Кевин Андерсън
Руини (34)

34

Полесражението при Кситаклан, сряда, 04.06 часа

Мълдър помогна на Касандра и двамата прекрачиха платформата на ръба на кладенеца. Той се протегна, раздвижи ръце и крака: макар и уморен, беше доволен отново да бъде на твърда земя. Замисли се каква посока да хванат. Къде беше най-малка вероятността да бъдат убити?

Направо му прилоша докато гледаше безмилостното разрушение на археологическото съкровище. Предметите, които се намираха в изоставения кораб и останалата част на пирамидата щяха да отговорят на куп въпроси, задавани от археолозите в течение почти на век. Всяко поредно попадение унищожаваше, изтриваше всички следи и доказателства за извънземно влияние върху културата на маите. А отговорите на загадките лежаха, превърнати в купчини каменни развалини.

Двамата с Касандра ту спринтираха, ту прибягваха крадешком по периметъра на пирамидата, прикривайки се доколкото можеха от случайните куршуми и отломки. Агентът мислеше, че е най-добре да се доближат максимално до лагера на площада. Там най-сигурно щеше да намери Скъли, въпреки че откритото пространство бе опасно от всякаква гледна точка. Това бе задача номер едно за него сега… и чак тогава идваше другата — да останат живи.

Още една мина изсвири във въздуха и тупна като вестител на разрушението върху най-горната платформа, където древните жреци бяха правили кървавите си жертвоприношения. Колоните, поддържали деликатния Храм на Пернатия Змей, се превърнаха в куп отломки.

Касандра потри очи и загледа потресена, лицето й се разкриви от гняв.

— Първо екипът, после баща ми, сега… това, това… светотатство. — Тя изплю думите, озъбена, като ръмжащо куче, изправи се в целия си ръст и раздруса юмрук. — Не можете да правите това! — изкрещя тя в нощта.

Докато викаше избухна следващият взрив — сякаш да я предизвика още по-нагло. Ударната вълна отнесе каменните отломки от стъпаловидната тераса, която бе точно над главите им. Заваля истински дъжд от камъни.

— Внимавайте! — Мълдър скочи към Касандра, но закъсня. Отломките се изсипаха върху нея. Ръбат каменен къс, на който се виждаше част от йероглиф, я перна по главата и отвори рана. Тя изстена от болка и се свлече на земята с окървавена канелена коса.

Мълдър седна до нея и взе главата й в скута си. Паднаха още няколко къса, но като по чудо агентът се отърва само с голямо охлузване на едното рамо и прорезна рана на десния крак.

Едната страна на голямата пирамида се свлече към основата й като внезапно стопен лед.

— Касандра? — викна Мълдър, навеждайки лице към нейното. — Касандра! Чувате ли ме? — Кожата й бе придобила сивкав цвят, а на челото й изби пот.

Младата жена изпъшка и се надигна, но остана седнала на земята, зашеметена и примигваща. Поклати глава и направи гримаса от болката:

— Точно в целта — изхриптя тя и притисна длани към слепоочията. — Оооох… главата ми!

Мълдър внимателно опипа черепа й, опитваше се да определи колко сериозен е ударът. Макар че кървеше доста, изглежда раната бе повърхностна. Все пак се разтревожи: тя сигурно имаше сътресение на мозъка, а възможно и спукан череп.

— Не можем да останем тук, Касандра — загрижено обясни Мълдър. — Трябва да намерим някакво скривалище или след няколко минути ще си имаме далеч по-сериозни проблеми.

Огледа се, опита се да се ориентира в несигурната светлина на ракетите. А мракът сякаш се бе сгъстил.

— Ако успеем да намерим партньорката ми — Скъли, тя ще ви окаже първа помощ.

Впери очи в площада, зърна някакво движение, фигури, огънчетата на изстрелите, които разцъфваха в нощта като смъртоносни светулки. Изведнъж различи висока фигура да бута по-дребна — очевидно женска — към палатката. Та това бе Скъли! Изглежда двамата спореха, а после мъжът я тласна вътре, пусна вратичката и застана сякаш да пази отвън.

Каква беше тази охрана? Дали за приятел или… пленник? Мълдър не бе сигурен дали човекът е от командосите или от бунтовниците на Карлос Барехо.

— Хайде с мен, Касандра — рече Мълдър, преметна ръката й през рамото си, повдигна я и я поведе. Жената изохка, очите й се затвориха, отвориха — нефокусирани, зениците силно разширени. Все още кръв се стичаше по лицето й.

