Сюзан Колинс
Игрите на глада (27)

27

Химнът гръмва в ушите ми, а после чувам как Цезар Фликърман поздравява публиката. Дали знае колко изключително важно е да подбира правилно всяка своя дума оттук нататък? Сигурно. И сигурно иска да ни помогне. Тълпата избухва в аплодисменти, докато представят членовете на подготвителния екип. Мислено виждам как Флавий, Вения и Октавия подскачат по сцената и правят своите смешни реверанси. Мога категорично да се обзаложа, че нямат понятие какво става. След това представят Ефи. Толкова дълго е чакала този миг! Надявам се да успее да му се наслади, защото, колкото и да е заблудена, притежава много остър инстинкт за определени неща и сигурно най-малкото подозира, че сме в беда. Порша и Цина са посрещнати с бурни овации: разбира се, те се представиха блестящо, направиха ослепителен дебют. Сега разбирам защо Цина ми е избрал тази рокля за вечерта. Нужно е да имам колкото е възможно по-момичешки и невинен вид. Появата на Хеймич предизвиква взрив от тропане на крака, който продължава поне пет минути. Е, той постигна нещо, което никой друг досега не е постигал: опази живи не само един, а двама трибути. Ами ако не ме беше предупредил навреме? Дали щях да се държа различно? Да хвърля предизвикателно в лицето на Капитола момента с къпините? Не, едва ли. Но вероятно щях да съм далеч по-неубедителна, отколкото трябва да бъда сега. Точно сега. Защото усещам как металната платформа ме издига към сцената.

Заслепяващи светлини. Металът под краката ми се разтърсва от оглушителен рев. После виждам Пийта само на няколко метра от мен. Изглежда толкова чист, здрав и красив, че едва го разпознавам. Но усмивката му си е същата, все едно дали е в калта или в Капитола, и когато я виждам, правя около три крачки и се хвърлям в прегръдките му. Той залита назад, почти губи равновесие и в същия момент осъзнавам, че тънкото, метално съоръжение в ръката му е нещо като бастун. После се изправя и двамата се притискаме един към друг, докато публиката направо обезумява. Пийта ме целува, а аз през цялото време си мисля: Знаеш ли? Знаеш ли в колко голяма опасност сме? След като това продължава десетина минути, Цезар Фликърман потупва Пийта по рамото, за да продължи шоуто, но Пийта го изблъсква настрани, без дори да го погледне. Публиката обезумява. Дали съзнава или не, Пийта въздейства на тълпата по абсолютно най-подходящия начин.

Най-накрая Хеймич ни прекъсва и добродушно ни побутва към мястото за победителя. Обикновено това е един-единствен, богато украсен стол, от който спечелилият трибут гледа филм за най-важните моменти в Игрите, но тъй като сме двама, гейм-мейкърите са осигурили червено плюшено канапе. Майка ми би го нарекла „канапе за влюбени“. Сядам толкова близо до Пийта, че съм почти в скута му, но един поглед на Хеймич ми дава да разбера, че не е достатъчно. Тогава изритвам сандалите си, подвивам крака на канапето и облягам глава на рамото му. Ръката му автоматично ме обгръща и се чувствам сякаш отново съм в пещерата, свита на кълбо и притисната до него, мъчейки се да се стопля. Ризата му е направена от същата жълта материя като моята рокля, но Порша го е издокарала с дълъг черен панталон. Освен това не носи сандали, а яки черни ботуши, с които е стъпил здраво на пода. Иска ми се Цина да ми беше направил и на мен такъв тоалет: чувствам се толкова уязвима в тази тънка рокля. Но предполагам, че точно това е целта.

