Метаданни
Данни
- Серия
- Досиетата X (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Ruins, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Светозар Николов, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Кевин Андерсън
Досиета Х: „Руини“
Превод от английски — Светлозар Николов
Редактор — Светлозар Бахчеванов
Художник на корица — Николай Кондев
ИК „Вадис“
История
- —Добавяне
23
Развалините на Кситаклан, вторник, 14.45 часа
Скъли усещаше тежестта на гумирания водолазен костюм. Бе легнал на плещите й, като чужда кожа. Чувствуваше движенията си затруднени, но пък безшумни, тялото — изолирано от външната температура. Тътреше се по затревените плочи към жертвения кладенец. Тежестите на кръста й подрънкваха. Надяваше се, че веднъж потопена във водата, той от пречка ще се превърне в преимущество.
Мълдър стоеше отстрани с ръце на кръста и я гледаше с повдигнати вежди: — Хей, Скъли, изглеждаш много модерно!
Застанала на ръба на кенота, тя оправи гънките на дебелата материя, нагласи колана. Чувствуваше се съвсем не на място. Костюмът бе купен за Касандра Рубикън с цел да й помогне в търсенето на древни находки и разкриването на загадките на маите.
Сега Скъли бе единствената, която можеше да се побере в костюма, а собствената й мисия бе друга: да търси нещо далеч по-зловещо, от по-ново време.
Страховете й бяха нараснали доста, след като намери мъртвия археолог. Беше почти сигурно, че петимата от археологическата експедиция на Калифорнийския университет се намират някъде в кенота, телата им тежки, подути, разлагащи се. И ако откриеше дъщерята на археолога, пребита по същия начин както баща й, единственото утешение би било, че самият той няма да присъства, за да изстрада загубата на най-скъпия си човек.
Мълдър взе тежкия шлем в ръце. — Пълен комплект — възкликна той. — Вашата прекрасна шапка, мадам!
Макар и току-що изваден от сандъка, личеше, че костюмът е стар; някой бе спестил пари, купувайки го по-евтино от разпродажбите на големите магазини. Скъли се надяваше, че екипировката поне е била проверена и функционира добре. Както повечето изследователски експедиции, така и екипът на Калифорнийския университет от Сан Диего бе с доста нисък бюджет. Хората са били принудени да пестят от каквото могат. Обаче според документи, намерени в сандъка и преведени от Фернандо Агилар, се бе оказало, че костюмът е подарък от мексиканското правителство, като част от съвместното финансиране на експедицията до Кситаклан.
Шлемът се спускаше върху червеникаво-златистата й коса, когато Мълдър запита с най-сериозно изражение: — Слушай, Скъли, смяташ ли се готова за подобно нещо?
— Част от професията, Мълдър — каза тя спокойно. — Нали това е нашият случай, някой трябва да слезе долу и да провери какво има там. — После много по-тихо добави: — Дръж пистолета под ръка. Ти ще си сам тук, а аз сама — долу. Не сме в най-добрата ситуация от стратегическа гледна точка.
Откакто бяха „установили случайната смърт“ на стария археолог, Мълдър не се разделяше от личното си оръжие — деветмилиметров „Зиг Зауер“. Индианците, обаче, бяха многократно повече от тях двамата, и очевидно не се страхуваха от смъртта, болката или кръвта, веднъж решени да направят поредното жертвоприношение.
Дори и да не се стигнеше до насилие, Скъли и Мълдър пак трябваше да разчитат на милостта на Агилар, за да излязат от джунглата.
„Лошо положение от стратегическа гледна точка“ — пошепна си Скъли.
Заключи специалния механизъм, затварящ плътно шлема към ринговия вратен отвор на костюма. Вътре чуваше собственото си дишане като лек вятър в пещера. Преглътна с тежест на сърцето.
Мълдър провери въздушните връзки на апарата по гърба й, увиснали като градински маркучи. Портативен генератор задвижваше въздушната помпа, която подаваше чистия въздух в шлема и изпомпваше мръсния. Устройството бе съвсем малко, човек би помислил, че няма мощност да захрани сешоар.
Агилар и индианците стояха наоколо и гледаха с любопитство, примесено с безпокойство. Скъли ги разглеждаше един по един и изпитваше смътна тревога. Но не видя човек с отрязан пръст или бинтована ръка.
