Сюзан Колинс
Игрите на глада (4)

4

В продължение на няколко мига двамата с Пийта гледаме как нашият ментор се опитва да се надигне и да се измъкне от хлъзгавия противен бълвоч, излял се от стомаха му. От вонята на повръщано и неразреден алкохол и аз едва не повръщам вечерята си. Споглеждаме се. Очевидно Хеймич не е стока, но Ефи Тринкет е права за едно: излезем ли на арената, той е всичко, което имаме. Сякаш сме се разбрали без думи, с Пийта заставаме от двете страни на Хеймич, хващаме го и му помагаме да се изправи на крака.

— Спънах ли се? — пита Хеймич. — Мирише лошо. — Той избърсва носа си с ръка и изцапва лицето си с повръщано.

— Нека да ви отведем обратно в стаята ви — казва Пийта. — Да ви поизчистим.

Водим или по-скоро влачим Хеймич до купето му. Тъй като не може да става и дума просто да го положим върху бродираната покривка на леглото, ние го замъкваме във ваната и пускаме душа върху него. Той почти нищо не усеща.

— Всичко е наред — казва Пийта. — Оттук ще го поема аз.

Не мога да не изпитам малко благодарност, тъй като последното, което искам да правя, е да разсъблека Хеймич, да измия повръщаното от космите на гърдите му и да го завия в леглото. Може би Пийта се опитва да му направи добро впечатление, да бъде негов фаворит, след като започнат Игрите. Но ако се съди по сегашното му състояние, утре Хеймич едва ли ще има някакъв спомен.

— Добре — казвам. — Мога да изпратя някой от хората на Капитола да ти помогне. Във влака има доста. Готвят ни. Прислужват ни. Пазят ни. Да се грижат за нас — това им е работата.

— Не, не ги искам — отговаря Пийта.

Кимвам и се отправям към стаята си. Разбирам как се чувства Пийта. Самата аз не мога да понасям хората от Капитола. Но да ги накараме да се справят с Хеймич, може би ще е едно малко отмъщение. Затова започвам да размишлявам защо Пийта настоява да се погрижи за Хеймич, и изведнъж се сещам: Просто защото е добър. Точно както прояви доброта и ми даде хляба.

Тази мисъл ме кара да спра внезапно. Един добър Пийта Меларк е далеч по-опасен за мен. Добрите хора умеят да ми влизат под кожата и да пускат корени там. А аз не мога да позволя на Пийта да направи това. Не и там, където отиваме. Затова решавам от този момент нататък да имам колкото е възможно по-малко общо със сина на хлебаря.

Когато се връщам в стаята си, влакът спира за малко, за да зареди с гориво. Бързо отварям прозореца, изхвърлям сладките, които бащата на Пийта ми даде, и го затръшвам. Не ме интересуват. Не ме интересуват вече, никой от тях.

За нещастие пакетът със сладки се удря в земята и се пръсва сред глухарчетата край пътя. Виждам тази картина само за миг, защото влакът пак потегля, но е достатъчно. Достатъчно да ми напомни за онова глухарче в училищния двор преди години…

Тъкмо бях извърнала поглед от насиненото лице на Пийта Меларк, когато видях глухарчето и разбрах, че надеждата не е изгубена. Откъснах го внимателно и забързах към къщи. Грабнах една кофа, хванах Прим за ръка и се отправихме към Ливадата и, да, тя наистина беше осеяна със златоглавите растения. След като ги обрахме, продължихме да търсим още глухарчета покрай оградата в продължение може би на километър, докато напълнихме кофата с листа, стъбла и цветове. Онази вечер пирувахме със салата от глухарчета и остатъка от хляба от пекарницата.

— Какво още? — попита ме Прим. — Каква друга храна можем да намираме?

— Всякакви неща — обещах й. — Просто трябва да ги запомня.

Майка ми имаше една книга, която беше донесла със себе си от аптеката. Страниците бяха направени от стар пергамент и по тях имаше нарисувани с туш растения. На ръка с печатни букви грижливо бяха изписани имената им, къде се берат, кога цъфтят, за какво се използват в медицината. Но баща ми беше добавил и други бележки в книгата. Растения, които се използват за храна, а не за лекуване. Глухарчета, див лук, кедрови ядки. Двете с Прим цяла нощ разглеждахме тези страници.