Цезар Фликърман пуска още няколко шеги, а след това идва време за шоуто. То ще продължи точно три часа и всички в Панем са длъжни да го гледат. Докато светлините помръкват и гербът се появява на екрана, осъзнавам, че не съм подготвена за това. Не искам да гледам как другите двайсет и двама трибути умират. Стига ми, че ги гледах как умират веднъж. Сърцето ми лудо се разтуптява и ме обзема силно желание да побягна. Как ли са издържали предишните победители, и то сами? Докато излъчват най-забележителните моменти, в един ъгъл в горната част на екрана периодично показват реакцията на победителя. Спомням си предишни години… някои тържествуваха, размахваха юмруци във въздуха, биеха се по гърдите. Повечето просто изглеждаха зашеметени. Знам само, че единственото, което ме задържа на това „канапе за влюбени“, е Пийта — ръката му, обгърнала рамото ми и другата, която държа с двете си ръце. Разбира се, на предишните победители не им се е налагало да се справят с обстоятелството, че Капитолът иска да ги унищожи.

Да се вместят събитията от няколко седмици в рамките на три часа е истинско постижение, особено когато вземете предвид колко камери работят едновременно. Онези, които сглобяват най-важните моменти, трябва да изберат каква история да разкажат. Тази година те за първи път разказват любовна история. Знам, че двамата с Пийта спечелихме, но още от самото начало ни отделят прекалено много време. Все пак се радвам, защото така се подхранва цялата тази идея за безумно влюбените, която е моята защита срещу предизвикателството ми към Капитола, а освен това означава, че няма да има толкова време да се показва подробно смъртта на другите.

Първият половин час, или приблизително толкова, е посветен на събитията преди излизането на арената: Жътвата, пътуването с колесницата из Капитола, резултатите от обучението и интервютата. На фон звучи онзи приповдигнат саундтрак, който прави историята двойно по-ужасна, защото, разбира се, почти всички на екрана са мъртви.

Следва излизането ни на арената и подробно отразяване на кървавата баня. По-нататък авторите на филма в най-общи линии редуват кадри с умиращи трибути и кадри, които показват нас двамата. Всъщност най-вече Пийта — няма съмнение, че на него се пада тежестта да изиграе тази романтична история. Сега виждам това, което е видяла публиката: как подвежда професионалистите, как остава буден цяла нощ под дървото с гнездото на хрътосите, как се бие с Катон, за да ми даде възможност да избягам, и дори как, докато лежи в калта, прошепва насън името ми. В сравнение с него аз изглеждам безсърдечна — избягвам огнените кълба, събарям гнезда и взривявам провизии, — докато отивам на лов, за да намеря храна за Ру. Показват подробно смъртта й — пронизването с копие, неуспешния ми опит да я спася, стрелата, която забивам в гърлото на момчето от Окръг 1. Ру, издъхваща в ръцете ми. И песента. Изпявам всяка нота от песента. Нещо в мен се затваря и ме обзема пълно безразличие. Сякаш гледам напълно непознати хора в някакви други Игри на глада. Но все пак забелязвам, че пропускат онази част, в която покривам Ру с цветя.

Правилно. Защото дори и това намирисва на бунт.

Положението се подобрява за мен, след като съобщават, че могат да оживеят двама трибути от един и същи окръг и изкрещявам името на Пийта, а след това се плясвам с ръка по устата. Дори преди да съм се държала безразлично към него, сега му се реванширам, като го намирам, грижа се за него, докато оздравее, отивам на пиршеството, за да взема лекарството, и много щедро раздавам целувки. Обективно виждам, че мутовете и смъртта на Катон са по-ужасни от всякога, но пак имам чувството, че това се случва на хора, които изобщо не познавам.

И после идва моментът с танатоските. Чувам как зрителите си дават един на друг знаци за тишина, тъй като не искат да пропуснат нищо. Залива ме вълна на признателност към авторите на филма, когато завършват не с обявяването на победата ни, а с кадъра, в който блъскам с юмруци по стъклената врата на ховъркрафта и крещя името на Пийта, докато лекарите се опитват да го върнат към живота.

От гледна точка на оцеляването, това е най-добрият ми момент за цялата вечер.

Отново прозвучава химнът и се изправяме, когато на сцената излиза самият президент Сноу, а след него върви малко момиче и носи възглавничката, върху която е поставена короната. Короната обаче е само една и се долавя объркването на тълпата — на чия глава ще я сложи? — но после президентът Сноу я разтваря и тя се разделя на две половини. Той се усмихва и поставя първата около челото на Пийта. Продължава да се усмихва, като поставя втората на главата ми, но очите му, само на сантиметри от моите, са безмилостни като на змия.