— Не разбирам какво очаквате да намерите там долу, сеньорита — подметна Агилар отново, скръстил ръце на гърдите. — Тук сме в ужасно положение и час по-скоро трябва да тръгваме.
Той се обърна към индианците и заговори тихо, жестикулирайки едновременно. Скъли подозираше, че никой от тях не говори английски. — Моите приятели са много разтревожени от факта, че ще бъде нарушен покоят на свещения кенот. Върху него лежи проклятието на жертвите, хвърлени там. Индианците твърдят, че древните богове са си отмъстили на стареца… и ако продължаваме да им се бъркаме, ще нападнат и нас!
— Както са нападнали и членовете на археологическия екип ли? — подхвърли Мълдър.
Агилар нахлупи шапката си, отмятайки черната конска опашка отзад. — Може би си има сериозна причина Кситаклан да бъде безлюден толкова дълго време — цели векове, сеньор Мълдър.
— Слизам — натърти Скъли. Гласът й звучеше глухо през отворената лицева част на шлема. — Длъжни сме да разследваме, ако това помага на работата по откриване изчезналите американски граждани. Кенотът е най-очевидното място за проверка, а ние още не сме направили нищо, особено след намирането на доктор Рубикън. — Провери тежестите на колана и силния фенер, който също висеше на кръста. — Макар че уважавам религиозните убеждения на вашите „приятели“, те са длъжни да признават международните закони, господин Агилар.
Затвори лицевата пластина на шлема и даде знак на Мълдър да включи генератора. Той забръмча и зави като малка строителна машина, равномерното му пулсиращо потракване огласи затихналата джунгла. Скъли пое дъх, усети застоелия въздух от маркучите, възгорчив от стара гума и талка. След няколко секунди усети леко течение около бузите и разбра, че въздухът циркулира както трябва.
Махна им да й помогнат за спускането. Надяваше се костюмът и генераторът да издържат достатъчно — колкото да огледа дъното. Индианците я гледаха втренчено, почти тържествено, сякаш се сбогуваха.
Скъли се залови за въжетата, с помощта на които Мълдър бе слязъл и излязъл от кенота. Бавно тръгна, като стъпваше в дупките и по издатините на стената. Слизането продължи доста време, костюмът натежа като ужасно бреме. Но когато стигна нивото на измамно спокойната вода, откри, че нещо вътре в нея упорито я възпира да се потопи.
Напрегна воля и се отказа от ирационалния си страх. Пусна стената и тежко пльосна във водата. Потъна като споменатата вече торба на Томсън с оловото; надолу я теглеха специалните тежести на костюма.
Гъстата тъма я погълна. Чувствуваше се като в цилиндър със сироп. Какъв ти сироп — това сякаш бе първичната тиня — материя от създаването на планетата. Плътната течност я обгърна, затвори се около нея, бавно се потопи и шлемът. Материалът на костюма се прилепи към ръцете и краката й, стисна я в интимна прегръдка, а тя потъваше все повече и повече. Дълбочината и матовата вода постепенно отнеха светлината и това я ослепи.
Над нея кротко бълбукаха мехури. Скъли пое дъх — слава богу! — аквалангът работеше нормално, опита пак и пак — костюмът не пропускаше вода. Помпата подаваше нормално въздух, маркучите бяха в ред. Постепенно самочувствието й се върна.
Гравитацията я теглеше надолу и тя продължаваше бавния си път към дъното… ако кенотът имаше дъно.
Очите й привикнаха с мрака след малко: водата наоколо придоби тъмнозелен оттенък прецеждайки сякаш през дебели опушени стъкла далечната слънчева светлина. Направи няколко движения с ръце и крака, опита да се помести наляво, надясно. Но от това като че загуби ориентация, усещаше само, че потъва. По-надолу и надолу.
Налягането се увеличи. Усети го най-напред в ушите. Водата като в менгеме започна леко да притиска шлема. Спомни си разказа на доктор Рубикън за това как Томсън получил постоянно увреждане на слуха. Станало поради неизправност на костюма при спускането му в кенота на Чичен Итца.
