Сюзан Колинс
Игрите на глада (16)

16

Ру е решила да ми се довери изцяло. Разбирам това, защото веднага щом химнът свършва, тя се сгушва в мен и заспива. Явно и аз нямам и никакви опасения по отношение на нея, тъй като не вземам особени предпазни мерки. Ако искаше смъртта ми, трябваше просто да изчезне от онова дърво, без да ми покаже гнездото на хрътосите. Някъде дълбоко в себе си знам очевидното. Не може и двете да спечелим тези Игри. Но тъй като шансовете засега са, че и двете няма да оцелеем, изхвърлям тази мисъл от главата си.

Вместо това се насочвам към най-новата си идея за професионалистите и техните припаси. Двете с Ру трябва да намерим някакъв начин да унищожим храната им. Напълно съм сигурна, че ще им е много трудно да се изхранват. По традиция стратегията на професионалните трибути е още от самото начало да завземат цялата храна и да действат от тази позиция. Годините, през които не я бяха опазили добре — в единия случай я унищожи стадо отвратителни влечуги, другия път я отнесе предизвикано от гейм-мейкърите наводнение — са всъщност тези, когато победители станаха трибути от други окръзи. Фактът, че професионалистите се хранят по-добре още от малки, всъщност им пречи, защото не умеят да гладуват. Не така, както умеем ние с Ру.

Но съм прекалено изтощена, за да се заема с подробен план още тази вечер. Заздравяващите рани, все още леко замаяната ми от отровата глава и топлината на Ру до мен, сгушила глава на рамото ми, ми вдъхват усещане за сигурност. За пръв път си давам сметка колко самотна бях на арената; колко успокояващо може да бъде присъствието на друго човешко същество. Предавам се на съня, като решавам, че утре ще си разменим ролите. Утре професионалистите ще са тези, които ще трябва да се тревожат.

Гърмежът на оръдието ме стряска и ме събужда. Небето просветлява, птиците вече чуруликат. Ру кацва на един клон срещу мен, обгърнала нещо с двете си ръце. Чакаме да чуем още изстрели, но няма такива.

— Кой според теб беше това? — Не мога да не си помисля за Пийта.

— Не знам. Може да е всеки — казва Ру. — Сигурно довечера ще разберем.

— Повтори ми кои останаха — моля я аз.

— Момчето от Окръг 1. Двамата трибути от 2. Момчето от Трети. Треш и аз. И вие с Пийта — казва Ру. — Това прави осем. Чакай, и момчето от Десети окръг, онова със сакатия крак. С него са девет.

Има и още някой, но и двете не можем да си спомним кой.

— Питам се как ли е умрял последният — казва Ру.

— Няма как да разберем. Но е добре за нас. Една смърт би трябвало да задържи за малко вниманието на тълпата. Може би ще имаме време да направим нещо, преди гейм-мейкърите да решат, че нещата се развиват твърде бавно. Какво държиш в ръцете си?

— Закуска — казва Ру, протяга ръце и виждам две големи яйца.

— Какви са? — питам.

— Не съм сигурна. Оттатък има едно блатисто място. От някаква водна птица са — казва тя.

Хубаво ще е да ги сготвим, но не ни се рискува да палим огън. Предполагам, че загиналият днес трибут е бил жертва на професионалистите, което означава, че са се съвзели достатъчно, за да влязат отново в Игрите. Изсмукваме яйцата, изяждаме по едно заешко бутче и малко къпини. Това по всички представи е добра закуска.

— Готова ли си да го направим? — питам аз, като си слагам раницата на гърба.

— Какво да направим? — пита Ру, но от начина, по който бързо скача на крака, е ясно, че е готова да направи всичко, което предложа.

— Днес ще унищожим храната на професионалистите — казвам.

— Наистина ли? Как? — Очите й светват от възбуда. В това отношение е пълна противоположност на Прим, за която приключенията са истинско мъчение.

— Нямам представа. Хайде, ще измислим план, докато ловуваме — казвам.

Ловът не е кой знае колко успешен, защото се занимавам повече с това да измъкна от Ру всяко късче информация за базовия лагер на професионалистите. Тя се е промъкнала да ги шпионира само за малко, но е наблюдателна. Разположили са лагера си до езерото. Запасите им са струпани на трийсетина метра от него. През деня оставят друг трибут, момчето от Окръг 3, да пази провизиите.