В този момент разбирам, че макар и двамата да бяхме готови да изядем танатоските, вината за тази идея се пада на мен. Аз съм подбудителката. Аз съм онази, която трябва да бъде наказана.

Следват множество поклони и аплодисменти. Ръката ми всеки момент ще се откачи от толкова махане, когато Цезар Фликърман най-после пожелава на зрителите лека нощ, като им напомня да включат телевизорите си утре за финалните интервюта. Като че ли имат избор.

Припряно отвеждат двама ни с Пийта в резиденцията на президента за Банкета на победата, където нямаме почти никакво време да хапнем, тъй като служителите на Капитола и особено щедрите спонсори се блъскат с лакти кой по-напред да се снима с нас. Около нас едно след друго бързо се сменят сияещи лица, които с напредването на вечерта придобиват все по-опиянено изражение. От време на време успявам да зърна Хеймич, което е успокояващо, или президента Сноу, което е ужасяващо, но продължавам да се смея, да благодаря на всички и да се усмихвам, докато ме снимат. Онова, което не правя дори за миг, е да пусна ръката на Пийта.

Слънцето вече се показва над хоризонта, когато изтощени се добираме до дванайсетия етаж на Тренировъчния център. Мисля си, че най-после ще мога да поговоря насаме с Пийта, но Хеймич го отпраща заедно с Порша да пробват костюма му за интервюто и лично ме съпровожда до вратата на стаята ми.

— Защо не мога да говоря с него? — питам.

— Ще има много време за разговори, когато се приберем вкъщи — отговаря Хеймич. — Лягай си, в два си в ефир.

Въпреки че Хеймич побърза да се намеси, аз съм твърдо решена да се видя с Пийта насаме. В продължение на няколко часа се мятам и се обръщам в леглото, и накрая се промъквам в коридора. Първата ми мисъл е да проверя на покрива, но той е пуст. Дори улиците на града далече долу са празни след снощните празненства. Връщам се за малко в леглото, а после решавам да отида направо в стаята му, но когато се опитвам да завъртя дръжката, установявам, че вратата е заключена отвън. В първия момент заподозирам Хеймич, но след това ме обзема по-силен страх, че е възможно управниците от Капитола да ме наблюдават и да ме държат затворена. Откакто започнаха Игрите на глада, нямам възможност за бягство, но този път е различно, много по-лично. Чувствам се така, сякаш са ме хвърлили в затвора за някакво престъпление и сега очаквам присъдата си. Бързо се връщам в леглото и се преструвам на заспала, докато пристига Ефи Тринкет, за да ме събуди за началото на нов „голям, голям, голям ден!“.

Имам около пет минути да изям купа с гореща зърнена каша и задушено, преди подготвителният екип да слезе. Единственото, което трябва да кажа, е: „Тълпата се влюби във вас!“, и през следващите два часа вече не е нужно да говоря. Влиза Цина, отпраща другите навън и ме облича в бяла ефирна рокля и розови обувки. След това лично нанася грима ми, докато накрая сякаш излъчвам мек, розов отблясък. Бъбрим си безгрижно за дребни неща, но се боя да му задам какъвто и да е наистина важен въпрос, защото след заключената врата не мога да се освободя от чувството, че съм под постоянно наблюдение.

Интервюто се провежда в салона в дъното на коридора. Разчистили са място и са внесли вътре „канапето за влюбени“, заобиколено от вази с червени и розови рози. Само няколко камери записват събитието. Поне няма публика на живо.

Когато влизам, Цезар Фликърман ме прегръща топло.

— Поздравления, Катнис. Как се чувстваш?

— Чудесно. Малко съм нервна заради интервюто — казвам.

— Недей. Всичко ще мине прекрасно — отговаря той, като ме потупва окуражително по бузата.

— Не ме бива да говоря за себе си.

— Каквото и да кажеш, няма да сбъркаш — казва той.