На другия ден нямахме училище. Известно време се разхождах из Ливадата, докато най-после събрах смелост да се провра под оградата. За пръв път бях там сама, без оръжията на баща ми, които да ме пазят. Но от хралупата на едно дърво измъкнах малкия лък и стрелите, които ми беше направил. През онзи ден вероятно не съм навлязла на повече от двайсет метра навътре в гората. През повечето време стоях покачена в клоните на стар дъб, с надеждата да мине някакъв дивеч. След няколко часа извадих късмета и уцелих един заек. И преди бях убивала зайци, но под ръководството на баща ми. Този обаче го убих сама.

Не бяхме яли месо от месеци. Видът на заека сякаш пробуди нещо в майка ми. Тя се надигна, изчисти го и приготви яхния с месото и още някакви зелени растения, които Прим беше събрала. После си придаде смутено изражение и се върна в леглото, но когато яхнията беше готова, я накарахме да изяде една купа.

Гората се превърна в наше спасение и всеки ден навлизах малко по-навътре в обятията й. Отначало нещата вървяха бавно, но бях твърдо решена да изхранвам семейството ни. Отмъквах яйца от гнездата, ловях риба с мрежи, понякога успявах да застрелям някоя катерица или заек за яхния, и берях различните растения, които изведнъж се появяваха под краката ми. Растенията са коварни. Много от тях са ядивни, но една погрешна хапка може да те убие. Многократно проверявах растенията, които събирах, и ги сверявах с рисунките на баща ми. Пазех живота на всички ни.

Отначало хуквах обратно към оградата при всеки знак за опасност — далечен вой, необяснимо счупване на клон. После започнах да рискувам и да се катеря по дърветата, за да се спася от дивите кучета, които бързо се отегчаваха и продължаваха по пътя си. Мечките и дивите котки живееха по-навътре в дебрите на гората: може би не им допадаше миризмата на сажди от нашия окръг.

На осми май отидох в Сградата на справедливостта, взех срещу подпис тесерите си и с каручката-играчка на Прим откарах у дома първата си дажба от зърно и олио. На осми всеки месец имах право да правя същото. Разбира се, не можех да престана да ходя на лов и да събирам растения. Зърното не беше достатъчно, за да се изхранваме с него, а имаше да се купуват и други неща — сапун, прясно мляко, конци. Нещата, които категорично нямаше да ядем, започнах да разменям в „Таласъма“. Беше стряскащо да вляза на това място без баща ми до мен, но хората го бяха уважавали и ме приеха. В края на краищата, дивечът си беше дивеч, независимо кой го беше застрелял. Освен това ходех да продавам улова си на задните врати на по-заможните клиенти в града, като се опитвах да си припомня каквото ми беше казвал баща ми, а научих и няколко нови хитрини. Месарят с готовност купуваше зайци, но не и катерици. Хлебарят обичаше катерици, но правеше размяна срещу някоя, само ако жена му не беше наблизо. Главният миротворец си падаше по дива пуйка. Кметът обожаваше ягоди.

В края на лятото се миех в едно езеро, когато забелязах растенията около мен. Високи, с листа като върхове на стрели. Цветчета с по три бели венчелистчета. Коленичих във водата, зарових пръсти в меката тиня и изскубнах цели шепи от корените им. Малки, синкави грудки, които са доста неугледни, но сварени или печени са по-вкусни от всеки картоф. „Катнис“, изричам на глас. Това е растението, на което съм кръстена. И чух гласа на баща ми да се шегува: „Докато можеш да намериш себе си, никога няма да умреш от глад“. По цели часове ровех из коритото на езерцето с пръстите на краката си и с една пръчка, като събирах кореноплодните растения, изплували отгоре. Онази вечер пирувахме с риба и корени от воден шип, докато всички, за пръв път от месеци насам, бяхме сити.

Малко по малко, майка ми се върна при нас. Започна да чисти, да готви и да консервира за зимата част от храната, която носех у дома. Хората разменяха продукти с нас или плащаха за лекарствата й. Един ден я чух да пее.

Прим беше много щастлива, че тя се възстанови, но аз продължавах да съм нащрек, като все очаквах пак да ни изостави. Нямах й доверие. И някъде дълбоко в себе си малко я мразех заради слабостта й, заради безразличието й, заради мъчителните месеци, които ни беше принудила да понесем. Прим й прости, но аз се бях отдръпнала от майка си, бях издигнала стена, за да се защитя от зависимостта си от нея, и оттогава вече нищо между нас не беше същото.

