Сюзан Колинс
Игрите на глада (19)

19

Слагам ръце на устата си, но звукът вече е излязъл. Небето почернява и чувам как запява жабешки хор. Глупачка! — казвам си аз. Що за глупава постъпка! Замръзвам на място и очаквам да ме нападнат от всички страни. После си спомням, че не е останал почти никой.

Пийта, който е ранен, сега е мой съюзник. Каквито и съмнения да съм имала по отношение на него, те се разсейват, защото сега, ако някой от двама ни отнеме живота на другия, ще бъде истински презрян парий, когато се върне в Окръг 12. Всъщност, знам, че ако бях зрител, щях да намразя всеки трибут, който не се съюзи веднага с човека от своя окръг. Още повече, че има смисъл да се защитаваме един друг. А в моя случай — тъй като съм от двойката обречени влюбени на Окръг 12 — това е абсолютно необходимо, ако искам помощта на съчувстващи ми спонсори.

Обречените влюбени… Пийта сигурно е играл тази роля през цялото време. Защо иначе гейм-мейкърите биха направили тази безпрецедентна промяна в правилата? Поради факта, че и двамата се стремим към победата, нашият „романс“ трябва да е допаднал толкова много на публиката, че да го обрекат на такъв трагичен край, би изложило на риск успеха на Игрите. Не и благодарение на мен. Единственото, което направих, беше да се постарая да не убивам Пийта. Не знам какво е направил той на арената, но сигурно е убедил публиката, че целта му е била да ме опази жива. Това, че поклати глава и ме възпря да хукна към Рога на изобилието. Това, че се сби с Катон, за да ми позволи да избягам. Дори съюзяването му с професионалистите вероятно е имало за цел да ме предпази. Оказва се, че Пийта никога не е представлявал опасност за мен.

При тази мисъл се усмихвам. Отпускам ръце и вдигам лице към лунната светлина, за да е сигурно, че камерите ще го уловят.

И така, от кого остана да се страхувам? Фоксфейс? Момчето-трибут от нейния окръг е мъртво. Тя действа сама, нощем. И стратегията й е да бяга и да се изплъзва, а не да напада. Наистина не вярвам, че, дори и да е чула гласа ми, ще направи нещо друго, освен да се надява някой друг да ме убие.

После Треш. Добре, той определено представлява заплаха. Но не съм го виждала нито веднъж, откакто започнаха Игрите. Спомням си как се разтревожи Фоксфейс, когато чу шум на мястото на експлозията. Но не се обърна към гората: обърна се към пространството, което се намира от другата страна на гората, каквото и да има там. Към онзи участък от арената, който се спуска в… не знам в какво. Почти сигурна съм, че онзи, от когото бягаше, беше Треш, и че това е негов район. Той никога няма да ме чуе оттам, а дори и да ме чуе, намирам се твърде високо, за да може да ме стигне някой с неговия ръст.

В такъв случай остават Катон и момичето от Окръг 2, които сега със сигурност празнуват новото правило. Освен Пийта и мен, те са единствените оцелели, които печелят от него. Дали да бягам от тях сега, в случай, че са ме чули да викам Пийта по име? Не, казвам си, нека да дойдат. Нека дойдат с очилата си за нощно виждане и тежките си, тромави тела, които на всяка крачка чупят клони. Точно в обсега на стрелите ми. Но знам, че няма да го направят. Щом не се приближиха по светло, няма да рискуват нощем нещо, което може да се окаже нов капан. Когато дойдат, то ще е по тяхно собствено решение, не защото съм издала къде се намирам.

Стой си на мястото и поспи малко, Катнис, нареждам си аз, макар че ми се иска да потърся Пийта сега. Утре ще го намериш.

Успявам да заспя, но на сутринта проявявам допълнителна предпазливост — въпреки че професионалистите биха се поколебали да ме атакуват на дървото, те са напълно способни да ми устроят засада. Правя всичко необходимо, за да бъда напълно готова за деня — закусвам обилно, подреждам си раницата, проверявам оръжията си — преди да сляза. Но на земята всичко изглежда мирно и спокойно.

Днес ще трябва да бъда изключително внимателна. Професионалистите сигурно знаят, че се опитвам да открия Пийта. Нищо чудно да изчакат, докато го намеря, и тогава да нападнат. Ако той е толкова тежко ранен, колкото смята Катон, ще ми се наложи да защитавам и двама ни без чужда помощ. Но ако е толкова тежко ранен и омаломощен, как е успял да остане жив? И как, за бога, ще го намеря?

