Сюзан Колинс
Игрите на глада (15)

15

Унасям се в кошмар, от който се събуждам многократно само за да открия, че ме очаква по-голям ужас. Всички неща, от които се страхувам най-много, всички неща, които се страхувам, че могат да се случат на другите, се появяват с толкова ярки подробности в съзнанието ми, че не мога да не повярвам, че са истински. При всяко събуждане си мисля: Най-после, свърши, но не е свършило. Това е само началото на нова серия от изтезания. По колко начина виждам да умира Прим? Или преживявам отново последните мигове на баща си? Чувствам как разкъсват собственото ми тяло? Такова е предназначението на отровата, толкова прецизно е разработена, че да открива точно онова място в мозъка, където живее страхът.

Когато най-после все пак идвам на себе си, лежа неподвижна, в очакване на следващата атака от ужасни картини. Но може би организмът ми най-после е изхвърлил отровата и сега се чувствам съсипана и изнемощяла. Продължавам да лежа свита на кълбо. Повдигам ръка към очите си и установявам, че са здрави и незасегнати от несъществуващите мравки. Болят ме толкова много части от тялото, че не си струва да ги преглеждам една по една. Много бавно се надигам и сядам. Намирам се в плитка дупка, пълна не с жужащите оранжеви мехурчета от халюцинацията ми, а със сухи листа. Дрехите ми са влажни, но не знам дали от езерна вода, роса, дъжд или пот. Дълго време единственото, което мога да правя, е да отпивам малки глътки от бутилката си и да гледам как един бръмбар пълзи нагоре по близкия храст — разпознавам го, казва се орлови нокти.

Откога лежа тук? Беше сутрин, когато загубих разсъдък. Сега е следобед. Но схванатите стави ми подсказват, че е минал повече от един ден, може би дори два. Ако е така, няма как да разбера кои трибути са оцелели след атаката на хрътосите. Знам, че Глимър и момичето от Окръг 4 са мъртви. Но там бяха още и момчето от Окръг 1, двамата трибути от Окръг 2 и Пийта. Дали са умрели от ужилванията? Ако са оживели, последните им дни със сигурност трябва да са били не по-малко ужасни от моите. Ами Ру? Тя е толкова мъничка, че вероятно не е нужна много отрова, за да я убие. Но пък… хрътосите е трябвало да я настигнат, а тя имаше добра преднина.

Противен вкус на гнило изпълва устата ми и водата не може да го махне. Завличам се до орловите нокти и откъсвам едно цветче. Внимателно измъквам тичинката през цветчето и поставям капката нектар върху езика си. Сладостта се разнася из цялата ми уста, надолу по гърлото ми, като стопля вените ми със спомени за лятото, за родните ми гори и за Гейл до мен. Кой знае защо си спомням нещата, които обсъждахме през онази последна сутрин:

„Бихме могли да го направим, нали знаеш“.

„Кое?“

„Да напуснем окръга. Да избягаме. Да живеем в гората. Ти и аз, ние бихме могли да се справим“.

И внезапно вече си мисля не за Гейл, а за Пийта, и… Пийта! Той ми спаси живота. Защото когато се срещнахме, вече не можех да различа кое е действителност и кое — халюцинация, предизвикана от отровата на хрътосите. Но ако наистина го е направил — а дълбоко в себе си знам, че е така, — с каква цел? Дали само играеше ролята на влюбен, която възприе по време на интервюто? Или наистина се опитваше да ме спаси? И ако е така, какво търсеше при професионалистите? Нещата не се връзват.

За миг се запитвам как Гейл би разтълкувал случилото се, но веднага прогонвам тази мисъл от главата си, защото по някаква причина Гейл и Пийта не могат да съжителстват добре в мислите ми.

