Сюзан Колинс
Игрите на глада (21)

21

В оставащите часове преди падането на нощта събирам едри камъни и правя всичко възможно, за да замаскирам входа на пещерата. Процесът е бавен и труден, но след много потене и местене на разни неща насам-натам оставам доста доволна от работата си. Сега пещерата изглежда като част от по-голяма купчина едри камъни, каквито наблизо има много. Все още мога да пропълзя вътре при Пийта през един малък отвор, но пещерата е неоткриваема отвън. Това е добре, защото довечера отново ще трябва да деля с него спалния чувал. Освен това, ако не успея да се върна от пиршеството, Пийта ще е скрит, но не изцяло затворен. Макар да се съмнявам, че може да издържи кой знае колко дълго без лекарства. Ако умра на пиршеството, няма вероятност Окръг 12 да се сдобие с победител.

Приготвям ядене от най-дребните, най-костеливи риби, които обитават потока тук долу, напълвам всички съдове за вода и я пречиствам, после стягам оръжието си. Имам общо девет стрели. Чудя се дали да не оставя ножа на Пийта, за да има някаква защита, докато отсъствам, но всъщност е безсмислено. Той имаше право, че маскировката е последната му защита. Но на мен ножът може все пак да ми свърши работа. Кой знае с какво ще се сблъскам?

Ето няколко неща, в които съм почти сигурна. Че поне Катон, Клоув и Треш ще са налице, когато започне пиршеството. Не съм сигурна за Фоксфейс, тъй като прекият сблъсък не е в нейния стил, нито е силата й. Тя е дори по-дребна от мен и е невъоръжена, освен ако наскоро не се е сдобила с някакви оръжия. Вероятно ще обикаля някъде наблизо и ще търси какво може да плячкоса. Но другите трима… доста работа ще ми се отвори. Умението да убивам от разстояние е най-голямото ми предимство, но знам, че ще трябва да се хвърля в най-ожесточената точка на битката, за да се добера до онази раница с надпис 12, за която съобщи Клодиъс Темпълсмит.

Гледам небето с надеждата за един противник по-малко призори, но тази вечер не се появява никой. Утре там горе ще има лица. Пиршествата винаги вземат жертви.

Промъквам се в пещерата, слагам си очилата и се свивам на кълбо до Пийта. За щастие днес спах дълго. Трябва да остана будна. Едва ли някой ще ни нападне в пещерата тази вечер, но не мога да рискувам да пропусна зазоряването.

Тази вечер е толкова студено, толкова ужасно студено. Сякаш гейм-мейкърите са изпратили полъх на мразовит въздух по цялата арена: всъщност може би са направили точно това. Лежа до Пийта в спалния чувал, като се опитвам да поема всяка частица от топлината на треската му. Странно е да си физически толкова близо до някой, който е толкова далеч от теб. Точно сега Пийта би могъл със същия успех да бъде в Капитола, или в Окръг 12, или на Луната, и щеше да е все така далечен. Откакто са започнали Игрите, не съм се чувствала по-самотна.

Просто приеми, че ще бъде тежка нощ, казвам си. Мъча се да не мисля за майка си и Прим, но не мога, и се питам дали въобще ще мигнат през тази нощ. На последния етап от Игрите, при такова важно събитие като пиршеството, училищните занятия вероятно ще са отменени. Майка ми и сестра ми могат или да си останат вкъщи пред стария телевизор с неясен образ, или да отидат сред тълпите на площада и да гледат на големите кристални екрани. Вкъщи ще се чувстват по-спокойни, но на площада ще имат подкрепа. Хората ще им кажат по някоя мила дума, ще им дадат малко храна, ако могат да я отделят. Питам се дали хлебарят ги е потърсил, особено сега, когато двамата с Пийта сме отбор, и дали е спазил обещанието си да се погрижи сестра ми да не остава с празен стомах.

Сигурно настроението в Окръг 12 се повишава. Толкова рядко има кого да подкрепим на този етап от Игрите. Със сигурност хората се вълнуват за Пийта и за мен, особено сега, когато сме заедно. Ако затворя очи, мога да си представя как надават насърчителни викове към екраните. Виждам лицата им — Мазната Сае и Мадж, дори миротворците, които купуват месо от мен, — чувам възторжените им възгласи.