— Аз мога да вървя — обади се тя, но гласът й трепереше, като на дете, което се опитва да се покаже пред баща си. Мълдър отпусна ръката й, но Касандра започна да се свлича към земята.

— Май е по-добре да продължа да ви помагам — успокоително каза агентът и я обгърна с едната си ръка. Двамата тръгнаха към площада, залитайки леко. Мълдър не изпускаше от очи фигурата, която бе застанала до палатката.

Престрелката продължаваше, нямаше изгледи и за миг спокойствие. Откъм джунглата започнаха откоси силен автоматен огън, който заглуши останалата пукотевица. Командосите отново се разпръснаха, търсейки сигурно прикритие, но застаналата до палатката фигура не успя да се прикрие достатъчно бързо. Пред очите на Мълдър тежкокалибрените куршуми почти я разрязаха на две. Няколко куршума засегнаха горната част на палатката, опъвайки плата като дебели игли за замрежване на кръпки. Мълдър молитвено вдигна очи към небето: „Боже, дано Скъли не е засегната!“

— Трябва незабавно да отидем там — посочи той настойчиво и тревожно. Касандра залиташе, той я подкрепяше и се стремеше двамата да не представляват много голяма мишена. Всеки миг очакваше да го улучат.

Малко по-малко стигнаха до по-далечния от двата вече повалени възпоменателни стълба. Отдолу, под тях, големите плочи бяха също начупени. Част от отломките бяха паднали върху покритите с платнището трупове. Слава Богу, на тях им е все едно, мина през ума на Мълдър.

За щастие Касандра бе още зашеметена и изглежда не забеляза нищо. Агентът я настани до каменните късове.

За негово учудване почти веднага след това престрелката изведнъж секна. Бойното поле затихна, настъпи потискаща тишина… сякаш вълшебник бе размахал магическата си пръчка над Кситаклан. Мълдър приклекна безшумно до облегналата се на къс от колоната Касандра и внимателно изпъна врат, за да огледа терена. Минутите минаваха и тишината стана непоносима. После започна нещо съвсем необикновено.

Мълдър усети тръпки, а космите по кожата и особено на тила му настръхнаха. Приближи се още повече до Касандра и се сви. Някаква сила във въздуха го принуди да погледне нагоре.

Тогава видя светлината да извира от небето.

Не от небето, а от вътрешността на огромен съд, увиснал високо горе в нощта. Агентът видя всичко това само за секунда, но въображението му добави всички необходими подробности. Това горе беше огромна конструкция, необхватна за човешките сетива грамада от светлини и сенки, ъгловати и заоблени форми в геометрична конфигурация, която земен архитект едва ли би моделирал. Около съда гореше нетърпим за очите блясък, същински ореол. Той правеше подробностите неразличими за човешкото око.

Кораб.

Знаеше, че това трябва да е кораб. Попадайки случайно в спасителната лодка, Касандра Рубикън трябва да е задействувала сигнал за бедствие, онова пулсиращо предаване, отправено към безбрежния космос и нещата в него… фар, зовящ през невъобразими разстояния.

И помощта бе пристигнала!

Пред очите му изникнаха мъгливите образи на Кукулкан по стените на заровения под земята команден пункт: високата фигура на извънземния гост, загледан с надежда в небесата. Но спасителният кораб се бе озовал на сигналите за помощ с хилядогодишно закъснение.

— Касандра, погледнете нагоре! — Мълдър я хвана за рамото и я разтресе. — Само погледнете!

— Много блести — изпъшка тя и примигна безпомощно.

Мълдър отново погледна нагоре. В мига, когато бляскавият апарат се доближи до частично разрушената пирамида, от долната му част избликнаха дълги снопове болезнено силна светлина. Те заблестяха напрегнато, сякаш дърпаха невидими кабели. Мълдър изохка и закри очи от нетърпимия блясък.

Под тях земята затрепери, напъна се и се раздра като тънък метален лист, привличан от неимоверно силен магнит. От върха на пирамидата полетяха огромни блокове. Камъкът се пръскаше и летеше във всички посоки. Около тях като метеори заваляха каменни отломки.