С воля прогони тези мисли и се опита да се огледа, обръщайки глава в шлема. Потъването продължаваше, метър по метър. За Бога! Колко ли дълбок беше кладенецът? По груби изчисления бе вече слязла повече от деветметровата дълбочина на кладенеца в Чичен Итца.
Малкото кръгче светлина отгоре се бе свило до съвсем бледо, отражение на мексиканското небе. Дишането й сега звучеше като далечно вълнение, едва усещаше циркулацията на въздуха.
Пак вдиша дълбоко и усети миризмата на старите маркучи, дъха на остатъчните химикали, които сама не знаеше защо й напомниха на стар труп. Стана й ужасно горещо и задушно, шлемът й отесня. Клаустрофобия, уплаши се тя!
Зрението й се замъгли за миг, прилоша й… пак се опита да вдиша дълбоко… след това се успокои. Пусто въображение! Проблемът бе, че започваше хипервентилация — ненормално бързо и дълбоко дишане.
Скъли забеляза слабо, меко сияние, нейде дълбоко под краката. Много по-дълбоко, отколкото й се искаше да стигне. Синьо-белезникава светлина, която сякаш извираше от дъното на жертвения кладенец. Нещо подобно на сияйна мъгла, отцеждаща се от порите на варовика.
Напрегна очи, за да се адаптира към този нов феномен: грешка нямаше. Мъглата сякаш пулсираше и туптеше, като че изпращаше сигнал, подобно на мигащ маяк, който предава сигнал за помощ — SOS, но на доста по-бавни интервали.
Слабата светлина изглеждаше студена и неземна. По кожата й полазиха тръпки и тя мислено се наруга за глупавия си страх. Каза си, че реагира ирационално, нервно, като човек, седнал край лагерен огън, който слуша истории за духове, чудовища и вампири. Боже, как само щеше да се зарадва Мълдър на такова нещо.
Веднага щеше да заяви, че това са призраците на погубените жертви на маите. Скъли, която винаги търсеше научното обяснение, допусна сега, че източникът на светлина може да са фосфоресциращи водорасли или анаеробни микроорганизми, които се хранят със съдържащи се във варовика вещества. Знаеше се, че тези видове отделят слаба, студена светлина. Отмъстителни духове или извънземни! Глупости.
Усети, че потъването спира. Тежестите на колана вече не надвишаваха естествената способност на тялото да плава. Тя увисна във водата като опънала въжето си котва. Чувствуваше дълбочинното налягане, а имаше усещане за безтегловност.
Опипа широкия колан и откопча фенера. После закопча верижката му за китката си, за да не го изпусне и загуби. Стисна здраво дръжката, това й даваше някаква увереност.
Преглътна и се опита да прогони страха. Запали фенера. Мощният лъч прободе мрака като снегорин преспа. Подритна с крака, завъртя се в плътната мътна вода и се огледа.
И едва не се блъсна в труп. Подуто, подпухнало тяло висеше на по-малко от метър от лицето й. С разперени ръце, отворени очи, с разкъсана от рибите плът. От широко отворената уста излизаше ято дребни риби лещанки.
Скъли ахна. Подскочи и вентилите на костюма изпуснаха цял облак мехури. Неволно пръстите й се разтвориха и освободиха дръжката на фенера. Лъчът се насочи надолу и потъна бавно.
Тя се опита да се свие и да го хване, не успя, обзе я дива паника, но веднага схвана грешката си. Нали фенерът бе закрепен на верижка! Той увисна и се залюля, спря когато верижката се опъна.
С биещо сърце Скъли издърпа фенера и пак насочи лъча към трупа, който я бе сепнал така.
Това бе мъж с черна коса, висяща на сплетени кичури. Около кръста му беше завързано въже, а на другия край — камъни. Убит и хвърлен в кладенеца. И то неотдавна.
Скъли почувства лицето си да гори, сякаш топъл въздух нахлу в шлема, макар че материята на костюма бе студена като лед от температурата на околната вода.
Тя започна оглед наоколо. Остави трупа и затърси в дълбочините. Лъчът се завъртя като крайбрежен фар и се спря върху други, издължени силуети, подобни на изправени трупи. Безжизнени човешки същества, подгизнали, пречупени, висящи вертикално в дълбоката вода.
Откри изчезналия екип американски археолози.