И Гейл. Познавам го. Той няма да крещи и да надава насърчителни викове. Но ще гледа, всеки миг, всяко движение, всяко развитие и страстно ще ме призовава да се върна у дома. Чудя се дали се надява Пийта също да спечели. Гейл не ми е гадже, но дали би бил, ако му дам тази възможност? Той искаше да избягаме заедно. Дали това беше просто практическо пресмятане на шансовете ни за оцеляване далече от окръга? Или нещо повече?

Чудя се как тълкува всички тези целувки.

През една пролука в скалите гледам как луната прекосява небето. Когато преценявам, че има около три часа до зазоряване, започвам последни приготовления. Внимавам да оставя на Пийта достатъчно вода и да сложа комплекта за първа помощ точно до него. Нищо друго няма да му е от особена полза, ако не се върна, а дори и тези неща само малко ще удължат живота му. След известно колебание свалям якето му и го навличам върху своето. На него не му трябва. Не и в спалния чувал, с тази висока температура: освен това през деня, ако не съм там да го съблека, той ще се изпече в него. Ръцете ми вече са вкочанени от студ, затова вземам резервния чифт чорапи на Ру, изрязвам дупки за пръстите и ги нахлузвам на ръцете си. И така ще са ми от полза. Слагам в малката й раница храна, бутилка с вода и бинтове, затъквам ножа в колана си и вземам лъка и стрелите. Каня се да тръгна, когато си спомням колко важно е да поддържам историята за обречените влюбени, навеждам се над Пийта и дълго го целувам. Представям си просълзените въздишки, които надават хората в Капитола, и се преструвам, че и аз избърсвам една сълза от очите си. След това се провирам през пролуката в камъните и излизам навън в нощта.

Дъхът ми образува бели облачета, които се издигат във въздуха. По-студено е, отколкото през някоя ноемврийска нощ у дома. Нощ, в която съм се промъкнала в гората с фенер в ръка, за да отида при Гейл на някое предварително уговорено място, където се свиваме един до друг, загръщаме се със завивки, пием билков чай от плоски метални манерки и чакаме да настъпи утрото с надеждата, че покрай нас ще мине дивеч. О, Гейл, мисля си. Да можеше да си зад гърба ми сега…

Движа се толкова бързо, колкото се осмелявам. Очилата са наистина забележителни, но все пак ми липсва слуха в лявото ухо. Не знам какво точно е направила експлозията, но явно е нанесла дълбока и непоправима повреда. Няма значение. Ако се върна вкъщи, ще съм безумно богата: ще мога да платя на някого да ми оправи слуха.

Нощем гората винаги изглежда различна. Дори с очилата всичко ми се струва някак непознато. Сякаш дневните дървета, цветя и камъни са си легнали и са изпратили свои малко по-зловещи заместници. Не пробвам никакви трикове, като например да тръгна по нов маршрут. Тръгвам обратно нагоре по течението на потока и се връщам по същата пътека до скривалището на Ру близо до езерото. По пътя не виждам следи от друг трибут, не усещам никакво раздвижване на въздуха, не забелязвам никакво потрепване на клон. Или ще пристигна първа, или другите вече са заели позиции от снощи. Все още остава повече от час, може би два, когато се промъквам в храсталака и зачаквам да започне да се лее кръв.

Сдъвквам няколко ментови листа: стомахът ми не е в състояние да поеме много повече. Слава богу, освен с моето яке, съм облечена и с якето на Пийта. Ако не беше така, щях да съм принудена да се движа, за да се топля. Небето придобива мъгливия сив цвят на утрото, но все още няма и следа от останалите трибути. Всъщност не е изненадващо. Всеки от тях се е отличил или със сила, или с умение да убива, или с хитрост. Чудя се дали предполагат, че водя Пийта със себе си? Не вярвам Фоксфейс и Треш изобщо да знаят, че е ранен. Още по-добре, ако си мислят, че той ме прикрива, докато аз се впускам в битка за раницата.

Но къде е тя? На арената вече е достатъчно светло, за да си сваля очилата. Запяват ранните птици. Не е ли време? За миг изпадам в паника, че съм сбъркала мястото. Но не, със сигурност си спомням, че Клодиъс Темпълсмит изрично спомена Рога на изобилието. Ето го там. И ето ме и мен тук. Така че, къде ми е пиршеството?

