Кевин Андерсън
Руини (9)

9

Курортът „Карибски брегове“, Канкун, четвъртък, 21.11 часа

Скъли се прибра в хотелската стая, решена да поспи. Обилната и вкусна вечеря й се бе усладила. Свали обувките и чорапогащника и се почувствува отлично. Трябваше да си отпочине добре. Идните дни я очакваше трудно пътуване до Кситаклан в джунглата без каквито и да е удобства.

На стената висеше голяма картина в маслени бои с богат на багри, но доста изтъркан и типичен сюжет: изгрев-слънце над Карибско море, затихнали вълни, палмови дървета. Балконът на стаята гледаше към тебеширено бял плаж и към океана. Скъли вдъхна топлия въздух, миришещ на сол, и се заслуша в шума на вълните. По пясъка се разхождаха двойки. Силни електрически лампи висяха на стълбове по плажната линия. Изкуши се да си поплува и да се отпусне в разкошната вода, но веднага се укори — бяха дошли да разследват загадъчен случай.

Въздъхна уморено и се отпусна върху завивките с надеждата, че блаженството на почивката ще бъде безкрайно.

И веднага някой зачука по вратата: остро, пронизващо, като залпове от влизащ в битка испански галеон.

Не бе поръчвала нищо по телефона, затова автоматично, още със ставането си, застана нащрек. Чукането не спираше.

— Добре, добре, идвам — обади се тя и с нежелание се запъти към вратата.

Погледна към другата — полуотворена — врата, свързваща нейната стая с тази на Мълдър и тръпки полазиха по гърба й. Настоятелното и безцеремонно чукане съвсем нямаше почерка на обслужване по стаите. Отвън се намираше нетърпелив и самонадеян човек. Тя взе оръжието си от масичката и внимателно застана до вратата.

Отвори и пред нея изникна човек в полицейска униформа, с едър като варел гръден кош и космати юмруци, единият току-що издигнат да продължи ударите. Още преди Скъли да се съвземе от изненадата и да отвори уста, той пъхна крак в отвора, за да й попречи евентуалното затваряне в лицето му.

— Дойдох веднага, щом като научих за пристигането ви — избумтя той под дебелите черни мустаци. — Вие сте агент от ФБР Скъли, а другият е Мълдър, нали така? — Фуражката бе нахлупена здраво върху кръглата глава, а по пълните бузи лъщеше пот. Човекът имаше широки рамене, биволски гърди и мускулести ръце, сякаш жонглираше с пълни циментови торби просто за упражнение.

— Моля? — сопна се Скъли, застанала така, че той да забележи девет милиметровия пистолет. — Кой сте вие, сър?

Човекът изчака, вероятно мислеше, че тя ще го покани в стаята. Направи се, че не забелязва оръжието. После каза по-меко: — Аз съм полицейският началник Карлос Барехо от полицията на Кинтана Роо. Прощавайте, че не можах да ви посрещна на летището. Извинете ме за грубостта. Имам много случаи и малко хора.

— Казаха ни, че сте бил информиран за нас, но не сте предложил помощ за разследването ни — отвърна Скъли.

Междинната врата се отвори и в стаята се появи Мълдър с разчорлена коса, набързо закопчана и полунапъхана в панталоните риза. Скъли забеляза, че ризата е закопчана накриво, обаче раменният кобур с пистолета си е точно на мястото.

Мълдър подхвърли: — Май наистина сме разтревожили служителя на регистрацията, като отказахме танците на яхтата!

— Имайки предвид голямото ви натоварване, ние с удоволствие ще съсредоточим собствените си усилия върху въпросното разследване — протоколно издума Скъли. Тя оправи блузата, опъна полата по бедрата си. Въпреки външната любезност на полицая, с интуицията си усещаше неговата неприязън — Разполагаме с всички нужни разрешения и пълномощия.

— Да, да, нямам свободни хора за работа — заяви Барехо. — Нали разбирате. — Лицето му бе червендалесто, спокойно, но от него лъхаше недоверие, беше нащрек. Свали си фуражката и Скъли веднага видя плешивостта и изпъкващия шпиц по средата на челото. — Опасявам се, че не разполагам почти с никаква информация за изчезналата американска археологическа експедиция.

Като се опитваше да запази учтивия тон, Скъли продължи протоколно: — Г-н Барехо, с местните органи на реда отдавна поддържаме традиционно сътрудничество. И двете страни имат една и съща задача — да открият безследно изчезналите американски граждани. Ние желаем да започнем работа веднага и ще бъдем щастливи да присъединим усилията и опита си към вашите.

Очите на Барехо останаха студени.

