Сюзан Колинс
Игрите на глада (17)

17

Срещата с твърдата пръст изкарва въздуха от дробовете ми. Раницата не смекчава особено удара. За щастие колчанът е попаднал в свивката на ръката ми, като е предпазил и себе си, и рамото ми, и все още здраво стискам лъка. Земята се тресе от експлозии. Не ги чувам. В момента не чувам нищо. Но ябълките трябва да са задействали достатъчно мини, а отломките са активирали другите. Успявам да прикрия лицето си с ръце, докато около мен се сипят отломки, някои — горящи. Въздухът се изпълва с лютив дим — това не е най-доброто лекарство за човек, който се опитва да си възвърне способността да диша.

След около минута земята престава да вибрира. Лягам на една страна и си позволявам за миг да се порадвам на вида на тлеещата развалина, която неотдавна беше пирамида. Няма вероятност професионалистите да извадят нещо отвътре.

Трябва бързо да се измъкна, мисля си аз. Те ще дойдат право тук. Но щом се изправям на крака, си давам сметка, че бягството няма да е толкова проста работа. Замаяна съм. И това не е обикновеното замайване, от което се олюляваш леко, а такова, от което дърветата се въртят около теб и земята се движи на вълни под краката ти. Правя няколко крачки, но накрая се озовавам на четири крака. Изчаквам няколко минути замайването да отмине, но то не отминава.

Обзема ме паника. Не мога да остана тук. Изключително важно е да избягам. Но не мога нито да вървя, нито да чувам. Притискам ръка към лявото си ухо — онова, което беше обърнато към взрива — и когато я отдръпвам, на нея има кръв. Дали съм оглушала от експлозията? Тази мисъл ме плаши. Като ловец разчитам на ушите си не по-малко, отколкото на очите си, понякога дори повече. Но не мога да позволя страхът ми да проличи. Категорично, абсолютно сигурно е, че в момента ме показват на живо на всеки телевизионен екран в Панем.

Никакви кървави дири, казвам си, и успявам да издърпам качулката върху главата си и да завържа връзките й, макар че пръстите отказват да ми се подчиняват. Сигурно така кръвта по-лесно ще попие. Не мога да вървя, но дали мога да пълзя? Придвижвам се предпазливо напред. Да, ако се движа много бавно, мога да пълзя. По-голямата част от гората не предлага достатъчно прикритие. Единствената ми надежда е да успея да се върна до гъсталака на Ру и да се скрия в зелените храсти. Не мога да стоя на четири крака тук на открито. Не само че ще намеря смъртта си, но и тя със сигурност ще бъде дълга и мъчителна, ако ме хване Катон. Мисълта, че Прим ще трябва да гледа това, ми дава сили да пълзя към укритието.

Нов взрив ме поваля по лице на земята. Заблудена мина, задействана от някоя рухнала щайга. Това се повтаря още два пъти. Спомням си как изпукват последните няколко зърна, когато с Прим си правим пуканки на печката вкъщи.

Малко е да се каже, че успявам да стигна тъкмо навреме. В момента, в който се завличам до сплетените храсталаци в подножието на дърветата, Катон излита от гората, последван от другарите си. Яростта му е толкова невероятна, че би била комична — значи хората наистина си скубят косите и удрят с юмруци по земята, — ако не знаех, че е насочена срещу мен, че е заради това, което направих. Добавете близостта ми до врага, неспособността ми да избягам или да се защитя, и ще разберете защо изпадам в ужас. Добре, че скривалището ми не позволява на камерите да ме снимат в по-близък план, защото си гриза ноктите така, сякаш е дошъл краят на дните ми — изгризвам и последните частици лак за нокти, като се мъча да спра тракането на зъбите си.

Момчето от Окръг 3 хвърля камъни в развалините и сигурно е обявило всички мини за обезвредени, защото професионалистите се приближават към мястото.

Катон е приключил първата фаза от яростния си припадък и сега си изкарва яда на димящите развалини, като отваря с ритници различни контейнери. Останалите трибути ровят из бъркотията, за да спасят нещо, но няма какво. Момчето от Окръг 3 си е свършило работата прекалено добре. На Катон сигурно му хрумва същото, защото се нахвърля върху него и започва да му крещи. То се обръща и побягва, но Катон го хваща за врата изотзад. Виждам как мускулите на Катон набъбват и как дръпва рязко главата му настрани.

Толкова бърза е смъртта на момчето от Окръг 3.