Опитвам се да си спомня нещо, казано някога от Пийта, което да ми подскаже къде се крие, но не се сещам за нищо. Затова се връщам към последния момент, когато го видях да искри на слънчевата светлина, докато ми крещеше да бягам. Тогава се появи Катон, с изваден меч. А след като съм се отдалечила, той е ранил Пийта. Но как е избягал Пийта? Може би се е оказал по-устойчив към отровата на хрътосите, отколкото Катон. Може би това е факторът, който му е позволил да се измъкне. Но и той беше ужилен. Колко далече би могъл да стигне, намушкан и пълен с отрова? И как е останал жив през всичките тези дни оттогава насам? Ако раната и ужилванията не са го убили, досега със сигурност би трябвало да е умрял от жажда.

И точно тогава за пръв път се досещам къде може да е. Той не би могъл да оцелее без вода. Знам това от първите си няколко дни тук. Трябва да се е скрил някъде близо до вода. Една възможност е езерото, но това ми изглежда неправдоподобно, тъй като е твърде близо до базовия лагер на професионалистите. Има и няколко езерца, захранвани от пролетните води. Но там човек наистина би бил невероятно лесна мишена. Остава потокът. Потокът, който извира близо до нашия лагер с Ру, влива се в езерото и продължава надолу. Ако се придържа към потока, може да сменя местоположението си и винаги да е близо до вода. Може да върви по коритото и да заличава следите си. Може дори да успее да хване една-две риби.

Е, във всеки случай това е подходящо място, откъдето да започна търсенето.

За да объркам враговете си, запалвам огън с много сурови дърва. Надявам се, че дори да помислят това за трик, с който искам да ги заблудя, ще решат, че се крия някъде близо до огъня. Докато в действителност аз ще съм тръгнала да търся Пийта.

Слънцето почти веднага разсейва утринната мъгла и не оставя съмнение, че денят ще бъде по-горещ от обикновено. Водата приятно разхлажда босите ми крака, докато вървя надолу по течението. Изкушавам се по пътя да викам Пийта по име, но решавам да не го правя. Ще трябва да го намеря с очите си и единственото си здраво ухо, в противен случай ще трябва той да ме намери. Но той сигурно знае, че ще го търся, нали така? Едва ли има толкова ниско мнение за мен, та да мисли, че ще пренебрегна новото правило и ще действам сама. Би ли помислил това? Той е много трудно предсказуем, което би било интересно при други обстоятелства, но в момента представлява само допълнителна пречка.

Не ми трябва много време да стигна до мястото, където се отклоних, за да отида в лагера на професионалистите. Няма и следа от Пийта, но това не ме изненадва. След нападението на хрътосите три пъти пребродих този участък. Ако той беше наблизо, със сигурност щях да забележа нещо. Потокът започва да лъкатуши наляво и навлиза в една част от гората, която не ми е позната. Кални брегове, покрити с преплетени водни растения, водят към големи камъни, които стават все по-големи, докато накрая започвам да се чувствам като хваната в капан. Сега вече няма да е лесно да избягам от потока. И да отблъсна нападението на Катон или Треш, докато се катеря по този каменист терен. Всъщност точно когато съм почти убедена, че съм на съвсем погрешен път и че едно ранено момче не би било в състояние да маневрира по този поток, да влиза и да се отдалечава от него, виждам кървавата следа, спускаща се надолу по един каменен блок. Тя вече отдавна е засъхнала, но размазаните линии, простиращи се от единия до другия край, подсказват, че някой — който може би не е имал пълен контрол над умствените си способности — се е опитал да я изтрие.

Започвам да го търся, като обвивам с ръце скалите и бавно се придвижвам в посока на кръвта. Откривам още няколко кървави петна, едното с полепнали по него конци, но никакъв признак на живот. Разплаквам се и шепна името му: „Пийта! Пийта!“ После на едно невзрачно дърво каца сойка-присмехулка и започва да ме имитира, затова спирам. Предавам се и слизам отново при потока, замислена. Трябва да е продължил нататък. Някъде по-надолу.

Едва съм стъпила във водата, когато чувам глас:

— Идваш да ме довършиш ли, скъпа?

