Кевин Андерсън
Руини (8)

8

Канкун, Мексико, четвъртък, 16.21 часа

Скъли потисна усмивката си, а Мълдър въздъхна с облекчение, когато екскурзионната група ги освободи от присъствието си на летището в Канкун. Старците се изнизаха от самолета и се запътиха към митницата и към вече движещите се ленти с багажа им. Груповият водач обаче ги насочи към гишетата за граничен контрол, където униформените служители започнаха проверка на документите и обработка на паспортите.

Човекът на гишето подпечата паспорта на Мълдър и му го върна.

— Ако някога облека такива дрехи, обещайте да ме спрете, преди да съм си купил билет за екскурзия — пошегува се Рубикън. — Никога няма да се пенсионирам — закани се той, но никой не се усмихна.

Наоколо се въртяха десетки агенти на бюра за пътуване, предлагаха всевъзможни екскурзии, раздаваха брошури и пъхаха реклами във всяка готова да ги поеме ръка. След като се пребориха с безбройните си чанти и куфари, старците се втурнаха към очакващия ги извън летищната сграда специален суперлуксозен автобус. Също като разпилели се пиленца, които квачката майка подгонва обратно към курника. Около тях се мотаеше цяла тълпа млади хора — със сигурност не служители на летището, предлагаха услугите си за багажа и за какво ли не, само и само да получат бакшиш.

Скъли поведе другите двама през емиграционната служба. Минаха през митницата без инциденти и потърсиха отпуснатия им микробус, който трябваше да ги отведе до хотела. Нито Скъли, нито Мълдър знаеха испански, но безбройни надписи навсякъде по стените бяха предназначени за англоговорещи туристи. При това озърнеше ли се някой от тях объркано наоколо и веднага дотичваха двама-трима мексиканци, топло усмихнати, готови да окажат помощ. Рубикън обаче самодоволно демонстрира лингвистичните си способности. Направи справки и получи необходимите упътвания, обмени пари и за тримата. Старият археолог искрено се радваше, че може с нещо да помогне като част от групата.

На път към хотел „Карибски брегове“ в микробуса им се качи и двойка младоженци, изцяло заети със себе си. Шофьорът пусна инструментална диско музика по силните стереоговорители и започна да си припява, потупвайки кормилото, пляскайки по крака си с ръка в ритъма на мелодията.

Мълдър седеше до Скъли и прелистваше снопче цветни брошури, които упоритите представители на разни компании му бяха дали на летището.

— Я чуй следното, Скъли — рече той. — „Добре дошли в Канкун, където лазурното Карибско море милва красивите плажове с копринен пясък. Тук ще се насладите на романтични коралови рифове, а под водите лежат потънали испански галеони, загадъчни и вълнуващи.“ Някой яко си е напрягал мозъка за тази реклама — засмя се агентът.

— Защо пък, звучи очарователно — отвърна Скъли, загледана през прозореца навън към истинско съзвездие от красиви цветове и яркото слънце. От двете страни на пътя като войници се редяха дебели дървета. — Във всеки случай е много по-добре, отколкото полярна научноизследователска станция или завод за обработка на пилешко месо в Арканзас, нали така?

Мълдър продължи да прелиства брошурите. Имаше и карта на района около хотела им, тясна ивица земя между Карибско море и лагуната Ничупте. До нея с големи букви бе написано: „Почти всяка стая е с изглед към океана!“

Свел глава, Рубикън бе положил пътната чанта върху кокалестите си колене. Или се бе заслушал в музиката, или бе зает със собствените си мисли. От време навреме сините му очи примигваха, сякаш да се преборят с подозрителната влага в тях. Скъли го пожали с цялото си сърце.

Шофьорът натисна клаксона и изруга тихо на испански; наложи му се да завърти рязко волана, за да избегне сблъсък с някаква си очевидно самоделна каруца, доста стара на вид и много широка — заемаше повече от собственото си платно в шосето за хотела. Човекът, който я управляваше, се засмя, махна с ръка и също натисна своя клаксон. Последният прозвуча особено — нещо като „Ахугааа“, като смях на герой от комиксите. Шофьорът на микробуса се усмихна насила, погледна пътниците си с неудобство, махна с ръка, но после отново заруга тихо.

На задните седалки младоженците се изкикотиха и продължиха да се целуват.