Другите двама професионалисти, изглежда, се опитват да успокоят Катон. Предполагам, че той иска да се върне в гората, но те упорито сочат към небето, и това ме озадачава, докато най-после разбирам. Естествено. Те мислят, че онзи, който е предизвикал експлозиите, е мъртъв. Не знаят за стрелите и за ябълките. Предполагат, че някой трибут е задействал мините, но е загинал при експлозията. Ако е имало оръдеен изстрел, последвалите експлозии лесно биха могли да го заглушат и ховъркрафтът сигурно е отнесъл останките на крадеца. Те се оттеглят към далечния край на езерото, за да оставят гейм-мейкърите да приберат тялото на момчето от Окръг 3. И чакат.

Предполагам, че гръмва оръдие. Появява се ховъркрафт и отнася мъртвото момче. Слънцето се спуска под хоризонта. Пада нощта. Горе високо в небето виждам герба и разбирам, че химнът трябва да е започнал. Миг тъмнина. Показват момчето от Окръг 3. Показват момчето от Окръг 10, което трябва да е умряло тази сутрин. После гербът се появява отново. Значи, вече знаят. Онзи, който е причинил експлозията, е оцелял. На светлината на герба виждам как Катон и момичето от Окръг 2 си слагат очилата за нощно виждане. Момчето от Окръг 1 запалва един клон, за да направи факла, и осветява лицата им. Всички са изпълнени с мрачна решителност. Професионалистите се отправят обратно в гората на лов.

Замайването е поотминало и макар че лявото ми ухо все още е заглъхнало, в дясното чувам звънтене, което ми се струва добър знак. Все пак няма смисъл да напускам скривалището си. Тук, на местопрестъплението, съм в най-голяма безопасност. Вероятно мислят, че онзи, който е предизвикал експлозиите, има поне два-три часа преднина пред тях. Все още разполагам с много време, преди да рискувам да се раздвижа.

Първата ми работа е да изровя от раницата собствените си очила и да си ги сложа, при което малко се успокоявам, че поне едно от сетивата, които са ми нужни за лов, работи. Пия няколко глътки вода и измивам кръвта от ухото си. Тъй като се страхувам, че миризмата на месо ще привлече нежелани хищници — дори прясната кръв е достатъчно голям проблем, — си приготвям вкусно ядене от зелените растения, корените и къпините, които двете с Ру събрахме днес.

Къде ли е малката ми съюзничка? Дали е успяла да се върне до мястото на срещата? Дали се тревожи за мен? Поне небето показа, че и двете сме живи.

Преброявам на пръсти оцелелите трибути. Момчето от Окръг 1, двамата от Втори, Фоксфейс, двамата от 11 и 12 окръг. Само осем. Залаганията сигурно вече наистина стават разгорещени в Капитола. Сега ще правят специални предавания за нас. Вероятно ще интервюират приятелите и семействата ни. Отдавна не се е случвало трибут от Окръг 12 да стигне до челната осмица. А сега сме и двамата. Макар че, ако се съди по думите на Катон, Пийта е на път да отпадне. Не че Катон е най-надеждният източник на информация. Кой току-що загуби всичките си запаси?

Седемдесет и четвъртите Игри на глада започват, Катон, мисля си аз. Започват наистина.

Излиза студен вятър. Посягам за спалния чувал, но се сещам, че го оставих на Ру. Имах намерение да си намеря нов, но заради мините и всичко останало забравих. Започвам да треперя. Тъй като и без друго идеята да преспя в клоните на някое дърво не е особено разумна, издълбавам дупка под храстите и се покривам с листа и борови иглички. Въпреки това замръзвам. Завивам се с найлона и поставям раницата си така, че да ми пази завет. Става ми малко по-топло. Започвам да изпитвам по-голямо съчувствие към момичето от Окръг 8, което запали огъня през онази първа нощ. Само че сега аз съм тази, която трябва да стиска зъби и да издържи до сутринта. Още листа, още борови иглички. Пъхам ръцете си в якето и вдигам коленете си към гърдите. Някак успявам да се унеса в сън.

Когато отварям очи, светът ми се струва леко накъсан и ми трябва минута да осъзная, че слънцето вече се издигнало доста високо в небето и виждам всичко двойно заради очилата. Надигам се, сядам, свалям ги, чувам смях някъде близо до езерото и застивам. Смехът е изопачен, но фактът, че изобщо го чувам, означава, че сигурно си възвръщам слуха. Да, отново мога да чувам с дясното ухо, макар че още пищи. Колкото до лявото, е, поне вече не кърви.