Рязко се обръщам. Дойде отляво, затова не го чух много добре. А гласът беше дрезгав и слаб. И въпреки това, трябва да е бил Пийта. Кой друг на арената би ме нарекъл „скъпа“? Очите ми оглеждат брега, но там няма нищо. В подножието на скалите има само кал и трева.

— Пийта? — прошепвам. — Къде си? — Няма отговор. Възможно ли е просто да съм си въобразила? Не. Сигурна съм, че го чух, и то съвсем наблизо. — Пийта? — Промъквам се покрай брега.

— Е, не ме настъпвай.

Отскачам назад. Гласът му се чу точно под краката ми. И въпреки това все още няма нищо. После очите му се отварят, непогрешимо сини сред кафявата кал и зелените листа. Ахвам и съм възнаградена с проблясване на бели зъби, когато той се засмива.

Маскировката е безупречна. Забравете за хвърлянето на тежести. Пийта сигурно е използвал индивидуалните си тренировки при гейм-мейкърите, за да се маскира като дърво. Или като камък. Или като тинест речен бряг, обрасъл с растителност.

— Затвори си пак очите — нареждам. Той го прави, като затваря и устата си и напълно изчезва. По-голямата част от това, което предполагам, че е тялото му, всъщност е скрито под пласт от кал и растения. Лицето и ръцете му са толкова умело замаскирани, че са невидими. Коленича до него.

— Предполагам, че всичките тези часове украсяване на торти са си казали думата.

Пийта се усмихва:

— Да, глазурата. Последната защита на умиращите.

— Няма да умреш — казвам му решително.

— Кой го казва? — Гласът му е толкова дрезгав.

— Аз го казвам. Сега сме в един отбор, нали знаеш — отвръщам аз.

Той отваря очи.

— И аз така чух. Мило е от твоя страна, че откри каквото е останало от мен.

Изваждам бутилката с вода и му давам да отпие.

— Катон ли те рани? — питам.

— В левия крак. Високо горе — отговаря той.

— Хайде да те вкараме в потока, да те измием, за да разгледам какви са раните ти — казвам.

— Първо се наведи за минутка — казва той. — Трябва да ти кажа нещо. — Навеждам се и допирам здравото си ухо до устните му, които ме гъделичкат, докато той шепне: — Помни, ние сме лудо влюбени, затова е напълно в реда на нещата да ме целуваш винаги, когато ти се прииска.

Рязко отмятам глава назад, но накрая се разсмивам:

— Благодаря, ще го имам предвид. — Поне още е в състояние да се шегува. Но когато започвам да му помагам да стигне до потока, всякакво лекомислие и веселост се изпаряват. Дотам има само няколко крачки, колко трудно може да е това? Много трудно, когато осъзнавам, че той не може да извърви и два сантиметра без чужда помощ. Толкова е слаб, че най-доброто, което може да направи, е да не се съпротивлява. Опитвам се да го влача и знам, че полага неимоверни усилия да не вдига шум, но въпреки това надава остри болезнени викове. Изглежда, че калта и растенията са го хванали като в капан, и накрая се налага да дръпна страшно силно, за да го освободя от хватката им. Той все още е на половин метър от водата и лежи там, със стиснати зъби, докато сълзите прорязват улеи в калта по лицето му.

— Виж, Пийта, ще те търкулна в потока. Тук е много плитко — казвам.

— Отлично — отвръща той.

Коленича до него. Каквото и да става, казвам си, не спирай, докато не го вкараш във водата.

— На „три“ — казвам. — Едно, две, три! — Успявам да го преобърна само веднъж, преди да се наложи да спра заради ужасяващия звук, който издава. Сега е на ръба на потока. Може би и без друго така е по-добре.

— Добре, промяна в плановете. Няма да те вкарвам докрай в потока — казвам му. Освен това, ако го вкарам вътре, кой знае дали изобщо ще успея да го изкарам?

— Свършихме ли с търкалянето? — пита той.

— Напълно. Хайде да те почистим. А ти хвърляй едно око към гората вместо мен.

Трудно е да реша откъде да започна. Толкова е покрит със спечена кал и сплъстени листа, че дори не виждам дрехите му. Ако изобщо е с дрехи. Тази мисъл ме разколебава за миг, но след това се хващам решително за работа. Голите тела не са нещо толкова необичайно на арената, нали така?