Точно когато по златния Рог на изобилието проблясва първият слънчев лъч, равнината се оживява. Земята пред гърлото на рога се разцепва на две и на арената се издига кръгла маса със снежнобяла покривка. Върху масата са поставени четири раници: две големи, черни, с надписи 2 и 11, една средно голяма, зелена, с номер 5, и една мъничка, оранжева — всъщност мога да я нося преметната на китката си, — на която сигурно пише номер 12.

Повдигащият механизъм на масата изщраква и в същия миг от Рога на изобилието се стрелва една фигура, грабва зелената раница и изчезва с бясна скорост. Фоксфейс! Напълно в неин стил да замисли такъв хитър и рискован план! Останалите още сме разпръснати из равнината, преценяваме положението, а тя вече си взе своето. Освен това ни заложи капан, защото никой няма да я преследва, не и докато раницата с номера на собствения им окръг се намира на масата. Фоксфейс сигурно нарочно е оставила другите раници на мястото им, защото знае, че ако открадне раница на чужд окръг, някой определено ще хукне след нея. Това трябваше да е моята стратегия! Когато успявам да превъзмогна емоциите на изненада, възхищение, гняв, ревност и раздразнение, вече виждам как червеникавата й грива изчезва сред дърветата и тя е извън обсега на стрелите ми. Уф. През цялото време се страхувах от другите трибути, но може би тъкмо Фоксфейс е истинският ми противник.

Тя ми изгуби и доста време, защото сега е ясно, че е мой ред да атакувам масата. Всеки, който ме изпревари, лесно ще грабне и моята раничка и ще изчезне с нея. Без колебание хуквам напред. Усещам близката опасност, преди да я видя. За щастие, първият нож прелита със свистене от дясната ми страна, така че го чувам и успявам да го отблъсна с лъка си. Обръщам се, като изпъвам тетивата и изпращам една стрела право в сърцето на Клоув. Тя се обръща точно толкова, колкото да избегне фатален удар, но острието пронизва лявата й ръка над лакътя. За нещастие, тя хвърля с дясната, но това е достатъчно, за да я забави с няколко мига, тъй като трябва да издърпа стрелата от ръката си и да огледа колко сериозна е раната. Продължавам напред и в същото време автоматично поставям следващата стрела, както може да направи само дългогодишен ловец.

Вече съм при масата, пръстите ми се затварят върху малката оранжева раница. Пъхам ръка между презрамките и я вдигам нагоре към рамото си — прекалено малка е, за да я сложа където и да е другаде по мен — и се обръщам да стрелям отново, когато вторият нож ме улучва в челото. Порязва ме над дясната вежда и от раната бликва кръв, която започва да се стича по лицето ми, заслепява ме и изпълва устата ми с остър, метален вкус. Залитам назад, но все пак успявам да изпратя приготвената стрела в посока на нападателя. Още докато излита от ръцете ми, знам, че няма да улучи. А после Клоув се хвърля върху мен, събаря ме по гръб и приковава раменете ми с колене.

Това е, свърши се, казвам си и заради Прим се надявам, че ще е бързо. Но Клоув иска да се наслади на момента. Дори си мисли, че има време. Несъмнено Катон е някъде наблизо и я пази, докато чака Треш, а може би и Пийта.

— Къде е гаджето ти от Окръг 12? Още ли се крепи? — пита тя.

Е, поне докато си приказваме, ще остана жива.

— Отиде на лов. На лов за Катон — ухилвам й се злобно. После изкрещявам, колкото ми глас държи: — Пийта!

Клоув стоварва юмрука си в гръкляна ми и много успешно ми затваря устата. Но се озърта бързо наляво и надясно, и за момент разбирам, че тя все пак не изключва възможността да казвам истината. Тъй като никакъв Пийта не ми идва на помощ, Клоув се обръща отново към мен.

— Лъжкиня — казва тя със злобна усмивка. — Той е полумъртъв. Катон знае къде го е съсякъл. Сигурно си го вързала в клоните на някое дърво, докато се опитваш да поддържаш живота му. Какво има в хубавата раничка? Лекарство за любимия, нали? Жалко, че никога няма да го получи.