— Момчето от Окръг 3 ли? — питам. — Той действа заедно с тях?

— Да, стои в лагера през цялото време. Той също беше ужилен, когато привлякоха хрътосите до езерото — казва Ру. — Сигурно са го оставили жив, за да им служи за пазач. Но не е много едър.

— Какви оръжия има? — питам.

— Доколкото видях, не кой знае какви. Копие. Нас може и да ни спре, но за Треш ще е лесно да го убие — отвръща Ру.

— И храната си стои просто така, на открито? — питам аз. Тя кимва. — Нещо не е съвсем наред в цялата тази постановка.

— Знам. Но не разбрах точно какво — казва Ру. — Катнис, дори да успееш да се добереш до храната, как ще я унищожиш?

— Ще я изгоря. Ще я хвърля в езерото. Ще я залея с гориво. — Смушквам Ру в корема, точно както бих смушкала Прим. — Ще я изям! — Тя се изкикотва. — Не се тревожи, ще измисля нещо. Да унищожаваш разни неща е много по-лесно, отколкото да ги създаваш.

Известно време събираме корени, къпини и зелени растения и с приглушени гласове измисляме стратегия. И започвам да опознавам Ру, най-голямата от шест деца, която пази братята и сестрите си, отстъпва дажбите си на по-малките, търси храна из полята на един окръг, в който миротворците далеч не са така любезни като нашите. Ру, която, попиташ ли я какво обича най-много на света, отговаря, за моя безкрайна изненада: „Музиката“.

— Музиката ли? — възкликвам аз. В нашия свят по полезност нареждам музиката някъде между панделките за коса и небесната дъга. Дъгата поне ти подсказва какво ще е времето. — Остава ли ви много време за музика?

— Пеем вкъщи. А също когато работим. Затова много ми харесва брошката ти — казва тя и посочва към сойката-присмехулка, за която отново съм забравила.

— Имате сойки-присмехулки? — питам.

— О, да. С някои сме големи приятели. С часове пеем и си отвръщаме на песните. Те ми носят съобщения — казва тя.

— Какви съобщения? — питам аз.

— Обикновено съм най-високо в клоните на дървото, затова първа виждам флага, който сигнализира, че работният ден свършва. Изпълнявам една специална песничка — казва Ру, отваря уста и изпява кратка мелодия от четири ноти със сладък, ясен глас. — А сойките-присмехулки я разнасят из овощната градина. Така всички знаят, че трябва да приключват работа — продължава тя. — Все пак, ако се приближиш твърде много до гнездата им, стават опасни. Но за това не можеш да им се сърдиш.

Разкопчавам брошката и й я подавам:

— Заповядай, вземи я. За теб тя има по-голямо значение, отколкото за мен.

— О, не — казва Ру, като отново затваря пръстите ми върху брошката. — Обичам да я гледам на теб. Затова реших, че мога да ти се доверя. А и си имам това. — Тя измъква от ризата си огърлица, изработена от усукани треви. Върху нея е окачена грубо издялана дървена звезда. Или може би е цвете. — Това е талисман за късмет.

— Е, засега действа — казвам, докато закопчавам сойката-присмехулка обратно на ризата си. — Продължавай да си го носиш.

Когато става време за обяд, вече имаме план. Рано следобед сме готови да го приведем в действие. Помагам на Ру да събере и да подреди дървата за първите два лагерни огъня: за третия ще има време да се погрижи сама. Решаваме да се срещнем после на мястото, където за пръв път ядохме заедно. Потокът би трябвало да ми помогне да се върна обратно дотам. Преди да тръгна, проверявам дали Ру има достатъчно храна и кибритени клечки. Дори настоявам да вземе спалния ми чувал в случай, че до падането на нощта не успеем да се срещнем.

— Ами ти? Няма ли да ти е студено? — пита тя.

— Не и ако си намеря друг чувал долу при езерото — казвам. — Знаеш ли, тук кражбите не са незаконни — казвам ухилено.

В последния момент Ру решава да ме научи на своя сигнал със свирукането на сойката-присмехулка — онзи, с който съобщава, че работата за деня е приключила.

— Може и да не подейства. Но ако чуеш сойките-присмехулки да го пеят, ще знаеш, че съм добре, само че не мога да се върна веднага.

— Тук има ли много сойки-присмехулки? — питам аз.