Имам двете бутилки с вода и меха на Ру. Подпирам ги на камъните в потока, така че двата съда винаги да са пълни, докато с третия обливам тялото на Пийта. Най-после успявам да почистя калта дотолкова, че да намеря дрехите му. Внимателно отварям ципа на якето, разкопчавам копчетата на ризата и ги смъквам от тялото му. Фланелката е прилепнала към раните му и се налага да я срежа с ножа и да я намокря отново, за да я махна. Той е покрит със синини, по цялата ширина на гърдите има дълга рана от изгаряне и четири ужилвания от хрътоси, ако се брои и онова под ухото му. Но аз се чувствам малко по-добре. Поне с това мога да се справя. Решавам да се погрижа първо за горната част на тялото му, да облекча донякъде болката му, преди да се заема с раната на крака, която му е нанесъл Катон.

Тъй като ми се струва безсмислено да лекувам раните му, докато лежи в тази кална локва, успявам да го облегна на един камък. Той седи безропотно, докато аз отмивам цялата мръсотия от косата и тялото му. На слънчевата светлина кожата му е много бледа и той вече не изглежда силен и здрав. Трябва да извадя жилата от бучките, които са оставили ужилванията на хрътосите, при което той трепва, но в мига, когато налагам върху тях листата, въздъхва от облекчение. Докато се суши на слънцето, изпирам ризата и якето и ги разстилам върху скалите. После намазвам гърдите му с крема против изгаряне. Именно тогава забелязвам колко гореща е кожата му. Пластът кал и бутилките с вода са прикривали факта, че има висока температура. Преравям комплекта за първа помощ на момчето от Окръг 1 и откривам хапчета за сваляне на температура. Дори майка ми понякога купува такива хапчета, ако домашните й лекове се окажат безсилни.

— Глътни ги — казвам му и той покорно взема лекарството. — Сигурно си гладен.

— Не съм. Чудно — не ми се яде от дни — казва Пийта. И наистина когато му предлагам гъска, той сбърчва нос при вида й и отказва. Именно тогава разбирам колко е болен.

— Пийта, трябва да хапнеш нещо — настоявам.

— Веднага ще го повърна — отговаря той. Накрая успявам да го накарам да хапне няколко парченца сушена ябълка. — Благодаря. Много по-добре съм, наистина. Сега може ли да поспя, Катнис? — пита той.

— След малко — обещавам. — Първо трябва да погледна крака ти. — Като се опитвам да бъда възможно най-внимателна, свалям ботушите, чорапите, а после много бавно, сантиметър по сантиметър, изхлузвам панталоните. Виждам къде мечът на Катон е разкъсал плата над бедрото му, но това по никакъв начин не ме подготвя за гледката отдолу. За дълбоката възпалена рана, от която се процеждат кръв и гной. За отока на крака. И, най-лошото от всичко, за миризмата на разлагаща се плът.

Иска ми се да избягам. Да изчезна в гората, както в онзи ден, когато донесоха обгорения мъж в къщата ни. Когато отидох на лов и оставих майка ми и Прим да се погрижат за онова, пред което нямам нито умения, нито смелост да се изправя. Но тук няма друг освен мен. Опитвам се да си придам спокойния вид, който майка ми възприема, когато си има работа с особено тежки случаи.

— Доста ужасно, а? — казва Пийта. Наблюдава ме внимателно.

— Средна работа. — Свивам рамене, сякаш не е нищо особено. — Трябва да видиш някои от хората, които водят на майка ми от мините. — Въздържам се да кажа как обикновено изчезвам от къщи всеки път, когато тя лекува нещо по-сериозно от настинка. Като се замисля сега, не обичам да съм близо дори до кашлящи хора. — Първо трябва да я почистим добре.

Не съм свалила долните гащи на Пийта, защото не са в лошо състояние и не искам да ги дърпам над отеклото бедро, както и… добре де, може би се смущавам да го видя гол. Това е още нещо, типично за майка ми и Прим. На тях голотата изобщо не им прави впечатление, не ги смущава. По ирония на съдбата, точно в този момент от Игрите малката ми сестра щеше да е по-полезна на Пийта, отколкото съм аз. Бързо подпъхвам под него парчето найлон, за да мога да измия останалата част от тялото му. С всяка бутилка, която изливам върху него, раната изглежда все по-зле. Надолу тялото му е в относително добро състояние, има само едно ужилване от хрътос и няколко дребни изгаряния, с които се справям бързо. Но порезната рана на крака му… какво, за бога, мога да направя за нея?