Клоув разтваря якето си. От двете му страни е подредена впечатляваща сбирка от ножове. Тя внимателно избира един с почти изящен вид, с жестоко, извито острие.

— Обещах на Катон, че ако ми позволи аз да те довърша, ще предоставя на публиката хубаво зрелище.

Напрягам се и се мъча да я отхвърля от себе си, но без резултат. Прекалено е тежка и ме е хванала в много стегната хватка.

— Забрави, Окръг 12. Ще те убием. Точно както убихме жалката ти малка съюзница… как й беше името? Онази, дето подскачаше по дърветата? Ру? Е, първо Ру, сега теб, а после, мисля, ще оставим природата да се погрижи за Любовника. Как ти се струва? — пита Клоув. — Сега, откъде да започнем?

Тя грубо избърсва кръвта от раната ми с ръкава на якето си. Известно време оглежда лицето ми, като го накланя ту на една, ту на друга страна, сякаш то е парче дърво и иска да реши точно с каква резба да го украси. Опитвам се да я ухапя по ръката, но тя сграбчва косата на темето ми и ме принуждава да се отпусна обратно на земята.

— Мисля… — Тя почти мърка. — Мисля да започнем от устата ти. — Тя злорадо прокарва върха на ножа по устните ми, а аз стискам зъби.

Няма да затворя очи. Подмятането за Ру ме е изпълнило с ярост: с достатъчно ярост, струва ми се, за да умра с известно достойнство. До края няма да се предам и ще я гледам право в очите, докато мога да виждам, което сигурно няма да е за дълго, но ще я гледам право в очите. Няма да извикам и поне по този начин ще умра непобедена.

— Да, според мен устните вече няма да ти трябват. Искаш ли да изпратиш на любимия една последна въздушна целувка? — пита тя. Напълвам устата си с кръв и слюнка и я изплювам в лицето й. Тя пламва от ярост: — Добре. Да започваме.

Напрягам се в очакване на агонията, която със сигурност ще последва. Но когато усещам как връхчето на острието прави първия разрез на устната ми, някаква мощна сила изтръгва Клоув от тялото ми и в следващия миг тя започва да пищи. Отначало съм твърде зашеметена, твърде неспособна да проумея какво се случва. Дали по някакъв начин Пийта не ми се е притекъл на помощ? Да не би гейм-мейкърите да са изпратили някакво диво животно, за да стане още по-забавно? Да не би някой ховъркрафт необяснимо да я е вдигнал във въздуха?

Но когато се оттласквам и се подпирам на изтръпналите си ръце, виждам, че не е нищо от гореспоменатото. Клоув виси с един крак, отделен от земята, притисната в ръцете на Треш. Ахвам, когато го виждам как се извисява над мен и държи Клоув като парцалена кукла. Помня, че е едър, но сега ми се вижда по-як, по-силен, отколкото си го представях. Дори изглежда, че е напълнял, откакто сме на арената. Той я подхвърля и после я удря в земята.

Когато изкрещява, подскачам, защото никога не съм го чувала да говори с глас, по-силен от шепот.

— Какво направи с онова момиченце? Уби ли го?

Клоув лази назад на четири крака, като обезумяло насекомо, прекалено замаяна дори за да повика на помощ Катон.

— Не! Не, не бях аз!

— Ти каза името му. Чух те. Ти ли го уби? — Друга мисъл облива с нова вълна от гняв лицето му: — Ти ли го съсече, както се готвеше да съсечеш и това момиче тук?

— Не! Не, аз… — Клоув вижда камъка с големината на половин самун хляб в ръката на Треш и изгубва самообладание. — Катон! — пищи тя. — Катон!

— Клоув! — чувам Катон да отговаря, но той е прекалено далече — поне това става ясно, — за да може да й помогне. Какво ли прави? Опитва се да открие Фоксфейс или Пийта? Или е дебнел Треш и ужасно погрешно е преценил местоположението му?

Треш стоварва камъка върху слепоочието на Клоув. Няма кръв, но виждам вдлъбнатината в черепа й и разбирам, че не й остава много. Все пак си личи, че още е жива — по бързото повдигане и спускане на гърдите, по приглушения стон, който излиза от устните й.