А аз си мисля: „О, Цезар, как бих искала това да е вярно. Но докато ние с теб си говорим, президентът Сноу сигурно вече нарежда да ми се случи някаква «злополука»“.

После се появява Пийта, изглеждащ прекрасно в червено и бяло, и ме дръпва настрани:

— Почти не успявам да те видя. Изглежда, че Хеймич си е поставил за цел да ни държи разделени.

Хеймич всъщност си е поставил за цел да ни опази живи, но ни слушат твърде много уши, затова просто казвам:

— Да, напоследък е станал много старателен.

— Е, остана само това интервю и после си отиваме вкъщи. Тогава не може постоянно да ни следи — казва Пийта.

Усещам как през тялото ми преминава тръпка и няма време да анализирам причината, защото вече ни викат. Сядаме някак официално на канапето за влюбени, но Цезар казва: „О, хайде, давай, сгуши се до него, ако искаш. Това изглеждаше много сладко“. Така че подвивам крака на канапето и Пийта ме придърпва плътно до себе си.

Някой започва обратно броене и в следващия миг ни излъчват на живо пред цялата страна. Цезар Фликърман е чудесен — прави остроумни забележки, шегува се, задавя се от вълнение, когато е необходимо. Между тях с Пийта вече съществува разбирателството, което установиха вечерта на първото интервю, и двамата си разменят свободно реплики, така че само се усмихвам много и се опитвам да говоря колкото може по-малко. Искам да кажа, налага се все пак да говоря, но веднага щом мога, насочвам разговора обратно към Пийта.

Накрая обаче Цезар започва да поставя въпроси, които изискват по-дълги отговори.

— Е, Пийта, от дните в пещерата знаем, че за теб всъщност е било любов от пръв поглед, още от… от колко, от петгодишна възраст? — казва Цезар.

— От момента, в който я видях — отговаря Пийта.

— Но, Катнис, какво невероятно преживяване за теб. Мисля, че истински вълнуващото за публиката беше да те наблюдава как се влюбваш в него. Кога разбра, че си влюбена в него? — пита Цезар.

— О, това е труден въпрос… — Засмивам се безмълвно и свеждам поглед към ръцете си. Помощ.

— Е, ще ти кажа аз кога го разбрах. В нощта, в която изкрещя името му от дървото — заявява Цезар.

Мислено казвам: Благодаря ти, Цезар!, а после се хващам за думите му:

— Да, сигурно беше точно тогава. Искам да кажа, до този момент, честно казано, просто се опитвах да не мисля какви чувства изпитвам, защото беше толкова объркващо и щеше да стане още по-лошо, ако го обичах. Но после, в клоните на дървото, всичко се промени — казвам аз.

— Защо, според теб, стана това? — настоява Цезар.

— Може би… защото за първи път… имаше шанс да бъде мой — отговарям аз.

Зад един оператор виждам как Хеймич изпухтява от облекчение и разбирам, че съм казала каквото трябва. Цезар изважда носна кърпичка и се налага да спре за миг, защото е много развълнуван. Усещам как Пийта притиска чело към слепоочието ми и пита:

— Е, сега, след като вече съм твой, какво смяташ да правиш с мен?

Обръщам се и се притискам към него:

— Да те отведа някъде, където не може да ти се случи нищо лошо. — И когато той ме целува, хората в залата наистина въздишат.

За Цезар това е естественият момент, от който да насочи разговора към всички лоши неща, които са ни се случили на арената: изгарянията, ужилванията, другите рани. Но забравям, че камерите записват всичко това, когато стигаме до мутовете. Когато Цезар се обръща към Пийта с въпроса как е „новият му крак“.

— Нов крак ли? — възкликвам аз и не мога да се сдържа, протягам ръка и повдигам крачола на Пийта. — О, не — прошепвам, когато виждам приспособлението от метал и пластмаса, заменило плътта му.

— Никой ли не ти е казал? — пита внимателно Цезар. Поклащам глава.

— Не ми се удаде подходяща възможност — казва Пийта и леко свива рамене.

— Аз съм виновна — казвам. — Това е заради турникета.

