Кевин Андерсън
Руини (30)

30

В изоставения космически кораб — Кситаклан, сряда, 02.41 часа

Мълдър отстъпи крачка назад, преодолял първоначалния шок от откритието си: Касандра Рубикън в изоставения космически кораб, уловена като муха в мрежата на паяк. Пое дълбоко дъх няколко пъти, за да се успокои; сега трябваше да се съсредоточи, да проучи всички подробности. Не бива да върши нищо прибързано.

Пристъпи пак към висящата в желатинообразното вещество фигура, застана максимално близо, без да го докосва. Как да постъпи? Не бива да рискува да повреди нещо тук… пък и може да попадне в капан, като младата жена преди това.

Всичко бе просто невероятно!

С усилие на волята се отдръпна и се огледа. Търсеше нещо, за което да се залови. Някакви помощни улики. Изненадано видя, че в съседство има още подобни камери, като тази в която бе затворена Касандра. Празни ниши, някои от тях в стените… празни, но с изключение на една! И в нея имаше нещо. Нещо друго.

Преодолявайки вътрешния подтик да не се отдалечава от Касандра, Мълдър тръгна към другата заета камера. Страхуваше се от онова, което би могъл да намери там.

Вдъхвайки си смелост, той се пошегува на глас:

— Хайде сега да видим какво се крие зад врата номер две!

Фигурата, която видя там, бе като пречупена кукла, разпарцалена, с изсъхнала плът, като че гръм я бе ударил и изгорил точно на това място. Мумифицираните, втвърдени останки бяха разкривени като плавей, изхвърлен на брега и изсъхнал. Нищо повече от втвърдени като желязо парцали и тъкан, която обвиваше разпадащите се кости.

От пръв поглед не можеше да се каже дали това бяха човешки останки. Мълдър бе виждал такива трупове в гроб до една гимназия в Орегон, в един зарит фургон в Ню Мексико, при работа по други случаи. Изсъхнали останки, може би от извънземен произход, а може би не.

Удивен и с някаква смътна надежда, той се питаше дали пък тази смачкана фигура не принадлежи на някой от космонавтите на изоставения кораб. Някой от боговете на маите? Самият Кукулкан?

Скъли никога не би приела такава версия. Не и преди да извърши аутопсия. Обаче имаше и други достатъчно зрими доказателства — заровеният кораб и предметите в него, барелефите на маите с подобните на астронавти фигури, пернатите змейове. Така че този отдавна загинал обитател на кораба би могъл да убеди и най-закоравелия скептик. Дори самата Скъли.

Мълдър се върна при камерата с Касандра и се замисли. Огромна бе разликата между двата… почерка. Касандра висеше перфектно съхранена в този ковчег от вкаменена светлина и за нея времето като че бе спряло. А другият? Сякаш времето го бе прегазило и изоставило на земята като жертва от пътен инцидент. И все пак изсъхналият труп принадлежеше на същество, което наистина бе претърпяло сериозен инцидент. Какъв ли е бил той, се питаше Мълдър.

Не му се влизаше в нишата с останките. Поне не още. Стените наоколо продължаваха да пулсират с особената си светлина и звук, който болезнено отекваше в главата и костната му система.

Послание ли бе това? Съобщение, което някой сравнително отскоро бе започнал да изпраща до получатели, спрели да слушат вероятно преди хиляда години.

Остави засега Касандра и изсъхналия труп и отиде да огледа варовиковите стени на местата, където металът бе паднал. Навсякъде имаше множество дълбани с длето образи, подобни на видяните от него на върха на пирамидата. Но тези тук не бяха толкова стилизирани и изглеждаха доста по-реалистични.

Доколкото Мълдър успя да схване, сцените показваха висок силует, богоподобна форма или фигура. Приличаше му на извънземен посетител, заобиколен от индианците, които му се прекланяха… или се страхуваха от него. Божественият образ — дали това бе Кукулкан? — бе заобиколен от няколко чудовищни пернати змея.

Тръпки полазиха по гърба му. Пред очите му стояха много реалистично представени образи на онова същество, което бе зърнал в огрените от лунни лъчи сенки преди две нощи. Хлъзгаво, лъскаво… неземно.

Продължи да оглежда барелефите: импресии на маите, строящи храмове, градове в джунглата, прекланящи се със страхопочитание пред древния астронавт. Във всяка сцена посетителят бе или обърнат с гръб, или с високо вдигната към небето глава, така че лицето му да не се вижда… сякаш очаква някой да дойде. Може би помощ?

Но защо „Кукулкан“ се бе върнал в кораба? Нарочно ли? Защо бе влязъл в една от тези ниши… за да умре ли? Всички тези въпроси се въртяха в главата на Мълдър и не му даваха мира.

Освен ако е имало някакъв инцидент, нещастен случай?

Пак се върна пред камерата с младата жена. Напрегна очи, за да провери дали не се е помръднала: мигнала с клепачи, поела дъх… но не, нищо не се бе променило.