Когато Треш се извърта светкавично и се нахвърля върху мен, вдигнал камъка, разбирам, че е безполезно да бягам. А лъкът ми е празен, след като изстрелях заредената стрела в посока на Клоув. Хваната съм като в капан в гневния поглед на странните му златистокафяви очи.

— Какво искаше да каже тя? За това, че Ру ти е била съюзник?

— Аз… аз… ние се съюзихме. Взривихме провизиите. Опитах се да я спася, наистина се опитах. Но той стигна там пръв. От Окръг 1 — казвам. Може би ако знае, че съм помогнала на Ру, няма да избере някакъв бавен, садистичен начин да ме довърши.

— И ти го уби? — продължава той.

— Да. Убих го. И я погребах в цветя — казвам. — И й пях, докато заспа.

В очите ми бликват сълзи. Напрежението и желанието за съпротива ме напускат при този спомен. Смазва ме мисълта за Ру, и болката в главата, и страха от Треш, и стенанията на умиращото момиче на няколко стъпки от нас.

— Докато заспа? — рязко казва Треш.

— Докато умря. Пях, докато умря — казвам. — От вашия окръг… те ми изпратиха хляб. — Ръката ми се пресяга нагоре, но не за стрела, която знам, че никога няма да достигна. Само за да си избърша носа. — Направи го бързо, моля те, Треш.

Противоречиви чувства преминават по лицето на Треш. Той сваля камъка и посочва към мен, почти обвинително:

— Само този път ще те пусна да си вървиш. Заради малкото момиче. Сега с теб сме квит. Никой не дължи нищо на другия. Разбираш ли?

Кимвам, защото наистина разбирам. Какво значи да си длъжник на някого. И колко противно е това. Разбирам, че ако Треш победи, той ще трябва да се върне и да се изправи пред един окръг, който вече наруши всички правила, за да ми благодари, и той също нарушава правилата, за да ми благодари. И разбирам, че за момента Треш няма да ми размаже черепа.

— Клоув! — Сега гласът на Катон е много по-близо. По болката в него познавам, че я вижда на земята.

— По-добре бягай сега, Огнено момиче — казва Треш.

Не се нуждая от повече подкани. Премятам се и краката ми заорават в спечената пръст, докато бягам от Треш и Клоув и от гласа на Катон. Едва когато стигам до гората, се обръщам за миг. Треш и двете големи раници изчезват към онзи край на равнината, където никога не съм ходила. Катон стои на колене до Клоув, с копие в ръка, и я моли да не го напуска. След миг ще осъзнае, че тя не може да бъде спасена. Блъскам се в дърветата, постоянно бърша кръвта, която шурти в очите ми, и бягам като ранено диво животно, каквото наистина съм в момента. След няколко минути чувам оръдието и разбирам, че Клоув е умряла и Катон ще поеме по следите на някого от двама ни. На Треш или моите. Обхваща ме ужас. Раната в главата ме омаломощава. Цялото ми тяло трепери. Зареждам лъка си, но Катон може да хвърля копието си почти толкова надалече, колкото аз мога да стрелям.

Успокоява ме само едно. Треш взе раницата на Катон, съдържаща онова нещо, от което той отчаяно се нуждае. Бих се обзаложила, че Катон е тръгнал след Треш, а не след мен. И въпреки това не забавям ход, когато стигам до водата. Хвърлям се право вътре, както съм с ботушите, и започвам да газя надолу по течението. Свалям чорапите на Ру, които използвах за ръкавици, и ги притискам към челото си, като се мъча да спра кръвта, но те се напояват само след минути.

Някак успявам да се добера до пещерата. Провирам се през скалите. В полумрака свалям малката оранжева раница от ръката си, срязвам закопчалката, за да я отворя, и изтърсвам съдържанието на земята. Една тънка кутия, съдържаща спринцовка за подкожна инжекция. Без колебание забивам иглата в ръката на Пийта и бавно натискам надолу буталото.

Вдигам ръце към лицето си, а после ги отпускам в скута си, покрити с кръв.

Последното, което си спомням, е как изящно красива сиво-зелена нощна пеперуда кацва на китката ми.