Рубикън опипа тесните очила, които висяха на метална верижка на врата му, и се обърна към Мълдър:

— Един от хотелите рекламира факта, че на игрището му за голф деветата дупка е построена около развалините на малък храм на маите… — В удивените му очи се четеше умора и безпокойство.

— Ужасно е, че са получили разрешение за строежа — каза той. — Експлоатират собствената си история и култура, опростяват я, омаловажават я. Само да видите каква екстравагантност а ла Холивуд има в Чичен Итца. Искат от туристите много пари за нещо, което наричат „грандиозно храмово шоу“: многоцветни прожектори нощем осветяват пирамидите, представят се долнопробно аранжирани народни танци от иначе професионални актьори, облечени в пластмасови наметки с пера и шарени костюми; шумни барабани бумтят по стереосистеми.

Презрението в гласа на археолога изненада Скъли. Рубикън въздъхна безпомощно:

— Испанските конкистадори представляват само първата вълна на разрушително посегателство в Юкатан, втората са туристите. — Насили усмивка. — Поне с част от получените от туризма приходи се финансира реставрацията на големи археологически обекти като например… Кситаклан.

* * *

Хотелът им се оказа модерна сграда с декоративна мазилка в псевдоацтекски стил на фасадата, с големи блестящи прозорци, тераси за слънчеви бани и чадъри от палмови листа. Имаше и пряк достъп до плажа. Морето и вълните наистина бяха лазурни, а пясъкът — същинска бяла коприна на пипане — точно както бе обещано в брошурата. Хотелската прислуга отнесе багажа в стаите, а Скъли и Мълдър се наредиха на опашка, за да се регистрират.

Рубикън, който мърмореше нещо под нос, извади бележника с подробните записки, за да потърси по телефона възможни водачи за експедицията. Не желаеше да губи и минута — искаше час по-скоро да започнат да издирват дъщеря му. Докато чакаха в просторното преддверие, той нетърпеливо хвърляше погледи към направените от гипс скулптури на ягуари, фалшивите барелефи и стилизираните йероглифи.

— Добре дошли в нашия курорт и в хотела „Карибски брегове“ — издекламира служителят на регистрацията, подаде им ключовете и продължи в същия дух да изброява планираните за същата вечер хотелски развлечения. — Сеньорита, не бива да пропускате възможността тази нощ да вечеряте и да се забавлявате на борда на нашите яхти — и той многозначително затрепка с клепачи.

Скъли учтиво поклати глава.

— Не, благодаря. Дошли сме по работа, не за удоволствия.

— О, да, разбира се, но за удоволствия винаги има време, нали така — продължи да настоява човекът. — На нашите яхти има великолепен избор от ястия с омари, танци, дори приключения с истински карибски корсари — гласът му бе изкусителен и многообещаващ.

— Благодаря ви, но наистина трябва да ви откажа — твърдо отвърна Скъли, взе ключа и си тръгна.

Служителят направи последен опит:

— Сеньор, сигурно поне Вие няма да откажете да посетите тазвечерното ни лимбо парти?

Мълдър прошепна в ухото на Скъли:

— Хей, лимбото може да ни свърши работа като гимнастика. Все едно част от задължителната програма на ФБР за обща физическа подготовка, а?

Скъли погледна към археолога и тихо възрази:

— Хайде да отложим ваканцията, докато намерим Касандра Рубикън, какво ще кажеш?

* * *

След задължителния душ и преобличането имаха среща в един от хотелските ресторанти за вечеря. Отведоха Мълдър и Скъли на голяма маса с ваза, в която имаше издаващи омайващ аромат тропически цветя. Докато келнерът държеше стола на Скъли, Мълдър седна. Погледна си часовника, очакваше, че Рубикън ще дойде всеки момент.

Агентът бе сменил вечния официален костюм и вратовръзката с удобна памучна риза и панталони. Скъли забеляза след малко промяната в облеклото му и повдигна вежди, прикривайки усмивчица: — Виждам, че ти май вече си навлязъл във всекидневния мексикански дух?

— Не мексикански, а карибски — отвърна той. — Тук сме под прикритие. Най-добре е да изглеждаме като туристи, а не като агенти на ФБР.