Все пак Касандра не изглеждаше мъртва в „кехлибара“. Лицето й бе приятно розово — видно от приток на кръв, пресните на вид драскотини по бузата бяха като на жив човек, ударен от дребни отломки или трески. Косата като че леко влажна от пот, кожата прашна, вероятно от работа в лабиринта на пирамидата над тях. Изглеждаше много изморена, възбудена, уплашена…

Но не и мъртва. Мълдър бе виждал достатъчно трупове и разбираше от тези неща.

Ако това наоколо е истински космически кораб защо пък Касандра да не се намира в състояние на стаза, или летаргия, сън със забавени функции на организма в подходяща физиологическа среда — като тази камера? Нали астронавтиката използува подобна техника, където времето фактически спира за изследователи на изключително дълги пътувания в космическото пространство. Малко ли научнофантастични филми бе гледал! Но Мълдър отдавна знаеше, че извънземните имат такава техника.

Огледа стените около камерата, но не видя нито контролно табло, нито индикатори, никакви бутони или клавиши, които биха дали някаква идея как да се „размрази“ субстанцията около Касандра.

Тогава сам протегна ръка да докосне студения и мътен гел. Представи си, че подава ръка на Касандра и й помага да излезе от този прозрачен ковчег. Също като принцът, който разбужда Спящата красавица…

Поколеба се, преди да пипне субстанцията. Ами ако тя го всмукне в себе си като някакъв извънземен подвижен пясък със специални свойства? Бе чел за подобни феномени. Ще станат две тела в една камера. Майтап. Но не можеше да не го направи. Трябваше! Необходимо бе да рискува. Потопи ръка, преди опасенията му да бяха надвили.

И тогава… студената желатинообразна маса се пръсна, изпуквайки като сапунен мехур. Навсякъде потече хлъзгава, летлива течност — на пода се образуваха големи локви.

Поемайки си истерично дъх, със задавена кашлица Касандра се бутна в него, затичана вече, сякаш се бе пробудила по средата на панически бяг. От нея течеше същата летлива течност. Ужасена, тя изпищя пронизително, когато се сблъскаха с Мълдър. Младата жена вдигна ръка да се защити, после го блъсна на пода и немощно го заудря със слабите си юмручета.

— Не, не! — пищеше тя. — Оставете ни на мира! — Грабна тежкия фенер, който висеше на колана й, и замахна с него като с метална палка.

Мълдър вдигна ръка да се предпази, но малко закъсня. Знаеше достатъчно хватки от бойните изкуства, но приложи отбранителните варианти: хвана китката й, с другата си ръка изтръгна фенера, захвърли го, после закопча и двете й ръце заедно във въздуха. — Спокойно, спокойно! Аз съм от ФБР, тук съм, за да ви помогна!

Тялото й потръпна, после застина, но се сви на кравай и започна да трепери като лист.

— Някой стреляше… после избухна ослепителна светлина… — Тя сб огледа диво, замъглените й зеленикави очи не можеха да се фокусират. Изтри лице с длан, трепереща и замаяна. Изглежда, че идваше на себе си, говореше свързано, после отново изпадаше в нещо като транс, като че мозъкът й още не бе „размразен“.

Мълдър седна до нея, наблюдаваше я внимателно. Каза си, че сигурно самият той изглежда ужасно — окалян от слизането в кладенеца, потен от дългото пътешествие през джунглата. Обаче младата жена изглеждаше по-зле, както все още си бе омазана в летливата, лигава материя.

Изтупа ризата си и се прокашля:

— Значи вие сте Касандра Рубикън? — Когато тя кимна утвърдително Мълдър продължи: — Вие и вашият екип изчезнахте преди две седмици.

Тя се закашля неудържимо и с отвращение избърса длани в панталоните: — Невъзможно… няма и два-три дни откакто сме тук… — подуши блузата си и запита: — Какво е това вещество?

Мълдър поклати глава:

— Баща ви ни се обади преди седмица, във вторник. Партньорката ми и аз дойдохме заедно с него тук в Кситаклан, за да ви търсим. — Поколеба се малко, но реши, че е по-добре тя да знае. По-добре е да й съобщи всички лоши новини наведнъж. После пак се разколеба — не можеше да се реши да й каже и за баща й. — Страхувам се, че колегите ви са мъртви — намерихме ги в кладенеца, застреляни, след това хвърлени във водата.

Касандра примигна и се огледа, закашля се пак. Гласът й бе мелодичен, сега в него прозвуча повече гняв, отколкото уплаха:

— Онези мъже… с пушките — задъха се тя: — Копелета. Копелета гадни. Какво искат те? Кои са?

— Мисля, че са част от революционна групировка. Имахме сблъсък с тях тази нощ.

Касандра погледна пръстите на ръцете си. Примигваше и изглежда не виждаше добре. За нея всичко се бе случило само преди минути.

— Ами аз? Аз как съм успяла да избягам? — Скръцна със зъби и изсъска: — Копелета!