Страхувам се, че професионалистите са се върнали и ще остана тук в капан за неопределено време. Надничам през храстите. Не, това е Фоксфейс, която стои сред останките на пирамидата и се смее. Тя е по-умна от професионалистите и успява да намери в пепелищата няколко полезни предмета. Метален съд. Острие от нож. Чудя се от какво е толкова развеселена, докато не осъзнавам, че след като запасите на професионалистите са унищожени, тя всъщност има шанс. Също като нас, останалите. Минава ми през ума да се разкрия и да я вербувам като втори съюзник срещу онази глутница. Но изключвам този вариант. В лукавата й усмивка има нещо, от което съм сигурна, че сприятеляването с нея в крайна сметка ще ми донесе нож в гърба. В този ред на мисли, може би сега е отличен момент да я застрелям. Но тя е чула нещо — не мен, защото се обръща в обратна посока, към мястото, откъдето е дошъл звукът, и побягва към гората. Чакам. Никой и нищо не се появява. Но щом Фоксфейс е решила, че е опасно, може би и на мен ми е време да се махам оттук. Освен това, горя от нетърпение да разкажа на Ру за пирамидата.

Тъй като нямам представа къде са професионалистите, обратният път покрай потока изглежда най-доброто решение. Бързам, със зареден лък в едната ръка и с парче студено месо от дива гъска в другата, защото сега умирам от глад, и то не за листата и къпините, а за мазнините и белтъците в месото. Успявам да стигна до потока без проблеми. Там веднага напълвам пак бутилката си с вода и се изкъпвам, като внимавам особено с пострадалото ухо. После тръгвам по хълма, като използвам потока за ориентир. В един момент откривам отпечатъци от ботуши в калта покрай брега. Професионалистите са били тук, но не за дълго. Отпечатъците от стъпки са дълбоки, защото са оставени в мека кал, но сега горещото слънце почти ги е изсушило. Самата аз не внимавам достатъчно по отношение на собствените си следи, като разчитам, че леката ми походка и боровите иглички ще ги скрият. Сега си събувам ботушите и чорапите и тръгвам боса нагоре по коритото на потока.

Прохладната вода освежава тялото и духа ми. Пронизвам две риби — лесна плячка в този бавно течащ поток, — и изяждам едната сурова, въпреки че току-що съм изяла парче гъска. Втората ще запазя за Ру.

Постепенно, неусетно, пищенето в дясното ми ухо намалява и накрая изчезва напълно. Улавям се, че периодично човъркам лявото си ухо, като се опитвам да почистя онова, което убива способността му да долавя звуците. Не мога да привикна към глухотата в ухото. Чувствам се неуверена и беззащитна отляво. Дори сляпа. Непрекъснато обръщам глава към наранената страна, докато дясното ми ухо се опитва да компенсира за стената от безмълвие там, където вчера имаше постоянен поток от информация. Колкото повече време минава, толкова по-малка става надеждата, че слухът ми ще се възстанови.

Стигам до мястото на първата ни среща и веднага разбирам, че тук не е идвал никой. Няма и следа от Ру — нито по земята, нито в клоните на дърветата. Това е странно. Досега би трябвало да се е върнала, тъй като вече е пладне. Несъмнено е прекарала нощта в клоните на някое дърво наблизо. Какво друго би могла да направи без светлина, като знае, че професионалистите с техните очила за нощно виждане обикалят из гората? А третият огън, който трябваше да запали — макар че снощи забравих да го проверя — беше най-далече от нашето място. Вероятно предпазливо се движи насам. Иска ми се да побърза, защото нямам желание да се застоявам тук. Искам следобед да се насочим към по-висок терен и по пътя да ловуваме. Но всъщност не ми остава нищо друго, освен да чакам.

Отмивам кръвта от якето и косата си и почиствам раните си, чийто брой непрекъснато се увеличава. Изгарянията са в много по-добро състояние, но въпреки това ги намазвам с малко лекарство. Главната ми грижа сега е да предотвратя инфекция. Изяждам и втората риба. Няма да издържи дълго на горещото слънце, но много лесно ще хвана още няколко за Ру. Само да се появи.

Тъй като се чувствам много уязвима на земята поради нарушения си слух, се покатервам да чакам на едно дърво. Ако професионалистите се появят, оттук ще мога чудесно да ги застрелям. Слънцето се движи бавно. Измислям си занимания, колкото да минава времето: дъвча листа и ги налагам върху ужилванията си, които са спаднали, но все още са чувствителни. Разресвам влажната си коса с пръсти и я сплитам. Стягам връзките на ботушите. Преглеждам лъка и останалите девет стрели. Многократно проверявам лявото си ухо за признаци на живот, като прошумолявам с едно листо до него, но без успех.