— Защо не я оставим малко да се проветри, и после… — не довършвам изречението.

— И после ще я зашиеш? — казва Пийта. Изглежда почти обзет от съжаление към мен, сякаш знае колко съм объркана.

— Точно така — казвам. — Междувременно изяж това. — Слагам в ръката му няколко половинки сушена круша и нагазвам отново в потока, за да изпера останалите дрехи. След като ги просвам да се сушат, преглеждам съдържанието на комплекта за първа помощ. Доста елементарни неща. Бинтове, хапчета за температура, лекарство за успокоение на стомашни болки. Нищо от калибъра на това, което ще ми е нужно, за да лекувам Пийта.

— Ще се наложи да експериментираме малко — признавам. Знам, че листата, с които лекувам ужилванията от хрътоси, извличат инфекцията, затова започвам с тях. Само минути след като притискам шепата сдъвкани листа върху раната, отстрани по крака на Пийта започва да се стича гной. Казвам си, че това е хубаво, и силно прехапвам вътрешната страна на бузата си, защото закуската ми заплашва да се появи отново.

— Катнис? — казва Пийта. Срещам погледа му, като съзнавам, че лицето ми сигурно е придобило зеленикав оттенък. Той изрича само с устни думите: — Какво ще кажеш за онази целувка?

Избухвам в смях, защото цялото нещо е толкова отблъскващо, че не издържам.

— Нещо не е наред ли? — пита той с престорено невинен тон.

— Аз… не ме бива в това. Не съм като майка си. Нямам представа какво трябва да направя и мразя гной — казвам. — Ъ-х! — Позволявам си да надам лек стон, докато махам първата порция листа и налагам втората. — Гадост.

— Тогава как ловуваш? — пита той.

— Повярвай ми. Да убиваш е много по-лесно — отговарям аз. — Макар че всъщност не съм сигурна дали не те убивам в момента.

— Може ли да ускориш малко процеса? — пита той.

— Не. Млъкни и си изяж крушите — казвам.

След три налагания с листа и сякаш цяла кофа гной, раната наистина изглежда по-добре. Сега, след като отокът е спаднал, виждам колко дълбоко се е врязал мечът на Катон. Чак до костта.

— А сега какво, доктор Евърдийн? — пита той.

— Може би ще я намажа с малко мехлем против изгаряне. Мисля, че във всеки случай ще спре инфекцията. И да сложим превръзката?

Слагам я и цялата рана ми се струва много по-лесна за лекуване, покрита с чист бял памук. Макар че на фона на стерилната превръзка, долният край на гащите му изглежда мръсен и гъмжащ от зараза. Изваждам раницата на Ру: — Ето, покрий се с това, а аз ще ти изпера гащетата.

— О, нямам нищо против да ме видиш — казва Пийта.

— Същият си като майка ми и сестра ми — казвам. — Но аз имам нещо против. — Обръщам се с гръб и се заглеждам в потока, докато гащите падат с плясък във водата. Сигурно се чувства по-добре, щом като може да хвърля.

— Знаеш ли, малко си гнуслива за толкова опасен човек — казва Пийта, докато аз удрям гащите върху два камъка, за да ги изпера. — Ще ми се в крайна сметка да те бях оставил да вкараш Хеймич под душа.

При този спомен бърча нос:

— Какво ти е изпратил досега?

— Абсолютно нищо — казва Пийта. Следва пауза, докато на него му просветва. — Защо, ти получи ли нещо?

— Мехлем против изгаряне — казвам почти срамежливо. — О, и малко хляб.

— Винаги съм знаел, че си му любимка — казва Пийта.

— Моля ти се, та той не може да ме понася — казвам.

— Защото напълно си приличате — промърморва Пийта. Но не обръщам внимание на думите му, тъй като сега настина не е най-подходящият момент да обиждам Хеймич, какъвто е първият ми импулс.

Оставям Пийта да се унесе в сън, докато дрехите му изсъхнат, но късно следобед не смея да чакам повече. Леко го побутвам по рамото:

— Пийта, вече трябва да вървим.

— Да вървим ли? — Той изглежда объркан. — Къде да вървим?