Затова се съсредоточавам върху единственото хубаво нещо откакто стъпих на арената. Имам лък и стрели! Цяла дузина стрели, ако броите и онази, която измъкнах от дървото. По тях няма следи от противната зелена слуз, която струеше от тялото на Глимър — сещам се, че това може и да не е било съвсем реално, — но са покрити с доста голямо количество засъхнала кръв. Мога да ги почистя по-късно, но все пак си давам една минута да изстрелям няколко в едно близко дърво. Този лък прилича повече на оръжията в Тренировъчния център, отколкото на моя вкъщи, но какво от това? Ще свърши работа.

Лъкът и стрелите позволяват да погледна на Игрите от съвсем друга перспектива. Знам, че ми предстои да се изправя срещу силни противници. Но вече не съм отчаяната плячка, която бяга и се крие. Ако Катон се покаже през дърветата точно сега, няма да побягна. Ще стрелям. Откривам, че всъщност предвкусвам този момент.

Но първо трябва да възвърна донякъде физическите си сили. Пак съм много обезводнена, а запасът ми от вода е опасно намалял. Малкото килограми, които успях да кача, като се хранех до насита в Тренировъчния център, са се стопили, а заедно с тях и още няколко. Бедрените кости и ребрата ми са толкова изхвръкнали, колкото не помня да са били от онези ужасни месеци след смъртта на баща ми. А трябва да се погрижа и за раните си — изгаряния, порязвания и синини от дърветата, както и три ужилвания от хрътоси, които сега са още по-възпалени и подути. Намазвам изгарянията си с мехлема и се опитвам да сложа малко и на ужилените места, но той не им действа. Майка ми знаеше лек за тях, някакво листо, което извлича отровата, но рядко й се налагаше да го използва и не помня нито името, нито как изглежда.

Първо водата, мисля си аз. Сега можеш да ловуваш по пътя. Лесно намирам от коя посока съм дошла дотук по следите, които измъчваното ми от халюцинации тяло е оставило през листака. Затова се отправям в обратната посока с надежда, че враговете ми все още лежат замаяни в нереалния свят, който отровата на хрътосите създава.

Не мога да ходя много бързо: ставите ми отказват всякакви резки движения. Придвижвам се с бавната ловна походка, с която си служа, когато проследявам дивеч. Само след няколко минути забелязвам заек и убивам първата си плячка с лъка. Това не е обичайният ми изстрел право в окото, но няма значение. След около час откривам поток — плитък, но широк и предостатъчен за нуждите ми. Слънцето е горещо и много силно, затова, докато чакам водата да се пречисти, се събличам и нагазвам в лекото течение. Мръсна съм от главата до петите. Опитвам се да се наплискам, но накрая просто лягам за няколко минути във водата, като я оставям да отмие саждите, кръвта и кожата, която се лющи след изгарянията. Изпирам дрехите си и ги окачвам по храстите да съхнат, после сядам за малко на огрения от слънцето бряг и разплитам косата си с пръсти. Апетитът ми се връща и изяждам една солена бисквита и резенче сушено говеждо. С шепа мъх изчиствам сребърните си оръжия от кръвта.

Чувствам се освежена, намазвам още веднъж изгарянията, сплитам косата си и обличам мокрите дрехи, защото знам, че слънцето ще ги изсуши много бързо. Най-разумно изглежда да тръгна срещу течението на потока. Движа се нагоре, което предпочитам, и разполагам с вода не само за мен, но и за евентуалния дивеч. С лекота убивам непозната за мен птица, която прилича на някакъв вид дива пуйка. Във всеки случай ми се вижда напълно годна за ядене. Късно следобед решавам да стъкна малък огън, за да изпека месото, като се надявам, че в здрача димът няма да се вижда и до падането на нощта ще мога да го загася. Почиствам дивеча, като особено внимателно разглеждам птицата, но не забелязвам нищо подозрително. След като се оскубят перата, тя е не по-голяма от пиле, но е месеста и твърда. Точно съм сложила първата порция върху жарта, когато чувам изпращяване на вейка.

