакто се помня. Но съм напълно сигурен, че до деня на Жътвата то дори не подозираше за съществуването ми.

Съчувствени звуци от тълпата. Несподелената любов е нещо, което всеки разбира.

— Тя има ли си друг приятел? — пита Цезар.

— Не знам, но много момчета я харесват — казва Пийта.

— Значи, ето какво ще направиш. Победи и се върни у дома. Тогава няма да може да те отблъсне, нали? — казва Цезар насърчително.

— Струва ми се, че това няма да стане. Победата… няма да помогне в моя случай — казва Пийта.

— Защо не, за бога? — пита озадачено Цезар.

Пийта почервенява като цвекло и със запъване изрича:

— Защото… защото… тя дойде тук с мен.