Кевин Андерсън
Руини (7)

7

Джунглата на Юкатан, близо до Кситаклан, четвъртък вечерта

Нощем джунглата издава хиляди звуци, в нея витаят хиляди сенки, таят се хиляди опасности…

Луната, огромна сребриста монета, грееше с водниста светлина, сякаш валеше рехав дъжд. Лъчите й едва проникваха през високите клони, същински преплетени юмруци. Пепе Канделария имаше усещането, че се намира в друга вселена, захвърлен нейде съвсем сам.

Спря, за да се ориентира. Къде беше? Виждаше звездите, но едва успяваше да различи утъпканата пътека под богатата растителност. Ала и без пътеката усещаше посоката към развалините на Кситаклан. Непогрешимото му чувство за ориентиране бе вродено умение, наследено от индианските му прадеди.

Трънливи храсти посягаха към ръкавите на белезникавата му вълнена риза като отчаяни просяци, опитващи се да го задържат. Но Пепе ги сечеше здравата с бащиното мачете и напредваше сигурно.

Голяма чест бе, че неговият приятел и работодател Фернандо Викторио Агилар му има такова доверие. Пепе бе най-довереният водач и помощник на Фернандо. Макар че на практика такова изключително доверие често означава човек да разчита само и единствено на собствените си сили. Младият индианец не можеше да си позволи лукса да търси чужда помощ. Понякога му се струваше, че задачата е доста тежка за сам човек, че Фернандо го експлоатира и го преуморява, но Пепе не можеше да откаже, Фернандо му плащаше предостатъчно.

Пепе Канделария имаше четири сестри и дебела майка. Баща му бе покойник. Изпотен и пъшкащ, измъчен от треска, която бълбукаше като разтопена лава под кожата му, на смъртния си одър той бе заклел Пепе да поеме грижата за семейството.

Сега майка му и сестрите непрекъснато му натякваха за поетата клетва…

Наведе се и мина под ниско провиснали стари и криви клони. Все пак докосна чепатата им повърхност и нещо малко, многокрако, падна върху рамото му. Бързо го отхвърли с опакото на ръката без да прави опит да провери какво бе то. В джунглата всяко ухапване, било то на паяк или на друго насекомо, означаваше отравяне, или най-малкото болка.

Луната бавно се извисяваше в небосклона. Ала светлината й бе все така слаба. Лъчите не можеха да пробият през гъстите мрежести облаци, забързани високо горе. С малко повече късмет и труд Пепе може би щеше да успее да се добере до дома си преди разсъмване.

Инстинктът го водеше през гората, посочваше му древните пътеки безпогрешно. Онези неописани и ненамиращи се на никоя карта пътища, векове наред използвани от потомците на маите и толтеките, чиято цивилизация бе царувала тук от незапомнени времена, докато един ден бе паднала жертва под испанския меч.

Обичайните пътеки обаче не водеха към светия Кситаклан. И за съжаление Пепе трябваше да сече клони и храсти, за да си проправя път натам, накъдето го водеше инстинктът. Как забрави да наточи мачетето преди да тръгне!

Баща му бе починал от инфектирана рана, вследствие ужилването на смъртоносния червен скорпион. Червен като пламъците на пожар. Отец Роналд от мисията бе казал, че такава е Божията воля, но разплакалата майка на Пепе бе провъзгласила, че причината е проклятието на Тлацолтеотл, богинята на греховната любов. Това би трябвало да означава, че съпругът й е изневерявал често.

По тази причина тя отказа да остане в стаята, където агонизираше бащата. После, вярна на традицията, тя настояваше той да бъде погребан под пръстения под на бедната колиба — техния дом. И в крайна сметка се оказа, че семейството няма друг изход освен да напусне малкото жилище… а Пепе е длъжен да намери ново.

Построяването на нов дом бе само първото бреме от новите финансови тежести, които се бяха изсипали на плещите на Пепе. Сега семейството очакваше и разчиташе на Пепе да се грижи за всичко, за да изкупи прегрешенията на баща си и да изпълни дадения под натиска на обстоятелствата и скръбта обет.

И той го правеше. Налагаше се. Но не бе лесно.

