Сюзан Колинс
Игрите на глада (22)

22

Звукът на барабанящия по покрива на къщата ни дъжд бавно ме връща в съзнание. Аз обаче се мъча да се върна към съня, увита в топъл пашкул от одеяла, на безопасно и сигурно място у дома. Смътно осъзнавам, че ме боли главата. Може би съм болна от грип и затова ми е позволено да остана в леглото, макар да се досещам, че съм спала дълго. Ръката на майка ми милва бузата ми и аз не я отблъсквам, както бих направила, ако съм будна, защото за нищо на света не искам да знае колко силно копнея за това нежно докосване. Колко много ми липсва, макар че все още й нямам доверие. После се чува глас, друг глас, не този на майка ми, и се стресвам.

— Катнис — казва гласът. — Катнис, чуваш ли ме?

Отварям очи и чувството за сигурност изчезва. Не съм си вкъщи, не съм при майка си. Намирам се в мрачна, студена пещера, босите ми крака замръзват от студ въпреки завивката, във въздуха се носи миризма, която не мога да сбъркам — кръв. В полезрението ми бавно изплува едно изпито, бледо лице, и след първоначалната уплаха, вече се чувствам по-добре.

— Пийта!

— Хей — казва той. — Хубаво е да видя отново очите ти.

— От колко време съм в безсъзнание?

— Не съм сигурен. Събудих се вчера вечерта и ти лежеше до мен в ужасна локва кръв — казва той. — Мисля, че не кърви, но на твое място не бих правил опити да седна или нещо от този род.

Внимателно вдигам ръка към челото си и откривам, че е превързано. Дори само това просто движение ме замайва и омаломощава. Пийта поднася бутилка към устните ми и аз отпивам жадно.

— По-добре си — казвам аз.

— Много по-добре. Каквото и да беше това, което ми инжектира в ръката, свърши работа — казва той. — Тази сутрин почти целият оток на крака ми беше спаднал.

Изглежда не ми е сърдит за това, че го излъгах, като го приспах и избягах на пиршеството. Може би просто съм твърде омаломощена и ще ми наприказва всички тези неща по-късно, когато си върна силите. Но за момента се държи много нежно.

— Яде ли? — питам аз.

— Извинявай, но изядох три парчета от гъската, преди да си дам сметка, че може би трябва да стигне за още известно време. Не се тревожи, отново минавам на строга диета — казва той.

— Не, всичко е наред. Трябва да се храниш. Скоро ще отида на лов — казвам.

— Но не прекалено скоро, нали? Ще ми позволиш аз да се грижа за теб известно време.

Всъщност нямам кой знае какъв избор. Пийта ме храни с парченца гъска и стафиди и ме кара да пия много вода. Разтрива петите ми, за да ги постопли и ги увива в якето си, а после пак подпъхва спалния чувал около брадичката ми.

— Ботушите и чорапите ти са още влажни, а и времето е такова — казва той. Навън трещят гръмотевици, а през една пролука в скалите виждам как в небето проблясват светкавици. През няколко дупки в тавана капе дъжд, но Пийта е стъкмил над главата и горната част на тялото ми нещо като балдахин, като е затъкнал парчето найлон в камъните над мен.

— Питам се кой ли е предизвикал тази буря? Имам предвид, кой е мишената? — казва Пийта.

— Катон и Треш — казвам, без да се замисля. — Фоксфейс сигурно е някъде в бърлогата си, а Клоув… тя ме поряза и после… — Гласът ми заглъхва.

— Знам, че Клоув е мъртва. Видях в небето снощи — казва той. — Ти ли я уби?

— Не. Треш й счупи черепа с камък — казвам.

— Имаш късмет, че не е хванал и теб — казва Пийта.

Споменът за празненството се връща с пълна сила и ми призлява.

— Хвана ме. Но ме пусна. — После, разбира се, се налага да му разкажа. За нещата, които таях в себе си, защото той беше прекалено зле, за да попита, а аз и без друго не бях готова да говоря. Като например за експлозията и ухото ми, и умиращата Ру, и момчето от Окръг 1, и хляба. И как всичко това се свързва с Треш и обяснението, че той в известен смисъл ми връщаше дълг.

— Пуснал те е да си вървиш, защото не е искал да ти дължи нищо? — възкликва невярващо Пийта.