— Не си ли ги видяла? Имат гнезда навсякъде — отговаря тя. Трябва да призная, че не съм забелязала.

— Добре тогава. Ако всичко мине според плана, ще се видим за вечеря — казвам аз.

Неочаквано Ру обвива ръце около шията ми. Поколебавам се само за миг, преди да отвърна на прегръдката й.

— Да се пазиш — казва ми тя.

— Ти също — казвам аз. Обръщам се и поемам обратно към потока леко разтревожена — че Ру може да загине; че може и да не загине, и двете да останем последни; че оставям Ру сама; че оставих Прим сама вкъщи. Не, Прим си има майка ми и Гейл, както и един хлебар, който обеща, че няма да остане гладна. Ру има само мен.

Щом стигам до потока, тръгвам надолу покрай него към първото място, което си избрах след нападението на хрътосите. Трябва обаче да съм предпазлива, докато се движа покрай водата, защото откривам, че мислите ми са заети с въпроси, на които засега нямам отговор, и повечето са свързани с Пийта. Оръдието, което гръмна рано тази сутрин, сигнал за неговата смърт ли беше? Ако е така, как е умрял? Убит от някой професионален трибут? И дали е било за отмъщение, че ме е оставил жива? Отново се мъча да си спомня онзи момент над тялото на Глимър, когато той се втурна през дърветата. Но дори само фактът, че тялото му искреше, сякаш беше покрито с роса, ме кара да се съмнявам във всичко случило се.

Вчера сигурно съм се придвижвала много бавно, защото само за няколко часа стигам до плиткия участък, където се къпах. Спирам, за да допълня запаса от вода и да покрия раницата с още един слой кал. Тя като че ли непрекъснато си възвръща оранжевия цвят, независимо колко пъти я мажа.

Близостта с лагера на професионалистите изостря сетивата ми и колкото повече се приближавам, толкова по-предпазлива ставам. Често спирам и се ослушвам за необичайни звуци, с готова стрела в тетивата на лъка. Не виждам никакви други трибути, но наистина забелязвам някои неща, които спомена Ру. Сладки къпини. Храст с листата, които излекуваха ужилванията ми. Гроздове от гнезда на хрътоси близо до дървото, в чиито клони бях хваната като в капан. А тук-там за миг се мярка черно-бяло крило на сойка-присмехулка в листата високо над главата ми.

Когато стигам до дървото с изоставеното гнездо в подножието му, спирам за миг, за да събера смелост. Ру ми даде точни указания как да стигна оттук до най-доброто място за наблюдение близо до езерото. Помни, казвам си. Сега ловецът си ти, а не те. Стискам по-здраво лъка си и продължавам напред. Стигам до горичката, за която ми каза Ру, и отново трябва да отбележа колко е умна и находчива. Намирам се в самия край на гората, но ниската растителност е толкова гъста, че мога лесно да наблюдавам лагера на професионалистите, без да ме забележат. Между нас се простира обширната равнина, където започнаха Игрите.

Виждам четирима трибути. Момчето от Окръг 1, Катон и момичето от Окръг 2, и мършаво момче с пепелява на цвят кожа, което трябва да е от Окръг 3. През цялото време, което прекарахме в Столицата, не ми направи почти никакво впечатление. Не си спомням почти нищо за него — нито костюма, нито оценката от обучението, нито интервюто му. Дори сега, докато седи там и премята из пръстите си някаква пластмасова кутия, е лесно да го пренебрегнеш в присъствието на едрите му и властни другари. Сигурно имат някаква полза от него, иначе едва ли биха го оставили жив. И все пак това, че го виждам, само допълва несигурността ми по въпроса защо професионалистите са го оставили да пази, защо изобщо са го оставили жив.

И четиримата, изглежда, още се възстановяват от нападението на хрътосите. Дори оттук виждам големите отоци по телата им. Сигурно не са проявили достатъчно разум да измъкнат жилата или, ако са го направили, не са знаели за листата, които лекуват тези ужилвания. Очевидно лекарствата, които са намерили в Рога на изобилието, каквито и да са били те, не са имали ефект.

Рогът на изобилието стои в първоначалното си положение, но вътрешността му е напълно опразнена. Повечето провизии, прибрани в сандъци, чували от зебло и пластмасови каси, са грижливо подредени под формата на пирамида, която ми се струва съмнително отдалечена от лагера. Други са пръснати около пирамидата — почти така, както бяха пръснати около Рога на изобилието в началото на Игрите. Над пирамидата е опъната мрежа, единствената полза от която е да я предпазва от птиците.