Без да са поръчали, друг келнер им донесе по една „Маргарита“. В коктейлите имаше много лимон, ръбът на чашите бе обилно посипан със сол. Скъли се задълбочи в менюто, истински празник за чревоугодника: само местни специалитети — пресни омари, разнообразни рибни ястия с лимон и кориандър, пилета с дъхави подправки и шоколадов сос с моле и чили. Мълдър отпиваше от „Маргарита“-та и се усмихваше. След малко си поръча още един коктейл.

— Обичам тези древни напитки на маите — пошегува се той.

Скъли затвори менюто.

— Обадих се в консулството да проверя как стоят нещата. От ФБР са ни изпратили всички необходими разрешителни и прочие, помолили са за съдействие компетентните местни органи, но очевидно от тях не можем да очакваме голяма помощ. Затова инициативата си е наша, както винаги.

— Започваме веднага щом обмислим каква трябва да е тя — замисли се Мълдър. — Първо, ще вземем кола под наем и ще отидем до мястото, където е изчезнал екипът археолози. Може би ще се намери водач да ни преведе през джунглата.

Рубикън не идваше. Междувременно келнерът се върна за поръчката им. Мълдър бе изгладнял като вълк след леките закуски на самолета. Избра си пиле, готвено с банани, а за допълнително — зеленчукова супа с лимон и чили. Скъли поръча маринована риба в особени сосове, специално опечена в бананови листа. Предполагаше се, че това е типичен за Юкатан специалитет.

Агентката отвори чантата си и извади папка. — Препрочетох информацията, която имаме за членовете на експедицията — другите също изчезнали американски граждани. Човек не знае, откъде може да изскочи заек.

Постави папката на масата и извади няколко досиета на специализанти от Калифорнийския университет на Сан Диего. Към тях имаше и снимки. Взе най-горната:

— Освен Касандра Рубикън заслуга за създаването и функционирането на въпросния екип има още един археолог: той се казва Кели Роуън, двадесет и шест годишен, ръст около метър и деветдесет, атлетично телосложение, отличен успех, специализирал американско изкуство до идването на Колумб. Според ръководителите на дипломната му работа тя е почти завършена. Темата проследява връзките на централноамериканските митологии на базата на сравнителни проучвания на важни митове на маите, олмеките, толтеките и ацтеките. — Тя подаде досието на Мълдър.

— Джон Форбин — най-младият от групата, двадесет и три годишен, първа година следдипломна квалификация. Очевидно планира да стане архитект и строителен инженер. По тази логика се интересува главно от примитивни методи за мащабно строителство, като централноамериканските пирамиди. Много вероятно е Касандра Рубикън да го е взела в експедицията като консултант и експерт по възстановяване на разрушени сгради. — Подаде на колегата си и това досие.

— Следващият е Кристъфър Порт, според всички източници е многоуважаван… епиграф… на теб познат ли ти е този термин?

— Според това, което напоследък съм чел, епиграфът е специалист по разчитане и превод на кодове и йероглифи — обясни Мълдър. — Голяма част от писмения език на маите все още не е добре проучен, освен това там контекстът играе приоритетна роля.

— Значи са взели Кристъфър, за да превежда намерените йероглифи — продължи Скъли и пое последното досие. — Последната е Кейтлин Барън; тя е историкът и фотографът на групата, освен това е художник с аспирации и бъдеще. Тук пише, че госпожица Барън има зад гърба си вече няколко малки изложби на акварели в една от студентските изложбени зали в Сан Диего.

Подаде на Мълдър снимките и той внимателно започна да ги преглежда, една по една. После отново погледна часовника. Обърна се и този път Рубикън вече влизаше в ресторанта, обръснат, с официално вечерно сако. Повечето от другите посетители бяха облечени в къси панталони, сандали и цветни ризи. Мълдър му махна с ръка и старият археолог се запъти към тях. Вървеше като много уморен човек.

Докато сядаше келнерът се завъртя около него, но Рубикън дори не докосна донесения веднага коктейл.

— Нямаме късмет — рече той. — Търсих всички, с които още поддържам контакт. Естествено, има хора в отдалечените райони, с които е трудно да се осъществи телефонна връзка, но тези в Канкун и Мерида са заети. Един от тях вече се е пенсионирал. Опитвах се да го придумам да ни придружи, да направи последна експедиция с нас, докато… хм, разбрах, че той бил прикован, хм, на инвалидна количка. Оказа се, че друг приятел — той спаси живота ми през 1981 година по време на експедиция — бил убит в престрелка, нещо свързано с наркотрафика. Когато попитах за него, съпругата му се разплака — Рубикън се прокашля. — С трима други пък изобщо не можах да се свържа.