Сега щях да умра, без да успея да поправя това. Спомних си как й крещях днес в Сградата на справедливостта. Все пак й казах също, че я обичам. Така че може би едното беше за сметка на другото.

Известно време стоя, взирам се през прозореца на влака и изпитвам желание да го отворя отново, но не съм сигурна какво ще стане при такава висока скорост. В далечината виждам светлините на друг окръг. Седми? Десети? Не знам. Мисля си за хората вътре в къщите, които се готвят да си лягат. Представям си своя дом, с плътно спуснати капаци на прозорците. Какво ли правят сега те — майка ми и Прим? Дали са били в състояние да си изядат вечерята? Рибената яхния и ягодите? Или тя е останала недокосната в чиниите им? Дали са гледали краткото обобщение на събитията от деня на очукания стар телевизор, поставен на масата до стената? Със сигурност е имало още сълзи. Дали майка ми се държи, дали се опитва да бъде силна заради Прим? Или вече е започнала да се изплъзва в своя свят и оставя цялото бреме върху крехките плещи на сестра ми?

Прим несъмнено ще спи при майка ми тази вечер. Мисълта как мърлявото Жълтурче се настанява на леглото, за да бди над Прим, ме успокоява. Ако заплаче, той ще сгуши муцуна в прегръдките й и ще се свие на кълбо, докато тя се успокои и заспи. Толкова се радвам, че не го удавих.

Щом си представям къщата си, чак ме заболява от самота. Този ден беше безкраен. Възможно ли е двамата с Гейл да сме яли боровинки тази сутрин? Струва ми се, че е било преди цял един живот. Като дълъг сън, изродил се в кошмар. Може би, ако заспя, ще се събудя отново в Окръг 12, където ми е мястото.

В чекмеджетата вероятно има безброй нощници, но просто си изхлузвам ризата и панталоните и се покатервам в леглото по бельо. Чаршафите са направени от мека, копринена материя. Дебелият пухкав юрган моментално ме затопля.

Ако ще плача, сега е моментът да го направя. До сутринта ще успея да отмия от лицето си следите от сълзите. Но не идват никакви сълзи. Прекалено уморена или изтощена от емоции съм, за да плача. Единственото, което изпитвам, е желание да бъда някъде другаде. Затова оставям ритмичното потракване на влака да ме потопи в забрава.

Сива светлина се процежда през завесите, когато ме разбужда рязко чукане. Чувам гласа на Ефи Тринкет, който ме приканва да ставам.

— Ставай, ставай, ставай! Ще бъде един голям, голям, наистина голям ден!

За миг се опитвам да си представя какво ли се извършва в главата на тази жена. Какви мисли изпълват часовете й в будно състояние? Какви сънища я спохождат през нощта? Нямам представа.

Отново обличам зеления тоалет, тъй като не е наистина мръсен, само леко измачкан от това, че е прекарал нощта на пода. Погалвам с пръсти брошката с малката златна сойка-присмехулка, мисля си за гората и за баща ми, представям си как майка ми и Прим се събуждат и трябва да се захващат с обичайните неща. Спах със сложната прическа, в която майка ми сплете косите ми за Жътвата, и тя не изглежда много зле, така че просто я оставям вдигната. Няма значение. Сигурно вече не сме далече от Капитола. И без това, щом стигнем в града, моят стилист ще определи как да изглеждам за церемониите по откриването довечера. Само се надявам да не попадна на някой, който смята, че голотата е последната дума в модата.

Влизам във вагон-ресторанта и се разминаваме с Ефи Тринкет, която носи чаша черно кафе. Мърмори си полугласно някакви мръсотии. Хеймич, чието лице е подпухнало и зачервено от прекаленото пиене предния ден, се усмихва под мустак. Пийта държи кифла и изглежда малко смутен.

— Сядай! Сядай! — нарежда Хеймич и ми маха да се приближа. В мига, в който се отпускам на стола, ми поднасят огромно блюдо с храна. Яйца, шунка, купища пържени картофи. Голяма купа с плодове е поставена в лед, за да се охлажда. С панерчето кифли, което поставят пред мен, семейството ми може да изкара цяла седмица. Има елегантна стъклена чаша с портокалов сок. Поне аз си мисля, че е портокалов сок. Опитвала съм портокал само веднъж, на Нова година, когато татко купи един като специално лакомство. Чаша кафе. Майка ми обожава кафе, каквото почти никога не можем да си позволим, но според мен е горчиво и рядко. Чаша с нещо в наситен кафяв цвят, каквото никога не съм виждала.