Мълдър отново се опита да погледне нагоре, но пак бе заслепен и се наложи да покрие очи. Сега чуваше, по-скоро долавяше с логиката си, че космическият апарат или астронавтите в него дълбаят. Без да ги е грижа за тайната мисия на американските командоси, централноамериканските партизани или агентите на ФБР. Мощните лъчи унищожиха пирамидата и изпепелиха блоковете, събаряха платформа след платформа, ниво след ниво, като дете, което събаря направената от кубчета къща.

Сега всичко се изясни. Мълдър можеше спокойно да твърди, че предположенията му са били точни. Кукулкан не е бил спасен, защото механизмите на спасителната му лодка не са задействали по някаква причина, но инцидентът с Касандра бе станал причина за повторен зов за помощ към звездите.

В момента спасителният кораб просто разкопаваше изоставената космическа машина.

Земята се гънеше и виеше, а блестящият извънземен апарат разрушаваше последната част от пирамидата, като оставяше само развалини. От джунглата долетяха викове на ужас и паника. Не по-малко уплашени бяха и американските командоси.

— Моля ви се, не я унищожавайте — изпъшка Касандра.

Мълдър не знаеше какво точно вижда или разбира тя.

— Аз едва ли мога да ги спра, Касандра — рече Мълдър, като се опитваше отново да различи нещо през полуразтворените си пръсти. Блясъкът се увеличи още повече, стана горещо, нещо изсъска в търбуха на надвисналия кораб. Още няколко лъча изскочиха оттам. Мълдър погледна и се задави от страхопочитание, изпивайки подробностите с очи.

Накрая вътрешната пирамида бе оголена — това бе първоначалната, оригинална структура, обграждаща изоставения кораб. Внезапно притъмня. Мълдър загуби представа за нещата, но май корабът все още висеше отгоре… Той реши, че извънземната машина сондира или сканира нещо, но светлината изведнъж лумна пак. Титанични сили затресоха околността, изхвърляха земна маса и камъни, за да разкрият скелетоподобните останки на древния кораб на Кукулкан.

Земята се тресеше, а кората й се пукаше. И ето — накрая с гръмотевичен трясък ослепителните лъчи от надвисналото чудовищно тяло освободиха катастрофиралия апарат. Ударната вълна захвърли Мълдър настрана и го залепи за плочите, а в същия миг изпод онова, което бяха наричали голямата пирамида на Кситаклан, се показаха големи метални колони и греди, подобни на ферми, заедно с част от обшивката и корпуса на кораба. Рискувайки да ослепее, Мълдър се опита да гледа — все едно силно слънце с незащитени очи — докато спасителният апарат повдигна кораба на Кукулкан и го извади от земята, подобно на жрец на маите, изтръгващ сърцето на жертвата си.

Земя и камъни се посипаха наоколо. Мълдър се сви и се огледа, но неясните сенки го объркваха. Очите го боляха и горяха.

Сякаш присмивайки се на земното притегляне старият кораб се издигна във въздуха, а бляскавият спасителен апарат набра височина с удивителна скорост, като повличаше останките със себе си. От небето пак заваляха камъни и пръст.

Мълдър отчаяно се загледа след отдалечаващите се тела. Преглътна, но нямаше какво, устата му бе суха: горе в небето, заедно с корабите, изчезваше и последната надежда за неопровержими доказателства и улики… завинаги извън обсега му. Спасителната мисия се бе появила като войник, изпратен да пресече противниковите линии и да донесе у дома телата на загиналите. Мълдър нямаше никаква представа къде отива или откъде идва апаратът и къде потомците на Кукулкан ще се преклонят пред тленните му останки.

Очите му запариха от бликналите сълзи, но той продължи да гледа към светлинките, които бавно се смаляваха докато съвсем изчезнаха в пространството. Не, не изчезнаха, а сякаш се сляха с една бляскава звезда някъде далеч горе в небосклона, оставяйки го долу, тук, с цветни образи, които играеха в заслепените му очи и зашеметено съзнание и пречеха да се ориентира какво става около него.

Изведнъж се стресна: та полицейският началник Барехо бе останал в камерата на спасителната лодка! Може би Барехо ще оцелее? Или бе загинал още по време на изваждането на старата развалина? Както и да бе — в крайна сметка извънземният апарат бе взел със себе си лидера на земните революционери.

Мълдър си каза, че едва ли този случай на отвличане ще го накара да съжалява или тъжи. Нито пък някога ще си направи труда да разследва. Погледна огромната зееща, димяща яма и си каза: „По дяволите, прав му път!“