— Е, май ще трябва да разчитаме на собствената си изобретателност — обади се Мълдър. — Ще се опитаме да намерим човек, който да ни заведе до обекта. Разстоянията са огромни дори за кола, доста време ще ни е нужно само да се доберем до съответния географски район.

Археологът се облегна на стола и избута менюто настрана.

— Има още една възможност — подхвърли той. — В последната си пощенска картичка Касандра споменава местен човек, който й помагал. Името му е Фернандо Викторио Агилар. Успях да намеря телефона му и оставих съобщение — че търсим водач за джунглата. Човекът, който се обади, смяташе, че Агилар вероятно ще се заинтересува от предложението. Ако е така, надявам се да успеем да се свържем лично с него или тази вечер, или утре.

Рубикън преплете пръсти и започна някакъв сложен масаж, сякаш да прогони артрита от ръцете си. — Самото ми присъствие в този луксозен туристически курорт създава у мен чувство за безпомощност… и за вина, като не зная какво изживява моята Касандра в този миг.

Пристигна поръчаното от Мълдър и Скъли и това донякъде промени настроението. Рубикън се размърда, огледа менюто, направи избора си и отпрати келнера с поръчката.

Мълдър гледаше скръбната физиономия на Рубикън и си мислеше за дните след изчезването на Саманта. Макар че често се бяха посдърпвали, както се случва при брат и сестра, днес Саманта му липсваше повече от всякога; той силно тъгуваше за нея и отчаяно копнееше да я намери, да й помогне. Чувствуваше се лично отговорен, тъй като бе присъствал на отвличането й. Защо не бе направил нищо онази нощ? Поне да бе имал смелостта да се изправи пред онази ослепителна светлина…

Момче на дванадесет години няма големи физически възможности, но пък има невероятна енергия и Мълдър я бе запазил вече много години. Помнеше дългите разходки с велосипеда из кварталите на родния град — Чилмарк в щата Масачузетс с население около 600 души — бе обикалял къща по къща наред, натискал звънците и питал дали някой не е видял или чул нещо за Саманта. Въпреки това дълбоко в сърцето си знаеше, че няма просто обяснение за случилото се със сестра му.

Дни наред бе вършил множество неща: бе писал обяви „Безследно изчезнала“ с описание на Саманта и молба за информация — също както се прави съобщение за загубено домашно куче. По онова време нямаше размножителна техника, затова бе писал всичките обяви една по една, с черен маркер. От онези старите, чиито мастило издаваше силна, дразнеща носа миризма. Бе подсмърчал, хлипал… дори повече, отколкото бе плакал за загубената сестра. Бе закачвал обявите по витрини, по автобусни спирки, по телеграфни стълбове.

Никой никога не можа да му каже нещо определено. Обаждаха се хора да изразят съжаление или съчувствие.

Майка му се бе съсипала от скръб, бе плакала по цели дни. Бащата бе понесъл нещастието с каменно лице, стоически. След всичките изминали години Мълдър смяташе, че баща му е подозирал или знаел нещо, което е било близо до истината. Вероятно бе получил злокобно предупреждение за заплаха, грозяща Саманта, затова си бе мълчал и не бе направил нищо.

Години наред Мълдър долавяше някакво далечно ехо от Саманта във всяко изпречило се на пътя му тъмнокосо момиченце. Всичките му опити да разлепва собствените си обяви и да звъни по хорските врати се бяха оказали безплодни. Не бе постигнал нищо, но непрекъснато чувствуваше вътрешна необходимост да направи още нещо. Това се бе превърнало в мисия на живота му.

Сега наблюдаваше лицето на Владимир Рубикън и знаеше, че в главата на археолога се въртят същите мисли, в сърцето му — същите чувства. Затова бе дошъл в Юкатан, търсил бе старите си познати, настоявал бе да придружи хората от ФБР в разследването им.

— Ще я намерим — неочаквано и за себе си се обади Мълдър, протегна ръка през масата и стисна пръстите на Рубикън. Помъчи се в гласа му да прозвучи увереност. И отново в съзнанието му проблесна образа на изчезващата в ослепителната светлина Саманта.

Мълдър впи поглед в очите на Рубикън:

— Ще я намерим — твърдо рече той.

Но в този миг не бе сигурен на кого всъщност обещава.