С едно движение се обръщам в посока на звука, вдигам лъка и опъвам стрелата. Няма никой. Поне аз не виждам никой. После забелязвам връхчето на детски ботуш да се подава едва-едва иззад ствола на едно дърво. Отпускам рамене и се усмихвам. Тя умее да се движи през гората като сянка, трябва да й се признае. Как иначе е успяла да ме проследи? Думите излизат от устата ми, преди да успея да ги спра:

— Те не са единствените, които могат да се съюзяват — казвам аз.

За миг няма отговор. После едното око на Ру леко се показва иззад ствола.

— Искаш ме за съюзник?

— Защо не? Ти ме спаси с онези хрътоси. Достатъчно умна си, щом си още жива. А и изглежда не мога да се отърва от теб. — Тя ме гледа и примигва, докато се опитва да реши.

— Гладна ли си? — Виждам я как преглъща с усилие и очите й се стрелват към месото. — Идвай тогава. Днес убих две животни.

Ру предпазливо излиза на открито.

— Мога да излекувам ужилванията ти.

— Наистина ли? — питам аз. — Как?

Тя започва да рови в раницата си и измъква шепа листа. Почти съм сигурна, че са същите, които използва майка ми.

— Къде ги намери?

— Съвсем наблизо. Всички носим със себе си такива, когато работим в овощните градини. Там са останали много гнезда — казва Ру. — Тук също има много.

— Точно така. Ти си от Окръг 11. Земеделският окръг — казвам аз. — Овощни градини, а? Сигурно затова можеш така да прелиташ по дърветата, сякаш имаш криле. — Ру се усмихва. Улучила съм едно от малкото неща, с които заслужено се гордее. — Е, добре, хайде излекувай ме.

Излягам се до огъня и навивам нагоре крачола на панталона си, за да оголя коляното си. За моя изненада Ру слага шепата листа в устата си и започва да ги дъвче. Майка ми използва други методи, но тук едва ли разполагаме с много възможности. След около минута Ру притиска върху коляното ми лепкав зелен компрес от сдъвкани листа и слюнка.

— Ох! — Звукът излиза от устата ми, преди да успея да го спра. Листата изсмукват болката от ужилването като пиявици.

Ру се разсмива:

— Добре, че си се сетила да извадиш жилата, иначе щеше да си много по-зле.

— Излекувай ми врата! Излекувай ми бузата! — почти я умолявам.

Ру натъпква в устата си нова шепа листа, и скоро вече се смея — толкова сладостно е облекчението. Забелязвам дълга рана от изгаряне върху ръката на Ру над лакътя.

— Имам нещо за това. — Оставям настрана оръжията си и намазвам ръката й с лекарството против изгаряне.

— Имаш добри спонсори — казва тя с копнеж.

— Ти получи ли вече нещо? — питам. Тя поклаща глава. — Обаче ще получиш. Гледай. Колкото повече се приближаваме към края, толкова по-ясно хората ще разбират колко си умна. — Обръщам месото.

— Нали не се шегуваше, като каза, че искаш да съм ти съюзник? — пита тя.

— Не, наистина искам — отвръщам аз. Почти чувам как Хеймич надава стон, докато се съюзявам с това крехко дете. Но я искам. Защото умее да оцелява и имам доверие в нея, и защо да не си призная? Прилича ми на Прим.

— Добре — казва тя и протяга ръка. Ръкуваме се. — Значи се разбрахме.

Разбира се, подобно споразумение може да бъде само временно, но не споменаваме това.

Ру допринася за яденето с голяма шепа от някакви твърди корени. Изпечени на огъня, те имат острия сладникав вкус на пащърнак. Разпознава и птицата — в нейния окръг я наричат дива гъска. Разказва, че понякога в овощната градина влиза някое заблудено ято и тогава успяват да си сготвят приличен обяд. За известно време слагаме край на всички разговори, докато напълним стомасите си. Месото на гъската е вкусно и толкова тлъсто, че като отхапеш, мазнината се стича по брадичката ти.

— О-о… — въздиша Ру. — Никога не са ми давали цяло бутче.

Готова съм да се обзаложа, че е така. Сигурно рядко й попада месо.

— Вземи и другото — казвам.

— Наистина ли? — пита тя.