— Наричат го горещ шоколад — казва Пийта. — Вкусно е.

Отпивам от горещата, сладка, гъста като крем течност, и през тялото ми пробягва тръпка. Макар че останалата част от яденето ме зове, не му обръщам внимание, докато не изпивам чашата. После изгълтвам всяка хапка, която успявам да задържа в стомаха си — а това е значително количество, — като гледам да не прекалявам с най-тежките храни. Веднъж майка ми каза, че винаги ям така, сякаш никога повече няма да видя храна. А аз отговорих: „Няма, освен ако не съм аз да я донеса вкъщи“. Това й затвори устата.

Усещам, че стомахът ми вече ще се пръсне, облягам се назад на стола и оглеждам сътрапезниците си. Пийта все още се храни, като къса парчета кифла и ги топи в горещия шоколад. Хеймич не е обърнал особено внимание на чинията си, но пие жадно от чаша с червен сок, който непрекъснато разрежда с прозрачна течност от някаква бутилка. Ако се съди по изпаренията, напитката е спиртна. Не познавам Хеймич, но съм го виждала достатъчно често в „Таласъма“ да подхвърля пълни шепи с пари пред сергията на жената, която продава безцветен алкохол. Докато стигнем до Капитола, вече няма да е в състояние да произнесе ясно нито една дума.

Осъзнавам, че презирам Хеймич. Нищо чудно, че трибутите от Окръг 12 никога нямат шанс. Проблемът не е само в това, че сме недохранени и недостатъчно обучени. Някои от нашите трибути все пак бяха достатъчно силни, за да участват в борбата. Но рядко се сдобиваме със спонсори и причината за това до голяма степен е в него. Богатите хора, които подкрепят трибутите — било защото са заложили на тях, или просто за да имат правото да се бият в гърдите, че са избрали победител — очакват да си имат работа с някой от по-висока класа, отколкото Хеймич.

— Значи се предполага, че ти трябва да ни даваш съвети? — обръщам се към Хеймич.

— Ето ви един съвет. Останете живи — казва Хеймич, а после избухва в смях. Споглеждаме се с Пийта, преди да си спомня, че не искам да имам нищо общо с него. С изненада виждам суровостта в погледа му. Обикновено изглежда толкова благ и мил.

— Много смешно — казва Пийта и изведнъж избива чашата от ръката на Хеймич. Тя се разбива на пода и кървавочервената течност се стича към задния край на влака. — Само че не за нас.

За миг Хеймич се замисля, после фрасва Пийта с юмрук в челюстта и го събаря от стола. Когато се обръща, за да посегне към алкохола, забивам ножа си в масата между ръката му и бутилката и едва не улучвам пръстите му. Напрягам се, за да отбия удара, но такъв не идва. Вместо това той се обляга назад и присвива очи.

— Е, какво е това? — казва Хеймич. — Да не би тази година да съм попаднал на двама истински бойци?

Пийта се надига от пода и загребва шепа лед от фруктиерата. Понечва да вдигне леда към зачервеното място на челюстта си.

— Не — спира го Хеймич. — Нека да си личи. Публиката ще си помисли, че си се спречкал с друг трибут още преди да си стигнал до арената.

— Това е против правилата — казва Пийта.

— Само ако те хванат. Тази синина ще е доказателство, че си се бил, и, което е още по-хубаво, че не са те хванали — казва Хеймич и се обръща към мен: — Можеш ли да уцелиш с този нож нещо друго, освен масата?

Лъкът и стрелите са оръжието, с което си служа най-добре. Но съм прекарала и доста време в мятане на ножове. Понякога, ако раня някое животно със стрела, по-добре е да го пронижа и с нож, преди да се приближа до него. Осъзнавам, че ако искам Хеймич да ми обърне внимание, сега е моментът да го впечатля. Изтръгвам ножа от масата, хващам острието и го мятам към стената в другия край на стаята. Всъщност само се надявам да го забия здраво, но той попада в цепнатината между две плоскости и така създавам впечатление, че съм много по-добра, отколкото в действителност.

— Застанете ей-там. И двамата — казва Хеймич, като посочва с глава средата на помещението. Подчиняваме се и той обикаля в кръг около нас, като от време на време ни побутва, сякаш сме животни, проверява мускулите ни, оглежда лицата ни. — Е, не сте напълно безнадеждни. Изглеждате във форма. А щом нашите стилисти се заемат с вас, ще станете доста привлекателни.