— Да. Не очаквам да го разбереш. Ти винаги си имал достатъчно. Но ако беше живял на Пласта, нямаше да ми се налага да обяснявам — казвам аз.

— Не се и опитвай. Очевидно съм твърде тъп да го разбера — казва той.

— То е като с хляба. Така и не превъзмогнах мисълта, че съм ти длъжница заради него — казвам аз.

— Хляба ли? Какво? От времето, когато бяхме деца? — казва той. — Мисля, че можем да забравим това. Искам да кажа, ти току-що ме върна от мъртвите.

— Но ти не ме познаваше. Дори не бяхме разговаряли. Освен това, винаги е най-трудно да се отплатиш именно за първия подарък. Дори нямаше да съм тук да ти помогна, ако ти не ми беше помогнал тогава — казвам. — Между другото, защо го направи?

— Защо ли? Знаеш защо — казва Пийта. Леко и мъчително поклащам глава. — Хеймич каза, че ще се наложи дълго да те убеждавам.

— Хеймич ли? — питам. — Какво общо има той с това?

— Нищо — казва Пийта. — Значи, Катон и Треш, а? Предполагам, твърде много е да се надяваме, че ще се унищожат взаимно?

Но тази мисъл само ме разстройва.

— Мисля, че щяхме да харесаме Треш. Мисля, че ако си бяхме у дома в Окръг 12, той щеше да ни бъде приятел — казвам.

— Тогава да се надяваме да го убие Катон, за да не се налага да го правим ние — отбелязва мрачно Пийта.

Изобщо не искам Катон да убива Треш. Не искам да умира никой друг. Но това определено не е сред нещата, които победителите разгласяват на арената. Въпреки че полагам големи усилия, усещам как очите ми започват да се наливат със сълзи.

Пийта ме поглежда загрижено:

— Какво има? Много ли те боли?

Давам му друг отговор, защото е също толкова верен, но може да бъде приет като краткотраен миг на слабост, вместо като съдбоносни думи:

— Искам да си отида вкъщи, Пийта — казвам жално, като малко дете.

— Ще си отидеш, обещавам — казва той и се навежда да ме целуне.

— Искам да си отида вкъщи сега — казвам.

— Ето какво ще ти кажа. Заспивай отново и сънувай, че си вкъщи. И ще стигнеш там, преди да усетиш. Ще поспиш ли?

— Ще поспя — прошепвам. — Събуди ме, ако се наложи да те сменя на пост.

— Аз съм бодър и отпочинал, благодарение на теб и Хеймич. Освен това, кой знае колко ще продължи това? — казва той.

Какво има предвид? Бурята? Краткия отдих, който ни носи тя? Самите Игри? Не знам, но съм твърде тъжна и уморена да попитам.

Когато Пийта ме събужда, е вечер. Дъждът се е превърнал в порой и от покрива, който преди само капеше, сега нахлува вода. Пийта е подложил тенджерата от супата под най-силната струя и е преместил найлона, за да ме предпази от пороя. Чувствам се малко по-добре, в състояние съм да се изправя до седнало положение, без да ми се завие свят, и направо умирам от глад. Пийта също. Ясно е, че ме е чакал да се събудя, за да се нахрани, и няма търпение да започне.

Не е останало много. Две парчета гъска, малко миш-маш от корени и шепа сушени плодове.

— Дали да не опитаме да го разделим на дажби? — казва Пийта.

— Не, хайде да изядем всичко. Гъската и без друго ще се развали и може да се отровим, а сега само това ни липсва — казвам, като разделям яденето на две равни купчинки. Мъчим се да ядем бавно, но и двамата сме толкова гладни, че приключваме за две минути. Стомахът ми в никакъв случай не се е заситил.

— Утре е ден за лов — казвам аз.

— Няма да съм ти много полезен — казва Пийта. — Никога не съм ловувал.

— Аз ще убивам животни, а ти ще готвиш — казвам. — Пък и винаги можеш да събираш корени и растения.

— Ще ми се там някъде да имаше хлебен храст — казва Пийта.

— Хлябът, който ми изпратиха от Окръг 11, беше още топъл — казвам с въздишка. — Ето, сдъвчи тези. — Подавам му две ментови листа и самата аз пъхам няколко в устата си.

