Кевин Андерсън
Руини (12)

12

Джунглата на Юкатан, събота, рано сутринта, точното време неизвестно

Докато рано сутринта се приготвяха да потеглят, Мълдър откри, че часовникът му е спрял. Първата мисъл, появила се в съзнанието му, беше, че през нощта групата им е била посетена от извънземни. После реши, че спирането на часовника по-вероятно е свързано с мръсотията в джунглата.

Смени горните си дрехи, които бяха влажни и замърсени и си сложи нови. И те щяха да имат същия вид преди да е завършил днешния ден. Облече баскетболната фланелка с емблемата на „Ню Йорк Никс“. Единият ръкав беше скъсан, така че нямаше значение дали ще се изцапа или скъса повече.

Скъли се измъкна от палатката, потриваше ръце, където я бяха ухапали насекоми. Очите й бяха уморени, полузатворени: сънят не й бе стигнал.

— Добро утро, слънчице — поздрави Мълдър.

— Ще поискам да ме прехвърлят в отдел „Документация“ — прозя се тя и се протегна — Там поне е чисто и сухо, а в хола има автомат за кафе.

Отпи от манерката, после изля малко вода в шепа и плисна лицето си. Замига, докато очите й се изчистиха, замаха с ръце, за да пропъди рояците комари. — Досега не съм оценявала преимуществото да работиш в околна среда, където няма насекоми.

Фернандо Агилар стоеше до едно дърво, загледан в бръснарско огледалце, което държеше в ръка. В другата имаше голям бръснач. Шапката му висеше от счупено клонче наблизо. — Buenos dias, amigos! — избоботи гласът му сред насапунисаните бузи. Започна да се бръсне, присвил очи от удоволствие. Ръката му се плъзгаше с бързи и уверени движения.

— Няма нищо по-хубаво от свежо избръсване рано сутрин. Човек се чувствува бодър, готов за деня, нали!

Изтръска пяната от бръснача с грацията на професионален хвърляч на ножове. По околните тръстики се появиха бели ивици. — Да ви кажа една тайна, сеньор Мълдър: смесвам пяната за бръснене с течност против насекоми. Изглежда помага.

— Може би ще опитам тази рецепта — с готовност отвърна Мълдър и потри брадясали бузи. — Къде е най-близкият душ?

Агилар се изкиска пронизително и звукът събуди у Мълдър спомена за крясъците на вчерашните маймуни. Цяла нощ се бяха надвиквали близо до лагера, смущавайки съня им.

Помагачите събраха палатките, навиха ги на рула и заедно с припасите ги поставиха в големите брезентови чували. Движенията им бяха забележително бързи и пестеливи.

Владимир Рубикън се мотаеше наоколо, крачеше нетърпеливо и похапваше стафиди от малко пакетче. — Няма ли да тръгваме вече? — мърмореше той. Мълдър забеляза кървясалите му очи. И старият археолог не бе спал добре тази нощ, макар и да бе свикнал с подобни условия.

Агилар привърши с бръсненето, избърса светналите бузи с голяма кърпа, която после набута в джоба. Завъртя кожената шапка на един пръст, демонстрирайки колко е ловък, сетне я нахлузи върху главата си.

— Прав сте, сеньор Рубикън. Трябва да тръгваме, за да намерим дъщеря ви. Чака ни дълъг път, но ако се движим с добро темпо, ще стигнем Кситаклан утре преди смрачаване.

Отново тръгнаха през джунглата. Индианците водачи предвождаха колоната тихо, почти тържествено. Сечаха всичко, което пречеше на пътя, а Агилар вървеше точно след тях и им даваше наставления.

От съседна локва до повалено дърво изхвръкна облак пеперуди, истинска феерия цветове и пърпорещи крилца. Приличаха на шепа скъпоценни камъни, подхвърлени от някой магьосник във въздуха, прелестни като безбройните орхидеи, окичили дърветата наоколо. Пътниците забелязаха, че водата в локвата бе кристалночиста.

Змии висяха от съседни дървета, впили студени очи в минаващите. Мълдър си каза, че е било редно да отдели повече време у дома, за да проучи и отровните видове в централноамериканската джунгла. Във всеки случай реши, че ще е по-безопасно да избягва всички видове змии.

Бяха на път не повече от час, когато заваля: върху им се посипаха проливни потоци топла вода, странно мазна. Струйки ги заливаха и от закривените като големи лъжици бананови листа, отмиваха паяци, гъсеници и всякакви други насекоми. Влажният въздух започна да ухае с нови миризми.

Агилар обърна надолу периферията на шапката си и насъбралата се вода се изля като поточе. Конската му опашка висеше като мокър парцал между раменните лопатки. Ухили се на Мълдър:

— Искахте душ, сеньор Мълдър. Ето ви го!

По пътниците полепна мокър мъх, листа и гнили растителни късове. Мълдър погледна към Скъли и Рубикън: дрехите им бяха сякаш напръскани със зелено, имаше и парченца кал, пожълтели папратови листа.

— Вече си имаме защитно облекло — закачи ги той.