Въпреки гъската и рибите, стомахът ми къркори и разбирам, че ми предстои, както се изразяваме в Окръг 12, „кух ден“. В такъв ден каквото и да сложиш в стомаха си, все не е достатъчно. Нещата се влошават, тъй като няма какво друго да правя, освен да седя на дървото, и решавам да се погрижа за апетита си. Истината е, че на арената отслабнах доста: имам нужда от малко допълнителни калории. А това, че имам лък и стрели, ми вдъхва много по-голяма увереност за бъдещето.

Бавно обелвам и изяждам цяла шепа ядки. Последната солена бисквита. Шийката на гъската. Това е добре, защото ми трябва доста време да я изгриза. Накрая изяждам и крилото, и птицата е вече история. Но днес е кух ден и дори след всичко това започвам да бленувам за храна. Особено за неприлично вкусните ястия, които ни сервираха в Капитола. Пиле в портокалов сос със сметана. Торти и пудинг. Хляб с масло. Фиде в зелен сос. Задушено агнешко със сушени сини сливи. Смуча няколко ментови листа и си заповядвам да превъзмогна тази мисъл. Ментата е сполучливо решение, защото често пием ментов чай след вечеря, така че с нея залъгвам стомаха си да си помисли, че времето за ядене е свършило. Нещо такова.

Полюлявам се в клоните на дървото, слънцето грее, устата ми е пълна с мента, до мен са лъкът и стрелите… не съм се чувствала толкова спокойно, откакто стъпих на арената. Само да можеше Ру да се появи, и да изчезваме. Заедно със сенките нараства и тревогата ми. Късно следобед решавам да тръгна да я търся. Мога поне да отида до мястото, където запали третия огън, и да видя дали нещо там няма да ми подскаже къде се намира.

Преди да тръгна, разпръсвам няколко листенца мента около стария ни лагерен огън. Тъй като ги събрахме на известно разстояние оттук, Ру ще разбере, че съм идвала, докато на професионалистите те няма да говорят нищо.

За по-малко от час съм на мястото, където се разбрахме да запали третия огън, и виждам, че нещо се е объркало. Дървата са старателно подредени, опитно размесени с прахан, но огънят така и не е запален. Ру го е стъкмила, но не е успяла да се върне тук. Някъде между втория стълб дим, който забелязах, преди да взривя запасите, и настоящия момент, тя е попаднала в беда.

Налага се да си напомням, че е жива. Но жива ли е наистина? Възможно ли е оръдейният изстрел, оповестяващ смъртта й, да е прозвучал в малките часове на утрото, когато от умора не чувах и със здравото ухо? Дали ще се появи в небето довечера? Не, отказвам да мисля такова нещо. Може да има стотици други обяснения. Може да е объркала пътя. Да се е натъкнала на глутница хищници или на друг трибут, например Треш, и да се е наложило да се скрие. Каквото и да се е случило, почти съм сигурна, че се намира някъде там между втория огън и незапаления в краката ми. Нещо я принуждава да се крие в клоните на някое дърво.

Ще отида да видя какво е то.

Истинско облекчение е да върша нещо, след като прекарах цял следобед в бездействие. Промъквам се безшумно през сенките, така че да ме крият. Не забелязвам нищо подозрително. Няма следи от борба, игличките по земята не са изпомачкани или стъпкани. В същия миг чувам нещо. Налага се да наклоня глава, за да съм сигурна, но го чувам пак — мелодията от четири ноти на Ру, изпята от сойка-присмехулка. Онази, която означава, че тя е добре.

Усмихвам се широко и се отправям в посока на птицата. Друга, съвсем малко по-напред, подема кратката мелодия. Ру им е пяла, и то скоро. Иначе щяха да са запомнили някоя друга песен. Вдигам поглед към дърветата и се взирам за следи от нея. Преглъщам и тихо изпявам сигнала в отговор, с надежда да разбере, че е безопасно да дойде при мен. Една сойка-присмехулка повтаря мелодията. И точно тогава чувам писъка.

Това е писък на дете, писък на малко момиче: на арената няма никой друг, способен да издаде този звук, освен Ру. Втурвам се натам със съзнанието, че това сигурно е капан и тримата професионалисти се готвят да ме нападнат, но не мога да се спра. Разнася се нов пронизителен писък, този път името ми:

— Катнис! Катнис!

— Ру! — извиквам в отговор, за да знае, че съм наблизо. Така че и те да знаят, че съм наблизо. Надявам се, че момичето, което ги атакува с хрътоси и получи необяснимата за тях оценка „единайсет“, ще е достатъчно, за да отвлече вниманието им от нея. — Ру, идвам!

Излизам на поляната и я виждам на земята, безнадеждно оплетена в мрежа. Едва има време да провре ръка през бримките и да изрече името ми, преди копието да прониже тялото й.