Парите, които получаваше от Агилар, стигаха за храна, за поддържане на новата къща, дори бяха останали мъничко и с тях бе купил папагал на Кармен, най-малката сестра. Тя обожаваше птичката и я бе научила да изговаря неговото име, което му доставяше голямо удоволствие. Освен когато посред нощ го будеше с крясъците си „Пепе! Пепе!“.

Сухите листа на палмово дърво някъде наблизо прошумоляха също като гърмяща змия. Сега, борейки се с гъстите провиснали лиани, Пепе копнееше да чуе гласа на папагала, тихото дихание на заспалите сестри и шумното хъркане на майка си. Но най-напред трябваше да отиде до Кситаклан, за да угоди на приятеля си Фернандо.

Отлично разбираше смисъла на задачата си. Щом негово превъзходителство Салида се интересува от онези неща и желае да купува още от тях, значи Фернандо трябва да получи нови и нови пратки от древните руини. А Фернандо има нужда от него — Пепе да му ги достави и да му помогне това да стане колкото може по-бързо.

Древният град бе напуснат, вече ги нямаше американските археолози. Особено се радваше, че занапред чужденци няма да бъркат из руините. Фернандо не можеше да разреши външни хора да отнасят неговите собствени съкровища. А Пепе не желаеше те дори да се докосват до скъпоценните предмети, да ги рисуват и описват в големите си тетрадки, да ги изследват като някакви си забавни остатъци от една загубена цивилизация. Клиентите на Фернандо поне ги ценяха и плащаха, каквото се полагаше за тях.

Без помощта на Фернандо семейството на Пепе сигурно щеше да гладува. Сестрите му щяха да бъдат принудени да проституират по улиците на Мерида, дори и малката Кармен. Самият той вероятно щеше да робува някъде из засетите с марихуана полета на Салида или на Петер Гробе, или пък на някой друг от наркобароните. Да намира безценни съкровища на маите от напуснатите руини му се струваше далеч по-безопасно, дори по-почтено.

Майката на Пепе обожаваше Фернандо и флиртуваше с него. Възхищаваше се от одеколона, с който той обилно се пръскаше след бръснене, от шапката му от кожи на оцелоти. Твърдеше, че покровителството на Фернандо е Божи дар специално за сина й, било от боговете, било от единствения Бог, в зависимост от това дали в момента си мислеше за старите идоли, или за католическата мисия. Пепе не се оплакваше — той възприемаше това щастие, откъдето и да идва то.

На неделните служби, когато цялото село се събираше на литургия, Пепе внимателно слушаше любопитните приказки на отец Роналд от Светото писание, но винаги се съмняваше доколко те са валидни и приложими в тукашната действителност. Пеещи ангели и облечени в бели роби светци вероятно биха били съвсем на място за потънали в разкош и охолство хора, които посещават църкви с климатична инсталация… Обаче тук, в гъстата джунгла, в първичната утроба на Майката Земя, в съседство с древните храмове и образи, старите, доста по-първобитни представи за нещата бяха по-достоверни.

Особено в днешно време.

Някъде отпред изпращя клон, допирайки се до други клони. Листа шепнеха в хор, нещо невидимо като че ли се движеше по върховете на дърветата… змия ли бе това? Или маймуна? Или ягуар?

Пепе прецапа през тесен поток, а мозъкът му автоматично си записа координатите в онази карта, която съществува само в човешкото съзнание. Знаеше точно къде се намира, доколко се е приближил до целта. Кситаклан бе там — отпред.

В същия миг ниските храсти прошумоляха, после силно пропукаха, нещо голямо се движеше в гъсталака от силно ухаещи хибискуси. Голяма тежест цопна с мощен плясък във водата. Пепе разпозна очите на влечуго, издължената форма на кайман, търсещ нощната си плячка. Бе голям и гладен екземпляр, като се съди по водните кръгове и вълните, които заплискаха към него. Бързо, бързо напред! Пепе премина калната ивица и се закатери по стръмния бряг, за да се шмугне в нискостеблената растителност, далеч от очите на хищника.

Веднъж изкачил се горе, Пепе чу други шумове, долови движение: някой чупеше клони, падаха листа. Дано да не е някоя от ловуващите нощем котки! Представи си как скача отгоре му и го разкъсва с могъщите си мускулести лапи с огромни нокти. След миг чу бърборенето на група маймуни, разбудени от бягството му от каймана. Въздъхна с облекчение, макар че тялото му потреперя и по него пробягаха силни конвулсии. Според каноните на старата религия ягуарът бе богоподобно животно, но Пепе не усещаше нужната духовна сила да се срещне, сам и нощем с пантерата на джунглата, както наричаха това същество индианците.