— Вземи каквото искаш. Сега, след като имам лък и стрели, мога да набавя още. Освен това имам примки. Ще ти покажа как да ги залагаш — казвам. Ру все още гледа нерешително към бутчето. — Хайде, вземи го — казвам, като го слагам в ръцете й. — И без друго ще изкара само няколко дни, а имаме цялата птица плюс заека. — Щом хваща кълката, апетитът й надделява и тя отхапва огромна хапка.

— Все си мислех, че вие в Окръг 11 сигурно имате много повече за ядене от нас. Нали се сещаш, щом като отглеждате храната… — казвам.

Очите на Ру се разширяват:

— О, не, не ни е разрешено да ядем от реколтата.

— Да не би да ви арестуват или нещо такова? — питам аз.

— Бият те с камшик и карат всички останали да гледат — казва Ру. — Кметът много стриктно спазва това.

По изражението й се досещам, че подобни събития не са особено необичайни. Публичното бичуване е рядкост в Окръг 12, макар че от време на време има по някое. Строго погледнато, Гейл и аз можем да си изкараме боя всеки ден заради бракониерство в гората — е, всъщност, строго погледнато, можем да си изпатим много по-зле, — само че всички служители на властта купуват месо от нас. Освен това на нашия кмет, бащата на Мадж, изглежда такива неща не му допадат особено. Може би фактът, че сме най-непрестижният, най-бедният, най-осмиваният окръг в страната, си има своите предимства. Например Капитолът не се интересува много-много от нас, стига да произвеждаме определеното количество въглища.

— На вас дават ли ви колкото си искате въглища? — пита Ру.

— Не — отговарям. — Само колкото си купим и колкото се полепи по подметките на ботушите ни.

— На нас ни дават малко допълнителна храна по време на жътвата, за да можем да работим по-дълго — казва Ру.

— Не трябва ли да сте на училище? — питам аз.

— Не и по време на жътвата. Тогава всички работят — казва Ру.

Интересно ми е да слушам за живота й. Общуваме с много малко хора извън нашия окръг. Чудя се дали гейм-мейкърите заглушават разговора ни, защото колкото и безобидна да е тази информация, те не искат хората в различните окръзи да знаят нищо един за друг.

По предложение на Ру изваждаме всичката си храна, за да планираме нещата. Основните ми запаси вече са й известни, но прибавям към купчината последните две солени бисквити и резенчета сушено говеждо. Тя е събрала доста корени, ядки, зелени растения и дори нещо като къпини.

Оглеждам непознатия плод на дланта си — прилича на къпина.

— Сигурна ли си, че не са отровни?

— О, да, растат в нашия край. Ям ги от дни — казва тя, като пъха цяла шепа в устата си. Предпазливо захапвам една — не отстъпва по вкус на нашите къпини. Започвам все повече да се радвам, че взех Ру за съюзник. Разпределяме запасите си, така че ако се разделим, и двете да разполагаме с храна за няколко дни. Освен храната Ру има малък кожен мех за вода, собственоръчно изработена прашка и допълнителен чифт чорапи. Има и остро парче камък, което използва като нож.

— Знам, че не е много — казва тя смутено, — но трябваше бързо да се махна от Рога на изобилието.

— Справила си се отлично — казвам. Когато нареждам нещата си, тя ахва леко при вида на тъмните очила.

— Откъде ги намери? — пита тя.

— Бяха в раницата. Засега са безполезни. Не спират слънцето и с тях по-трудно се вижда — казвам и свивам рамене.

— Те не са за слънце: за тъмно са — възкликва Ру. — Понякога, когато прибираме реколтата нощем, раздават по няколко чифта на онези, които са най-високо в клоните на дърветата. Там, където светлината на факлите не достига. Веднъж едно момче, Мартин, се опита да ги задържи. Скри ги в панталоните си. Убиха го на място.

— Убили са момчето заради тези очила? — питам.