Трудно е дори да видим изображението в небето, но то е достатъчно ясно, за да разберем, че днес не е загинал никой друг. Значи Катон и Треш още се държат.

— Къде отиде Треш? Знаеш ли какво има от другата страна на арената? — обръщам се към Пийта.

— Поле. Докъдето ти стигат очите е пълно с треви, високи до раменете ми. Не знам, може би някои от тях са зърнени растения. Има участъци с различни цветове. Но няма пътеки — казва Пийта.

— Бас държа, че някои от тези растения са зърнени. Бас държа също и че Треш знае кои точно — казвам. — Ти влезе ли там?

— Не. Никой не изгаряше от желание да последва Треш сред онези треви. В тях има нещо зловещо. Всеки път, когато погледна това поле, се питам какво ли дебне там. Змии, бесни животни, плаващи пясъци — казва Пийта. — Кой знае какво има навътре.

Не го казвам, но думите на Пийта ми напомнят за предупрежденията, с които ни забраняваха да пристъпваме отвъд оградата в Окръг 12. За миг не мога да се сдържа да не го сравня с Гейл, който щеше да види в това поле и заплаха, и потенциален източник на храна. Треш определено беше погледнал на него по този начин. Не че Пийта е точно мекушав, а и доказа, че не е страхливец. Но предполагам, че има неща, за които не си задаваш твърде много въпроси, когато в дома ти винаги се носи аромат на прясно изпечен хляб; докато Гейл поставя под съмнение всичко. Какво би си помислил Пийта за непочтителните шеги, които си разменяме, докато нарушаваме закона всеки ден? Дали това би го шокирало? Нещата, които говорим за Панем? Тирадите на Гейл срещу Капитола?

— Може би в онова поле наистина има хлебен храст — казвам. — Може би затова Треш изглежда по-добре нахранен сега, отколкото в началото на Игрите.

— Или това, или има много щедри спонсори — казва Пийта. — Питам се какво ли ще трябва да направим, за да накараме Хеймич да ни изпрати малко хляб.

Повдигам вежди, преди да си спомня, че той не знае за посланието, което ни изпрати Хеймич преди две нощи. Една целувка се равнява на една тенджера супа. А и това не е нещо, което мога да изтърся просто ей-така. Да изрека мислите си на глас, би означавало да подскажа на публиката, че романтичната история е била скалъпена, за да събуди симпатиите им и изобщо няма да получим храна. По някакъв правдоподобен начин трябва да върна нещата към предишното положение. Като начало ще направя нещо просто. Посягам и вземам ръката му.

— Е, сигурно е похарчил доста пари, за да ми помогне да те пратя в безсъзнание — казвам дяволито.

— Да, като стана дума за това… — казва Пийта, като вплита пръсти в моите. — Не прави повече такива неща.

— Или какво? — питам аз.

— Или… или… — Той не може да измисли нищо подходящо. — Дай ми само минута.

— Какъв е проблемът? — казвам ухилено.

— Проблемът е, че и двамата сме още живи. Което само подсилва убеждението ти, че си направила точно каквото трябва.

— Наистина направих каквото трябва — казвам.

— Не! Недей, Катнис! — Стиска ръката ми толкова силно, че ме заболява, а в гласа му усещам истински гняв. — Не умирай заради мен. Недей да ми правиш повече услуги. Може ли?

Стряскам се от настойчивостта му, но разпознавам отлична възможност за набавяне на храна, затова се мъча да запазя същия тон.

— Може би съм го направила за себе си, Пийта: не си ли помислил за това? Може би ти не си единственият, който… който се терзае какво… какво ли щеше да бъде, ако…

Запъвам се. Не ме бива да говоря така гладко като него. А докато говорех, мисълта, че мога наистина да загубя Пийта, ме връхлита отново и осъзнавам колко много не искам той да умре. И не става дума за спонсорите. Не става дума и за това какво ще се случи у дома. И не става дума, че просто не искам да бъда сама. Става дума за него. Не искам да изгубя момчето с хляба.

— Ако какво, Катнис? — казва меко той.

Иска ми се да можех да спусна капаците и да скрия този момент от любопитните погледи на Панем. Дори и ако това означава загуба на храна. Каквото и да чувствам, то е единствено моя работа, и на никой друг.