Векове наред католическите свещеници бяха полагали неимоверни усилия, за да изкоренят веднъж и завинаги старата вяра. Щом намереше доказателства за ритуално пролята кръв или белези от самобичуване, или пък липсващи пръсти на ръка или крак, отсечени с острите като бръснач обсидианови ножове, което бе друг ритуал на самоосакатяване в селото, отец Роналд произнасяше дълги проповеди за вечни мъки в ада и ужасно проклятие.

Тогава селяните се извиняваха, смирено се отдаваха на покаяние, държаха се кротко и виновно пред отците… но не променяха начина си на мислене. В сърцата и умовете им нищо не се бе променило от идването на испанците преди около пет века. Понякога пролятата ритуално чиста кръв измиваше завинаги неща, които честият дъжд в джунглата не би могъл никога да изтрие.

В паметта си Пепе пазеше кристално ясен спомена за умиращия от раната баща и коленичилата с наведена глава пред колибата майка. Тя бе разкъсала езика и устните си с клонче бодлива лиана, за да пролее чиста кръв върху земята като собствено жертвоприношение.

Последното обаче не свърши работа. Пепе се питаше дали пък боговете не бяха останали недоволни: те може би искаха повече кръв, отколкото тя бе готова да даде.

В обвеяното с легенди минало боговете бяха пирували с кръв, с изтръгнатите сърца на принесените жертви, с плътта на хвърлените в бездънните свещени кладенци.

От тези славни дни бяха останали само руини и рисунки. Може би боговете се бяха наситили на кръвта…

Дойде и краят! След още час промъкване през джунглата и нощния мрак Пепе пристигна в забравения град Кситаклан.

Като отмести големите, изтеглени листа на бананово дърво, той се взря в осветената от лунни лъчи поляна около неравните стени на разрушените храмове. Неспокойно огледа отрупаните със скулптури зидове: ето и кривоносите маски на Чак, бога на дъждовете, безбройните пернати змейове, покрити с мъх и лиани. Все така величаво, макар и обгърната с растителност, се извисяваше внушителната пирамида Кукулкан.

Някои от най-дебелите дървета бяха отсечени и изнесени настрана. Когато започваха разкопките на обекта, американските археолози бяха отстранили и плътния килим от ниски храсти и друга зеленина, векове не докосвани от човешка ръка. Сега изровените канавки и дънерите на големите дървета изпъкваха като пресни рани по лицето на земята.

Американците бяха отсъствали само няколко дни, а джунглата вече протягаше зелени ръце към отнетата й територия. Искаше си я обратно.

В центъра на големия площад на Кситаклан се издигаше стъпаловидната пирамида. Еднаквите по височина нива бяха порутени на места. Жилавите корени и лиани си бяха свършили работата — бавно и сигурно — и тук-там големи каменни блокове се бяха наклонили — започваше разруха. Но на върха на грамадата гордо се издигаше непокътнат храма на Кукулкан, бога на мъдростта, чиито образи навсякъде бяха заобиколени от хранителите му — пернатите змейове.

Задачата на Пепе сега бе да се вмъкне в пирамидата, да се порови из тесните коридори, за да търси скрити ниши или изсечени в скалата скривалища, съдържащи нефритени предмети, здрави съдове, покрити с йероглифи плочки. Фернандо Агилар щеше да измисли нужните легенди и красиви приказки за всички тях и да им увеличи цената. Пепе трябваше само да му отнесе намереното, и да си получи парите.

Стъпка по стъпка, леко и тихо, Пепе пристъпи на поляната. После погледна нагоре и замръзна! Нещо се придвижи мълниеносно! Загадъчни полусенки се плъзгаха надолу по порутените стъпала на пирамидата, сякаш някой изливаше вряло олио върху вода…

Пепе не помръдваше, но сенките продължаваха да се движат… към него.

Някъде отгоре клони и листа шумоляха, нещо се плъзгаше, движеше… По земята високите и меки папрати се разклатиха, като че някакво голямо същество пълзеше през клонестия гъсталак.