Цялата постановка е напълно озадачаваща — отдалечеността, мрежата и присъствието на момчето от Окръг 3. Едно е сигурно: да унищожа тези провизии няма да е толкова лесно, колкото изглежда. Тук действа някакъв друг фактор, и по-добре да почакам, докато разбера какъв е. Сигурно около пирамидата е заложен някакъв капан. Може би има скрити ями, падащи мрежи, конец, който, ако бъде прекъснат, изпраща в сърцето ти смъртоносна стрела. Наистина, възможностите са безкрайни.

Докато размишлявам върху вариантите, с които разполагам, чувам как Катон изкрещява. Той сочи към гората, далеч зад мен, и без да се обръщам, знам, че Ру е запалила първия огън. Погрижихме се да съберем достатъчно сурови дърва, така че пушекът да се вижда отдалече. Професионалистите веднага започват да се въоръжават.

Избухва спор. Достатъчно силен е, за да чуя, че се отнася за това дали момчето от Окръг 3 трябва да остане, или да ги придружи.

— Той идва с нас. Имаме нужда от него в гората, а и без друго работата му тук вече е свършена. Никой не може да докосне тези запаси — казва Катон.

— Ами Любовника? — пита момчето от Окръг 1.

— Непрекъснато ти повтарям: забрави за него. Знам къде го прерязах. Истинско чудо е, че още не е умрял от загуба на кръв. Във всеки случай, не е в достатъчно добра форма да ни нападне — казва Катон.

Значи Пийта е някъде там в гората, тежко ранен. Но все още нямам представа поради каква причина е изменил на професионалистите.

— Хайде — казва Катон. Тиква едно копие в ръцете на момчето от Окръг 3 и всички тръгват в посока на огъня. Последното, което чувам, докато влизат в гората, е как Катон казва: „Щом я намерим, ще я убия, както аз си знам, и никой да не се меси“.

Не ми се вярва да говори за Ру. Не тя е тази, която пусна върху него гнездо на хрътоси.

Оставам на мястото си около час, като се опитвам да измисля какво да правя по въпроса с провизиите. Предимството, което ми дават лъкът и стрелите, е разстоянието. Много лесно мога да изстрелям пламтяща стрела в пирамидата — стрелям достатъчно добре, за да я провра през пролуките в мрежата, — но няма гаранция, че ще я подпали. По-вероятно е просто да изгори, и после какво? Няма да съм постигнала нищо и ще съм им дала твърде много информация за себе си: че съм била тук, че имам съучастник, че стрелям точно с лък.

Няма алтернатива. Ще трябва да се промъкна по-близо и да видя дали не мога да открия как точно са защитени запасите. Тъкмо се готвя да се покажа, когато някакво движение привлича погледа ми. На неколкостотин метра вдясно, виждам как някой излиза от гората. За миг си помислям, че е Ру, но после разпознавам Фоксфейс — именно нея не можахме да си спомним сутринта. Когато решава, че е безопасно, тя затичва към пирамидата с бързи, ситни стъпки. Преди да стигне до кръга от провизии, разпръснати около пирамидата, спира, оглежда терена и внимателно стъпва на едно място. После започва да се приближава към пирамидата със странни малки подскоци, като понякога се приземява на един крак и леко се олюлява, а понякога рискува и прави няколко стъпки. В един момент се хвърля нагоре във въздуха, прескача малко буренце и се приземява, изправена на пръсти. Но леко надхвърля целта и инерцията я запраща напред. Чувам я как надава остър писък, когато ръцете й се удрят в земята, но не се случва нищо. След миг тя вече е успяла да се изправи отново на крака и продължава, докато стига купчината с провизии.

Значи съм права за скрития капан, но явно е по-сложен, отколкото си представях. Бях права и за момичето. Колко ли е хитра, след като е успяла да открие този път, за да се добере до храната и да го повтаря толкова успешно? Тя си напълва раницата, като взема няколко неща от най-различни контейнери, солени бисквити от една щайга, две-три ябълки от чувал, който виси окачен на въже на един сандък. Взима от всичко по малко, толкова, колкото никой да не усети, че нещо от храната липсва. Толкова, колкото да не предизвика подозрение. После изпълнява странния си малък танц в обратна посока, измъква се от кръга и избягва в гората, здрава и читава.