— Това е една от темите, които Хеймич ми каза да не засягам — казвам уклончиво, макар че Хеймич никога не е казвал нищо подобно. Всъщност, вероятно точно в момента ме проклина, задето пропускам толкова емоционално зареден момент. Но Пийта не го пропуска.

— Значи се налага да запълня сам празнините — казва той и се приближава до мен.

Това е първата целувка, за която и двамата напълно си даваме сметка. Никой от двама ни не е замаян от болест, от болка, нито е в безсъзнание. Устните ни не горят от треска, нито са замръзнали от студ. Това е първата целувка, при която наистина чувствам как в гърдите ми се надига вълнение. Топла и странна. Първата целувка, която ме кара да пожелая друга.

Но не я получавам. Е, наистина получавам втора целувка, но съвсем лека по връхчето на носа, защото Пийта се е разсеял:

— Струва ми се, че раната ти пак кърви. Хайде, лягай, и без това вече е време за сън — казва той.

Чорапите ми са почти изсъхнали и ги обувам. Карам Пийта да си облече якето. Влагата и студът ме пронизват до кости, така че и той сигурно е замръзнал. Освен това настоявам първо аз да съм на пост, макар че и на двамата ни се струва слабо вероятно някой да дойде в такова време. Той се съгласява само при условие, че съм в спалния чувал, и няма смисъл да му се противопоставям, тъй като ужасно треперя от студ. В пълен контраст с онзи момент преди две нощи, когато ми се струваше, че Пийта е на милиони километри разстояние от мен, сега ме поразява непосредствената му близост. Докато се настаняваме, той придърпва главата ми надолу и я обляга върху ръката си като върху възглавница, а с другата нежно ме прегръща, за да ме пази, и така заспива. Никой не ме е прегръщал по този начин много отдавна. Откакто баща ми умря и престанах да имам доверие на майка си, не съм се чувствала толкова сигурно в ничия друга прегръдка.

Лежа и наблюдавам през очилата как на пода на пещерата покапват струйки вода. Ритмично и приспивно. На няколко пъти се унасям за малко, а после се стряскам и се събуждам, гузна и ядосана на себе си. След три-четири часа вече няма как: налага се да събудя Пийта, защото не мога да си държа очите отворени. Той като че ли няма нищо против.

— Утре, когато дъждът спре, ще намеря за двама ни място високо в клоните на дърветата, където и двамата ще можем да спим спокойно — обещавам аз и се унасям в сън.

Но на другия ден времето не се подобрява. Потопът продължава, сякаш гейм-мейкърите са решили по този начин да унищожат всички ни. Гръмотевиците са толкова силни, че разтърсват земята. Пийта обмисля дали все пак да не тръгне да търси храна, но му казвам, че в тази буря ще е безсмислено. Няма да вижда и на метър пред себе си и в крайна сметка напразно ще се измокри до кости. Той знае, че съм права, но гложденето в стомасите ни започва да става мъчително.

Денят бавно върви към свечеряване, а времето не дава признаци, че ще се подобри. Хеймич е единствената ни надежда, но не се случва нищо, било поради липса на пари — всичко сега струва астрономически суми — или защото не е удовлетворен от представянето ни. Вероятно последното. Аз първа съм готова да призная, че днес не сме в най-вълнуващата си форма. Гладни сме до смърт, ближем си раните и се мъчим да не ги отворим отново. Седим сгушени един в друг, увити в спалния чувал, да, но най-вече за да се топлим. Най-вълнуващото нещо, което правим, е да дремем.

Не съм съвсем сигурна как да върна романтиката. Целувката снощи беше хубава, но за да се стигне до нова, ще е нужно известно предварително обмисляне. Има някои момичета от Пласта, както и дъщери на търговци, които се справят чудесно в такива ситуации. Но аз никога не съм имала кой знае колко време или кой знае какво влечение към това. И без друго, само някаква си целувка явно вече не е достатъчна, защото ако беше, снощи щяхме да получим храна. Инстинктите ми подсказват, че Хеймич иска да види не само физическа ласка: иска нещо по-лично. Като онези неща, които се опитваше да ме накара да кажа за себе си, когато се упражнявахме за интервюто. Мен не ме бива за това, но Пийта го бива. Може би най-добрият подход е да го накарам да се разприказва.