— Да, а всички знаеха, че е безобиден. Мартин не беше наред в главата. Искам да кажа, още се държеше като тригодишен. Той просто искаше очилата, за да си играе с тях — казва Ру.

След тези думи имам чувството, че Окръг 12 е нещо като безопасно убежище. Разбира се, през цялото време има хора, които припадат от глад, но не мога да си представя миротворците да убият малоумно дете. Има едно момиченце, едно от внучетата на Мазната Сае, което се мотае около „Таласъма“. То не е съвсем наред в главата, но хората се отнасят към него като към домашен любимец. Подхвърлят му огризки и остатъци от храна.

— И за какво са тези? — питам Ру, като вземам очилата.

— С тях виждаш в пълна тъмнина — казва Ру. — Пробвай ги довечера, като залезе слънцето.

Давам на Ру няколко кибритени клечки, а тя ме зарежда с много листа в случай, че ужилените места се възпалят отново. Загасяваме огъня и вървим нагоре срещу течението, докато настъпва нощта.

— Къде спиш? — питам я. — В клоните на дърветата ли? — Тя кимва. — Само по яке?

Ру вдига допълнителния си чифт чорапи:

— Тези си ги слагам на ръцете.

Спомням си колко студени са напоследък нощите.

— Можеш да спиш с мен в спалния чувал, ако искаш. Ще се поберем и двете без проблем. — Лицето й грейва. Разбирам, че това е повече, отколкото е смеела да се надява.

Избираме си чаталест клон високо на едно дърво и се настаняваме за нощта точно когато започва химнът. Днес няма загинали.

— Ру, събудих се едва днес. Колко нощи съм пропуснала? — Химнът би трябвало да заглушава думите ни, но въпреки това шепна. Дори от предпазливост закривам устата си с ръка. Не искам публиката да научи онова, което смятам да разкажа на Ру за Пийта. Схванала намека ми, тя прави същото.

— Две — казва тя. — Момичетата от 1 и 4 окръг са мъртви. Останахме десет души.

— Случи се нещо странно. Поне така си мисля. Може да е било халюцинация от отровата на хрътосите — казвам. — Нали се сещаш за онова момче от моя окръг? Пийта? Мисля, че ми спаси живота. Но той беше с професионалистите.

— Сега не е с тях — казва тя. — Шпионирах базовия им лагер край езерото. Успяха да се върнат, преди да припаднат от ужилванията. Но той не е там. Може би наистина те е спасил и се е наложило да избяга.

Не отговарям. Ако Пийта наистина ме е спасил, пак съм му задължена. А този дълг не може да бъде върнат.

— Ако го е направил, вероятно всичко е било само част от преструвката му. Нали се сещаш, за да накара хората да мислят, че е влюбен в мен.

— О-о — казва замислено Ру, — май не е преструвка.

— Разбира се, че е преструвка. Измислиха го двамата с ментора ни. — Химнът свършва и небето потъмнява. — Хайде да пробваме очилата. — Измъквам ги и ги слагам. Ру не се е шегувала. Виждам всичко — от листата по дърветата до един скункс, който върви бавно през храстите най-малко на петнайсетина метра от нас. Стига да искам, мога да го убия. Мога да убия всеки.

— Питам се кой ли още има такива очила — казвам.

— Професионалистите имат два чифта. Но те там край езерото имат всичко — отговаря Ру. — И са много силни.

— И ние сме силни — казвам аз. — Само че по различен начин.

— Ти си силна. Ти можеш да стреляш — казва тя. — Аз какво мога да правя?

— Можеш да се изхранваш. А те могат ли? — питам.

— Не им са налага. Имат купища храна — казва Ру.

— Да кажем, че нямаха. Да кажем, че запасите им изчезнат. Колко ще издържат? — питам аз. — Все пак това са Игрите на глада, нали така?

— Но, Катнис, те не са гладни — казва Ру.

— Не, не са. Това е проблемът — съгласявам се. И за пръв път имам план. План, който не е мотивиран от необходимостта да бягам и да се крия. План за нападение. — Според мен ще трябва да се погрижим за това, Ру.