Двамата с Пийта не оспорваме това. Игрите на глада не са конкурс за красота, но най-добре изглеждащите участници явно винаги привличат повече спонсори.

— Добре, нека сключим една сделка. Вие няма да ми пречите на пиенето, а аз ще остана достатъчно трезвен, за да ви помагам — казва Хеймич. — Но трябва да правите точно каквото ви кажа.

Сделката не е кой знае каква, но все пак е огромна крачка напред от преди десет минути, когато изобщо нямаше кой да ни напътства.

— Чудесно — казва Пийта.

— Хайде, помагай ни — казвам аз. — Когато излезем на арената, каква ще е най-добрата стратегия при Рога на изобилието, за да успее човек…

— Едно по едно. След няколко минути ще пристигнем. Ще бъдете поверени в ръцете на стилистите. Това, което ще направят с вас, няма да ви хареса. Но каквото и да е то, не се съпротивлявайте — казва Хеймич.

— Но… — започвам аз.

— Никакво „но“. Не се съпротивлявайте — казва Хеймич. Взема бутилката с алкохол от масата и излиза от вагона. Щом вратата се затваря зад гърба му, вагонът притъмнява. Вътре има осветление, но отвън сякаш отново е паднала нощ. Осъзнавам, че сигурно сме в тунела, който се спуска през планините и води към Капитола. Планините образуват естествена преграда между столицата и източните окръзи. Почти невъзможно е да се влезе от изток, освен през тунелите. Това географско предимство е особено важен фактор и причина окръзите да загубят войната, поради което днес аз съм трибут. Тъй като е трябвало да се катерят по планините, бунтовниците бяха станали лесна мишена за военновъздушните сили на Капитола.

Двамата с Пийта Меларк стоим мълчаливо, докато влакът се движи с голяма скорост. Тунелът продължава безкрайно, мисля си за тоновете скали, които ме отделят от небето, и усещам стягане в гърдите. Мразя отвсякъде да съм обгърната от камък. Напомня ми за мините и за баща ми, хванат в капан, без да може да стигне до слънчевата светлина, погребан завинаги в мрака.

Влакът най-после започва да забавя скорост и изведнъж ярка светлина облива купето. Не можем да се сдържим. И двамата с Пийта изтичваме до прозореца да видим онова, което сме виждали единствено по телевизията — Капитолът, градът, който управлява Панем. Камерите не са ни излъгали — гледката е внушителна. Ако има някаква разлика, тя е, че не са уловили напълно великолепието на блестящите, пъстроцветни сгради, които се извисяват във въздуха, лъскавите коли, които се движат плавно по широките асфалтирани улици, странно облечените хора с причудливи коси и боядисани лица, които никога не са пропускали нито едно ядене. Всички цветове изглеждат изкуствени, розовото — твърде наситено, зеленото — твърде ярко, жълтото — болезнено за очите, също като онези разноцветни бонбони, които никога не можем да си позволим да си купим от малката сладкарница в Окръг 12.

Хората започват да ни сочат ентусиазирано, когато разпознават влак с трибути, пристигащ в града. Отстъпвам от прозореца, отвратена от възбудата им — знам, че изгарят от нетърпение да ни гледат как умираме. Но Пийта не отстъпва, и наистина маха с ръка и се усмихва на зяпащата тълпа. Спира едва когато влакът влиза в гарата и ни скрива от погледа на тълпата.

Забелязва, че се взирам в него, и свива рамене:

— Кой знае? — казва. — Някой от тях може да е богат.

Преценила съм го погрешно. Сещам се как се държеше, откакто започна Жътвата. Как стисна приятелски ръката ми. Как баща му се появи със сладките и обеща да храни Прим… Пийта ли го беше накарал да постъпи така? Сълзите му на гарата. Как доброволно предложи да изкъпе Хеймич, но тази сутрин го предизвика, след като очевидно се провали в ролята си на добро момче. А сега и това махане през прозореца, с цел да спечели тълпата.

Парченцата от пъзела все още се наместват, но усещам, че той вече замисля план. Не се е примирил със смъртта си. Още отсега упорито се бори да остане жив. Което също така означава, че добрият Пийта Меларк, момчето, което ми даде хляба, упорито се мъчи да ме убие.