— Пийта — казвам безгрижно. — На интервюто каза, че си падаш по мен от цяла вечност. Кога точно започна тази вечност?

— О, чакай да видим. Май от първия ден в училище. Бяхме на пет. Ти носеше червена карирана рокля, а косата ти… беше сплетена на две плитки, вместо на една. Баща ми те посочи, докато чакахме да се строим — каза Пийта.

— Баща ти ли? Защо? — питам аз.

— Каза: „Виждаш ли онова момиченце? Исках да се оженя за майка му, но тя избяга с един миньор“.

— Какво? Измисляш си! — възкликвам.

— Не, вярно е — казва Пийта. — Аз попитах: „Миньор от въглищните мини ли? Защо е предпочела миньор, ако е можела да се омъжи за теб?“ А той отговори: „Защото когато той пее… дори птиците млъкват, за да го слушат“.

— Вярно е. Наистина спират. Искам да кажа, спираха.

Чувствам се зашеметена и изненадващо развълнувана, като си представям как хлебарят разказва това на Пийта. Осъзнавам, че собственото ми нежелание да пея, собственото ми пренебрежение към музиката може би всъщност не идва от това, че я смятам за загуба на време, а от това, че ми напомня прекалено много за баща ми.

— Та онзи ден, в часа по музика, учителката попита кой знае песента за долината. Ти веднага вдигна ръка. Тя те сложи на едно столче и те накара да ни я изпееш. И се кълна, че всички птици отвън пред прозорците замлъкнаха.

— О, моля ти се — казвам през смях.

— Не, наистина беше така. И точно в мига, когато песента свърши, разбрах — също като майка ти, — че и с мен е свършено — казва Пийта. — После през следващите единайсет години се опитвах да събера смелост да те заговоря.

— Безуспешно — добавям.

— Безуспешно. Така че в известен смисъл това, че името ми беше изтеглено по време на Жътвата, беше истински късмет — казва Пийта.

За миг съм почти глупашки щастлива, а след това ме връхлита объркване и смущение. Защото сценарият изисква да се държим така, да се правим на влюбени, без всъщност да сме такива. Но историята на Пийта звучи правдоподобно. Онази част за баща ми и птиците. Наистина пях през първия ден в училище, макар че не си спомням песента. И онази червена карирана рокля… наистина имаше такава рокля, която после предадох на Прим и която от многото пране стана на парцали след смъртта на баща ми.

Това би обяснило и друго. Защо Пийта си навлече бой, за да ми даде хляба в онзи ужасен кух ден. Следователно, ако тези подробности са верни… тогава възможно ли е цялата история да е вярна?

— Имаш… забележителна памет — казвам колебливо.

— Помня всичко за теб — казва Пийта, като прибира един измъкнал се от плитката кичур коса зад ухото ми. — Ти беше онази, която не обръщаше внимание.

— Сега вече обръщам — казвам.

— Е, тук нямам много съперници — казва той.

Искам да се отдръпна, да затръшна вратата, но знам, че не мога. Сякаш чувам как Хеймич шепне в ухото ми: „Кажи го! Кажи го!“

Преглъщам мъчително и изричам думите:

— Нямаш много съперници никъде. — И този път аз съм тази, която се навежда към него.

Устните ни едва са се докоснали, когато отвън нещо издрънчава и скачаме. Вдигам лъка и се готвя да пусна стрелата, но не се чува друг звук. Пийта надниква през камъните и после надава вик. Преди да успея да го спра, той вече е изхвръкнал навън в дъжда, а после ми подава нещо. Сребърен парашут с кошница. Бързо я отварям и вътре има истинско пиршество — пресни хлебчета, козе сирене, ябълки и — най-хубавото от всичко — цяла купа от онова невероятно задушено агнешко върху канапе от див ориз. Съвсем същото ястие, за което казах на Цезар Фликърман, че е най-впечатляващото нещо, което Капитолът може да предложи.

Пийта се промъква обратно вътре с лице, грейнало като слънце:

— Сигурно на Хеймич най-после му е омръзнало да ни гледа как гладуваме.

— Сигурно — отговарям аз.

Но мислено чувам самодоволните, макар и изпълнени с леко раздразнение, думи на Хеймич: „Да, точно това искам да видя, скъпа“.