— Естествено, че ще ви сътруднича. Чрез сателитната връзка на бюрото на ФБР в Мексико Сити бях уведомен, че вие двамата сте командировани тук като аташета по юридическите въпроси. Вашият началник от службата за връзки и международно сътрудничество любезно помоли да ви снабдя с копия от цялата информация, която в момента събирам. Моите собствени началници наредиха същото.

— Благодарим ви, г-н Барехо — отвърна Скъли, все така внимателно, все така усещайки антагонизма в него. — Моля ви, бъдете уверен, че в никакъв случай не възнамеряваме да се намесваме във вашите работи и да оспорваме вашата власт. Тъй като района, в който е извършено престъплението, е в рамките на щата Кинтана Роо…

— Чакайте сега — прекъсна я Барехо, очевидно изгубил търпение. — Предполагаемо престъпление… твърди се, че е извършено престъпление, да използвам собствената ви юридическа терминология. Нямаме никакви доказателства за такова или пък потвърждение за онова, което всъщност се е случило.

— Вярно, предполагаемо престъпление — съгласи се Скъли. — Юрисдикцията тук е ваша. Мексико е суверенна държава. Като агенти на Федералното бюро за разследване аз и моят колега Мълдър сме само упълномощени да ви предложим съдействие.

Мълдър се прокашля:

— Ние обаче имаме и друго пълномощие — а то е правото да разследваме всяко извършено срещу американски гражданин престъпление. — Поглади коса и застана до партньорката си. — Мандатът на ФБР предполага разследване на действия, свързани с тероризма, незаконния трафик на оръжие или наркотици, както и отвличане на американски граждани. Докато не получим допълнителна информация за Касандра Рубикън и придружаващите я археолози ще действаме с презумпцията, че някой евентуално ги държи като потенциални заложници.

— Заложници! — изсмя се Барехо. — Съжалявам, агент Мълдър, обаче си мисля, че е далеч по-вероятно те да са се загубили в нашата джунгла.

— Надявам се това да се окаже истина — намеси се Скъли и застана между Мълдър и якия мексикански полицай.

В коридора отвън се зададе келнер със сериозно, почти надменно изражение на лицето. Носеше голям поднос с отрупани с нарязани плодове тропически питиета. Последните изглеждаха като провален химически експеримент на доктор Джекил от произведението на Р. Л. Огивънсън. Минавайки край тях, келнерът ускори крачка и подчертано демонстрира, че не желае да се заслушва в протичащия разговор.

Барехо въздъхна и поклати глава. — Ще трябва да ми простите, ама аз не вярвам изцяло на ФБР. — Изви вежди като черни гъсеници на челото си. — Бившият ми колега в Мексико Сити — Артуро Дуразо — бе мишена на една от вашите незаконни операции под прикритие. А сега гние в американски затвор.

Скъли се намръщи. Името абсолютно нищо не й говореше.

— Според ФБР Дуразо продавал наркотици за милиони долари и те влизали в САЩ — продължи Барехо. — Подмамиха го да излезе извън границите на карибския остров Аруба, за да могат вашите хора да го арестуват „законно“. Никога не е имало официална екстрадиция, доколкото ми е известно. Чиста клопка, нагласено натопяване.

Скъли завъртя глава, за да отметне червеникаво златистата си коса, но продължи да гледа спокойно полицейския началник в очите. — Отново ви уверявам, г-н Барехо, ние не се интересуваме от полицията на вашия щат или от вътрешната й дейност. Просто издирваме изчезналите си съграждани.

От хола към техния коридор бързо закрачиха двамина. Над рамото на Барехо Скъли разпозна Владимир Рубикън с разчорлената му жълтеникаво бяла коса и увисналите — сякаш ще паднат всеки миг — на края на дългия нос очила. Водеше жилест мъж със силно загоряла от слънцето кожа, с дълга, завързана отзад коса, същинска конска опашка, и измачкана широкопола шапка от петниста кожа. Когато се приближиха, Скъли усети аромата на силен мъжки одеколон.

— Агент Скъли! Познайте кого водя! — почти извика археологът. После се стресна, като видя полицейския шеф. — Извинете, нещо станало ли е?

Барехо изгледа новодошлите. Примига с очи, когато позна човека с шапката. — А, сеньор Агилар, тези хора да не са част от подготвяната от вас експедиция?

— О, да, така е — отвърна човекът. — Току-що уточнявахме нещата с този господин тук. Всичко ме удовлетворява напълно. Доктор Рубикън е много авторитетен археолог. Карлос, трябва да се гордееш, че човек с неговата слава пристига в Кинтана Роо! Вероятно ще си доволен да получим положителни международни отзиви вместо онези неприятни информации за революционна дейност и незаконни продажби на оръжие, нали така? — В гласа на Агилар се долавяше едвам прикрита заплаха. Барехо настръхна, лицето му потъмня.