— Да, ти си виновна, че съм жив — отговаря Пийта.

— Прав е — казва Цезар. — Без турникета той със сигурност щеше да умре от загуба на кръв.

Сигурно е истина, но съм толкова разстроена, че не мога да се сдържа и всеки момент ще ревна. После си спомням, че цялата страна ме гледа, затова просто заравям лице в ризата на Пийта. Нужни са им няколко минути да ме придумат да се покажа отново, защото на мен ми е по-добре в ризата, където никой не ме вижда, а когато все пак вдигам глава, Цезар се отказва да ме разпитва, за да ми даде възможност да се съвзема. Всъщност, той в общи линии ме оставя на мира и не се занимава с мен, докато не се стига до момента с танатоските.

— Катнис, знам, че преживя шок, но трябва да те попитам. Моментът, в който извади онези къпини… Какво ставаше в главата ти… а? — пита той.

Преди да отговоря, правя продължителна пауза, докато се опитвам да си събера мислите. Това е решаващият момент, в който трябва да стане ясно дали съм отправила предизвикателство към Столицата, или съм толкова обезумяла при мисълта да загубя Пийта, че не съм знаела какво правя. Изглежда, че моментът изисква дълга, драматична реч, но единственото, което успявам да изрека, е едно почти прошепнато изречение:

— Не знам. Просто… не можех да понеса мисълта да… да бъда без него.

— Пийта? Имаш ли да добавиш нещо? — пита Цезар.

— Не. Мисля, че това важи и за двама ни — казва той.

Цезар обявява края на предаването и всичко приключва. Всички се смеят, плачат и се прегръщат, но аз все още не съм сигурна, докато не стигам до Хеймич.

— Добре ли беше? — прошепвам.

— Перфектно — отговаря той.

Връщам се в стаята си да си прибера някои неща и откривам, че няма какво друго да взема, освен брошката с форма на сойка-присмехулка, която ми даде Мадж. Някой я е върнал в стаята ми след Игрите. Прекосяваме улиците в автомобил със затъмнени стъкла и стигаме до влака. Почти не ни остава време да се сбогуваме с Цина и Порша, макар че ще ги видим след няколко месеца, когато тръгнем на турне из окръзите за церемониите в чест на победата. По този начин Капитолът напомня на хората, че Игрите на глада всъщност никога не свършват. Ще ни връчват множество безполезни гравирани метални плочки и всички ще трябва да се преструват, че ни обичат.

Влакът потегля и ни потапя в истинска нощ, докато накрая излизаме от тунела и си поемам свободно дъх за първи път след Жътвата. Ефи ни придружава на връщане: Хеймич също, разбира се. Вечеряме обилно и се настаняваме мълчаливо пред телевизора, за да гледаме запис на интервюто. Докато се отдалечаваме от Капитола, с всяка секунда все повече започвам да си мисля за вкъщи. За Прим и мама. За Гейл. Извинявам се и отивам да сваля роклята и да облека обикновена риза и панталони. Измивам старателно грима от лицето си, прибирам косата си в обичайната плитка и пак заприличвам на себе си. Катнис Евърдийн. Момиче, което живее в Пласта. Ходи на лов в гората. Разменя улова си срещу стоки в „Таласъма“. Взирам се в огледалото, като се опитвам да си спомня коя съм и коя не съм. Когато отивам при останалите, допирът от ръката на Пийта, обвита около раменете ми, вече ми се струва чужд.

Влакът спира за малко, за да зареди с гориво, и ни позволяват да излезем навън да подишаме чист въздух. Вече не е необходимо да ни охраняват. Двамата с Пийта тръгваме надолу по пътеката, хванати за ръце, и сега, когато сме сами, не намирам какво да му кажа. Той спира, за да ми набере китка диви цветя. Когато ми ги поднася, полагам усилия да изглеждам доволна. Защото той няма откъде да знае, че розово-белите цветчета са връхчетата на стръкове див лук и ми напомнят единствено за часовете, през които съм ги събирала заедно с Гейл.