— Някъде по-далече оттук. Надолу по течението, сигурно. Някъде, където можем да те скрием, докато закрепнеш — казвам. Помагам му да се облече, но оставям краката му боси, така че да можем да газим във водата, и го изправям. Лицето му става смъртнобледо в мига, в който отпуска тежестта на тялото си върху ранения крак. — Хайде. Можеш да ходиш.

Но той не може. Във всеки случай, не за дълго. Успяваме да изминем петдесетина метра надолу по течението, докато той се обляга на рамото ми, и усещам, че ще припадне. Слагам го да седне на брега, бутам главата му между коленете и го потупвам несръчно по гърба, докато оглеждам района. Разбира се, много бих искала да го кача в клоните на някое дърво, но това няма как да стане. Можеше обаче да е и по-лошо. На някои места скалите оформят нещо като малки пещери. Избирам една на двайсетина метра над потока. Когато Пийта успява да се изправи, се налага почти да го влача нагоре до пещерата. Иска ми се да се огледам наоколо за по-добро място, но това ще трябва да свърши работа, защото съюзникът ми е ранен. Той е блед като платно, задъхва се и макар че едва сега започва да захладнява, целият трепери.

Покривам пода на пещерата с пласт борови иглички, разгъвам спалния чувал и загръщам Пийта с него. В един момент успявам да му дам две хапчета и малко вода, но не мога да го накарам да яде, дори плодове. После той просто лежи, с очи, приковани върху лицето ми, а аз построявам нещо като заслон от лиани, за да прикрия входа на пещерата. Резултатът е незадоволителен. Някое животно може и да се излъже, но всеки друг веднага ще разбере, че е направен от човешка ръка. Раздразнено го събарям.

— Катнис — казва Пийта. Приближавам се до него и отмятам косата от очите му. — Благодаря, че ме намери.

— И ти щеше да ме намериш, ако можеше.

Челото му гори. Изглежда, че лекарството изобщо няма ефект. Изведнъж, съвсем неочаквано, се изплашвам, че ще умре.

— Да. Виж, ако не успея да се върна… — подхваща той.

— Да не чувам такива приказки. Не изцедих цялата тази гной ей-така, за нищо — казвам аз.

— Знам. Но просто в случай, че не успея… — той се опитва да продължи.

— Не, Пийта, дори не искам да го обсъждам — казвам аз и слагам пръсти върху устните му, за да го накарам да замълчи.

— Но аз… — настоява той.

Импулсивно се навеждам напред и го целувам, като прекъсвам думите му. Това вероятно и без друго отдавна трябваше да се случи, тъй като той е прав: предполага се, че сме лудо влюбени. За първи път целувам момче и предполагам, че би трябвало да ми направи известно впечатление, но единственото, което мога да отбележа, е колко неестествено горещи са устните му от треската. Отдръпвам се и го загръщам с крайчеца на спалния чувал.

— Няма да умреш. Забранявам. Ясно ли ти е?

— Ясно — прошепва той.

Излизам навън на хладния вечерен въздух точно когато парашутът плавно се спуска от небето. Пръстите ми бързо развързват връзката, с надеждата за някакво истинско лекарство, с което да излекувам крака на Пийта. Вместо това намирам съд с гореща супа.

Хеймич не би могъл да ми изпрати по-ясно послание. Една целувка се равнява на една тенджерка супа. Почти го чувам как се подсмихва злорадо. „Предполага се, че си влюбена, скъпа. Момчето умира. Дай ми някакъв материал за работа!“

И е прав. Ако искам да опазя Пийта жив, трябва да дам на публиката повече вълнуващ материал. Обречените влюбени, които отчаяно искат да се приберат заедно вкъщи. Две сърца, които бият като едно. Романтика.

Тъй като никога не съм била влюбена, това ще бъде истински проблем. Спомням си за родителите си. Как баща ми винаги й носеше подаръци от гората. Как грейваше лицето на майка ми, щом чуеше звука от ботушите му пред вратата. Как почти спря да живее, когато той умря.

— Пийта! — възкликвам, като се опитвам да докарам специалния тон, с който майка ми разговаряше единствено с татко. Той отново се е унесъл, но аз го събуждам с целувка, което, изглежда, го стряска. После се усмихва, сякаш ще е щастлив да си лежи вечно там, загледан в мен. Страшно го бива в тези изпълнения.

Вдигам тенджерката.

— Пийта, виж какво ти е изпратил Хеймич.