— Намерихме другите четирима, но вас ви нямаше — продължи Мълдър. — Току-що ви намерих тук, и то случайно. Бяхте уловени в… и аз ви освободих от него… няма значение от какво — онова, в което бяхте попаднали.

Касандра се изправи и се опита да си избърше очите. После загледа металните стени наоколо. Но зрението й очевидно бе нарушено. — Това вещество ми смъди в очите… не виждам достатъчно добре…

С края на ръкава си Мълдър избърса лицето й. Тя продължи:

— … избягах в пирамидата, за да се скрия от тях… загубих се… попаднах тук. После какво е станало — не зная. Светлина ме обля, това го помня… сякаш се удавих в нея, беше студена, сияйна. — Седна на пода до Мълдър, дълбоко озадачена: — Аз да не съм ви наранила?

Мълдър поклати глава:

— Добре е, че не сте изучавали карате — пошегува се той, разтривайки ударената ръка. Нещо се въртеше в главата му, но не можеше да се досети…

Изведнъж разбра: пулсиращите сигнали бяха спрели! Още от момента, в който я бе освободил от камерата. Неприятната светлина, излъчваща се от стените, започна да тъмнее. Сигналът бе спрял и сега изоставеният кораб изглежда изчакваше… или се отпускаше за дълъг сън?

От зачервените, възпалени очи на Касандра рукнаха сълзи.

Мълдър пак й избърса лицето и реши, че ще й дойде прекалено много, ако обясни къде се намират. В изоставен кораб, извънземен космически апарат, заровен под пирамидата на Кситаклан. И другото му предположение: че тя се е натъкнала случайно на космическа спасителна лодка, където автоматични системи са я поставили в състояние на стаза. Без да иска, самата Касандра е активирала тези системи.

Мълдър се изправи, помогна и на нея. Тя се протегна, изпъна ръце да провери как са мускулите й. Студеният и влажен гел започна да засъхва по дрехите и кожата й във фина коричка. Жената залитна, почувствувала световъртеж, после пое дълбок дъх.

Агентът се огледа и ослуша. Не, сигналът не се подновяваше. Запита се дали действията на Касандра не бяха включили сигнал за бедствие, някакъв маяк, викащ помощ и указващ местонахождението? Може би другият, в съседната камера бе опитал същото нещо, но не бе успял поради повреда в неговата лодка…

Мълдър реши, че е време да тръгват.

— Благодарение на вашите изследвания знаем, че има тунел до нивото на пирамидата. Добре дошло за нас сега — подхвърли той. — Защото не мога да си представя да се качваме по стените на кладенеца точно сега.

— Все още не виждам ясно — Касандра тръгна плътно след него. Излязоха от голямата зала и тя запита колебливо: — Баща ми… той дойде ли с вас?

Мълдър преглътна, нещо го бодна в сърцето. Коридорите ставаха все по-тъмни. — Да, дойде с нас. Опитахме се да го убедим да ни изчака в САЩ, но не искаше и да чуе. Настояваше лично да ви помогне. Но доктор Рубикън… той стана жертва на хората, които се опитаха да убият и вас. Много съжалявам.

Касандра се закова на място, залитна и се облегна на неравната стена, там където металът бе заменен с варовикови блокове. Цялата посивя, сякаш Мълдър току-що я бе ударил в стомаха.

Нищо не каза, но се свлече на пода и седна с гръб към стената. Сви се, притисна колене към гърди и се втренчи в мръсните си ръце.

Мълдър наведе глава, погледна я. Отлично разбираше какво й е в този миг. Прокара пръсти през косата си и леко я докосна по рамото. Знаеше, че тя има нужда да остане сама.

— Ще продължа малко напред, за да огледам пътя — тихо каза той. — Вие не бързайте.

Касандра кимна, чувствуваше се невероятно изморена. Мълдър й хвърли кос поглед и пое нагоре по склона. Сърцето му биеше силно, мъчно му бе за младата жена, а огромните впечатления, получени за кратко време в кораба го изпълваха с противоречиви чувства, най-вече удивление. Същевременно се опасяваше за онова, което вероятно го очакваше горе — битката, снайперистите, взривовете. Най-вече се тревожеше за Скъли. Дали бе оцеляла?

Коридорът стана съвсем тъмен, а стените вече бяха само от добре полиран камък, същинско стъкло. Металният под се замени с добре трамбован варовиков път. Мълдър знаеше, че фактически е вече в пирамидата, извън кораба. След малко разпозна същия район, където бе търсил Владимир Рубикън. Само че сега бе от другата страна на естествената преграда от срутени каменни късове. Обзе го радостно чувство. Свободен, на път за дома!

Изведнъж сви в остър завой и застана пред Карлос Барехо. Фенерът на полицейския началник прониза мрака и лъчът му се спря точно в гърдите на Мълдър. Прикова го като молец с карфичка. Барехо държеше и никелиран револвер, насочен право в него.

— О, агент Мълдър — рече той и устните му се разтегнаха в нерадостна усмивка. — Тъкмо си мислех, че ще ви намеря в пирамидата. За съжаление не мога да ви пусна да излезете оттук жив.