Присвивайки очи, Пепе се заозърта на всички страни. Вдигна ръка, за да изтрие студената пот, потекла по лицето му. С другата стисна здраво бащиното мачете и се приготви да се отбранява: може би го дебнеше ягуар или дива свиня? Лъскавата арка на оръжието блесна на лунните лъчи. Пое дълбоко дъх, всичко в него бе нащрек. Отстъпи още крачка от дърветата — погледна нагоре, да не би голям хищник да се стовари на гърба му.

В този миг луната пак се скри зад облак. Изчезна мъждивата й, но все пак окуражителна светлина. Пепе замръзна и наостри уши. А джунглата отново зашумя: усещаше движение отвсякъде, като че множество незнайни същества се приближават. В мрака му се стори, че ръбът на пирамидата Кукулкан се озарява от слаба светлина, сякаш от зейналата паст на бездънния кладенец се издига луминесцираща мъгла.

Преглътна с мъка и отново отстъпи от провисналите клони на огромно дърво. Къде ли би могъл да се скрие сега? Бе далеч от хората, далеч от селото. Не можеше да разчита на ничия помощ. Дали да не се скрие в пирамидата, или в някой от съседните храмове? Или на покритото с отломки игрище, където атлетите на маите бяха практикували кървавите си спортове пред жадуващите за зрелища тълпи? Или да избяга в джунглата, далеч от Кситаклан? Не можеше да вземе решение.

През деня джунглата щеше да бъде много по-безопасно място. Но не сега, не нощем! Никога нощем. Как не се бе сетил да поизчака малко.

После зърна две издължени, гъвкави форми над струпаните на купища и покрити с мъх и растителност блокове от срутен храм. Съществата се носеха плавно, подобно на влечуги, движенията им обаче бяха разлети и гъвкави, някак грациозни като на птици, отривисти, същевременно деликатни. Това бяха същите сенки, които бе зърнал на стъпалата на пирамидата! В тях нямаше нищо сходно със зловещото, тромаво настъпление на покрития с люспи кайман в потока преди малко.

На края на игрището се издигаше възпоменателен стълб — каменен монолит, покрит с йероглифи — символите от календара на маите, военна история, религиозни писания. Трета сянка се отдели от този стълб и се плъзна към него.

Пепе размаха мачетето заплашително: надяваше се, че жестът ще спре настъпващите същества. Но вместо да спрат, те ускориха хода си.

Изведнъж луната проби разлетите, тънки облаци и слабата й светлина отново огря контурите на руините и тъмните петна на разкопания площад. Сърцето му лудо затупка в гърдите, от устата му се изтръгнаха задавени думи: говореше древния език, на който го бяха учили майка му и баща му. Пред себе си видя чудовища, пръкнали се от митовете и легендите, които знаеше от детската си възраст.

Пернатите змейове се движеха мълниеносно, като танцуващи светкавици; бяха далеч по-големи от крокодили, но видно притежаваха сила и интелигентност, далеч над възможностите на всеки друг хищник. Заобиколиха го — дойдоха от три страни, бавно, дебнещо, уверено.

— Кукулкан! — високо изстена Пепе. — Кукулкан, моля те, запази ме!

Трите змея засъскаха, сякаш някой пръскаше огън с вода. Изправиха се на задните си крака, разтвориха острозъба паст, забляскаха тънки и дълги зъби, същински жертвени ножове.

И тогава го озари божи проблясък: в мига на откровението Пепе разбра какво трябва да направи.

В благоговение, надвило всякакъв ужас, с ръба на мачетето разпра кожата на ръката си. Шурна топла кръв, но нямаше никаква болка. Протегна им ръка, поднасяйки кръвта си като жертвоприношение. Надяваше се да умилостиви служителите на мъдрия Кукулкан с този жест от древните ритуали на старата религия.

Но вместо да ги укроти, миризмата на прясна кръв влуди съществата. Пернатите настръхнаха и го нападнаха: съсъкът им бе като шуртяща вода, като шумящи листа. Озарени от лунните лъчи, перата се оказаха бляскави издължени люспи. Светнаха зъби като огромни игли… закривени нокти на изродени крайници.

„Тази нощ старите богове получават своята жертва“ — само това успя да мине през съзнанието на Пепе; той изпусна мачетето, когато трите змея се нахвърлиха върху него.