— Това необходимо ли е? — подметна Скъли и изтупа панталона си. Вечните комари се рояха около лицето й.

— Моя милост със сигурност не би се вдъхновила да строи храмове и пирамиди в такава околна среда — каза Мълдър, сякаш не бе чул репликата й. — Струва ми се удивително, че маите са могли да създадат подобна цивилизация тук.

— Да, но поне храмовете са сухи отвътре — рече Скъли, като изтръскваше водата от косата си.

Рубикън се размечта: — Винаги, когато се взрем в историята, не може да не се удивим на човешката изобретателност. Би било прекрасно, ако имах възможност да се върна за пет минути в древността и да запитам: „Защо направихте това? Или онова?“ За съжаление днес трябва да се задоволяваме с дребните улики и следи. Археологът е като детектив, хм, като агент на ФБР за миналото. Длъжен е да разчопля загадките, в които и жертви, и заподозрени са отдавна превърнати на прах, хиляда години преди да се родим.

— Впечатлен съм от научните и астрономическите постижения на маите — обади се Мълдър. — Макар и някои източници да твърдят, че тяхната цивилизация е получила известна помощ.

— Помощ ли казахте? — Стресна се Рубикън, като разсеяно отмести стъблото на изпречил се на пътя му лиана. — Хм, за какво става дума?

Мълдър пое дълбоко дъх:

— Според легендите на маите, техните богове са твърдели, че земята е кръгла. Доста интелигентно наблюдение за примитивна раса. Очевидно са познавали и планетите Уран и Нептун, които не са открити от западните астрономи поне до деветнадесети век. Значи маите трябва да са имали невероятно зрение, като се има предвид и липсата на телескопи.

— Майте също изчислили продължителността на земната година с точност до една петхилядна от действителната стойност. Знаели са и точната продължителност на годината на Венера. Изчислили и други астрономически цикли общо в продължителност на около шестдесет и четири милиона години.

— О, да, да, маите са били големи почитатели на времето — спокойно отбеляза Рубикън, отказвайки да падне в капана на агента. — Дори са били вманиачени на тази тема.

— Мълдър — намеси се Скъли, — ти нали няма да започнеш пак да твърдиш, че…

Колегата й смачка хапеща го мушица.

— Скъли, погледни някои от барелефите им и ще видиш фигури, които не могат да се сбъркат! Висок силует, седнал на нещо, което не може да бъде нищо друго освен пулт за управление, подобен на този в кабината на космическа совалка. А отзад излизат огън и пушек.

Рубикън се забавляваше. И контрира с друга теза:

— Ами да. „Колесниците на Боговете“ — така ги наричат. Интересни разсъждения. Като учен съм длъжен да познавам всички тези приказки и легенди. Някои от тях са особено интересни. Ето ви една от любимите ми истории: нали знаете, че Кетцалкоатл, или Кукулкан, както го наричат маите, е бил бог на знанията и мъдростта.

— Да, и се предполага, че е слязъл на земята от звездите.

— Е, да — предполага се — усмихна се Рубикън. — Врагът на Кукулкан се нарича Тецкатлипока. А мисията на живота му била да сее раздор. — Рубикън постави очилата на края на носа си, макар че те бяха напълно излишни в този дъжд. Изглежда му бе навик, нещо, от което изпитваше нужда винаги когато разказваше някоя легенда.

— Тецкатлипока се появил на голям празник, преоблечен като красив мъж, и привлякъл всеобщо внимание с изкусни танци и песни. Песните му обаче били магически. Хората така харесали танците, че тълпата започнала да ги имитира. Станало като в легендата от немския фолклор, популяризирана от Робърт Браунинг, чиито герой извел плъховете от града с магическата си свирка. Обаче Тецкатлипока повел хората по мост, който се срутил под тежестта им. Мнозина паднали в дълбоката река под високия мост и се превърнали в камъни.

Рубикън се усмихна:

— В друг град Тецкатлипока се появил пък с магическа кукла, която танцувала върху дланта му. Смаяните хора се струпали около него. Тълпата била огромна, хората се бутали напред, за да гледат, мнозина се задушили и умрели. После, преструвайки се, че сърцето му се къса от мъка и угризения, след като причинил смъртта на толкова много хора, Тецкатлипока настоял да го убият с камъни. Те така и направили.

— Обаче трупът му, вече разложен, издавал отвратителна отровна миризма и мнозина умрели от нея. Накрая местни смелчаци — герои, също като днешните командоси, успели да измъкнат тялото извън града. Било също като в състезателна щафета, в която си подавали ужасно смърдящия труп. Така градът се освободил от подобната на чумна епидемия зараза.

Продължаваха да напредват с мъка. Рубикън вдигна кокалестите си рамене:

— Все пак това са само легенди. Наша задача е да ги проучим и да изведем поука или информация от тях. Няма да давам рецепти на кое да се вярва и на кое не.

— Мнозина вярват — тихо отвърна Мълдър, без да уточнява в кое и без повече да повдига темата за древните астронавти.