Гейл. От мисълта, че ще видя Гейл само след броени чарове, стомахът ми се свива. Но защо? Не мога да преценя напълно. Единственото ми усещане е, че лъжа някого, който ми има доверие. Или, по-точно, двама души. До този момент ми се разминаваше заради Игрите. Но върна ли се у дома, няма да има Игри, зад които да се скрия.

— Какво има? — поглежда ме Пийта.

— Нищо — отговарям. Отминаваме влака и вървим нататък, където дори аз съм напълно сигурна, че няма камери, скрити в ниските храсти покрай пътеката. Но въпреки това не ми идват думи.

Хеймич ме стряска, когато слага ръка на гърба ми. Дори сега, сред тази отдалечена пустош, той понижава глас:

— Страхотно се справяте, вие двамата. Просто продължавайте така и в окръга, докато изчезнат камерите. Би трябвало всичко да е наред. — Проследявам го как тръгва обратно към влака и отбягва погледа на Пийта.

— За какво говори? — обръща се Пийта към мен.

— Става дума за онези в Капитола. Не им е харесала демонстрацията ни с танатоските — изтърсвам на един дъх.

— Какво? За какво говориш? — казва той.

— Сторило им се е твърде бунтарско. Хеймич ме инструктираше през последните няколко дни. За да не влоша положението — казвам.

— Инструктирал е теб? Но не и мен — казва Пийта.

— Знаеше, че ти си достатъчно умен, за да разбереш.

— Не знаех, че има нещо за разбиране — отговаря Пийта. — Значи, казваш всъщност, че случилото се през последните няколко дни, а предполагам… и на арената… е било просто стратегия, която двамата сте разработили.

— Не. Всъщност аз изобщо не можех да говоря с него на арената, нали? — заеквам.

— Но си знаела какво иска от теб, нали? — казва Пийта. Прехапвам устна. — Катнис? — Той пуска ръката ми и правя една крачка, за да запазя равновесие.

— Всичко е било заради Игрите — казва Пийта. — Как си се преструвала само.

— Не всичко — казвам аз и стискам здраво цветята.

— Тогава каква част? Не, няма значение. Предполагам, че истинският въпрос е какво ще остане, когато се приберем у дома? — казва той.

— Не знам. Колкото повече се приближаваме до Окръг 12, толкова по-объркана се чувствам — отговарям аз. Той чака още някакво обяснение, но не ми хрумва нищо.

— Е, съобщи ми, когато разбереш — казва той и в гласа му ясно се чувства болка.

Знам, че слухът ми е излекуван, защото въпреки тътена на локомотива чувам всяка стъпка на Пийта, който се връща към влака. Докато се кача, той вече се е прибрал в стаята си да спи. Не го виждам и на другата сутрин. Всъщност, когато се появява отново, вече пристигаме в Окръг 12. Той ми кимва с безизразно лице.

Искам да му кажа, че не постъпва честно. Че бяхме непознати. Че направих каквото беше нужно, за да остана жива, да запазя и двама ни живи на арената. Че не мога да обясня как стоят нещата с Гейл, защото и самата аз не съм наясно. Че няма смисъл да ме обича, защото никога няма да се омъжа и в крайна сметка той рано или късно ще ме намрази. Че дори все пак да имам някакви чувства към него, това е без значение, защото никога няма да си позволя да изпитам онази любов, която води до семейство, до деца. А той как би могъл? Как би могъл след всичко, което преживяхме?

Искам също да му кажа, че вече много ми липсва. Но няма да е честно от моя страна.

Затова просто стоим мълчаливо и гледаме как пред погледа ни изниква нашата малка мръсна гара. През прозорците виждам, че перонът е претъпкан с камери. Всички с нетърпение очакват завръщането ни.

С крайчеца на окото си виждам как Пийта протяга ръка. Поглеждам го неуверено.

— Още веднъж? Заради публиката? — казва той. Гласът му не е гневен, а глух, и това е още по-лошо. Момчето с хляба вече се изплъзва от мен.

Поемам ръката му, стискам я здраво, като се подготвям за камерите и се изпълвам с ужас от мига, когато ще трябва най-сетне да я пусна.