Осъзнавам, че скърцам със зъби в пристъп на безсилен гняв. Фоксфейс потвърди онова, за което вече се бях досетила. Но какъв капан са заложили, който да изисква такава сръчност? И да има толкова много механизми за задействане? Защо изпищя така, когато ръцете й се допряха до земята? Бихте си помислили… и бавно започва да ми просветва… бихте си помислили, че самата земя ще експлодира.

— Минирано е — прошепвам си аз. Това обяснява всичко: готовността на професионалистите да зарежат запасите си, реакцията на Фоксфейс, участието на момчето от Окръг 3, в който се намират фабриките, където правят телевизори, автомобили и експлозиви. Но откъде ги е намерил? В запасите? По принцип гейм-мейкърите не осигуряват такъв вид оръжие, защото на тях им харесва да гледат как трибутите собственоръчно проливат кръв. Измъквам се от храстите и пресичам терена до една от кръглите метални плочи, с които повдигнаха трибутите и ги изпратиха на арената. Земята около нея е разкопана и после отново заравнена. Мините бяха обезвредени след изтичането на шейсетте секунди, в които стояхме върху плочите, но момчето от Окръг 3 вероятно е успяло да ги задейства отново. За пръв път виждам някой да прави такова нещо по време на Игрите. Обзалагам се, че е било истински шок дори за гейм-мейкърите.

Е, браво на момчето от Окръг 3, задето ги изигра, но какво да правя аз сега? Очевидно не мога просто така да се разходя из минираното поле, без да хвръкна във въздуха. Колкото до изстрелването на горяща стрела, това е още по-смехотворно. Мините се задействат при натиск. И не е нужно да е особено силен. Една година едно момиче изпусна отличителния знак на окръга си — малка дървена топка, докато стоеше върху металната плоча, и буквално трябваше да изстържат от земята парчетата от тялото й.

Разполагам с доста добро оръжие. Може да успея да запратя няколко камъка там вътре и да задействам… колко? Една мина? Това може да предизвика верижна реакция. Може ли наистина? Дали момчето от Окръг 3 е разположило мините така, че само една мина да не е достатъчна, за да задейства останалите? По този начин запасите са защитени, но смъртта на нашественика е сигурна. Дори да взривя само една мина, със сигурност ще подтикна професионалистите отново да тръгнат по следите ми. А и във всеки случай, какво си въобразявам? Налице е онази мрежа, явно опъната с цел да отклони всяко подобно нападение. Освен това, необходимо е да запратя трийсетина камъка едновременно там вътре, за да задействам голяма верижна реакция, ако искам да унищожа всичко наведнъж.

Поглеждам назад към гората. Димът от втория огън на Ру се издига към небето. Досега професионалистите вероятно вече са започнали да подозират някаква хитрост. Времето изтича.

Има решение: знам, че има, но трябва да се съсредоточа. Взирам се в пирамидата, в кошчетата, в щайгите, прекалено тежки, за да ги съборя със стрела. Може би в някоя от тях има готварско олио. Пак се връщам на идеята за горящата стрела, когато осъзнавам, че накрая мога да изгубя всичките си дванайсет стрели и пак да не улуча точно някой съд с олио, тъй като ще действам само по догадки. Сериозно обмислям и идеята да повторя изкачването на Фоксфейс до пирамидата, с надеждата да намеря ново средство за унищожение, когато погледът ми случайно попада върху чувала с ябълки. Мога да разкъсам въжето с един изстрел: нима не постигнах поне това в Тренировъчния център? Чувалът е голям, но въпреки това може би ще предизвика само една експлозия. Ако можех да освободя самите ябълки…

Знам какво да направя. Влизам в обхват и си определям три стрели, за да изпълня задачата. Заемам внимателно поза за стрелба, изключвам от съзнанието си останалия свят и методично се прицелвам. Първата стрела разкъсва чувала отстрани, близо до най-горния край и оставя процеп в зеблото. Втората разширява процепа до зееща дупка. Виждам как, когато изпращам третата стрела, първата ябълка се накланя, докосва разкъсания край на чувала и се търкулва през процепа.

За миг всичко изглежда застинало във времето. После ябълките се разпиляват на земята и взривната вълна ме отхвърля назад.