Скъли обърна лице към Рубикън. Той целият грееше от възбуда; усмихнат, почти не обръщаше внимание на полицая.

— Ето, това са агент Скъли и агент Мълдър — навря глава в стаята и замаха с ръце в приветствен жест към човека зад него. — Моля, да ви представя Фернандо Викторио Агилар. Той е лицето, с което аз, хм… се опитвах да се свържа, хм, как се назовахте вие самият… о, да — посредник за бързи поръчки, нали? Специалист по всички въпроси, който много бързо може да организира и събере помагачи, водачи и екипировка, за да ни отведе до Кситаклан. Моята дъщеря е била във връзка с него, той е помогнал за организацията на експедицията й, макар че не я е виждал от заминаването й. Той може да ни заведе на мястото.

— Това ще помогне много на разследването ни — учтиво откликна Скъли, после отново обърна лице към полицая и с насилена любезност продължи:

— Г-н Барехо току-що се канеше да ни предложи карти и записките си от течащото в момента разследване, всичко, което досега е събрал за изчезналите членове на екипа. — Повдигайки вежди, тя запита: — Нали така, г-н Барехо?

Червендалестият мъж смръщи лице, сякаш си спомни нещо важно.

— Ако се каните да заминавате на експедиция, имате ли нужните разрешения, пропуски, попълнихте ли формулярите за търсене на работници? Платили ли сте съответните щатски такси?

— Аз веднага се заемам с тази работа — прекъсна го Агилар. — Карлос, знаеш, че можеш да ми имаш доверие, нали! — Човекът свали шапка и погледна Скъли, после Мълдър и Рубикън. — За да осигурим по-гладкото придвижване на нашата експедиция през съответните канали, необходимо е да се платят разрешителни, такси и хонорари. Неприятно, но неизбежно усложнение.

— А колко ще струва всичко това? — попита Скъли подозрително.

— Зависи — отвърна Агилар. — Обаче хиляда американски долара биха дали възможност експедицията да замине още утре сутринта?

— Утре сутринта! Та това е чудесно — доволно потри ръце Рубикън.

— Хиляда долара? — в гласа на Мълдър звучеше съмнение. Обърна се към Скъли: — Твоите дневни да не са повече от моите, а Скъли?

— Федералното бюро за разследване не се занимава с подкупи — твърдо отсече тя.

— Глупости — намеси се отчаяно и нетърпеливо Рубикън. — Вие не знаете как се вършат тук тези неща.

Археологът измъкна ризата от панталона и изтегли затегнатия на голо широк кожен колан, където криеше собствените си пари. Изтегли пачка стодоларови банкноти, отброи десет и ги напъха в разтворената длан на Агилар. После извърна очи към двамата агенти. — Понякога човек трябва да прави компромиси. И хич не ми се иска да стана жертва на бюрократични пречки, които може да отнемат седмици, а моята дъщеря да чака помощ отнякъде!

Агилар закима усърдно, прикривайки усмивката си. Току-що бе свършил нещо много лесно. — За мен ще бъде чест и в бъдеще да правя бизнес с вас, сеньор Рубикън! — помпозно издума той и прибра две банкноти в джоба си. Останалите осем подаде на Барехо, който ги сграбчи рязко, продължавайки намръщено да гледа Мълдър и Скъли.

— Това ще бъде достатъчно за редовните правителствени такси — сопна се полицейският шеф. — Ще се обадя в службата и ще видя дали е възможно да ви се копират нужните досиета до утре сутринта. Проверете утре на рецепцията. Нищо не обещавам. Разполагам с ограничен брой хора.

Барехо се обърна и закрачи назад към хотелския хол. Там смени посоката към асансьорите и за малко щеше да се сблъска с друг келнер с питиета, този път сервирани в изпразнени кокосови орехи и ананаси с изрязана сърцевина.

Зачервен и притеснен, Рубикън остана в коридора пред стаята, Фернандо Агилар нахлупи шапка и подаде ръка:

— Беше ми много приятно да се запозная с вас, сеньорита Скъли. — Кимна на Мълдър. — Ще се срещаме много по-често през следващите дни.

Пусна ръката на Скъли и отстъпи, свеждайки почтително глава:

— Починете добре тази нощ. Направете си по една хубава вана, насладете й се, без да бързате. Повярвайте ми, през следващите дни удобствата ще са… значително по-малко от сегашните.